Брайън Перо
Пазителя на маските (11)

10
Разказвачът

Старецът, седнал на една пейка и заобиколен от деца, започна своя разказ:

— Имало едно време, преди много, много години, един момък, който се казвал Жюно. Той живеел заедно с майка си в малка колиба в гората. На това момче нищо, ама нищо не му се удавало. Бил малко глуповат и майка му не се гордеела твърде с него. Баща му умрял доста време преди това и бедната жена трябвало да се грижи за всичко. От кухненската работа до прането, като се прибави и изнурителният труд на полето, тя вършела всичко, което било по силите й, за да осигури прехраната си и тази на своя некадърен син. Жюно прекарвал дните си, като миришел цветя, разхождал се из полето и тичал подир пеперудите. Един ден, когато видял как майка му се труди с пот на челото, й казал: „Майко, отивам в града да си намеря работа. С парите, които ще спечеля, ти ще можеш най-сетне да си починеш“. Майка му отвърнала: „Ама, сине, ти не умееш да вършиш нищо с двете си ръце и постоянно правиш глупости“. Момчето й отговорило: „Ще видиш, мамо, на какво съм способен“.

Разказвачът бе привлякъл цялото внимание на слушателите си. Амос, който тъкмо минаваше оттам, спря, за да чуе продължението.

— И тъй, Жюно заминал за града. Обиколил всички магазини, всички фермери и занаятчии. Навсякъде търсил работа, но всеки път, когато го питали какво умее да прави, честният Жюно отговарял: „Нищо“. При тези думи, разбира се, никой не пожелал да го наеме! В последната ферма, където отишъл да се представи, Жюно си спомнил как майка му често го упреквала, че се занимава с какво ли не. Тъй че, когато фермерът го попитал какво може да върши, Жюно отговорил най-откровено: „Господине, мога да правя какво ли не!“. И начаса бил нает за работник.

На площадчето любопитните ставаха все повече. Вече имаше и много възрастни, които с интерес очакваха продължението на историята.

— През целия ден Жюно и фермерът били заети да цепят дърва и да плевят зеленчуковата градина. Вечерта, като награда за труда му, момчето получило едра монета. Докато се прибирал у дома, доволен от първия си работен ден, Жюно се забавлявал да си подхвърля монетата във въздуха и да я лови. Но с едно несръчно движение я изпуснал в крайпътното поточе. Натъжен, той се прибрал вкъщи и разказал за лошия си късмет на майка си, а тя му рекла: „Следващия път, Жюно, вземи каквото ти даде фермерът и веднага го сложи в джоба си. Така няма да рискуваш да загубиш възнаграждението на труда си“. Момчето обещало да постъпи точно както го посъветвала майка му и на другия ден се върнало при фермера. Този път се заело с кравите. Като благодарност за труда му, фермерът му дал едно ведро с вкусно прясно мляко. Жюно изпълнил точно заръката на майка си. Изсипал съдържанието на ведрото в джоба си, за да не го загуби по пътя. Върнал се у дома напълно мокър. Имал мляко дори в обувките. Като чула разказа на сина си, горката му майка сдържала гнева си и му казала: „винаги трябва да държиш това, което фермерът ти дава, в съда, в който ти го е дал, разбираш ли, момчето ми?“.

Жюно кимнал и на следващия ден, след като свършил работата си, получил голяма буца масло. За да не се разтопи на слънцето, фермерът поискал от Жюно шапката му и сложил маслото вътре, та да го запази. Момчето оставило маслото в шапката, сложило я на главата си и се втурнало към къщи. От топлината на главата му маслото се разтопило и Жюно се появил пред майка си със стичащи се жълти струйки по лицето.

Около стареца вече се беше насъбрала внушителна тълпа. Всички явно се забавляваха, докато слушаха историята на това глупаво момче. Разказвачът беше наистина завладяващ: той имитираше всяка мимика, играеше всеки от героите на разказа и умееше да задържи вниманието на публиката си.

— Когато Жюно свършил с обясненията, майка му рекла: „Добре си направил, че си оставил маслото в шапката, но не трябваше да я слагаш на главата си! Ето, вземи тази торба, ще сложиш вътре това, което ще ти даде фермерът, и ще го донесеш на гръб. Разбра ли, Жюно?“. Момчето отговорило, че е разбрало много добре. Близо до фермата, в която работело, се издигал красив замък. Всеки път, когато минавал пред него, Жюно му се възхищавал и си мечтаел да спечели достатъчно пари, за да може един ден да живее в него. Забелязал също така и една красива девойка, която винаги стояла на една от терасите на великолепната сграда и непрекъснато плачела. Жюно се чудел защо ли е толкова тъжна, но много-много не се замислял. В края на следващия работен ден фермерът дал на Жюно едно магаре. Понеже повече нямал нужда от него, човекът му направил този щедър подарък, за да му благодари за труда, който младежът положил във фермата му. Момъкът с радост приел магарето. Както поръчала майка му, той понечил да сложи в торбата това, което фермерът му бил подарил. Задърпал магарето и започнал да вкарва в торбата най-напред единия преден крак, после другия, но скоро забелязал, че торбата била твърде малка, за да напъха в нея цялото магаре. И Жюно намерил друго решение: сложил торбата на главата на магарето, клекнал и се мушнал под животното. Така щял да го носи на гърба си. Много му се искало майка му да се гордее с него и за първи път щял да направи нещата както трябва. Магарето, с глава в торбата, се мятало и ревяло. Жюно с мъка се изправил на крака и когато най-сетне успял да повдигне животното от земята, и двамата се проснали в прахоляка на пътя. Докато се опитвал за втори път да метне горкото животно на гърба си, момъкът видял, че някакъв човек се приближава към него. Това бил кралят, който живеел в съседния замък. Той поздравил Жюно, любезно му се представил и начаса му поверил дъщеря си, която от години не спирала да плаче. Той бил обещал ръката й на онзи, който успее да я накара да се усмихне. От терасата девойката забелязала момъка, видяла неговите безумни щуротии с магарето, прихнала и се смяла, смяла, та сега дори не можела да се спре. Ето как Жюно се оженил за принцесата, станал крал и заживял с майка си в двореца. Скъпи приятели, това означава, че за да станеш крал, достатъчно е нищо да не умееш да правиш или да правиш какво ли не!

Под бурните ръкопляскания разказвачът благодари скромно на слушателите си и после мина с шапката си между тях. Получи няколко монети, а хората, които идваха от пазара, му дадоха хляб, зеленчуци и яйца. Падна му се дори и една наденичка. Амос се готвеше да си тръгне, когато разказвачът се обърна към него:

— Ти чу моя разказ, ала не ми даде нищо, младежо…

Амос отвърна:

— И аз нямам кой знае какво, господине. Тръгнал съм да търся родителите си и идвам от далечна страна. Бъдете сигурен, че вашата приказка заслужава много повече от едно ръкопляскане. За жалост обаче ще трябва да се задоволите с това.

Старецът любезно му рече:

— Вече имам всичко, което ми трябва, в тази шапка. Истината е, че онова, от което се нуждая, е добра компания. Ще ми окажеш ли честта да споделиш тази храна с мен?

— С радост — отвърна Амос, който бе много гладен.

— Аз се казвам Жюно — рече разказвачът, — а ти, младежо, как ти е името?

Изненадан, че чува същото име, Амос попита:

— Наистина ли се казвате Жюно? Като героя от вашия разказ?

— Приятелю, аз черпя вдъхновение там, откъдето мога. Всичките ми герои — от най-глупавия до най-умния — носят моето име. Това ми напомня времето, когато баща ми ми разказваше приказки.

— Аз се казвам Амос Дарагон и ми е много приятно да се запознаем.

— На мен също — каза старецът. — Виждаш ли, млади момко, аз разказвам приказки, за да се прехранвам, това е всичко, което умея. И навсякъде търся интересни истории. Разкажи ми откъде идваш и какво търсиш тук. Разкажи ми също как си загубил родителите си. Това ме интересува, защото и аз загубих моите преди много години.

Амос веднага усети, че може да се довери на Жюно. В очите на стареца се виждаха някакви буйни искрици, нещо младежко. Като се изключи възрастната дама в бяло, която бе срещнал на извора в съседното село, от много дни момчето не беше разговаряло с никого. Затова бе щастливо да си поприказва с един така симпатичен събеседник.

Преди да започне своята история, Амос предупреди стареца, че може и да не повярва на всичко, което ще чуе, но му се заклева, че това е самата истина. Докато опитваше вкусната храна, която му предложи домакинът, Амос му разказа за кралството Омен, за разговора си със сирената от Залива с пещерите и за мисията, с която тя го бе натоварила. Разказа му също как бе изиграл владетеля Едонф. Младият пътник обрисува събитията в Брател велики, спомена и за Бартелеми, вкаменен като всички останали. После си припомни за срещата с Беорф, за жребия на истината с Йон Пречистващия, за слепия котарак и друида, който имаше гъба на шията, за горгоните и книгата от тайната библиотека на господин Бромансон, бащата на Беорф. Продължи с историята на медальона, поверен на Беорф, за да не попадне в лапите на горгоните, после разказа как е напуснал Брател велики. Не скри съжалението си, че е оставил своя приятел във вкаменения град. Разкри и онова, което бе научил за базилиска.

Амос разказа на Жюно всичко до най-малки подробности. Но сега то му се струваше толкова далечно! Имаше чувството, че това са истории, които е преживял преди много години. Свърши разказа си едва в края на деня. Двамата с Жюно бяха разговаряли цели три часа. Заинтересуван от невероятната история, старият човек бе задавал много въпроси. Непрекъснато искаше подробности за това и онова. Когато момчето млъкна, разказвачът му довери:

— Това е една прекрасна история и вярвам на всяка твоя дума. Сега ще ти разкажа една такава история за гората Тарказис. Надявам се, че и ще ми повярваш. Вече много години, откакто съм спрял да я разказвам, защото никой не ми вярва. Мислеха ме за луд. Тогава реших да скрия истината и да разказвам тези малки измислени приказки, които се харесват на децата и карат възрастните да се усмихват. Искаш ли да чуеш истинската история на едно голямо нещастие?

Заситен и доволен, че е открил толкова интересен събеседник, Амос това и чакаше.

— Слушам ви и бъдете уверен, че съм готов да повярвам на всичко, което ще ми кажете.

— Много, много отдавна — започна старецът — съвсем близо до гората Тарказис живеело едно момченце. То имало красиви къдрави коси, съвсем черни, широка усмивка на щастливо дете, неудържимо въображение и великолепно куче. Обичало кучето си повече от всичко на света. Баща му бил земеделец, а майка му приготвяла най-вкусните палачинки в кралството. Родителите на момчето постоянно му повтаряли да не влиза в гората. Уж имало зли сили, които правели така, че всеки, който се осмелял да влезе в гората, изчезвал. Един ден кучето се загубило и момчето го чуло да лае откъм гората. Помислило си, че любимецът му е в опасност, и се втурнало навътре в леса, без да го е грижа за предупрежденията на родителите му. Ходило дълго, много дълго. Дърветата имали странни форми. Навсякъде имало цветя. Това била най-прекрасната гора, която то било виждало. Внезапно от едно цвете бликнала светлина и започнала да танцува около него. Едва по-късно, много години по-късно, момчето разбрало, че в този ден е влязло в царството на феите. Към първата светлинка се присъединили и други и зазвучала прекрасна музика. Хванато в плен на хорото на феите, момчето танцувало, танцувало още и още със светлинките, докато паднало в изнемога. Заспало под едно дърво. Когато се събудило, било остаряло с петдесет години. Косите му били бели и имало дълга брада. Върнало се у дома, ала къщурката му вече я нямало. През градината на баща му минавал път. Нямало и следа от родителите му, от кучето и от колибката. То тръгнало по пътя и се озовало в един град, наречен Берион. Това е градът, в който се намираме сега. Напълно объркано, то разказвало историята си на всички минувачи, викало, че са му откраднали детството. Никой не искал и да чуе и дълго време го смятали за луд човек. И един ден, не без мъка, то приело участта си на старец, който започнал да разказва приказки, за да си изкарва прехраната. Това дете е живо и днес и се казва — както всички герои на моите приказни истории — Жюно. Тъкмо той разговаря с теб сега. Току-що ти разказах собствената ми история. Дали ти няма да си първият човек, който най-сетне ще повярва в моето приключение?

Слисан, Амос си спомни, че вече бе чувал тази история. Баща му я беше разказвал в деня на заминаването им от кралството Омен. Урбан Дарагон беше срещал този човек преди много години, докато пътешествали с Фрила.

Като не откъсваше поглед от двете едри сълзи, които се стичаха по бузите на стареца, момчето каза:

— Вярвам във вашата история и обещавам тук, пред вас, да ви върна детството, което търсите толкова отдавна. Заведете ме в гората Тарказис и ще поправя несправедливостта, която ви е била причинена.