Спас Тодоров, Милко Стефанов
Георги Аспарухов (8)

С националния герб на фланелката

На път за Чили националният ни отбор спира във Виена. Уговорена е приятелска среща с Австрия. На 6 май 1962 година на стадиона в „Пратера“ единадесетте с герба на НРБ излизат в редица, предвождани от своя капитан Ракаров. След него, както е прието, е вратарят Найденов, зад когото се извисява с ръста си младоликият дебютант с N9 на гърба на фланелката. Така Георги Аспарухов встъпва на голямата сцена — току-що навършил своите 19 години. Спомняме си като очевидци как нещастно се развива за нас този мач — груба грешка на защитата, сетне автогол и загуба с 0:2 … Но един от българите получи висока оценка за оня момент, когато успешно финтира двама австрийски бранители и триково отправи топката към мрежата. Само шансът помогна на домакините — кожената топка докосна гредата, но от външната й страна, и отскочи в аут. Публиката дълго аплодира това изпълнение на нашия централен нападател, а австрийските журналисти припомниха на другия ден, това снажно момче е същото, което преди две години като юноша обра овациите на мача в Грац.

Не е възможно да се опишат всичките тия 50 срещи, в които Аспарухов е защищавал спортната чест на нашата социалистическа родина, да се възстановят кадрите от десетки и десетки чудесни изпълнения, мигове, в които е отбелязал своите 19 гола. Но не може да избегнем изкушението да върнем камерата назад и да проследим с удоволствие най-яркото в проявите му с националния герб на фланелката.

…1962 година 7 ноември. Мач за европейско първенство с Португалия в София. Играта не се развива благоприятно за нас тече вече 48-та минута, а съперникът води с 1:0 с попадение на тъмнокожия Еузебио — футболната перла от Мозамбик. И ето че Аспарухов изведнъж — променя хода на събитията и само за 7 минути — в 65-ата и 72-та минута бележи два гола. На българите сякаш са поникнали криле! Диев забожда още веднъж топката в мрежата на Коста Перейра — 3:1 за България! Ето как е описан вторият гол на 19-годишния тогава Аспарухов: „Той пое една топка с гърди на линията на наказателното поле и докато вършеше това, хвърли бързо поглед към вратата, където Коста Перейра бе готов да стартира към него. Реакцията на Аспарухов бе мълниеносна — без да пуска топката на земята, той с мек, но точен удар я изпрати точно под гредата. Наложи се трети мач на неутрален терен. За арена бе избран олимпийският стадион в Рим. Като сега си спомняме как зъзнехме в оня мразовит 23 януари 1963 година на трибуните. Много пот проляха тогава нашите момчета, за да нарушат равновесието в своя полза, за да поставят на колене такива опитни и отлични футболисти, каквито бяха тогава португалците — повечето от хората на «Бенфика», която два пъти преди това бе печелила европейската клубна титла. И триумфът не ни убягна: четири минути преди края Диев шутира силно. Перейра изпусна топката и пружинира отново към нея. Но Аспарухов бе пръв на «местопроизшествието» с лек удар я плъзна покрай тялото на вратаря в мрежата зад него.

Централният нападател от мач на мач израстваше не само като стрелец, но и като ловък диспечер, действуващ вече на по-голям район, еднакво деен и при строежа на атаките, и при техния завършек. Ще останат завинаги като образци неговите игри и головете с Белгия през 1965, с Швеция — 1967, когато викингите от север бяха сломени с 3:0 и Тодор Байкушев писа тогава: «Аспарухов бе най-дейният български нападател. Той най-често участвуваше в крайната фаза на атаката (24 пъти), отправи най-много удари (8), бе вещ организатор с разнообразни подавания и трикове, с разумно движение по фронта на нападението, автор бе и на красив гол!»

Ще се помни за цял живот и участието му в двубоите с Италия, победена в София с 3:2 на четвъртфинала за първенството на континента с оня отскок с цял ръст над пазача му Берчелино) пред снажния Албертози, и удара с глава, разтърсил гредата, от което последва и мигновеното точно попадение на Дерменджиев. Записали сме в бележника си думите, които сподели пред нас треньорът на «адзурите» Ф. Валкареджи след втория мач в Неапол, спечелен от италианците с 2:0: «Мислех, че жребият, който ни изпрати България на четвъртфиналите, е един щастлив шанс за нас. Но сега разбрах, че с някои други отбори щяхме да си спестим много от тревогите и вълненията, които преживяхме в тези 14 априлски дни…»

Тогава Аспарухов не блесна с голове, но фактът, че Гуарнери, който почти бе забравен в Италия като национал, получи най-висока оценка, подсказва за голямото, което той извърши като пазач на опасния български централен нападател. Спомняме си какви реплики си размениха Аспарухов и Шаламанов вечерта след двубоя по време на разходка по улиците на Неапол…

— На тоя Гуарнери — рече Гунди — му осигурих място още две години най-малко в националния тим…

— Аз пък — отвърна му Шами — направих от Прати национален герой (имаше пред вид, че като ляво крило Прати вкара важни голове и в София, и в Неапол)…

Така в дух на самокритика се отнесоха и двамата майстори към участието си в тези паметни изпитания.

Трудно е да се градират по ефект всички ония срещи или голове, с които Аспарухов бележеше в своя растеж и възхода на родния футбол. Едни свързват името му с успехите в шампионата на континента, други — с първенството на планетата. Всеки един от тях имаше своя стойност и свое значение. Но като изпълнение не може да не поставим на първо място онази атракция на «Уембли» на 11 декември 1968 година, когато България завърши със световния шампион у дома му 1:1. Дълго световният спортен печат коментираше знаменития рейд на нашата деветка от центъра на игрището до място, където се опита да го посрещне и спре вратарят Уест. Никой не успя тогава да предотврати неизбежното — нито Уест, нито преди това Б. Чарлтън, Б. Моор, Нютън. Димитър Якимов описа епизода така:

«Подадох му при една контраатака в коридор, той влезе в него, пое топката, направи великолепни финтове — наляво, надясно — и натръшка защитниците по земята. Излезе на открито срещу вратаря, ловко го излъга с тяло и като по учебник извърши последното — с невероятен фалц и парабола намуши топката в мрежата!»

На екрана операторите от английската телевизия повториха шест пъти тази «операция». А в пресата на другия ден прочетохме: «Само големият талант на Аспарухов сътвори този гол, който може да влезе в учебник като изключително майсторство, техническо и тактическо изпълнение, да влезе в галерията на най-хубавото, което е демонстрирано на „Уембли“ в цялата му досегашна история.»

Може би на всеки ще направи впечатление, като се вгледа в стажа на Аспарухов с националната фланелка, че са налице дълги интервали на отсъствие. Така беше, защото той не винаги бе здрав и боеспособен в някои периоди с тежки контузии. Така, докато през 1963 година участвува и в шестте мача на нашия сборен тим, през 1966 не играе срещу Югославия и в европейската квалификация с Норвегия. Влиза в строя през март на следващата година за мача срещу ФРГ в Хановер и сетне чак през ноември срещу Швеция в София. През 1968 година лекува травма и не играе срещу Турция, а през 1969 отсъствува от мача с Полша във Варшава. Взе участие (не съвсем възстановен) на финалите в Мексико и след това до края на своя живот не можа да облече фланелката с държавния герб. Последният му мач с нея бе на 11 юни 1970 година в мексиканския град Леон срещу Мароко за световно първенство.

По повод на честото отсъствие понякога някои си позволяваха да го укоряват. Навремето им даде отпор самият треньор на «Левски» Йончо Арсов. При едно ново принудително прекъсване на състезателната дейност на Аспарухов през 1967 година той заяви в печата: «За жалост, намират се „доброжелатели“, които ехидничко подмятат нелепости — че манкирал, че симулирал — и какво ли не още… Това е отвратително! Аспарухов е честен спортист, обича до болка футбола и сега изживява болезнено временната раздяла с него. Виждал съм го да плаче от болка в съблекалнята през почивката, но пак е излизал на терена. Прочитал съм мъката в очите му, когато е трябвало да присъствува на стадиона само като зрител.»

А ето какво беше казал през същия период и д-р Стефан Божков — тогава треньор на националния отбор:

— Аспарухов не е добре. Той сам дойде в понеделник при мене и ме помоли да бъде освободен от отбора. Аз съм лекар и съм наясно по неговото заболяване — Гунди трябва да се лекува! Сега съм изправен пред затруднение: той е авторитетна фигура в националния отбор и аз градех концепциите си за важните мачове с Швеция и Норвегия с оглед на неговото участие. Предпочитам обратното пред риска да увредим още повече състоянието на този талантлив наш футболист. Считам, че при лечението с него се е злоупотребявало. Нямаше да се стигне до това, ако имаше по-голяма съгласуваност между лекарите и треньорите!

Георги Аспарухов участвува последователно във финалите на три световни първенства. В Чили беше още много млад и незрял, едва един месец преди това бе дебютирал в националния отбор, за да може да остави по-трайни следи. Всъщност той игра там само един мач — срещу Унгария — и отбеляза единствения гол за България. На шампионата в Англия пак замина след продължително лечение и недостатъчно трениран. Все пак отново единственият гол в нашия актив и там бе негово дело. В Мексико пристигна с оная объркана подготовка на целия отбор, която доведе и до добре известното на всички ни фиаско.

Всеки мач на Аспарухов в националния тим, и въобще зад границата, беше за него не само висше патриотично задължение, а и едно преживяване, което той дълго задържаше в сърцето си. Макар и кратки по време, престоите му в далечните и чужди страни, допира с тяхната култура, контактите с хората винаги го впечатляваха и подбуждаха към живи разкази за видяното и преживяното. Понякога повече за бита и живота в посетения град или страна, отколкото за двубоите на терена. Защото за него състезанието беше работа, която трябва да свършиш и си длъжен да свършиш. И по резултатите, които и така са известни, всеки ще отсъди какво си сторил. Другото — досегът с нови хора, запознаването с тях, с техния бит, с техните въжделения — то е лично достояние, което говори за силно развитото обществено чувство, за любознателност.

Как хубаво и увлекателно разказа веднъж в печата впечатленията си от турнето на националния ни тим в Бразилия през зимата на 1969 година:

«… Краткият престой на летището в Рим усили нетърпението ни. Но когато мощната 160-местна машина на аржентинската авиокомпания, която ни бе приела на борда си от Франкфурт, се стрелна по курс Запад и след по-малко от час под нас се разстла океанът, напрежението „разхлаби връзките си“. Беше уютно, топло и свежо. Удобните кресла ни предлагаха мечтания покой. А не след дълго и на монтирания пред нас киноекран започна прожекцията на интересен приключенски филм. Предвкусвахме приятни часове… Уви, умората, която бе насъбрана на „Уембли“, на мача в Есен, от това прелитане от страна в страна, се оказа по-силна. Не бе изминал и един час и всички потънахме в дълбок сън.

Събудихме се малко преди да се покажат контурите на материка. Бяхме летели и… спали 12 часа… Скоро закръжихме над Рио де Жанейро. На летището ни посрещна официална група, която прояви много внимание и сърдечност към нас. Бяхме тръгнали от Рим по обяд, в Рио кацнахме след 12 часа и половина… пак на обяд. Времето ни бе изпреварило… При слизането от самолета ни блъсна убийствена горещина и телата ни изведнъж плувнаха в пот. Посрещачите бяха по ризи, имаше и хора по къси гащета, боси (термометърът сочеше 37 градуса). А ние — с пуловери и костюми, с балтони, дори някои с кожуси (непозната дреха тук). Ужас! Разсъблякохме се с войнишка бързина, хукнахме към огромния подвижен вентилатор в чакалнята и изложихме на течението запотените си тела. Беше много комично да гледаш отстрани — скупчени един до друг, търсехме фронтално ефекта от вентилатора и следвахме вкупом движението му — ха наляво, ха надясно!

Луксозен автобус ни преведе през центъра на Рио за вътрешното летище, от което щяхме да излетим за Куритиба. Адско движение на коли, улици, оградени от 35-40-етажни здания, приличаха на тунели. Зърнахме и безкрайните плажове, натъпкани с човешки тела». И си представихме снега, който оставихме в родината, децата ни, които в този момент препускат с шейните.

Куритиба. Обичайното сърдечно посрещане. Но имаше и непредвиден сюрприз. Едва слезли от самолета, ние бяхме заобиколени от голяма група бразилци, които ни прегръщаха и тупаха по раменете и ни приветствуваха на … български. Оказа се, че това са българи. Всички плачеха от радост — възрастни хора, напуснали родината си преди 40 и 50 години, но не забравили българския си произход и майчиния си език. Бяха довели внуци и правнуци (да видят българи), които едва сричаха нашата азбука… Тия мили хора бяха наши постоянни спътници по време на престоя ни в Куритиба. Те бяха, които ни подкрепяха от трибуните и в двата мача. Настояваха да им разказваме за България, даваха адресите си, за да им изпратим «Под игото», книгите на Димитър Талев, и питаха какво искаме в замяна. Жеков се пошегува: «Пушки!» («Гръмнахме се», когато на другия ден в хотела някои от тези далечни наши сънародници донесоха «обещаното»).

Беше вече късен следобед, ала жегата не стихваше и си «показахме носа» само за тренировката, назначена за 18 часа на градския стадион.

Прибрахме се да спим — не, да лежим. Сън не идваше. Беше тежко, задушно. Нощта бе цяло мъчение…

Първият ни мач бе на другия ден в 16 часа, в най-голямата жега (термометърът показваше 34градуса). Знае се резултатът 4:4. Първото полувреме бе изцяло наше. Водехме с 3:1. През втората част необяснимо у всички изведнъж настъпи отпадане. Просто краката отказваха да се подчиняват. Веселинов получи колапс, а и всички други бяхме в нещо като «полуколапс». «Атлетико» бе много техничен отбор, коректен, фин. Играчите му използуват отличната си техника, типичното за южноамериканците жонгльорство. Нападателите му са просто виртуозни техници — артисти, влюбени в топката, във финта, в комбинациите. Използуват много двойното подаване, което правят с голяма лекота, избягват дългите пасове — предпочитат късите. Като направят двойната комбинация, захождат много умело; с безупречна техника са в отбраната, не играят плътно. С изнасянето на топката напред се включват по 5–6, а и по 7 души.

Паузата до втория мач използувахме за запознаване с града. Бяхме поканени на голямата национална животновъдна изложба, посетихме зоопарка, в който видяхме просто фантастични екземпляри от дивата латиноамериканска фауна.

За разлика от първия съперник, който ни разкри най-хубавите черти на бразилския футбол, вторият ни противник «Куритиба» се оказа на другия полюс. Неговите играчи симулираха, ритаха без топка, инсценираха скандали. С това настроиха и публиката, която крещеше, хвърляше към терена портокали. Гола отбелязаха от фаул с рикошет на топката в гредата. Толкова груби футболисти не бяхме виждали до тоя момент.

Затрудненията бяха големи. Най-напред — жаждата. Трябваше да избягваме водата, за да не се изцежда излишна пот от нас, и се ограничихме с чаша вода, кисело мляко и плодове. Иначе кухнята си схождаше с нашата — на трапезата ни имаше и дини, и праскови, и грозде… Второ — безсънието! А все на сън ни караше… Всички се оплакваха, че се «въртят» в леглата и до 2 — 3 часа през нощта не могат да заспят. Трето — жегата. Въздух сякаш не достигаше. По време на играта се задушавахме. Само един лек, едва забележим ветрец полъхваше. Но ние го усещахме и това ни даваше известен кураж, че няма да се умира. Терените са твърди, сухи, със спластена трева а и бутоните на обувките ни, колкото и да бяха къси, пак се набиваха.

Изпращането също бе много мило. Дадоха ни прощална вечеря (нещо, което за пръв път се практикуваше там). И времето, макар и твърде късно, се смили над нас. Преди да се качим на самолета за обратен полет, изля се истински тропически дъжд, какъвто сме виждали на филмите за джунглата. Порой от вода се изсипваше над Парана, сякаш небето бе катурнало казана с всичките си запаси…“

Така живо и образно умееше да разказва Гунди, да предава своите впечатления от многобройните си пътувания в чужбина. Периферното зрение, за което той говореше като за най-съществен белег на високата футболна класа, му помагаше и извън зеления терен, разпростираше се и в другите сфери на живота, към които той проявяваше жив интерес, който наблюдаваше с очите на любознателния и постоянно обогатяващ своята култура и житейски кръгозор човек.

Как добре и точно умееше той да прецени всяка обстановка, да долови всяко настроение, да постави на везните съперника с неговите силни и слаби страни! Та Аспарухов още с този свой разказ сякаш подсказа онова, което се случи по-късно, на финалите през горещото лято в Мексико. Предвиди със своята интуиция усложненията, пренебрегнати във важния момент от някои научни работници, от някои лекари или треньори. Задухът, умората изцеждаха силите, подкосяваха краката. И злополуката се оказа неизбежна.

Когато се завърна от страната на ацтеките, нападателят не криеше разочарованието си, но не избягна и самоупрека. Тогава той заяви в анкетата, която се проведе в печата: „Ние, вместо да се равняваме с първите футболни сили в света, все изпадаме в ролята на догонващи. И все стигаме късно там, където другите вече отсъствуват и са отишли много по-напред. На нас ни е нужна своя, българска школа, съобразена с характерните качества на българите. А не да копираме сляпо чуждия опит!…“

Имаше тогава пред вид кратките мигове в летописите на нашия социалистически футбол, когато тъкмо тези качества биваха извеждани на преден план и България жънеше успехи, респектираше с дух, мощ и воля всеки съперник независимо от славата му на световната сцена, независимо от реномето на неговото име. Качества, които се превръщаха в поразяващи оръжия.

Кой не скланяше глава на стадион „Васил Левски“ в годините на онова златно поколение, което остави и златната диря в историята на нашия футбол! Поколение не само на таланти, на патриоти, готови да дадат всичко, на което са способни, за да защитят спортната чест на родината, да изковат победата. Колко много са примерите! И сега, когато връщаме лентата на спомените назад, пред нас оживяват вълнуващи мигове, неповторими с величието на духа, със заряда на спортната амбиция, с непримиримостта към всяко друго решение освен едно — победното! И името на Аспарухов ще бъде най-тясно свързано с тия подвизи на единадесеторката, в която блестяха имената и на Якимов, Дерменджиев, Пенев, Гаганелов, Ив. Димитров, Шаламанов, Котков, Симеонов, Попов, Бонев, Жечев…

…26 ноември. 1967 година. Мач от квалификациите за европейско първенство. С Португалия — трета сила в света от финалите в Англия. Няма друга алтернатива — само победата ще изведе България най напред!… Стадион „Васил Левски“ — 70 000 зрители натъпкани трибуни, които бушуваха в очакване. И още милиони се бяха заковали пред домашните телевизори.

До двубоя остава още час, а единадесетте бойци с герба на републиката вече живеят с него. Впрочем мислите им много по-отдавна са насочени към тази схватка, но сега е друго — сега е „кой-кого?“ И затова лицата им са така бледи, нервите толкова опънати. На масата за масажа се редуват един след друг всички. Масажистът върши своята работа. И е тихо така, че се чува тънкото триене на пръстите му по стегнатите и втвърдени от напрежение мускули.

Отвън изкънтя свирката на съдията, който прикани отборите, напомни им, че е вече време. Трудно се забравя такъв миг… Д-р Стефан Божков, треньорът, и той с обезкървено лице, отвори вратата, която прекрачиха мълчаливи и напрегнати единадесетте мъже. Тупна последния по гърба и рече. „Хайде, момчета!“

Най-напред чухме чаткането на бутоните по циментовия коридор. Това беше особен звук. Трудно можем да го предадем с думи. В него имаше някакъв характерен ритъм, някаква необичайна твърдост, острота и сила. Сякаш от тези чаткания на бутоните се оформяше мелодията на увереността, на бойкостта, на съзнанието, че се отива на решителен бой. Всички бяха съсредоточени. Никой не поглеждаше встрани. Предстоеше им да дадат всичко, да покажат онова, на което са способни. да победят!

Навън стадионът трещеше, развяваха се флаговете с познатите и любими три цвята. И когато в отвора на тунелчето се появиха тия мълчаливи бойци, експлозията на многохилядния призивен глас на трибуните избухна. Сякаш небето се сриваше над тоя врящ от страсти и копнеж котел…

Сега, когато се пренасяме мислено към тази неповторима батална сцена, още веднъж изпитваме тръпките, които и тогава полазиха по нас — тръпки на патриотично вълнение, на твърда вяра, на голяма сила!

И боят започна.

Ето епизоди от разказа за този знаменит мач, поместени във в. „Народен спорт“. „… Противникът бе не само изненадан, той направо се обърка. Явно беше, че няма да издържи… Ето Бонев нахлу в наказателното поле и би в долния ъгъл. Веднага след това се вдигна страшна бъркотия пред вратата на Америко и той трябваше с голям риск да спасява удара на Котков. После видяхме нашият русокос нападател да изпълнява пряк свободен удар. Топката завари неподготвена цялата португалска защита, а на устремилия се напред Жечев, не достигнаха сантиметри, за да я натика в мрежата. С възхищение бе посрещната солова акция на Аспарухов, който финтово се освободи от един, от втори, от трети пазач, излезе сам, малко встрани, срещу вратата. Нападателят не би в по-близкия ъгъл, което бе и по-лесно, а се прицели към по-далечния — с фалц, ловко и коварно. Голът изглеждаше неизбежен. Уви! Коженото кълбо се чукна от гредата и отскочи в аут. Нищо не излезе, но изпълнението бе великолепно.“

След почивката нашите футболисти заиграха още по-съсредоточено, настойчиво, вихрено, с бърза смяна на местата. Сега халфовете се изнесоха напред, поемаха отбитата от португалската защита топка и отново я пуснаха в ход към Америко. По фланговете изкачаха на свободни полета Аспарухов, Котков, Дерменджиев, Бонев. Противникът — омаломощен и дезорганизиран — рухва в 63 минута. Всичко се разви като на филм. Аспарухов предприема индивидуална акция от средата на терена, промъква се отляво с майсторски дрибъл и центрира над главите на португалските защитници. Ще спрем лентата за момент, за да предадем думите на Котков: „Пасът беше предназначен за мене. Но аз бях блокиран. С цялото си същество обаче почувствувах, че на десния фланг е останал свободен Чико. Леко се наведох, топката мина над главата ми и отиде към него…“ Продължението на епизода описа след това самият Дерменджиев: „За такова положение можеш само да мечтаеш! Гунди тръгна напред и разбрах, че трябва да заема позиция. После си подложих крака и за частици от секундата изпреварих Америко, който леко закачи с ръка топката, но тя отиде в мрежата!“

1:0. България бе вече четвъртфиналист!