Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Амос Дарагон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Porteur de masques, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Браян Перо. Пазителя на маските

Канадска, първо издание

Редактор: Венера Атанасова

Коректор: Нина Славова

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

ISBN 954-26-0256-1

История

  1. — Добавяне

11
Гората Тарказис

Амос прекара нощта при Жюно. Той беше наел малка стая в един неугледен хан в Берион. Старецът се извини на младия си гост за липсата на удобства. Те още дълго разговаряха, преди да заспят, главно за феите. Жюно знаеше десетки приказки и легенди за тях.

Възрастният човек разказваше, че в зората на времето голяма част от Земята е била управлявана от фоморианите и фирболгите, които били от расата на огрите, гоблините и троловете. После от запад дошли феите — никой не разбрал как и защо, може би океанският вятър ги бил довял. Те обявили война на гоблините, после — на троловете, и накрая успели толкова да отслабят огрите, че ги принудили да се изселят и те се преместили да живеят на север, в земите на варварите и на вечния мраз.

След това от изток пристигнали хората. Това били здрави, внушителни воини, възседнали едри и красиви коне. Те завладели земите, започнали да ги обработват и принудили феите да намерят убежище в горите. Някои от тях се сприятелили с хората, но повечето останали в горите и се спотаили там. Феите си намерили много начини да остават необезпокоявани от хората. Царствата им били скрити и често недостъпни. Спазвали много строга йерархия. Също като пчелите, феите имали царица, работнички и войници.

Въпреки това някои хора умеели да работят в съгласие с горските създания. Наричали ги друиди. Тяхната мисия била да пазят природата, горите и животните, следователно — отделните царства на феите. Именно феите избирали хората, призвани да станат друиди. Крадели деца от люлките и ги подменяли с парче дърво, което след магически заклинания заприличвало на истинско бебе и създавало впечатление у родителите, че отрочето им си лежи в леглото. Тези заместители на деца изглеждали напълно нормални до деня, в който умирали внезапно и без видима причина.

Дори днес в Берион съществувал обичай, който жителите съвестно спазвали най-стриктно. Макар повечето от тях да не вярвали в съществуването на свръхестествени създания, те провесвали над леглото на детето си разтворени ножици, които да го пазят. Така че феите, които се придвижвали бързо из въздуха, да се срежат на острието, ако се опитат да доближат бебешката люлка. Освен това закачали на пелените звънчета, червени панделки и големи гирлянди, които се виждат отдалече. Тъй че, ако изобщо феите се решали да отвлекат така нагиздения бебешок, камбанките да известят веднага родителите. Колкото до панделките и гирляндите, те щели да попречат на феите да летят нормално.

Амос попита Жюно дали не знае нещо за Пазителя на маските. Старецът му отвърна, че е чувал за някакъв човек, който сам-самичък бил успял да повали дракон. Наричали този мъж Пазителя, но преданията не казвали нищо повече по този въпрос.

Капнал от умора, Амос най-сетне заспа върху стария сламеник, който Жюно бе постлал на земята. Сънува жената, която му бе дала курабийките и яйцата при избора. В съня му тя се беше подмладила, но все така беше облечена в бяло. Дамата непрекъснато му повтаряше едно и също:

„Забий тризъбеца в камъка и отвори прохода… Забий тризъбеца в камъка и отвори прохода…“

Амос искаше да разбере коя е тази жена. Защо му говореше така? Искаше да знае повече и за камъка, и за прохода. Искаше да разбере значението на тази фраза, която тя непрекъснато повтаряше. Беше онемял, неспособен да произнесе и една дума, и жената в бяло изчезна. Амос се събуди и през остатъка от нощта размишляваше за странния сън. Когато Жюно стана, двамата другари похапнаха и поеха към гората Тарказис.

След като повървяха няколко часа, Амос и Жюно стигнаха до покрайнините на един лес.

— Тук е — заяви старецът. — Да, тъкмо тук живеех някога. Всичко много се е променило, но има неща, които не могат да ме излъжат. Например онези големи камъни там са си същите. После този дъб. Още преди моя танц с феите той беше вече с дебел ствол. Сега е още по-огромен, но си е все същото дърво. Сигурно има дванайсетина години, откакто не съм се връщал тук. Всъщност изобщо не съм идвал, след като излязох от тази гора с тялото на старец. Бях на единайсет години…

Спомените на Жюно го натъжаваха. Амос, от своя страна, не можеше да забрави съня от предната нощ. В това съновидение имаше нещо прекалено реално за обикновен сън. „Забий тризъбеца в камъка и отвори прохода…“ Амос първо огледа земята, за да открие някакъв знак. После разгледа дърветата, както и камъните наоколо. След продължително мълчание най-после каза:

— Погледни внимателно, Жюно, всичко тук ни сочи някакъв път. Ако пренебрегнем малките дървета, папратите и другите ниски растения, ще го забележим веднага.

Жюно се загледа в това, което момчето му показваше, и действително съзря нещо, което приличаше на пътека, нещо като проход сред растителността.

— Охо, ти направи невероятно откритие, приятелю! Да тръгнем по пътеката!

Те поеха по нея и вървяха, докато гигантски иглолистни дървета и непроходим гъсталак не препречиха пътя им. Никакъв знак не показваше какво да правят нататък. На земята, във високата трева, лежеше камък. На четири места върху него имаше оставени белези. Първо се виждаше обикновена дупчица. Точно под нея имаше още три, близко една до друга. Третият белег беше удължена кухина, а четвъртият приличаше на голяма вдлъбнатина.

Амос си спомни думите на жената от съня му, стисна тризъбеца и с един замах го вкара във втория белег. Като по чудо трите зъбци влязоха точно в трите дупки на камъка, сякаш тризъбецът е бил изработен точно за тази цел.

„Вероятно другите дупчици са предназначени за други оръжия, които отговарят на останалите три елемента — помисли си Амос. — Първият отвор представлява въздуха; вероятно там трябва да влезе стрела. Моят тризъбец е оръжието на сирената, следователно отговаря на водата. Третият знак е направен за меч, изкован в огън, а вдлъбнатината трябва да е предназначена да поеме дървен боздуган, който да представлява земята. Четири ключалки, четири ключа, четири начина да се отвори една и съща врата! Ето защо Кривания настоя в Залива с пещерите да взема тризъбеца със себе си“.

В мига, когато оръжието проникна в камъка, гъстата и непроходима гора, която се издигаше пред тях, се разтвори сред оглушителен шум на чупещи се клони и скърцащи стволове, които се извиваха мъчително. Невярващи на очите си, Амос и Жюно се озоваха пред дълъг и мрачен тунел. Амос прибра оръжието си; вратата, която водеше към сърцето на гората Тарказис, вече бе отворена. Без да се наговарят, двамата другари поеха навътре в прохода.

Няколко минути по-късно излязоха на великолепна поляна, отрупана с цветя. Те бяха навсякъде. По земята, по скалите и дърветата, които обграждаха прохода. Във всички посоки се носеха феи, различни по цвят и големина, всяка, заета със задълженията си. Слънчевите лъчи бяха ослепителни и светлината, чиста и бяла, заливаше цялата поляна. В светлината се появи фигура на мъж, който бавно се насочи към тях. Амос го разпозна. Това беше друидът, когото бе срещнал в Брател велики. Беше все така мръсен и грозен, със слепия котарак на рамо. Той разпери ръце.

— Добре дошли в царството на Гуенфадрил, господин Дарагон. Виждам, че идвате с ваш приятел. Все пак надявах се, че ще ви видя с младия беорит. Да побързаме, великият съвет на феите има заседание. Дамите вече ви очакват. Даже са нетърпеливи да се запознаят с вас. Ако желае, господин Жюно може да дойде с нас. Впрочем той май вече се е срещал с феите… — добави друидът с гръмогласен смях.

Той отведе Амос и Жюно до центъра на гората Тарказис. Седем долмена очертаваха нещо като площад, на който върху големи дървени столове с чудновати форми бяха насядали множество феи и друиди от всички краища на света. Всички заръкопляскаха при появата на Амос. Тук имаше големи и малки феи, стари космати създания и изумително красиви друидки, млади ученици и странни сбръчкани същества.

Поканиха Амос и Жюно да седнат в центъра на кръга. Пред тях седяха две жени с корони — една едра сирена със светлосини коси и висока фея с остри уши. Двете създания сякаш блестяха. Силата и чарът, които излъчваха, бяха неудържими, феята със заострени уши, цялата в зелено, стана и с едно движение на ръката въдвори тишина.

— Скъпи приятели, Гуенфадрил, царицата на гората Тарказис, е щастлива да ви посрещне тук за възраждането на Ордена на Пазителите на маските.

Амос разбра, че владетелката говореше за себе си в трето лице.

— Пазителят беше избран от Кривания, принцесата на дълбоките води, за да изпълни мисията си. Той бе признат за такъв в Брател велики от най-стария ни друид, Мастаган Калния, както и от Бялата дама. За възстановяването на равновесието в този свят присъстващият тук Амос Дарагон ще стане първия Пазител на маските от новото поколение герои. Нека този, който се противопоставя на утвърждаването му, да говори сега или да замълчи завинаги!

Събралото се множество мълчеше. Амос стана и заяви:

— Аз се противопоставям на този избор!

Разнесе се шепот на учудване. Амос продължи:

— Отказвам да служа на когото и да било, без дори да знам какво се очаква от мен. Не се съмнявам, че вие ми оказвате огромна чест, но настоявам да разбера повече за мисията, която ми поверявате, и да ми обясните какво е това Пазител на маските.

Стъписана, Гуенфадрил изгледа Мастаган Калния.

— Мастаган, вие нищо ли не сте му казали?

Друидът измънка:

— Да… малко… но не всичко… Мислех, че вие трябва да му кажете… Ами… значи не можах съвсем…

— Да не би да ми казвате, че това момче е изминало целия път дотук, без да знае, че е Пазител на маските? — прекъсна го царицата, като натъртваше на всяка дума.

— Мисля, че е точно така — с наведена глава изшептя друидът.

Възползвайки се от настъпилото смущение, Амос извади бялото камъче от джоба си и отново взе думата:

— Първо, дойдох дотук, за да ви предам едно послание: вашата приятелка Кривания, принцесата на водите, умря и кралството й падна в ръцете на мерените. Преди да умре, тя ме помоли да ви предам този бял камък и да ви кажа, че тя ме е избрала за Пазител на маските. Но вие вече знаехте всичко това, нали?

— Да, вече го знаехме. Дай ми камъка и ме чуй. В старите времена светът бил поделен между Слънцето и Луната, между Създанията на деня и Създанията на нощта. Дневните същества представлявали доброто, а нощните били представители на злото. В продължение на векове съществата от двата лагера влизали в смъртоносни схватки, за да установят господството над Земята било на деня, било на нощта. Уморени от безкрайните и безрезултатни битки, великите крале и кралици от двете страни решили да се срещнат, за да намерят общо решение. Трябвало да се открие основа за разбирателство, за да се възстанови мирът, както всички желаели. Заедно посочили човеците — единствените същества, у които съжителствали доброто и злото — и създали свещения Орден на Пазителите на маските. Тяхната задача, на вид проста, се състояла в това да работят и с Доброто, и със Злото, и с Деня, и с Нощта, за да възстановят равновесието в света. Воините на равновесието били изпратени да победят застрашаващите мира дракони, да укротят буйствата на еднорозите и да обединят кралствата, разединени от войната. Тези хора черпели силата си от магията на елементите. Всеки от тях притежавал по четири маски: на въздуха, на огъня, на земята и на водата. Във всяка от тези маски можели да влязат четири камъка на силата. Четири бели камъка за въздуха, четири сини за водата, четири червени за огъня и четири черни за земята. Общо шестнадесет камъка на силата. Бойците изпълнили мисията си успешно и в продължение на много години доброто и злото живеели в пълно равновесие. Като решили, че са постигнали вечния мир, владетелите не избрали заместници на Пазителите на маските. Неистинските им лица били оставени да потънат в забрава, а камъните на силата били разделени между силите на деня и тези на нощта. Но ето че отскоро нощните създания подновиха битката. Атаката на мерените срещу сирените е пример за това. Ето защо искаме да възкресим Ордена на Пазителите на маските.

Амос замълча за миг, после попита:

— Преди малко споменахте за една Бяла дама. Два пъти се срещах с тази жена. Коя е тя всъщност?

— Това е един много силен дух — обясни му Гуенфадрил, — това е Съвестта, която съпътства и води Воините на равновесието. Всеки Пазител на маските е покровителстван от Бялата дама. Тя ще бъде с теб, ще те пази и ще ти сочи пътя. В този ден, ако ти приемеш съдбата, която сме предвидили за теб, ще ти подаря първата маска — маската на въздуха. Ще сложа в нея белия камък, който ти донесе, и така магическите сили на този старинен предмет ще се възродят. Ти ще трябва да откриеш другите три маски и още петнадесет камъка. Колкото повече маски и камъни придобиваш, толкова по-голяма сила ще притежаваш и ще можеш да контролираш елементите. Амос, приемаш ли нашето предложение?

Момчето се замисли. Около него цареше пълна тишина. Феите сдържаха дъха си, дори не помръдваха. Друидите тъпчеха на място от нетърпение, а новата принцеса на водите, синьокосата сирена, се питаше дали Кривания е направила добър избор с този юноша.

Амос отново стана и каза:

— Приемам само при едно условие!

— Това е крайно необичайно — заяви Гуенфадрил, — но все пак кажи, слушаме те.

— Искам феите да върнат на приятеля ми Жюно детството, което са му взели. Той трябва да се върне при семейството си, за да помага на баща си в зеленчуковата градина и да яде най-вкусните палачинки на света, приготвяни от майка му. И накрая, искам той да намери и кучето си.

Без да се замисли, владетелката на феите оповести решението си:

— Искането ти е прието. Феи, върнете Жюно у дома му, в миналото, и направете така, че той да е на същата възраст, на каквато беше, когато злополучно попадна в нашата клопка.

Жюно щеше да се пръсне от радост. Той се разплака като дете.

— Амос Дарагон ми връща детството! Ще се върна в детските си години! Ще видя кучето! И баща ми! И майка ми! Благодаря! Благодаря, приятелю! От все сърце ти благодаря!

Докато си тръгваше от съвета, заобиколен от феи, старецът се обърна към Амос с плувнали в сълзи очи и му каза:

— Ще ти върна стократно това, което стори за мен. Кълна ти се в живота ми, в душата ми и в живота на родителите ми. Доскоро, приятелю!

Гуенфадрил тържествено взе в ръце една великолепна кристална маска. Тя изобразяваше лице на мъж с деликатни черти и изпъкнало чело. Подаде я на Амос и го помоли да я пробва. Маската чудесно прилегна на лицето на младежа. После феята пъхна на мястото му и бялото камъче на силата, изпратено от Кривания. На Амос му се стори, че започва да диша с ритъма на вятъра.

Царицата обяви:

— Тази маска ще расте едновременно с теб. Тя е твое притежание и най-скъпоценното ти богатство. Ти сам ще откриеш магическата й сила. Маската все още не е много силна, но когато сложиш и четирите камъка, ще имаш мощ да вдигнеш ураган, както и сила да ходиш във въздуха. Нека всички отдадем почит на Амос Дарагон и да празнуваме в чест на първия човек от второто поколение воини на равновесието!

Всички станаха на крака и заръкопляскаха. Разнесе се празнична музика.