Спас Тодоров, Милко Стефанов
Георги Аспарухов (10)

Бич и съдба …

Събувал обувката и свличал чорапа, за да каже с болка „Вижте“… И гледката биваше винаги поразяваща — издути глезени, деформирано стъпало, неестествено разположени костици, стави, сухожилия. И безброй следи от хирургическа обработка … Не, това не беше нормален човешки крак. И тъкмо с него Аспарухов боравеше на „работната площадка“, тъкмо този крак прикътваше с лекота летящата топка, за да я укроти и направи послушна така, че в следващия миг да я плъзне точно към партньора.

Контузиите бяха при него неизбежен спътник, трупаха се една след друга нанасяха малко по малко непоправими злини. Разбира се, никой футболист не е застрахован срещу травмите, но при Аспарухов те бяха много, бяха се превърнали в истински бич, в негова съдба.

Той бе беззащитен срещу това печално явление, на което не е трудно да намерим обяснение. Не бяха малко онези защитници, чиято задача до голяма степен се свеждаше до „охраната“ на Аспарухов. И в такава „компания“ той неведнъж ставаше обект на остри стълкновения. Не, това не беше спортна борба. То бе изкористяване на благородното и честно съревнование на терена от страна на тези, които нямаха сили да противостоят на ходовете и финтовете, с които нападателят вършеше своята работа. Жалкото бе, че понякога зад тези уродливи проявления — не само с Аспарухов, разбира се — се криеха и съответни наставници, поставили в тоя план „тактическите задачи“ на опазването на опасния съперник.

Как болезнено преживяваше Аспарухов всичко това! Страдаше, но мълчаливо, със стиснати зъби отминаваше парещия досег с бутона на противника, острото съприкосновение с чуждия крак или лакът.

Не закъсняха и печалните последици от честите контузии. Вече нерядко той бе извън състезателния строй, отсъствуваше за дълги периоди от тренировките, нямаше го и в редиците по време на мачове. Лекуваше се. Стигна до операционната маса на виенския професор Йелинек, на която легна веднъж, а след една година и втори път. Тогава Христо Бонев имаше нужда от „ремонт“, та двамата едновременно се озоваха в австрийската столица. Престоят се удължи, скуката усили тъгата по топката и в дните преди намесата на скалпела те, понесени от Витлачил (вече треньор на „Рапид“), утоляваха тази носталгия на „Пратера“. Наблюдаваха тренировките на „Рапид“, на „Аустрия“, присъствуваха и на шампионски срещи. Не ги сдържаше…

По-късно Бонев разказваше:

— Нещо отвътре ни човъркаше. И когато Витлачил предложи веднъж да „загреем“ с неговите футболисти, аз пръв скочих на крака: „Че защо не Хайде, да им покажем как се играе!“ Гунди се смееше. Той винаги с ирония, но и с малко скрита завист се отнасяше към моето непоклатимо самочувствие. В края на краищата се съгласи и ние се включихме в учебната игра. Развъртяхме се, както си знаем. Гунди, макар и с болки в крака, изплете няколко хода, измайстори няколко финта, отбеляза два гола и направи така, че австрийците спряха и му ръкопляскаха. Всичко това трая само десетина минути. На другия ден с удивление видяхме във виенските вестници подробни репортажи за този епизод, придружен и със снимки на Аспарухов. А следобед в хотела се появи и менажер, който предложи една солидна сумичка срещу двегодишен договор с Гунди. Помня и сега как се изчерви и смути моят другар и как тактично, смеейки се, отклони разговора в друга посока.

От Виена синята деветка се завърна със специална ортопедична обувка, която „Адидас“ с охота предложи да изработи лично за него. Разбира се, и в името на своите рекламни интереси.

Още през 1964 г. футболните съдии Ст. Янчев и Л. Румянчев писаха в един свой коментар във вестник „Футбол“: „Някои добри наши нападатели, като Аспарухов, са обект на непрестанни брутални действия от страна на противниковите защитници, чиято задача се свежда до това, да не им позволяват да играят въобще. И има съдии, които търпят това, приемат ролята на бездушни регистратори на нарушения, които надхвърлят нормите на всякакво приличие…“

Пак там, през същата година, може да се прочете и такъв пасаж: „Научаваме, че Аспарухов вече продължително време играе с болни глезени, все «не остава време» да се лекува сериозно, защото отборът му се нуждае от победи, от точки.“

Така се очерта вече съдбата му още през 1964 година. А по-късно Хронологията на травмите е безкрайна. Тежка контузия, тъкмо преди световните финали в Англия поставя под въпрос участието му. На пленум на ЦС на БСФС се отбелязва: „Грубата игра стана причина да се извадят от строя наши добри футболисти, какъвто е случаят с Аспарухов…“ Но той превъзмогна и психически, и физически болките и игра в Англия, отбеляза и гол във вратата на Унгария. И веднага след това е отново във Виена — за нова операция на левия глезен. И не играе до края на годината. Не играе два месеца и през 1967 г., не заминава и за Лисабон за важния мач с Португалия. Не е в състезателните редици в известни периоди и през 1968, 1969, 1970, 1971. Контузиите не свършват, преследват го до края.

Многобройните контузии влошаваха състоянието на Аспарухов от година на година, от мач на мач. Вина имаха и хората, които с лека ръка го вкарваха в игра, оздравял-недооздравял, защото искаха от него голове, искаха победи. Те разчитаха на неговата етичност, на дисциплината. Залагаха и на силната му обич към отбора, на неутолимото влечение по топката. Спомняме си как неведнъж му бе внушено:

— Трябва да играеш! Нужен си, дори и без да се напрягаш. Самото ти присъствие на терена удвоява силите на другите десет, ще смути и съперника.

И той поемаше кръста по мъжки. Отборът печелеше. Но колцина от претъпканите трибуни знаеха добре какво му е, та не е така пълноценен? Затова в тоя период се дочуха и първите реплики на недоволство. Тогава и ние, признаваме си, си позволихме и упрека в една информация: „А Аспарухов? Не може да се оправдае неговата инертност, в много случаи «игра ходом». Та нали той, капитанът, трябва да дава пример, да повежда и да увлича в атака другите!…“

Той не ни се разсърди. Не продума нищо, когато се видяхме на другия ден, не показа, че е засегнат, че го боли. А сигурно го е заболяло, защото пред други бе споделил:

— Щом и те, които са ми близки и, най-добре знаят какво ми е, не ме разбират.

Да припомним ли и оня мач с ЦСКА през 1966 година, когато грип го повали на легло с 39 градуса температура? Но как без него в такъв важен дуел, който решава спора за титлата! И следват инжекции, за да се смъкне температурата в четвъртък, а в неделя Витлачил го изведе на терена, без нито една тренировка през седмицата! Или за онова второ полувреме на мача срещу „Ботев“ (Бургас) през 1967 г., когато играта на „Левски“ не вървеше и трябваше пак той, Аспарухов, да каже тежката си дума. И се намеси, въпреки болезнената травма, с която бе тогава, въпреки дългото му отсъствие от учебните занимания. По този повод бе писано: „Защо Аспарухов трябваше да бъде изкаран да се измъчва на терена? И не влоши ли това още повече неговото състояние, и то така, че отборът му за сметка на една победа да се лиши сега от неговите услуги задълго!…“

Той не протестира пред ръководителите. Само пред близки, се оплака:

— Чувствувам болка дори при обикновен ход. Имам нужда от по-трайно лечение. Иначе ще стане по-лошо. Болно ми е, че не мога да играя. Опитвам се да превъзмогна травмата, за да бъда сред своите във важните моменти на шампионската борба, но, изглежда, съм си навредил повече.

Най-добре разбра всичко това д-р К. Цачев, лекарят на националния отбор тогава: „Лечение се е провеждало, но са се намесвали много хора — къде със къде без разбиране… Касае се до една особеност на стъпалото, до плоскостъпието. Аспарухов е със смъкнат напречен свод, в резултат на което костта на това място се е травматизирала от обувката и се е получило възпаление от триенето. Ако трябва да се търси вина, тя е определено у онези, които са го включвали в състезанията по времето, когато се е провеждала блокада. Това е бедата, която доведе до усложнения.“

Ами онзи случай през лятото на 1967 г.? Аспарухов след поредна контузия е на почивка край морето със семейството си. Отборът му се класира за финала на купата на Съветската армия срещу „Спартак“ (Сф). И долетява телеграма — повиквателна. Още невъзстановен и без нужната подготовка той игра. „Левски“ спечели с 3:0. Деветката отбеляза и гол, беше съавтор и на другите два. А когато понесе трофея високо над главата си, леко накуцваше по пистата. Но колко бяха тези, които се замисляха какво му струва този триумф? Колцина знаеха, че той бе изведен на терена направо от влака с уговорката „да респектира само с присъствието си“ съперниците?

Тази тъжна страна от живота на веселия и пълен с жизнерадост момък е епизод от неговата състезателна биография. Грубияните — за щастие — все пак не бяха много, питаеха преди всичко уважение пред таланта му, пред майсторството му. И истинските му спортни съперници приемаха с радост задачата да му противодействуват, готвеха се за дуела с него, стараеха се да бъдат достойни за схватката, очакваха срещата като премиерно представление в своята кариера.

И тези, които влагаха в борбата с него воля срещу воля, умение срещу умение, които отвръщаха на неговото спортсменско поведение с рицарски дух, правеха най-големите си мачове тъкмо в спора с Аспарухов, порастваха дори и когато биваха надигравани от него. Такива ярки спортни личности бяха Шаламанов и Пенев — винаги амбицирани за успех срещу опасната деветка, но никога преднамерено и зложелателно настроени към него. От неговия пример се раждаше и примерът на другите. И бяха съперници на зеленото поле, но големи приятели, другари в живота. И сега те споделят, че двубоите им с Гунди са били и си остават най-силното преживяване в многолетната им игра на домашната сцена. Тези двубои, в които съпричастието в хубавото бе еднакво и от двете страни, бяха празници на футболното изкуство, разкриваха пред очите на зрителите истинската и голяма красота на играта и в двете нейни фази — в нападение и защита.

Аспарухов никога не отвръщаше на грубостта с грубост. Спортсменството сякаш бе в кръвта му, а негов девиз — „Играта да се води честно!“

Още с началните си стъпки в големия футбол той правеше впечатление със своя талант и с изрядното си поведение на терена. Дълбоко ненавиждаше грубиянството, особено удара зад гърба, и всички други нечисти прийоми, към които понякога прибягват някои футболисти в своята безпомощност или пък по „тактически съображения“. Вече имахме възможност да разкажем, че в един период именно тези неприсъщи на играта прийоми го бяха отвърнали от футбола и насочили към волейбола. Неговото чувство за спортсменство не му позволяваше да влиза в разправии с похитителите, дори не даваше вид, че им се сърди. По-скоро им обръщаше гръб и бързаше пръв да напусне местопроизшествието. Ала това също беше презрение и една присъда над грубиянството.

Спомняме си оня момент от мача „Левски“ — „Марек“ през 1965 г., когато навлезе мощно в наказателното поле и вместо да опъне лъка и да стреля, неочаквано падна. В този момент бе под най-близката охрана на двама защитници на съперника. Какво му бяха направили? Някои от трибуните възбудено задюдюкаха. Мнозина бяха готови да се закълнат, че Аспарухов е бил непозволено подкосен и е имало дузпа. Но ето че той сам стана от земята и вдигна ръка, че никой не го е блъснал.

Сам е загубил контрола върху топката. И запалените глави по трибуните се охладиха и млъкнаха.

Същата година на мача „Левски“ — „Локомотив“ (Сф) една топка излезе извън пределите на терена, но не чул съдийския сигнал, Аспарухов продължи да играе с нея. Миг по-късно обаче той спря, вдигна ръка и призна, че топката е била в аут. Като видя това, централният защитник на „Локомотив“ Иван Димитров му изръкопляска. Колко хубава бе тази постъпка от страна и на двамата големи спортисти!

Аспарухов зачиташе правилата и принципите на истинското, благородно спортсменство. Могат да се изредят безброй прояви, които потвърждават това. Вече споменахме, с тях той бе направил впечатление на околните, още преди да блесне с пълна сила футболният му талант. Сега, когато разлистваме старите течения на вестниците, натъкваме се на една анкета от 1963 година на тема: „Кои са най-коректните играчи в «А» РФГ?“ И срещаме неговото име неизменно сред първите. Ем. Михайлов (аптекар) го поставил на първо място, В. Добрев (журналист) — също на първо, Ем. Стоянов (говорител) на Радио София) — на второ…

Такива хора, и спортисти уважават всички. И него еднакво уважаваха и своите, и съперниците. При нередките контузии, които получаваше, и когато трябваше да пази леглото, едни от първите, които го посещаваха, бяха Якимов, Шаламанов, Ив. Димитров …

Имаше много отличия — купи, медали, грамоти. Но особено много ценеше онази купа, която му бе връчена през 1965 г. като спортсмен N1 между футболистите от цялата страна.

И винаги се стремеше да бъде достоен за нея.