Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия за старото кралство (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sabriel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Гарт Никс. Сабриел

ИК „Инфо ДАР“ ЕООД, София

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN-10: 954-761-228-Х

ISBN-13: 978-954-761-228-0

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и първа

— Ромбът е завършен — каза Тъчстоун. — Няма да можем да го преместим.

— Да. Знам — отвърна Сабриел. Облекчението, което я бе обзело при вида на баща й, сега отслабваше, отстъпвайки пред гаденето, причинено от счупените камъни. — Мисля… мисля, че трябва да вляза в смъртта оттук и да доведа духа му.

— Моля! — възкликна Тъчстоун. После, когато ехото изкънтя, добави по-тихо: — Тук?

— Ако призовем свой защитен ромб… — продължи Сабриел, размишлявайки на глас. — Голям, около нас двамата и този на татко — това ще държи настрана повечето опасности.

— Повечето опасности — наблегна мрачно Тъчстоун и се огледа наоколо, мъчейки се да надзърне извън тесните рамки на малкия кръг светлина от свещите им. — Това също ще ни постави в капан тук — дори и да успеем да го призовем, толкова близо до счупените камъни. Знам, че сам не бих могъл да го направя.

— Трябва да успеем да обединим силите си. После, ако двамата с Могет стоите на пост, докато аз съм в смъртта, ще успеем.

— Какво мислиш, Могет? — попита Тъчстоун, извръщайки глава, така че рамото му докосна дребното животинче.

— Имам си свои грижи — измърмори Могет. — И според мен това навярно е капан. Но тъй като сме тук и заслужилият Абхорсен, така да се каже, изглежда наистина е жив, предполагам, че няма какво друго да се направи.

— Това не ми харесва — прошепна Тъчстоун. Самият факт, че стоеше толкова близо до счупените камъни, отнемаше повечето му сили. Влизането на Сабриел в смъртта му се струваше лудост, предизвикване на съдбата. Кой знае какво дебнеше там, близо до свободния вход, сътворен от счупените камъни? Всъщност кой би могъл да знае какво се спотайва в или около хранилището?

Сабриел не отвърна. Приближи се до защитния ромб на баща си, изучавайки основните символи под водата. Тъчстоун я последва неохотно, стараейки се да се придвижва с малки стъпки, за да предизвиква колкото може по-малко шум и вълни зад себе си.

Сабриел угаси свещта, пъхна я в пояса си и протегна отворената си длан.

— Остави меча си и ми подай ръка — каза тя, а тонът й не подканяше към разговори или спорове. Тъчстоун се поколеба — в лявата си ръка държеше само свещта, а не му се щеше да прибере и двата си меча в ножниците — после се подчини. Ръката й беше студена, по-студена от водата. Той инстинктивно я стисна по-силно, за да й даде малко от своята топлина.

— Могет, остани на пост — нареди Сабриел.

Тя затвори очи и започна да си представя Източния символ, първата от четирите основни защити. Тъчстоун хвърли бърз поглед наоколо, после също затвори очи, повлиян от силата на заклинанието на Сабриел.

Ръката му бе пронизана от болка, когато съюзи волята си с нейната. Символът изглеждаше неясен в съзнанието му и беше невъзможно да го различи. Игличките, които вече бяха обхванали краката му, стигнаха до над коленете, прорязвайки ги свирепо. Но той възпря болката, насочвайки съзнанието си към едно-единствено нещо: създаването на защитния ромб.

Накрая Източния символ полетя към острието на Сабриел и се закрепи на пода на хранилището. Без да отварят очи, двамата се преместиха, за да се извърнат с лице на юг, към следващия символ.

Този беше още по-труден и двамата се обляха в пот и се разтрепериха, докато най-сетне предизвикат сияещото му появяване. Сега ръката на Сабриел беше гореща и трескава, а кожата на Тъчстоун се мяташе между изпотяващата горещина и сковаващия студ. Обзе го ужасен пристъп на гадене и щеше да повърне, но Сабриел сграбчи ръката му, както соколът сграбчва плячката си, и му вдъхна сила. Той се задави, последва един сух спазъм, и после се възстанови.

Западният символ беше истинско изпитание за издръжливост. Сабриел изгуби концентрация за миг, така че се наложи Тъчстоун сам да го задържи няколко секунди, а това усилие го накара да се почувства като пиян в най-лошия смисъл на думата, светът се завъртя в главата му извън всякакъв контрол. После Сабриел си наложи да се съсредоточи и Западният символ разцъфна под водата. Отчаянието роди Северния символ. Мъчиха се с него, както им се стори, часове, но това бяха просто секунди, докато накрая почти не им се изплъзна, без да са го призовали. Ала в този миг Сабриел приложи цялата сила на своето желание да освободи баща си, докато Тъчстоун напираше с тежестта на двестагодишната си вина и мъка.

Северният символ се разля с ярка светлина по меча и стана бляскав, но сиянието му бе помрачено от водата. Лъчи от огъня на Хартата се стрелкаха от него до Източния, от Източния към Южния, а оттам до Западния и обратно. Ромбът беше завършен.

Двамата незабавно доловиха как ужасяващото присъствие на счупените камъни отслабва. Пронизващата болка в главата на Сабриел стихна; краката и стъпалата на Тъчстоун възвърнаха нормалното си състояние. Могет се размърда и се протегна; това бе първото нормално движение, което правеше, откакто се бе настанил около врата на Тъчстоун.

— Добро заклинание — каза тихо Сабриел, вгледана в символите с полупритворените си от умора очи. — По-добро от последното, което направих.

— Не знам как успяхме — прошепна Тъчстоун, вгледан в лъчите от огъня на Хартата. Той внезапно осъзна, че продължава да държи ръката на Сабриел и се е прегърбил като стар дървар под тежкия си товар. Изправи се изведнъж и пусна ръката й, сякаш беше глава на отровна змия.

Тя го погледна, доста изненадана, и той се улови, че се взира в отражението на пламъка от своята свещ в тъмните й очи. Сякаш за първи път наистина я погледна. Видя умората й, първите бръчки от грижите и начинът, по който устата й изглеждаше някак тъжна в ъгълчетата. Носът й бе още подут, а по скулите й имаше жълтеещи синини. Освен това тя беше красива и Тъчстоун осъзна, че я е възприемал само от гледна точка на нейната длъжност, като Абхорсен. Съвсем не като жена…

— Най-добре да тръгвам — каза Сабриел, внезапно смутена от втренчения му поглед. Ръката й се спусна към пояса със звънците, а пръстите й заопипваха каишите, на които висеше Саранет.

— Нека ти помогна — каза той. Приближи се, борейки се с твърдата кожа, тъй като ръцете му бяха отслабнали от усилията около защитния ромб, а главата му беше приведена над звънците. Сабриел погледна косата му и бе обзета от необяснимото изкушение да целуне центъра й, където един малък път бележеше мястото, откъдето започваха къдриците му. Ала не го направи.

Каишката се развърза и Тъчстоун се отдръпна. Сабриел извади Саранет, като внимателно го заглуши.

— Сигурно няма да ме чакаш дълго — каза тя. — Времето тече странно в смъртта. Ако… ако не се върна до два часа, навярно… навярно ще са ме впримчили, така че двамата с Могет трябва да си вървите…

— Ще те чакам — отвърна решително Тъчстоун. — Така или иначе, кой знае колко е часът тук долу?

— Очевидно и аз ще чакам — добави Могет. — Освен ако не реша да изляза оттук с плуване. А това не ми се ще. Нека Хартата е с теб, Сабриел.

— И с вас — каза Сабриел. Огледа се из мрачните предели на хранилището. Все така не долавяше присъствието на мъртви там и въпреки това…

— Ще имаме нужда от нея — отвърна кисело Могет. — По един или друг начин.

— Надявам се да не е така — прошепна Сабриел. Тя провери в кесията на колана си за дребните неща, които беше приготвила в „Трите лимона“, после се обърна с лице към Северния символ и започна да вдига меча си, подготвяйки се да влезе в смъртта.

Изведнъж Тъчстоун се втурна напред и бързо я целуна по бузата — непохватна, суха целувка, която попадна по-скоро на ръба на шлема й, отколкото върху бузата.

— За късмет, Сабриел — каза притеснено той.

Тя се усмихна и кимна два пъти, после отново погледна на север. Очите й се впериха в нещо, което не съществуваше там, и от неподвижното й тяло се надигнаха вълни от студен въздух. Миг по-късно, от косата й започнаха да се чупят ледени кристалчета, а мечът и звънецът се покриха с ивици скреж.

Тъчстоун гледаше, застанал наблизо, докато стана твърде студено, а после се оттегли в далечния южен връх на ромба. Измъкна единия меч, извърна се навън, вдигнал високо свещта, и започна да крачи около вътрешните лъчи на огъня на Хартата, сякаш патрулираше из укрепленията на някой замък. Могет също наблюдаваше от рамото му, а зелените му очи светеха със своя вътрешна, луминесцентна светлина. И двамата често се обръщаха да погледнат Сабриел.

 

 

Преминаването в смъртта беше улеснено — при това много — от присъствието на счупените камъни. Сабриел ги усещаше близо до себе си, като две зейнали порти, огласяващи лесното влизане в живота за всяко мъртво същество наоколо. За щастие, другият ефект на камъните — гаденето — изчезна в смъртта. Остана само студът и тягата на реката.

Сабриел незабавно пое напред, като внимателно оглеждаше сивото пространство пред себе си. С периферното си зрение зърна движещите се същества, чу движението сред студените води. Ала нищо не се доближи до нея, нищо не я нападна, освен постоянното лъкатушене и здравата хватка на течението.

Стигна до Първата порта и спря точно зад стената от мъгла, която се простираше докъдето поглед стигаше в двете посоки. Реката бучеше зад тази мъгла, а бурните бързеи стигаха до Втората зона и продължаваха до Втората порта.

Припомняйки си страниците от „Книга за мъртвите“, Сабриел изрече думите на силата. Свободна магия, която разтърси устата й, докато говореше, разлюля зъбите й, изгаряйки езика й с болезнената си сила.

Булото на мъглата се вдигна, разкривайки няколко водопада, които сякаш се спускаха в нескончаем мрак. Сабриел изрече още няколко думи и посочи с меча вляво и вдясно. Появи се пътека, която раздели водопадите като пръст, прокаран през масло. Тя стъпи на нея и пое надолу, а водите се разбиваха безобидно от двете й страни. Зад нея мъглата се сгъсти и когато петата й се вдигна за последен път, за да направи следващата стъпка, пътеката изчезна.

Втората зона беше по-опасна от Първата. Там имаше дълбоки ями, редом с неизменното течение. Светлината също беше по-слаба. Не беше като пълния мрак, който се очакваше в края на водопадите, ала сивотата му бе някак по-различна. Имаше замъгляващ ефект, който не позволяваше да виждаш по-далече от това, което можеш да пипнеш.

Сабриел продължи предпазливо, служейки си с меча, за да опипва земята пред себе си. Имаше лесен маршрут, тя го знаеше, път, описан и създаден от много некроманти и не един Абхорсен, ала тя не се доверяваше на своята памет, за да крачи бързо и уверено напред.

Сетивата й не спираха да търсят духа на баща й. Той беше някъде в смъртта, беше убедена в това. Долавяше постоянното присъствие на неговите следи, един неугасващ спомен. Но не беше и толкова близо до живота. Трябваше да продължи нататък.

Втората порта по своята същност беше една огромна дупка, поне сто метра в диаметър, в която водата потъваше като вода в сифона на мивка. За разлика от обикновения сифон, този беше зловещо тих и при това лошо осветление някой невнимателен човек лесно би могъл да стигне до ръба му. Сабриел винаги беше особено предпазлива с тази Порта — беше се научила да усеща натиска й върху пищялите си още от ранна възраст. Спря на достатъчно разстояние, когато натискът се появи и опита да се съсредоточи върху безмълвно бушуващата водна стихия.

Едно слабо пляскане зад гърба й я накара да се обърне, описвайки кръг с меча на цяла ръка разстояние, огромен кръг от омагьосана от Хартата стомана. Той попадна в плътта на мъртъв дух, разхвърчаха се искри, а в тишината отекна вик на гняв и болка. Сабриел почти отскочи назад, щом чу вика, но запази равновесие. Втората порта беше твърде близо.

Съществото, което беше ударила, отстъпи назад, а главата му висеше от почти отсечената шия. Формата му беше хуманоидна, поне в началото, но ръцете му се спускаха под коленете, към реката. Главата му, която сега бе клюмнала върху едното му рамо, беше много по-дълга, отколкото широка или висока и имаше уста с няколко реда зъби. В очните кухини се виждаха пламтящи въглени, характерни за отдавна мъртвите отвъд Петата порта.

То изръмжа и извади дългите си, тънки като шишове пръсти над водата, за да опита да изправи главата си и да я закрепи обратно върху безпогрешно отсечения врат.

Сабриел нанесе нов удар и главата, заедно с една от ръцете, отхвръкна, цамбурвайки във водата. Те останаха на повърхността за малко, докато главата ревеше, а очите й пламтяха от омраза сред водата. После потъна и бе понесена към грохота на Втората порта.

Обезглавеното тяло остана на мястото си за миг, после предпазливо започна да пристъпва встрани, а оцелялата му ръка опипваше пътя пред него. Сабриел го наблюдаваше внимателно, колебаейки се дали да използва Саранет, за да го подчини на волята си, а след това Кибет, за да го изпрати към окончателна смърт. Ала употребата на звънците щеше да изправи нащрек всички мъртви оттук поне до Първата и Третата порта — а тя не искаше това.

Обезглавеният направи още една крачка и пропадна в дълбока яма. Започна да рови в нея, дългата му ръка се заразмахва във водата, но не успя да се измъкне от ямата. Единственото, което успя бе да попадне сред пълната сила на течението, което го грабна и го захвърли във водовъртежа на Портата.

Сабриел още веднъж изрече думите на силата на Свободната магия, думи, запечатани отдавна в съзнанието й от „Книга за мъртвите“. Те се лееха от устата й, изгаряйки устните й, една необичайна горещина в това убийствено студено място.

При тези думи водите на Втората порта забавиха своя ход и се успокоиха. Завихрилият се въртоп се раздели и образува дълга спираловидна пътека, която се виеше надолу. След като провери последните няколко дупки близо до ръба, Сабриел предпазливо закрачи по пътеката и пое надолу. Зад нея и над главата й водите отново започнаха да бушуват.

Спираловидната пътека изглеждаше дълга, но на Сабриел й се стори, че само за няколко минути стигна до самата основа на водовъртежа и продължи към Третата зона.

Това беше измамно място. Водата тук беше плитка, дълбока едва до глезена, и някак по-топла. И осветлението беше по-добро — все така сиво, но се виждаше по-надалече. Дори вездесъщото течение вече не беше нещо повече от лек гъдел около краката й.

Ала в Третата зона имаше вълни. За пръв път Сабриел започна да тича, спринтирайки колкото може по-бързо към Третата порта, която едва се виждаше в далечината. Тя беше като Първата порта — водопад, скрит сред стена от мъгла.

Зад гърба си Сабриел чу оглушителния грохот, който оповестяваше пристигането на вълната, възпирана от същото заклинание, което й проправи път през водовъртежа. Вълната бе придружена от пронизителни писъци, викове и крясъци. Очевидно наоколо имаше много мъртви, но Сабриел не им обърна внимание. Нищо и никой не можеше да устои на вълните в Третата зона. Човек просто трябваше да тича, колкото му държат краката, надявайки се да стигне до следващата Порта — без значение накъде е тръгнал.

Грохотът и тътенът се усилиха и различните викове и крясъци постепенно потънаха в този оглушителен шум. Сабриел не се огледа, а просто започна да тича по-бързо. Ако погледнеше назад, щеше да изгуби част от секундата, която щеше да бъде достатъчна на вълната, за да я достигне, да я помете и да я запрати към Третата порта, като я превърне в лек товар за течението отвъд нея…

 

 

Тъчстоун се взираше над южния ъгъл и се ослушваше. Беше чул нещо, не се съмняваше, нещо различно от постоянното капене. Нещо по-силно, нещо бавно, което се опитваше да се скрие. Разбра, че и Могет го е чул, по внезапно напрегналите се котешки лапи на рамото му.

— Виждаш ли нещо? — прошепна той, взирайки се в мрака. Облаците все още скриваха светлината от шахтите, макар да му се струваше, че промеждутъците със слънчева светлина стават по-дълги. Ала във всеки случай те се намираха твърде далече от периферията, за да се възползват от внезапно завърналото се слънце.

— Да — прошепна в отговор Могет. — Мъртвите. Много са, излизат от главното южно стълбище. Подреждат се от двете страни на вратата, покрай стените на хранилището.

Тъчстоун погледна Сабриел, вече покрита със скреж, като скована от студ статуя. Дощя му се да разтърси рамото й, да извика за помощ…

— Що за мъртви са това? — попита. Не знаеше много за мъртвите, освен това, че призрачните ръце са най-лошата разновидност сред обикновените, а разяждащите духове, като онзи, който бе проследил Сабриел, бяха най-лоши от всички. С изключение на това, в което се бе превърнал Рогир. Керигор, последователят на мъртвите…

— Ръце — прошепна Могет. — Всички те са ръце, при това доста разложени. Разпадат се от самото вървене.

Тъчстоун отново се втренчи, опитвайки се да види нещо само с усилие на волята си — но нямаше нищо, освен мрак. Само че той ги чуваше, докато газеха шумно из притихналата вода. Твърде неподвижна за неговия вкус — изведнъж се запита дали водохранилището има сифон и запушалка. После отхвърли глупавата идея. Всяка подобна запушалка или решетка на сифон отдавна щеше да се е запечатала от ръждата.

— Какво правят? — прошепна тревожно той, играейки си с меча, като накланяше острието нагоре-надолу. Лявата му ръка изглежда държеше здраво свещта, но пламъчето трептеше, като недвусмислено доказателство за леките тръпки, които пробягваха по ръката му.

— Просто се строяват около стените в редици — прошепна отново Могет. — Странно, почти като почетна стража…

— Хартата да ни пази — изхриптя Тъчстоун, а в гърлото му беше заседнала буца от пълен страх и ужасно предчувствие. — Рогир… Керигор. Сигурно е тук… и идва…