Димитър Пеев
Алиби (5)

5

От понеделник сутринта, след като бе излязъл от Доневи, Каменов бе изчезнал безследно. Не се бе появявал нито в съда, нито в консултацията, нито при Григоров. Квартирата му и домът на сестра му в Лом бяха под постоянно наблюдение.

Влахов повика на повторен разпит Донева. Още щом влезе, преди дори да седне, тя заговори възбудено:

— Да знаете само какво ми каза бащата на Стефка. Той беше вчера у нас. Дойде да прибере тялото на дъщеря си. Ще я погребат в Пазарджик. Майка й, горката жена, получила удар… Не можах да повярвам — Слави бил в понеделник в Пазарджик…

— В Пазарджик ли! — Влахов не можа да скрие изненадата си. — Бащата на Якимова ли го е видял?

— Какво ти видял… Бил у тях, на гости… — Донева едва владееше гласа си. — Като излязъл от нас, отишъл в Пазарджик и… можете ли да си го представите — не им казал, че Стефка е умряла!

— Как така — запита Влахов. — Защо тогава е ходил у тях?

— И те не могли да разберат. Казал им, че имал дело в Пазарджик. Постоял малко, поприказвали общи приказки и си отишъл. Как е намерил сили за такова нещо! Аз едва не се издадох. Не набрах кураж да му кажа, че беше у нас, че е знаел за смъртта на дъщеря им. Бай Андон, бащата на Стефка, и така не може да си обясни къде е изчезнал Слави, защо го няма нито в консултацията, нито в дома му.

— Вие как му обяснихте?

— Какво мога да му обясня аз. Казах му само, че и на нас не се е обаждал.

Това беше много странно, просто невероятно. Какво е отвело Каменов веднага след смъртта на Якимова в Пазарджик, в дома на родителите й? И как не им е направило впечатление това странно поведение на Каменов! Впрочем не, та нали те не допускат, че той вече е знаел за смъртта на дъщеря им.

— Аз го поразпитах — не без известна гордост продължи Донева. — Но нищо. Поседял. Кака Благовеста, майката на Стефка, го почерпила сладко. Поприказвали за него, за Стефка. Той им разправил нещо за делото, на което уж се явил, и си отишъл. Нищо особено.

Влахов се замисли. Дали Каменов не се е отбил в Пазарджик само за да провери уведомени ли са вече родителите на Стефка?

— Кога е бил той у тях?

— Към дванадесет. Тъкмо се канели да сядат на обед. Поканили и него, но той отказал. Бързал да се върне в София.

Може би Каменов е решил да бяга на юг. И по пътя е спрял в Пазарджик, за да разбере по този начин какво е направено вече във връзка с убийството.

— Бащата на Стефка запита и за вещите й. Искат да си ги вземат. Сега те им остават. — Очите на Донева се изпълниха със сълзи. — За спомен от дъщеря им.

— Нека почакат още малко. Може би само няколко дни. Да приключим следствието. И ще разпечатаме стаята. Тогава ще могат да вземат вещите й, а стаята ви ще се освободи.

— Ох, кой ти мисли сега за стаята. Пък и ще иска ли някой да я наеме.

— Ще се намерят. Желаещи винаги ще се намерят.

— И после… — Донева видимо се поколеба — исках да ви попитам. Какво става със Слави? Заловихте ли го?

— Още не. Но и това ще стане. Той бърка, дето се крие. Само отегчава положението си.

— И аз така мисля — оживи се внезапно Донева. — И ми е много чудно, защото, извинявайте, другарю, че ще ви го кажа, ама аз не вярвам Слави да е посегнал на Стефка.

„Хайде, още един адвокат. Те всички сякаш са се наговорили да го защищават!“

В погледа на Донева се четеше любопитство, примесено със смущение от поставения въпрос. Но Влахов не мислеше да й отговаря.

— Аз ви повиках, за да ми разкажете някои подробности из живота на Якимова. Интересува ме по-специално не ходеше ли тя напоследък и с друг някой мъж. Не е ли споделяла с вас, по женски. Вие сте почти връстници.

— Стефка е три години по-млада от мен. Тя беше скромна жена. Други приятели нямаше, само Слави.

Влахов долови някакво колебание в очите на Донева. Тя знае нещо, но не се решава да го каже. Стеснява се пред „паметта на покойната“.

— Аз се надявам, другарко Донева, че вие си давате сметка колко е важно да информирате органите на дознанието. — „Не, не с този официален тон! Трябва да я предразположа.“ — За умрелите или добро, или нищо, нали. И аз уважавам това старо правило. Но нали трябва да узнаем истината. Убеден съм, че вие желаете да ни помогнете. Но може би се смущавате от някои обстоятелства, добрите ви чувства към Стефка и Слави ви пречат да кажете всичко, което знаете за тях. А всяко затаяване на истината — „хайде, пак заговорих като процесуалния кодекс“, — ако вие не ни кажете истината, какво можем да очакваме от другите…

— Но аз нищо не знам — каза с извиняващ се тон Донева.

— Вие разкажете това, което знаете. Без да се смущавате. Мъртвата няма нищо да загуби, а можете да помогнете на Каменов. Бъдете съвсем сигурна, че от мен никой нищо няма да научи. Как си обяснявате вие обстоятелството, че Стефка и Слави не са се оженили? Да не би да е имало някакви скрити, неподозирани пречки за това?

— Никакви пречки нямаше — каза решително Донева. — Тя го обичаше и беше готова веднага да се омъжи за него. И Слави я обичаше ужасно, беше готов да даде живота си за нея. Най-голямата му мечта беше да се ожени за нея. Но се страхуваше.

— Какво има да се страхува? Все още млада, красива жена, с добра работа…

— Тъкмо от това се боеше той. Че не я заслужава. Че е много красива за него. Пък и след първия й мъж…

— Хаджихристов?

— Да, от него най-много я ревнуваше.

— Значи той беше ревнив!

— Ама вие да не си помислите нещо… че я е убил той, от ревност?

Донева се смълча смутена.

Защо ли се раздрънка. Отговаряй, каквото те питат, и не си развързвай излишно езика. Не се намираш пред съседката. Тоя е от милицията, кой знае какво ще си помисли. Но и да мълчи не бива — ще му се стори, че крие нещо, че е гузна.

— Необходимо е да ви изясня, за да не останете с погрешно впечатление. Първият мъж на Стефка беше човек аристократ, истински джентълмен…

— А са се развели по негова вина.

— И тук той прояви джентълменство. Дори на делото не се яви. С нищо не я нападна. Намери й добра работа, добра квартира. У нас. Не че не беше виновен. Виновен беше, много виновен пред нея. Той си има тази слабост да се заглежда по чуждите жени. Ама иначе е човек възпитан, културен, красив, макар и доста по-възрастен… много елегантен. Пък и много пари печели, а това не е без значение.

— О да, разбира се, че не е без значение.

— Има лека кола. Италианска — фиат. Научен работник е, доцент. Сега е заместник-началник на управление. Много на добра работа се настани.

— Значи Хаджихристов смущаваше живота на Каменов. Да не би Стефка да е продължавала да се среща с него. „Стара любов ръжда не хваща.“

— Не искаше да го види дори. Тя беше обидена, разочарована от него. И Слави знаеше това. Но се смущаваше, че не може да й предложи живота, който е загубила, като се е развела с Хаджихристов.

— А Стефка?

— Стефка се присмиваше на опасенията му.

— Но тя е била красива жена, разведена. Не се ли увъртаха около нея разни ухажори?

— Увъртаха се. Особено един. Хаймана! И в събота пак се беше помъкнал.

— На гости ли идва? — запита заинтересуван Влахов.

— Какво ти гости. На гости се ходи поканен. А той се мъкне. Стефка ме беше помолила да не го пускам, да казвам, че я няма, ама на, в събота се случи тя да отвори вратата.

— И какво, прие ли го?

— Как да го изпъди? Прие го. После се тюхкаше. Едва то отпрати. За малко щеше да закъснее за срещата си със Слави.

— А вие знаете ли как се казва той?

— Иван му е името. Така съм чувала Стефка да се обръща към него. Прякорът му бил „Кофти“. Хубав прякор, нали?

— Да, обещаващ. А какво работи този Кофти?

— Пие, вместо да работи. Художник бил. Един такъв слаб, висок, с черни вранени коси и брадичка от тия, модерните… Ходи винаги с черна риза и черен, омазнен и изтрит костюм.

— А не знаете ли къде живее, къде може да бъде намерен?

— В „Бамбука“ — отговори уверено Донева, — от сутрин до вечер бил там. Така поне ми е казвала Стефка.