Брайън Перо
Пазителя на маските (7)

6
Прогонване от Брател велики

Амос се прибра в странноприемницата с баща си и Беорф. Кръгла светла луна къпеше в мека светлина Брател велики. Младият беорит бе приет като син от семейство Дарагон. По време на вечерята Амос разказа на родителите си как се е запознал с Беорф в гората. Обясни им също, че рицарите са пленили съпрузите Бромансон, а след това са ги изгорили на кладата.

Разтревожена, Фрила предложи да напуснат Брател велики час по-скоро. И бездруго тяхната цел бе гората Тарказис. Освен това, да се забавят повече тук, в тази странноприемница, и особено в този град, където рицарите бяха готови да изгорят когото и да е, не й се струваше добра идея. Решиха още на следващата утрин, в зори, да поемат пътя си заедно с Беорф. Кесията им все още беше в добро състояние, а и конете си бяха отпочинали доволно.

Беорф, на свой ред, им разказа какво бе видял в гората, когато изведнъж спря, втренчил очи в котарака, който семейството бе приютило. Амос се усмихна:

— Не се притеснявай, не е опасен. Намерихме този сляп котарак в едно село, преди да дойдем тук. Беше единственото останало живо същество, всички хора и животни бяха превърнати в статуи. Дожаля ни за него и го взехме със себе си.

Беорф подсвирна, за да привлече вниманието на котарака и му хвърли парче месо от чинията си. Животинчето веднага скочи, за да го хване.

— Това животно не е сляпо, нали виждате! Не се предоверявайте на слепотата му. Бъдете предпазливи с този котарак, той не е нормален. У него има нещо, което хич не ми вдъхва доверие. Мога да долавям такива неща у животните. Умея да усещам недоброжелателните им намерения. Той добре се прикрива. Прави се на сляп, но всъщност ни наблюдава, и нещо повече — дори ни подслушва.

За да успокои госта си, Фрила Дарагон хвана котарака и се качи да го затвори в стаята си на първия етаж. Преди да го сложи на леглото, тя внимателно се вгледа в очите на животното. Този котарак си беше сляп. Две мътни пелени покриваха зениците му. След внимателния преглед тя бе убедена, че младият беорит се бе излъгал, и тихо се присъедини към сътрапезниците. Беорф отново подхвана разказа си за онова, което бе видял в гората:

— Бяха жени. Телата им бяха чудовищни и много силни. На гърба си имаха крила, а на краката — дълги нокти. Главата им беше масивна и съвършено кръгла. Имаха зеленикава кожа, сплеснат нос и стърчащи зъби като на глиган. На това отгоре тези същества имаха и раздвоен език, който им висеше отстрани на устата. В очите им съзрях пламък. Като ги гледах, се чудех какво ли постоянно развява косите им. За малко да умра от страх, когато осъзнах, че това не са коси, а десетки и десетки змии, които непрестанно се извиваха! Ужасните създания оживяват през нощта и през цялото време крещят, защото косите-змии непрекъснато ги хапят по раменете и гърба. Раните им отделят черен секрет, плътен и лепкав. Останалото, което знам, е, че щом срещнат погледа на друго живо същество, незабавно го вкаменяват!…

— Я ми кажи нещо — прекъсна го Амос. — Откъде знаеш, че в очите им се крие пламък, ако всички, които ги поглеждат, се превръщат в статуи? Ти също трябваше да си се вкаменил…

Беорф като че ли не очакваше този въпрос. Действително той трябваше да има съдбата на всички останали, хора и животни. Помълча няколко секунди, за да си припомни добре какво се бе случило, после обясни при какви обстоятелства се е срещнал с чудовищата:

— Бях край едно селце, където търсех диви плодове, когато нощта ме изненада. Легнах си в тревата, която беше още топла, и заспах. Събудих се от паническите викове на селяните. Преобразен като мечка, приближих до жилищата им, за да видя какво е предизвикало такова вълнение. Скрих се зад ковачницата и гледах през една дупка в стената, но от това място не можех добре да виждам какво се случва. Именно тогава забелязах в работилницата на ковача едно голямо огледало. Вероятно е служело на рицарите, когато са пробвали новите си доспехи. Рицарите на светлината са толкова надменно горди и самовлюбени, че ако бе възможно, щяха да яздят с огледало пред себе си, за да могат постоянно да се съзерцават. Така или иначе, благодарение на това огледало много ясно различавах онези създания. Дори видях очите им, но не се превърнах в статуя. Днес си давам сметка, че съм извадил голям късмет, като съм се измъкнал жив.

— Сега, когато разбрахме как изглеждат тези зверове — каза Фрила, — бих искала да знам какво искат и защо нападат този град и неговите обитатели?

Амос се прозя:

— Поне знаем как да не се превърнем в статуи. Освен това очевидно е, че…

— Шшт! Замълчи! — прошепна Беорф, като стисна ръката на приятеля си. — Погледни скришом към гредата над главата ти. Твоят сляп котарак ни дебне.

Инстинктивно, всички членове на семейството едновременно вдигнаха глави към тавана. Котаракът наистина беше там, точно над масата, и изглеждаше така, сякаш слушаше разговора.

— Виждате, че бях прав — каза Беорф. — Това животно има твърде големи уши и твърде кръгли очи за обикновен домашен любимец. Щом слезе оттам, ще го подгоня. Този дребен подлец работи за онези създания, сигурен съм!

Тъкмо в този момент Бартелеми, придружен от петима други рицари, влезе в странноприемницата. Той дойде до масата на семейство Дарагон и заяви:

— По заповед на Йон Пречистващия, владетел и господар на Брател велики, трябва да изведем със стража от града Амос Дарагон и неговия приятел Беорф. Наистина съжалявам, че се налага да извърша такова нещо, но трябва да изпълня заповедта. Рицари, отведете ги!

Урбан скочи на крака, за да попречи на войниците да докоснат сина му. Но получи силен удар с тояга по тила и загуби съзнание. Фрила се опита да убеди Бартелеми да не отвежда детето й, като молеше за състрадание. Вън от стените на града Амос щеше да стане лесна плячка за създанията, които обсаждаха Брател велики. Безполезно. Бартелеми оставаше глух за молбите на жената. Беорф понечи да се преобрази на мечка и скъпо да даде кожата си, но Амос успя с едно намигване да го успокои и да го убеди да сдържи гнева си. Когато рицарите напуснаха хана заедно с двамата пленници, котаракът скочи от гредата на перваза на прозореца и светкавично изчезна в нощта през дупката на едно счупено стъкло.

Отвориха двете огромни крила на градските порти и вдигнаха решетката. Когато рицарите ги изведоха и затвориха всичко зад гърба им, Амос и Беорф се озоваха сам-самички в тъмнината.

— Нека да помислим, приятелю — каза Амос. — Трябва ни скривалище! Изобщо не познавам равнината, която заобикаля този град, а още по-малко гората. Ти трябва да ни измъкнеш оттук, преди онези създания със змийски коси да вкопчат нокти в нас!

— Знам къде да отидем — отвърна Беорф. — Качи се на гърба ми и се хвани здраво!

Като каза това, беоритът се превърна в мечка. Амос се метна на гърба му и се вкопчи в козината му. За по-малко от секунда полетяха. Въпреки мрака, Беорф тичаше много бързо. Той добре познаваше околностите и умееше да избягва препятствията и да се ориентира лесно.

След като бягаха дълго в гората, двамата другари спряха под едно гигантско дърво. Беорф, отново като човек, бе плувнал в пот. Проснат по гръб и с издут корем, той от няколко минути се опитваше да си поеме дъх.

— Да сли… сли… слизаме… бързо! — каза най-после.

Като порови малко с ръце, Беорф откри една яма. Приятелите слязоха един след друг по стълба, която водеше под земята право под дървото. Когато стигнаха дъното на дупката, тъмнината беше пълна. Беорф тръгна пипнешком и почти веднага намери лампа.

— Гледай, Амос, сега ще направя магия!

Момчето изръмжа тихичко. Нещо като хъркане излезе от гърдите му. Амос вдигна глава и видя множество светлинки да нахлуват през отворената яма. Над главите им захвърчаха десетки, а скоро и стотици светулки. Насекомите внезапно се спуснаха към Беорф и се струпаха във вътрешността на голямата стъклена лампа с удължена форма, която той държеше в ръка. И ето че светлината се разля в подземното помещение, което в действителност беше библиотека.

Четирите стени бяха покрити с книги. Тънки, дебели — имаше всякакви. В средата стоеше голямо писалище с удобен стол. В един ъгъл купчина слама и завивки изпълняваха ролята на легло. Беорф се изкачи отново по стълбата, за да затвори ямата, и каза:

— Това скривалище е сигурно, тук никой няма да ни открие. Добре дошъл в бърлогата на баща ми! Той беше заклет читател. Постоянно учеше. Тук има книги на всякакви теми. Баща ми ги поръчваше от далечни места. Много от тях са написани на странни езици, неразбираеми за мен. Ако искаш, разгледай ги. Аз съм изтощен и ще си легна. За да угасиш светулките, само трябва да изръмжиш три пъти. Лека нощ, Амос.

Едва легнал, Беорф захърка. Амос се разходи из стаята, като разглеждаше книгите. Навярно имаше близо хиляда. Някои бяха стари и прашни, други явно бяха по-нови. Амос забеляза една, която не беше пъхната докрай върху единия от рафтовете на библиотеката. Беше стара книга, преписана на ръка и озаглавена Ал-Катрум, териториите на мрака. Взе я, седна на бюрото на покойния баща на Беорф и зачете.

В книгата се разказваше за една страна, разположена на границата с Хиперборея. Свят, скрит в недрата на земята, където никога не греело слънце. Това било свърталището на нощните създания, месторождението на десетки чудовища, които по-късно се пръснали из Земята.

За своя голяма изненада Амос попадна на рисунка, която съвсем точно изобразяваше съществата, които Беорф бе описал в странноприемницата. Наричаха ги „горгони“. Произходът им изглеждаше древен. Принцеса Медуза — красива млада жена — царувала на един остров в голямото море на Хиперборея. Била толкова красива, че Форцис, богът на водите, се влюбил лудо в нея. Кето, сестрата на Форцис, толкова желаела да запази любовта на брат си само за себе си, че преобразила Медуза в отвратително и опасно създание. За да е сигурна, че Форцис никога вече няма да срещне погледа й, тя дала на принцесата способността да превръща в каменна статуя всяко живо същество, което я погледне в очите. Медуза получила и безсмъртие като отровен подарък. Следователно била осъдена да понася грозотата си безкрайни векове. Всеки път, когато някоя от змиите-коси ухапвала Медуза, капчицата кръв, която падала на земята, се превръщала в змия, която след много години ставала горгона. Иначе островът на красивата Медуза все още съществувал, но бил населен с каменни статуи.

Амос затвори книгата. Сега знаеше историята на чудовищата и трябваше да разбере защо те нападаха обитателите на кралството на Рицарите на светлината. Бащата на Беорф явно се бе опитвал да разбули тази тайна преди смъртта си. Книгата не беше пъхната докрай, защото несъмнено той наскоро я е препрочитал. Амос надзърна в чекмеджето на господин Бромансон и откри неговите записки. Там, върху един лист, видя медальона във форма на човешки череп, който Йон Пречистващия носеше. Любопитен да разбере докъде ще го доведе това, Амос продължи да чете.

Според бащата на Беорф, когато бил млад, Йон Пречистващия откраднал тази свещена реликва. Навремето го наричали Йон Провокатора. В една далечна земя, докато атакувал с армията си едно село на магьосници, той задигнал от свещения храм този важен предмет на черната магия. Собственикът на медальона — жесток магьосник от света на мрака — оттогава търсел своята скъпоценност. Само един от армията на Рицарите на светлината се върнал жив и здрав в Брател велики. Той заявил, че е изтребил всички врагове, и така Йон Провокатора бил преименуван на Йон Пречистващия и бил провъзгласен за владетел на столицата.

„Всичко се обяснява — помисли си Амос. — Сигурно по време на тази битка е загинал бащата на Бартелеми. Горгоните се подчиняват на този магьосник на мрака и докато той не си възвърне медальона, градът и околностите му ще бъдат в опасност. Сега разбирам защо Йон изгаря на клада всички магьосници, които рицарите успеят да пленят. Той се страхува и знае, че не може да се мери по сила с магьосника“.

Момчето усети, че някой го гледа, и внезапно вдигна глава. Пред него, в сянката на пътеката, която водеше към дупката, съвсем до стълбата, стоеше слепият котарак. Животното отстъпи няколко крачки и изчезна в тъмнината.