Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sabriel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Сабриел

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN-10: 954-761-228-Х

ISBN-13: 978-954-761-228-0

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Сабриел откри първия мъртъв войник от Анселстиер на около шест мили от Стената в последните гаснещи часове на следобеда. Хълмът, който според нея бе Разполовеният хребет, се намираше на една-две мили на север. Тя беше спряла да погледа мрачното му туловище, издигащо се като гола скала от заснежената земя, а върхът му в момента бе скрит зад едно от светлите, пухкави облачета, от което от време на време се сипеше сняг или суграшица.

Ако не беше спряла, навярно щеше да пропусне вкочанената бяла ръка, която се подаваше от една пряспа от другата страна на пътя. Ала в мига, в който я зърна, вниманието й бе приковано и Сабриел усети познатия спазъм на смъртта.

Прекосявайки пътя, докато ските й тракаха върху голите камъни по средата му, тя се наведе и внимателно почисти снега.

Ръката принадлежеше на млад мъж, облечен в стандартната бронирана ризница над униформата на Анселстиер от шевиот в цвят каки. Той беше рус и със сиви очи и Сабриел реши, че са го нападнали изненадващо, защото по замръзналото му изражение не се четеше страх. Докосна челото му с един пръст, затвори невиждащите му очи и допря два пръста до отворената му уста. Усети, че беше мъртъв от дванайсет дни. Нямаше видими признаци за причината за смъртта му. За да научи нещо повече, щеше да се наложи да последва младежа в смъртта. Макар и дванайсет дни по-късно, едва ли бе стигнал по-далече от Четвъртата порта. Въпреки това, Сабриел изпитваше огромно нежелание да влиза в царството на мъртвите, докато наистина не й се наложеше. Онова, което бе пленило — или убило — баща й, като нищо можеше да й е устроило засада там. Този мъртъв войник дори би могъл да е примамка.

Потискайки вроденото си любопитство да разбере какво точно се бе случило, Сабриел прекръсти ръцете на мъжа на гърдите му, след като най-напред освободи хватката на дясната му ръка, която още стискаше дръжката на меча — може би все пак не беше съвсем изненадан. След това се изправи и нарисува във въздуха символите на Хартата за огън, пречистване и сън над мъртвото тяло, докато шепнеше звуците на съответните символи. Това бе молитва, която всеки маг на Хартата знаеше и тя предизвика обичайния си ефект. Между скръстените ръце на мъжа проблесна пламтящ въглен, който се разрасна в множество пронизващи, лумнали пламъци, а после огънят обхвана пялото тяло. След секунди той угасна и остана само пепел, покрила бронята на почернялата ризница.

Сабриел измъкна меча на войника от купчината пепел и го забоде в разтопения сняг, в черната пръст под него. Той се закрепи отвесно, а дръжката хвърляше сянка, сякаш бе кръст над пепелта. Нещо проблесна в сянката и Сабриел със закъснение си припомни, че войникът сигурно е носил личен знак или номер.

Като премести отново ските, за да запази равновесие, тя се наведе и закачи с един пръст верижката на личния му знак, издърпвайки го нагоре, за да прочете името на мъжа, намерил смъртта си тук, сам сред снега. Но и веригата, и знакът бяха машинно изработени в Анселстиер и поради това не бяха устояли на огъня на магията на Хартата. Знакът се превърна в пепел, когато Сабриел го повдигна на нивото на очите си, а веригата се разпадна на съставните си части, които се изсипаха между пръстите й като дребни стоманени монети.

— Може би ще те разпознаят по меча ти — каза Сабриел. Гласът й прозвуча странно в тишината на снежната пустош и след всяка дума дъхът й се виеше като малка, влажна мъгла. — Поеми по пътя си без съжаление — добави тя. — Не поглеждай назад.

После сама последва съвета си и пое нататък със ските. Сега изпитваше тревога, която доскоро бе по-скоро теоретична и всичките й сетива бяха напрегнати и бдителни. Винаги й бяха казвали, че Старото кралство крие опасности, и особено граничната зона близо до Стената. Но това академично познание бе примесено със смътните детски спомени за щастие, за живота й с баща й и групата пътешественици. Сега реалността на тази опасност бавно се прокрадваше към нея…

След половин миля тя намали и спря, за да погледне отново Разполовения хребет, извила врат назад към мястото, където слънцето си проправяше път през облаците, осветявайки жълто-червения гранит на скалите. Самата тя се намираше в сянката на облаците, затова хълмът й се струваше примамлива цел. Докато го наблюдаваше, отново заваля сняг и две снежинки паднаха на челото й, разтопявайки се в очите й. Тя примигна и разтопеният сняг се стече по бузите й като сълзи. През замъглените си очи тя видя някаква граблива птица — ястреб или каня — да излита от скалите и да се рее, насочила цялото си внимание към някаква малка мишка или плъх, пълзящ в снега.

Канята се спусна като хвърлен камък и секунди по-късно Сабриел почувства, че нечий крехък живот е бил отнет. В същото време тя долови и спазъма на човешка смърт. Някъде напред, близо до мястото, където се угощаваше канята, лежаха още мъртви хора.

Сабриел потръпна и отново погледна хълма. Според картата на Хорис, пътеката към Разполовения хребет се намираше в тясно дере между две скали. Тя съвсем ясно виждаше предполагаемото място, но мъртвите се намираха в тази посока. Онова, което ги беше убило, може би все още се намираше там.

Скалите бяха огрени от слънцето, но вятърът гонеше снежните облаци към него и Сабриел предположи, че до падането на здрача остава едва час. Беше загубила време, докато освобождаваше духа на войника, и сега не й оставаше нищо друго, освен да продължи бързо напред, ако искаше да стигне до Разполовения хребет преди мръкване.

За миг обмисли онова, което я очакваше нататък, а след това избра да направи компромис между бързината и предпазливостта. Заби щеките в снега, разхлаби ремъците, слезе от ските и после бързо ги привърза диагонално на раницата си. Направи го старателно, припомняйки си как бяха паднали и развалили заклинанието й на Хартата на парадния плац — едва тази сутрин, а й се струваше, че е било преди седмици и на другия край на света.

След като направи това, тръгна по средата на пътя, далече от снежните преспи в канавките. Съвсем скоро щеше да се наложи да се отклони от него, но по всичко личеше, че по стръмните скалисти склонове на Разполовения хребет имаше малко сняг.

Като последна предпазна мярка тя извади меча на Абхорсен, после отново го прибра в ножницата, така че част от острието остана извън нея. Щеше да го измъкне бързо и лесно, ако й потрябваше.

Сабриел очакваше да открие труповете на пътя или край него, но те лежаха по-нататък. Имаше много отпечатъци и разровен сняг, които водеха от пътя към пътеката до Разполовения хребет. Тази пътека вървеше между скалите, следвайки коритото на един поток, който се спускаше от дълбок извор нагоре по хълма. Пресичаше потока на няколко места, а над водата имаше камъни или дънери, които да пазят сухи краката на пътниците. По средата на пътеката, където скалите почти се допираха, потокът си бе издълбал малка клисура, широка около четири метра, с дължина и дълбочина около девет. Тук хората, които я бяха проправили, бяха принудени да изградят мост по течението на потока, вместо през него.

Сабриел откри останалите войници от патрула на Анселстиер тук, захвърлени върху тъмното, маслиненочерно дърво на моста, с ромолящата отдолу вода и надвисналия над главите им червен камък. На моста имаше седем войници. За разлика от първия, тук бе съвсем очевидно какво ги е убило. Бяха съсечени и когато Сабриел предпазливо се приближи, разбра, че са били обезглавени. И още по-лошо, този… или това…, което ги бе убило, бе взело главите им — почти сигурна гаранция, че духовете им щяха да се върнат.

Мечът й наистина се измъкна с лекота. Предпазливо, като дясната й ръка бе почти залепена за дръжката, Сабриел заобиколи първото проснато тяло и продължи по моста. Водата отдолу бе почти замръзнала, плитка и застояла, но се виждаше, че войниците са потърсили убежище в нея. Течащата вода беше добра защита срещу мъртви същества или творения на Свободната магия, но този застинал поток не би уплашил дори някой от Низшите мъртви. Напролет, захранен от разтопения сняг, потокът щеше да прелее между скалите и мостът щеше да потъне във вода до коляното — бистра и бърза вода. Войниците навярно щяха да оцелеят по това време на годината.

Сабриел тихо въздъхна, мислейки си колко лесно седем души можеха да са живи в един миг, а после, въпреки всичко, което биха могли да направят, въпреки последната им надежда, в следващия миг да са мъртви. За пореден път изпита изкушението на некроманта да вземе картите, които природата бе раздала, да ги разбърка и да ги раздаде отново. Тя притежаваше силата да накара тези мъже да живеят отново, да се смеят отново, да обичат отново…

Но без главите им можеше да ги върне единствено под формата на „ръце“, пренебрежителен термин, който некромантите, практикуващи Свободна магия, използваха за изгубилите своя блясък завърнали се от света на мъртвите, които запазваха малка част от първоначалния си интелект и губеха своята самостоятелност. От тях обаче ставаха добри слуги, или като съживени трупове, или като по-сложните Призрачни ръце, при които се връщаше само духа.

Лицето на Сабриел се сви в гримаса при мисълта за Призрачните ръце. Един вещ некромант лесно можеше да възкреси Призрачни ръце с главите на наскоро починалите. И аналогично, без главите, тя не би могла да извърши с тях последните ритуали и да освободи духовете им. Единственото, което можеше да направи, бе да се отнесе с уважение към труповете и в същото време да разчисти моста. Скоро щеше да се стъмни и сенките на клисурата вече тъмнееха, ала тя не обърна внимание на тихия си вътрешен глас, който я подтикваше да остави труповете и да хукне към откритото пространство на върха на хълма.

Когато приключи с преместването на телата обратно надолу по пътеката, като ги полагаше с мечовете, забити в земята до обезглавените им тела, вече се бе стъмнило и извън клисурата. Всъщност беше толкова тъмно, че се наложи да поеме риска да прибегне до слабата светлина, извикана чрез Хартата, надвиснала като бледа звезда над главата й, която да й посочи за кратко пътя.

Дребна магия, но с неочаквани последствия, защото, когато остави труповете зад себе си, до горния стълб на моста лумна ослепителна ответна светлина. Тя се превърна в червена жарава почти незабавно, но след нея останаха три светещи символа на Хартата. Единият от тях бе непознат за Сабриел, но тя отгатна смисъла му по другите два. Трите заедно носеха послание.

Около трима от мъртвите войници витаеше духа на Магията на Хартата и Сабриел предположи, че те са били магове на Хартата. Сигурно носеха знака й на челата си. Последният труп на моста беше на един от тези мъже и Сабриел си спомни, че той бе единственият, който не държеше оръжие — ръцете му бяха обвити около стълба на моста. Символите несъмнено носеха неговото послание.

Тя докосна знака на Хартата върху челото си, а после стълба на моста. Символите светнаха отново, а после угаснаха. Един глас долетя от нищото, близо до ухото на Сабриел. Мъжки глас, пресипнал от страх, съпроводен от шума на удрящите се оръжия, писъци и повсеместна паника.

— Един от Висшите мъртви! Появи се зад нас, почти откъм Стената. Не можахме да се обърнем. Той има слуги, работна ръка, разяждащ дух! Аз съм сержант Джерън. Кажете на полковника…

Онова, което искаше да каже на полковник Хорис, изчезна в мига на собствената му смърт. Сабриел стоеше неподвижно и се ослушваше, сякаш щеше да последва още нещо. Чувстваше се зле, гадеше й се, и на няколко пъти пое дълбоко въздух. Беше забравила, че макар да познава смъртта и мъртвите, никога не бе ставала свидетел на нечия истинска смърт. Беше се научила да се справя с последствията… но не и със самото събитие.

Тя отново докосна стълба на моста, само с един пръст, и усети как символите на Хартата се процеждат през структурата на дървото. Посланието на сержант Джерън щеше да остане завинаги там, за да бъде чуто от всеки маг на Хартата, докато времето не си свършеше работата и стълбът, а и целият мост, не изгниеха или не бъдеха отнесени от водна стихия.

Сабриел отново пое въздух няколко пъти, успокои стомаха си и си наложи да се вслуша в посланието още веднъж.

Един от Висшите мъртви се бе върнал в живота, а това бе нещо, което баща й се бе заклел да не допуска. Беше почти сигурно, че тази поява и изчезването на Абхорсен са свързани.

Съобщението се появи още веднъж и Сабриел се заслуша. След това, изтривайки зараждащите се сълзи, продължи да върви по пътеката, далече от моста и мъртвите, нагоре, към Разполовения хребет и счупения Камък на Хартата.

Скалите се раздалечиха и на небето започнаха да блещукат звезди, докато вятърът ставаше все по-дързък и помете снежните облаци пред себе си на запад. Новата луна свали булото си и засия ярко, като хвърляше сенки над покритата със сняг земя.