Брайън Перо
Пазителя на маските (14)

13
Завръщане в Берион

По време на празника, организиран от феите в чест на Амос, той успя да погълне огромно количество ястия, каквито никога досега не бе вкусвал. За първи път в живота си пи нектар от нарциси, маргарити и водни лилии. Присъства и на концерт в негова чест. Музиката на феите бе вълшебна.

Мелодиите, неизразимо нежни и чисти, бяха като нереални. „Нищо чудно, че Жюно е бил омагьосан“ — мислеше си той, докато си спомняше случката на приятеля му в гората. Амос заспа в тревите под звука на небесната музика.

В утрото на новия ден феите му поднесоха голяма чаша с утринна роса и парче сладкиш от розови листенца. След това момчето напусна гората, като отнесе със себе си маската с инкрустирания бял камък и костения тризъбец. Отново пое по дългата пътека, по която се влизаше и излизаше от гората Тарказис. Каква бе изненадата му, когато на края на гората видя няколко табели, на които пишеше: „влизането в тази гора се забранява с декрет на краля“. Силно учуден, той излезе на широкия път и забеляза, че вече е павиран.

„Всичко това не може да стане за една нощ!“ — каза си той.

Но изненадата му бе пълна, когато стигна пред портите на град Берион. Градчето се беше разраснало тройно. Бяха издигнати внушителни стени. На върха на наскоро построения замък се вееше знаме. Флагът изобразяваше кръг, разделен поравно между слънцето и луната. Пазачът на градските порти спря Амос.

— С кралски декрет всички деца, които искат да минат през портите на този град, трябва да кажат името си.

Амос не вярваше на очите и ушите си. Последния път, когато беше тук, градът нямаше дори армия! Още по-малко рицари, облечени във великолепни доспехи и въоръжени с дълги мечове! Как е възможно толкова много неща да се променят за една нощ? Момчето си спомни, че Жюно, омагьосан от феите, бе танцувал близо петдесет години в гората Тарказис. Но Амос все още си беше дете, а не — старец. Следователно не е бил подвластен на същата магия като Жюно. Не той, а светът наоколо се бе променил.

— Казвам се Амос Дарагон — каза той срамежливо.

— Моля да повторите името си, младежо — твърдо помоли пазачът.

— Ами… Амос, Амос Дарагон.

— Ако това наистина е вашето име, трябва незабавно да ме последвате.

Без да възрази, Амос последва пазача в града чак до замъка. Къщите, хановете, магазините, пазарът, улиците, хората — всичко беше различно. Предния ден той си бе тръгнал от едно голямо село, където хората с труд изкарваха прехраната си, а днес се разхождаше по улиците на голям укрепен град, където всички живееха почти охолно. Амос нищо не разбираше.

Щом пристигнаха в замъка, пазачът веднага го заведе в просторна зала с трон. Амос постоя сам известно време, а после внезапно дверите на залата се разтвориха. Един мъж на средна възраст се спусна към него и го повдигна във въздуха, като викаше радостно:

— Амос! Приятелю! Ти се завърна! Как си? Толкова време те чакам! Това е велик ден! Така се радвам да те видя!

Най-сетне мъжът пусна Амос на пода. Той не можеше да дойде на себе си. Та това беше самият Жюно! Беше по-млад с около десетина години, много по-заякнал и лицето му грееше от радостта, че вижда приятеля си.

— Извинявай, Жюно — каза Амос, — но искам да ми обясниш какво става. Вчера ти възвърна детството си, а ето че днес пак си възрастен. Видя ли родителите си? Намери ли кучето си? Какво става? Ти беше разказвач на приказки, а сега си крал! Вече нищо не разбирам, Жюно.

Жюно се усмихваше, докато слушаше въпросите на приятеля си.

— Я седни на трона да ти обясня.

Амос се настани на престола и продължи да размишлява на глас:

— Ако си станал крал, Жюно, значи или нищо не умееш да правиш, или умееш да вършиш какво да е!

Смехът на Жюно отекна в цялата зала.

— Моята приказка! Значи помниш тази история? Никак не беше лоша! От години не съм я разказвал. Дори ми се струва, че вече не я помня!

— Обясни ми най-напред какво става, Жюно, а после аз ще опресня твоята памет. Тази история я чух от собствената му уста преди два дни и ти изглеждаше като старец. Сега си мъж в разцвета на силите си!

Жюно си пое дъх и започна:

— Ако искаш, ще ти разказвам както някога. Както по времето, когато разправях приказки, за да си изкарвам прехраната. Бях по-стар и по-грозен, отколкото съм днес. Е, нека започна. Така! Имало едно време едно хлапе, което се загубило в гората Тарказис, докато търсело кучето си, танцувало с феите и се превърнало в старец. Той прекарал дванадесет години в разказване на разни истории, за да преживява, срещнал Амос Дарагон, сприятелил се с него и възвърнал детството си благодарение на него. Дотук историята ти е позната. Знаеш началото, но не и края й. Продължението е още по-хубаво. Значи момчето, на което откраднали почти петдесет години от живота, отново станало момче. Представи си, скок във времето от петдесет години назад! То било изведено от гората точно един час след първата му среща с феите. Намерило родителите си и кучето. Никой никога не разбрал, че е живяло много дълги години в кожата на клет старец. Но ето какво се случило — момчето възвърнало детското си тяло, но запазило старческата си памет непокътната. И тъй като Жюно имал дълг към своя най-добър приятел, който всъщност още не бил роден, избрал да стане рицар и заминал в съседното царство да изучава бойното изкуство. След дълги години вярна служба великият крал попитал най-добрия си рицар Жюно какво би желал най-много на света. Порасналият гост на феите поискал земите на Берион и тук построил голям град. Създал армията на Рицарите на равновесието и зачакал ти да излезеш от гората, за да може най-сетне да те посрещне. Накарал също и да поставят табели в близост до гората Тарказис, за да не се случва повече никаква беда на никого и феите да живеят необезпокоявани.

— Това е прекрасно! — възкликна Амос. — Значи ти ме чакаш да изляза от гората петдесет години?

Жюно, господар и владетел на Берион, заяви:

— Да, Амос, чакам те от петдесет години. Ти ми върна младостта. Благодарение на теб изживях щастливо детство и родителите ми умряха в ръцете ми, горди, че са отгледали син като мен. Благодарение на теб открих кучето си и го глезих и обичах през целия му живот. Благодарение на теб дори имах време да се науча да готвя. С рецептата на майка ми сега правя най-вкусните палачинки в кралството! Още си спомням великия съвет на феите. Знам твоята мисия и тежката задача, която трябва да изпълниш. Спомням си как ми каза — за мен това беше преди много години, — че Брател велики е паднал в ръцете на горгоните. Изпратих мои хора, които потвърдиха това. Създадох Ордена на Рицарите на равновесието, за да ти служа и да подпомогна мисията ти. Армия от четиристотин мъже чака твоите заповеди, скъпи Пазителю на маските!

Амос не вярваше на ушите си. Всичко се бе случило толкова бързо, поне за него.

Със закачливо пламъче в очите, Жюно продължи:

— А, да, помолих също моите хора да преровят всяко кътче от земите на Берион и успяхме да открием родителите ти. Те са в една от стаите на замъка. Бързо, да отидем да ги видиш!

* * *

Срещата беше трогателна. Амос се хвърли в прегръдките на родителите си и дълго танцуваха от радост. Урбан разказа на сина си как двамата с жена му се бяха измъкнали тъкмо навреме от Брател велики. Щом научили за прогонването на Амос и Беорф, те начаса скроили план. Събрали целия си багаж и го натоварили на кон. После Урбан задигнал от рицарските доспехи на Бартелеми, тъй като знаел къде ги държи. Представил се пред градските порти като рицар, гордо възседнал коня си. До него, с вързани на гърба ръце, вървяла Фрила, която се преструвала на пленничка. Урбан заповядал пак да отворят портите, за да изгони майката на двете деца, прокудени по-рано през деня. Пазачът се подчинил, без да задава въпроси. Фрила бързо се освободила от въжетата, метнала се на коня и двамата съпрузи изчезнали в нощта. Пазачът, който никак не се гордеел, задето се оставил да го измамят, не обелил и дума за произшествието. Така Урбан и Фрила успели да избягат преди нападението на горгоните.

Амос много искаше да разкаже и собствената си история, но Жюно вече бе свършил това и им бе разказал в най-големи подробности за срещата му с техния син и за пътешествието до гората Тарказис.

Вечерта, преди да си легне в огромната стая, която приятелят му бе приготвил за него, Амос отново реши да изпробва маската. Беше съвсем сам и моментът да започне опитите си му се стори напълно подходящ. Това, което досега не беше забелязал, бе, че когато се допреше до кожата му, маската изчезваше. Като се погледна в огледалото, Амос с удивление установи, че макар да усещаше маската върху лицето си, тя оставаше невидима за човешко око. Това се потвърди, когато с маска на лицето той отвори вратата на стаята си и помоли пазача в коридора да дойде да му помогне да отвори прозореца. Човекът направи необходимото, без да забележи нищо особено у момчето.

Когато пазачът си тръгна, Амос усети световъртеж. Дишаше както никога досега. Сякаш въздухът нахлуваше през всяка пора на кожата му. Той повдигна глава и видя Бялата дама. Сега тя беше на осем години и си играеше с възглавниците върху леглото. Погледна го и му рече безгрижно:

— Не се тревожи, маската се приспособява към теб. Трябва й малко време да те опознае. Изучава те и скоро ще влезе в контакт с духа ти. Внимавай, ще гръмне!

Както обяви Бялата дама, Амос се почувства като пронизан от мълния. Нададе вик. Болката, която усети в мозъка си, беше толкова силна, че той падна на колене, парализиран от нея, а тя постоянно растеше. Изтезанието беше непоносимо. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, болката изчезна и Амос успя да се изправи. Облеченото в бяло момиченце, което сега скачаше върху леглото, каза:

— Свърши! Вече никога няма да можеш да свалиш маската от лицето си. Ако намериш и останалите маски, те ще се припокрият с тази. Сега ти владееш силата на вятъра! Тази сила ще се върне в маската само и единствено при твоята смърт. Така е. Сега ела!

Бялата дама хвана Амос за ръка и го отведе на терасата на стаята. Оттам се откриваше приказна гледка към град Берион. Беше нощ. Факли и огньове осветяваха нощния живот на града.

— Хайде — подкани го тя, — направи да излезе вятър!

Амос протегна лявата си ръка. Силен и постоянен бриз разклати пламъка на факлите в част от града.

— Добре — доволно каза момиченцето в бяло, — щом си толкова способен, мисля, че вече нямаш нужда от мен. Ще разбереш, че можеш и да придвижваш с издухване голямо количество въздух. Ако пожелаеш, тризъбецът и което и да е друго метателно оръжие ще могат да прелитат огромни разстояния. Ще можеш също да правиш така, че когато говориш, думите ти да достигат много надалече. Сега птиците са твои приятели. Не злоупотребявай с доверието им!

Момиченцето в бяло изтича към леглото, дръпна завивките, пъхна се под тях и бързо изчезна. И този път Амос не можа да каже и дума.

* * *

Амос отвори очи и скочи на крака. Беше утро. Вече не усещаше маската на лицето си. Огледа се. Маската сякаш се беше изпарила. Погледна в огледалото — на лицето му нямаше нищо. На терасата съзря един черноглав синигер, който се припичаше на слънцето, и се приближи до него. Птичето никак не изглеждаше уплашено. Амос протегна ръка към него и любезно го помоли тихо и нежно да кацне на ръката му. Синигерът незабавно скочи от перилата върху дланта му.

„Значи — помисли си той — всичко, което преживях снощи, е било истина… Не е било сън. Маската се е сляла с тялото ми и сега притежавам всичките й магически сили. И това е само една от четирите маски на магическата мощ! Трудно мога да си представя каква би била силата ми, когато се прибавят и останалите три. Защото те са маските на земята, на огъня и на водата. Надявам се, че ще ми стигне един живот, за да ги събера и да изпълня онова, което се очаква от мен“.

Една врана прелетя наблизо. Птицата поздрави Амос, като леко кимна и продължи полета си. Момчето се облегна на парапета на терасата. Малко по-нататък, на едно площадче, десетина деца напразно се опитваха да пуснат хвърчило във въздуха. Амос се концентрира, вдигна лявата си ръка и вятърът отнесе хвърчилото високо в небето. Децата закрещяха от възторг. Няколко минути по-късно младият Пазител на маските загуби концентрацията си и хвърчилото падна право върху носа на един минувач. Замаян, Амос се свлече на земята и синигерът отлетя.

„Сега вече знам — каза си той, — че магията на елементите е изтощителна и е нужна извънмерна концентрация, за да се задържи. Ако това, което се случи снощи, не е било сън, трябва да опитам още едно нещо, последно за тази сутрин“.

С ръце Амос обхвана въздуха така, както се събира сняг. Направи прозрачна въздушна топка. После я постави пред устата си и вкара в нея следното послание:

— Беорф, това съм аз, Амос. Добре съм и ще пристигна възможно най-бързо с армия от четиристотин рицари. Дръж се, приятелю, скоро ще бъда при теб!

Когато свърши, момчето видя как думите му се завихриха в сферата, без да могат да се измъкнат оттам. Тогава запрати топката с все сила, като каза високо:

— Иди до ухото на моя приятел Беорф и там се пръсни!

То погледа как сферата отлетя към Брател велики. Надяваше се с цялата си душа, че приятелят му бе още жив. Беорф много му липсваше и то горчиво съжаляваше, че се бе разделило с него. Потънал в мисли, Амос слезе в трапезарията на замъка, за да хапне нещо. Там намери Жюно, който помагаше на прислугата да раздигне масите след закуска. Той се обърна към момчето:

— Помолих моите хора да се приготвят, за да можем скоро да тръгнем. Пътят е дълъг и опасностите, които ни очакват, са сериозни и многобройни. Трябва добре да си починем, преди да превземем Брател велики от силите на злото. Всъщност по-късно ще обсъждаме тактическите планове. Да живеят Рицарите на равновесието!

Амос изгледа Жюно, примигна и падна в безсъзнание на пода. Последната му магия го бе оставила без капка енергия.