Гарт Никс
Сабриел (14)

Глава тринадесета

Нито Сабриел, нито Могет споменаха събитията от изминалата нощ, когато се събудиха. Сабриел, която изми сериозно отеклия си нос с малко вода от манерката си, установи, че не изгаря от особено желание да си припомня един жив кошмар, а Могет мълчеше извинително. Въпреки последвалите събития, освобождаването на второто му аз, или каквото и да беше това, ги беше спасило от сигурната смърт сред ветровете.

Както и беше очаквала, зората бе внесла малко светлина в ямата, и с напредването на деня, тя почти наподобяваше здрач. Сабриел можеше да различава и вижда съвсем ясно близките предмети, ала те се сливаха в неясен мрак на двайсет-трийсет метра разстояние.

Не че ямата беше много по-голяма — диаметърът й навярно бе около сто метра, а не петдесет, както бе предположила, докато падаше в нея. Целият под беше павиран, с кръгла отводнителна тръба в центъра, и няколко тунела, които водеха към отвесните каменни стени — тунели, в които Сабриел знаеше, че ще се наложи да влезе, защото в ямата нямаше вода. Нямаше и големи изгледи да завали. Беше хладно, но съвсем не толкова студено, колкото в платото до дома на Абхорсен. Климатът беше по-мек заради близостта до океана и височината, която навярно бе колкото морската, или дори по-ниска, защото на дневната светлина Сабриел успя да види, че ямата е дълбока поне сто метра.

Въпреки това, с полупълната манерка с вода, която бълбукаше до нея, тя бе напълно доволна да се отпусне върху леко опърлената си раница и да намаже с билков крем раните си, като наложи с лапа от зловонни листа от тамарило необичайното си слънчево изгаряне. Лечението на носа й беше различно. Той не беше счупен — просто изглеждаше зле, беше подут и покрит с коричка от засъхнала кръв, която бе прекалено болезнена, за да я почисти напълно.

Могет, който бе прекарал повече от час в нелепо мълчание, отиде на проучвателна разходка, след като отказа предложените му от Сабриел твърди сладки и сушено месо за закуска. Тя предположи, че той ще си намери плъх или нещо не по-малко апетитно в замяна. В известен смисъл се радваше, че го няма. Споменът за звяра на Свободната магия, който се криеше в малкото бяло коте, все още я тревожеше.

Въпреки това, когато слънцето се издигна, образувайки малък диск, ограден от по-големия отвор на ямата, тя започна да се пита защо той не се връща. Изправи се и закуцука към тунела, в който бе влязъл, използвайки меча си като бастун и стенейки тихо, докато всяка от раните й напомняше за своето местоположение.

Естествено, тъкмо докато палеше една свещ на входа на тунела, Могет се появи зад гърба й.

— Мен ли търсиш? — измяука невинно.

— Че кой друг? — отвърна Сабриел. — Откри ли нещо? Имам предвид, нещо полезно. Например вода.

— Полезно? — замисли се Могет, отърквайки брадичката си в протегнатите си предни лапи. — Може би. Със сигурност е интересно. Вода ли? Да.

— На какво разстояние? — попита Сабриел, ясно осъзнала своята ограничена от раните подвижност. — И какво ще рече интересно? Опасно?

— Не е далече, по този тунел — отвърна Могет. — Малко е опасно да се стигне дотам — има капан и няколко други дреболии, но нищо, което да ти навреди. Що се отнася до интересната част, ще трябва сама да се убедиш в това, Абхорсен.

— Сабриел — каза тя механично, докато се стараеше да мисли напред. Имаше нужда от поне два дни почивка, но не повече. Всеки изгубен ден, преди да открие материалното тяло на баща си, би могъл да се окаже катастрофален. Просто трябваше да го открие скоро. Разяждащ дух, призрачни ръце, гарвани-убийци — вече бе съвсем ясно, че някакъв ужасен враг се опълчва срещу баща й и неговата дъщеря. Този враг вече бе заловил Абхорсен, така че би трябвало да е някой много могъщ некромант, или същество от Висшите мъртви. Може би онзи Керигор…

— Ще си взема багажа — реши тя, стъпвайки тежко по обратния път, докато Могет криволичеше напред-назад в краката й като малко коте, и едва не я препъна, но винаги успяваше да се махне от пътя й навреме. Сабриел го отдаде на необяснимата котешка природа и не направи коментар.

Както бе обещал Могет, тунелът не беше дълъг, а добре направените му стъпала и под с напречно разположени плочи улесняваха придвижването, с изключение на онзи етап, когато се налагаше Сабриел да следва котката по петите върху камъните, за да избегне някоя умело прикрита дупка. Без напътствията на Могет, Сабриел знаеше, че щеше да пропадне.

Освен това имаше и магически защити. Древни, враждебни заклинания се спотайваха като нощни пеперуди в ъглите на тунела в очакване да политнат към нея, да я обградят и да я задушат със сила — ала нещо възпря първоначалната им реакция и те отново се усмириха. На няколко пъти Сабриел долови призрачно докосване, сякаш нечия ръка се протягаше да изтрие символа на Хартата върху челото й. Почти в края на тунела, тя видя две привидения-пазачи да се разтопяват в камъка, а върховете на техните алебарди проблясваха на светлината от свещите, преди да се слеят с него.

— Къде отиваме? — прошепна тя неспокойно, когато вратата пред тях бавно се отвори с изскърцване — без видими следи от движеща сила.

— Още една яма — каза Могет сухо. — Тъкмо тук Първата кръв… ах…

Той се задави, просъска, а после перифразира думите си доста скучно, като изрече:

— Интересно е.

— Какво искаш да кажеш… — поде Сабриел, но замълча, когато минаха през вратата, а някаква магическа сила внезапно подръпна косата й, ръцете, туниката и дръжката на меча. Козината на Могет настръхна и каишката му се завъртя в полукръг от само себе си, докато символите на Хартата за ограничаване се появиха отгоре и се изписаха ясно, светнали ярко на фона на кожата.

След това излязоха и се озоваха на дъното на друга яма, сред преждевременно падналия здрач, защото слънцето вече се плъзгаше над ограничения хоризонт на ръба й.

Тази яма беше много по-широка от първата — може би с миля повече в диаметър, и с около метър или два по-дълбока. Въпреки размерите си, тя цялата беше откъсната от въздуха над нея от една лъскава, тънка като паяжина мрежа, която сякаш се сливаше със стената на ръба на около четвърт от разстоянието под повърхността. Слънцето беше издало присъствието й, но въпреки това се наложи Сабриел да използва телескопа си, за да види ясно извивките на деликатния ромбоиден десен. Мрежата изглеждаше крехка, но наличието на няколко спаружени трупа на птици говореше за значителна сила. Сабриел предположи, че злощастните птици бяха пропаднали в мрежата, отправили жадни погледи към храната отдолу.

В самата яма имаше много, макар и невдъхновяваща растителност — предимно закърнели дървета и деформирани храсти. Но Сабриел не обърна особено внимание на дърветата, защото между всяко от тези пълзящи растения имаше павирани участъци — и върху всеки от тях стоеше по един кораб.

Четиринадесет едномачтови платноходки с открити палуби, чиито черни платна бяха опънати, за да уловят някакъв несъществуващ вятър, а веслата им бяха извадени, за да се борят с въображаем прилив. По тях висяха множество флагове и знамена, отпуснати до мачтата и такелажа, но Сабриел нямаше нужда да ги види разгънати, за да разбере що за странен товар носят тези кораби. Тя беше чувала за това място, както и всяко дете в северните части на Анселстиер, близо до Старото кралство. Стотици истории за съкровища, приключения и романтика са преплитаха в това странно пристанище.

— Погребални кораби — каза Сабриел. — Кралски кораби.

Получи още едно потвърждение, че това е така, защото в самата пръст, из която се тътреха краката й при входа на тунела, бяха преплетени заклинания за ограничаване, заклинания за окончателна смърт, които можеха да бъдат направени само от някой Абхорсен. Нито един некромант не би възкресил някой от древните владетели в Старото кралство.

— Прочутото гробище на Първото… ккк… кралете и кралиците на Старото кралство — изрече Могет, след известни затруднения. Той се промуши около краката на Сабриел, после се изправи на задните си лапи и започна да жестикулира със замах, като цирков импресарио, покрит с бяла козина. Накрая се стрелна към дърветата.

— Хайде — тук има извор, извор, извор! — изтананика той, подскачайки нагоре-надолу в унисон с думите си.

Сабриел го последва по-бавно, като клатеше глава и се питаше какво се е случило, че Могет е толкова весел. Тя се чувстваше ранена, уморена и потисната, потресена от чудовището на Свободната магия и изпълнена с тъга по Хартиеното крило.

Минаха близо до два от корабите на път към извора. Могет я поведе, танцувайки весело около тях в някаква безумна обиколка от извивания, скокове и прескачания, но стените им бяха твърде високи, за да погледне вътре, а не й се щеше да се катери по веслата. Все пак спря, за да разгледа изобразените фигури при носа — внушителни мъже, единият на около четиридесет години, а другият малко по-възрастен. И двамата бяха брадати, имаха едни и същи властни очи, и носеха ризници, подобни на тази на Сабриел, богато окичени с медальони, вериги и други украшения. Всеки от тях държеше меч в дясната си ръка и разгънат свитък с подвити краища в лявата — хералдическо изображение на Хартата.

Третият кораб беше различен. Изглеждаше по-къс и не така украсен, с гола мачта без черни платна. От двете му страни не стърчаха весла, и когато Сабриел стигна до извора, който се намираше под кърмата му, видя незапълнени пукнатини между дъските и разбра, че не е довършен.

Обзета от любопитство, тя остави раницата до малкия вир с бълбукаща вода и отиде при носа. Той също беше различен, защото изобразената фигура беше на млад мъж — гол млад мъж, издялан с пълни подробности.

Сабриел се изчерви леко, защото приликата беше точна, сякаш чертите на някой младеж бяха прехвърлени от плътта върху дървото, а нейният единствен опит с голи мъже беше свързан с клиничните напречни разрези в учебниците по биология. Мускулите му бяха крехки и добре оформени, косата — къса и чуплива около главата му. Изящните елегантни ръце бяха леко повдигнати, сякаш да възпрат някакво зло.

Детайлите се простираха дори до обрязания му пенис, към който Сабриел надзърна смутено, преди отново да погледне лицето му. То не бе съвсем красиво, но не беше и отблъскващо. Беше отговорно лице с шокираното изражение на човек, когото са предали, а той току-що го е разбрал. В него се четеше и страх, и нещо като омраза. Той изглеждаше повече от леко сърдит. Изражението му я обезпокои, защото имаше твърде човешки вид, за да е резултат от уменията на някой дърворезбар, та бил той и много талантлив.

— Прекалено е реалистично — промърмори тя, отдръпвайки се от изображението, а ръката й се спусна към дръжката на меча, докато магическите й сетива се задействаха в търсене на някакъв капан или измама.

Нямаше никакъв капан, но Сабриел наистина долови нещо в или около фигурата. Някакво усещане, наподобяващо това за завърнал се мъртвец, ала не съвсем същото — едно едва доловимо чувство, което не можеше да определи.

Опита се да си го изясни, докато отново се взираше във фигурата, проучвайки я внимателно от всеки ъгъл. Тялото на мъжа вече беше интелектуален проблем, затова го гледаше без да се смущава, изучавайки пръстите, ноктите и кожата му, отбелязвайки колко съвършено бяха изваяни, чак до миниатюрните белези по ръцете му, резултат от боравенето с меча и кинжала. На челото му имаше и едва доловим белег от символ на Хартата за кръщаване, а по клепачите му личаха бледи следи от вени.

Този оглед я изпълни с увереност относно видяното, ала тя се колебаеше какво да предприеме и отиде да потърси Могет. Не че се доверяваше особено на неговите съвети или отговори, имайки предвид склонността му да се държи като доста глупава котка — въпреки че това навярно бе реакция, предизвикана от мимолетното преживяване като звяр на Свободната магия — нещо, което може би не се беше случвало от хилядолетия. Вероятно котешкото превъплъщение беше желано облекчение.

Всъщност Могет не можеше да й даде никакъв съвет. Сабриел го откри заспал на една поляна с цветя близо до извора, а опашката и меките му лапички потрепваха от танцуващите мишки, които сънуваше. Сабриел погледна сламеножълтите цветя и помириса едно, после почеса Могет зад ушите и се върна при фигурата. Цветята бяха валериана, което обясняваше предишното настроение на Могет и сегашната му сънливост. Налагаше се сама да вземе решение.

— Е — каза тя, обръщайки се към фигурата като адвокат към съда. — Ти си жертва на някакво заклинание на Свободната магия и некромантска хитрост. Духът ти не е нито в живота, нито в смъртта, а някъде помежду им. Сигурна съм, че мога да премина в смъртта и да те открия до границата — но това би ми навлякло и много неприятности. Неприятности, с които не мога да се справя в сегашното си окаяно състояние. И какво мога да направя? Как би постъпил татко — или Абхорсен… или който и да било Абхорсен — на мое място?

 

 

Тя размишляваше за това, крачейки напред-назад, временно забравила за контузиите си. Последният въпрос сякаш недвусмислено й посочваше как да постъпи. Сабриел беше сигурна, че баща й би освободил мъжа. Това бе неговото призвание, смисълът на живота му. Дългът на един Абхорсен беше да избавя хората от противоестествената некромантия и заклинанията на Свободната магия.

Тя си спести по-нататъшните размишления, навярно заради лекомислено вдъхнатия аромат на валерианата. Дори не помисли за това, че баща й навярно щеше да изчака, докато се почувства по-добре — може би до следващия ден. В крайна сметка, този мъж сигурно бе държан като пленник дълги години, физическото му тяло бе превърнато в дървено, а духът му — пленен в хватката на смъртта. За него няколко дни не бяха от значение. Един Абхорсен не бе длъжен незабавно да поема някое задължение, възникнало пред него…

Ала за първи път, откакто бе прекосила Стената, Сабриел чувстваше, че пред нея стои недвусмислен проблем, който трябва да разреши. Несправедливост, която трябваше да бъде поправена, но която щеше да отнеме малко повече от няколко минути на самата граница със смъртта.

Едно едва доловимо чувство за предпазливост не й даваше мира, затова отиде да вземе Могет, и остави задрямалата котка в краката на фигурата. Надяваше се, че той ще се събуди, ако се появи физическа опасност — въпреки че това беше малко вероятно, имайки предвид укрепленията и защитата на ямата. Имаше дори бариери, които щяха да затруднят преминаването в смъртта и още повече да попречат на някое мъртво същество да я последва по обратния път. Общо взето, това изглежда бе идеалното място за предприемане на не толкова мащабна спасителна операция.

Тя провери звънците за пореден път, прокарвайки ръка по гладката дървена повърхност на дръжките им, долавяйки вътрешния им глас, нетърпеливо очакващ да бъде пуснат на воля. Този път освободи Ранна от кожения калъф. Той бе най-незабележимият, а в природата му бе да приспива слушателите си, примамвайки ги в прегръдката на съня и притъпявайки вниманието им.

Колебанията я сграбчиха като неуверени пръсти, но тя не им обърна внимание. Чувстваше се уверена, готова за тази незначителна разходка из смъртта, разполагаща с пълната защита на укрепленията на кралския некропол. Хванала меча в една ръка и звънеца в другата, тя прекрачи прага към смъртта.

 

 

Беше скована от студ, а и от безмилостното течение, но остана на място, все още усещайки топлината на живота зад гърба си. Това бе междинната зона между двете царства, където обикновено се хвърляше напред. Този път стъпи здраво с крака срещу течението, като използваше непрекъснатата слаба връзка с живота като котва, която да я придържа сред водите на смъртта.

Всичко изглеждаше притихнало, освен непрестанното клокочене на водата около краката й и далечния тътен на Първата порта. Нищо не помръдна, никакви силуети не се появиха на сивата светлина. Сабриел предпазливо използва интуицията си за мъртвите, за да долови нещо, което би могло да се спотайва, да усети слабата светлина на пленения, но жив дух на младия мъж. Докато се намираше в живота, тя изпитваше физическа близост с него, затова тук би трябвало да е близка с духа му.

Имаше нещо, но то бе по-навътре в смъртта, отколкото очакваше. Опита се да го види, присвила очи сред странната сивота, която правеше невъзможно преценяването на разстоянието, но не видя нищо. Каквото и да имаше там, то се спотайваше под повърхността на водата.

Сабриел се поколеба, след това тръгна нататък, като внимателно си проправяше път, стъпваше предпазливо, за да се предпази от носещото течение. Несъмнено там имаше нещо странно. Усещаше се доста силно — навярно беше плененият дух. Тя пренебрегна тихия глас в дъното на съзнанието си, който предположи, че това е някое свирепо и подмолно мъртво същество, достатъчно силно, за да устои на стремителния бяг на реката…

Въпреки това, когато се доближи на няколко крачки от нещото, Сабриел позвъни с Ранна — приглушен, сънен звън, който напомняше прозявка, въздишка, клюмнала надолу глава и натежали клепачи — зов за сън.

Ако там имаше мъртво същество, размишляваше тя, сега щеше да изпадне в летаргия. Остави настрана меча и звънеца, приближи се, за да заеме по-добра позиция, и бръкна във водата.

Ръцете й докоснаха нещо студено и твърдо като лед, нещо напълно неопределимо. Дръпна се назад, после отново бръкна, докато ръцете й не напипаха нещо, което очевидно бе рамо. Тя го проследи до главата и опипа чертите й. Понякога духът нямаше почти никаква връзка с физическото тяло, а друг път живите духове се деформираха, ако бяха прекарали твърде дълго в смъртта, ала този тук очевидно беше двойник на изобразената върху носа на кораба фигура. Освен това, беше жив, някак изолиран и защитен от смъртта, тъй като живото тяло се съхраняваше в дървена обвивка.

Сабриел сграбчи привидението под мишниците и го издърпа. То се надигна над водата като кит-убиец, мъртвешки бледо и твърдо като статуя. Сабриел се олюля назад и вечно нетърпеливата река обгърна краката й с ловки въртопчета — но тя запази равновесие, преди да я е повлякла надолу.

Променяйки леко хватката си, Сабриел започна да тегли привидението обратно към живота. Движенията й бяха трудни, много по-трудни, отколкото бе очаквала. Течението изглеждаше твърде силно за тази страна на Първата порта, а кристализираният дух — или каквото и да беше това — беше много, много по-тежък от всеки друг.

Съсредоточила почти цялото си внимание върху това да остане изправена и да върви в правилната посока, Сабриел за малко да не забележи затишието, което показваше, че нещо преминава през Първата порта. Ала тя се бе научила да бъде предпазлива през последните няколко дни и осъзнатите й страхове бяха обгърнати в подсъзнателна предпазливост.

Тя го чу, и ослушвайки се внимателно, долови тихото шляпане на нещо, което наполовина крачеше, наполовина пълзеше, движейки се възможно най-тихо срещу течението. Движеше се към нея. Някакво мъртво същество се надяваше да я свари неподготвена.

Очевидно през Първата порта бе преминал някакъв сигнал за тревога или призив, и създанието, което се промъкваше към нея се бе появило в отговор на това. Проклинайки се наум за глупостта си, Сабриел погледна духа в ръцете си. Със сигурност успя да различи една съвсем тънка черна линия, фина като памучна нишка, която се спускаше от ръката му към водата — а оттам към по-дълбоките, мрачни райони на смъртта. Това не беше контролираща нишка, а такава, която да извести някой от посветените, че духът е бил преместен. За щастие, звънът на Ранна щеше да забави посланието, но дали се намираше достатъчно близо до живота…

Тя леко ускори крачка, но не прекалено, преструвайки се, че не е забелязала преследвача. Каквото и да беше това същество, изглежда не изпитваше особено желание да се приближи до нея.

Сабриел се забърза още малко, а адреналинът и напрежението й даваха сили. Ако съществото я подгонеше, щеше да се наложи да пусне духа — и водата щеше да го отнесе завинаги. Независимо от магията, която бе съхранила живия му дух тук, на границата, тя едва ли щеше да надделее, ако той преминеше Първата порта. Ако това се случеше, помисли си Сабриел, щеше да е извършила убийство, а не спасение.

Четири крачки до живота — след това три. Съществото вече се приближаваше — Сабриел го виждаше ниско във водата, все така пълзящо, но вече по-бързо. Очевидно бе обитател на Четвъртата, или някоя от по-далечните порти, защото не можа да определи какво е било преди. Сега приличаше на кръстоска между прасе и разчленен червей, и се придвижваше с поредица от подскоци и криволичещи извивки на тялото.

Две крачки. Сабриел отново промени хватката си, обгръщайки плътно с лявата си ръка гърдите на духа, като го подпря на бедрото си и освободи дясната си ръка, но въпреки това не успя да извади меча, нито да измъкне звънците.

Подобното на прасе същество започна да грухти и да съска, преминавайки в бърз и стремителен галоп, а дългите му, покрити с жълта кора бивни пореха водата, докато тялото му се гърчеше отзад.

Сабриел отстъпи, обърна се, и стремглаво се втурна заедно с безценния си товар към живота, използвайки цялата си воля, за да ги преведе през укрепленията на ямата. За миг й се стори, че ще ги отблъснат, но после, подобно на карфица, пробила ластик, двамата преминаха.

Зад гърба й прозвуча пронизително квичене, но това бе всичко. Сабриел се озова с лице, заровено в земята, ръцете й бяха празни, а наоколо хрущяха ледени кристали, които падаха от заскреженото й тяло. Когато извърна глава, срещна погледа на Могет. Той я изгледа втренчено, после затвори очи и отново заспа.

Сабриел се търкулна и се изправи, много, много бавно. Усети как всички болежки се връщат и се запита защо бе прибързала толкова с извършването на тези твърде храбри подвизи по спасяването. Все пак, беше успяла. Духът на мъжа се бе завърнал там, където му беше мястото, отново в живота.

Или поне така си мислеше, докато не видя фигурата. На пръв поглед тя никак не се бе променила, макар че сега Сабриел усещаше живия й дух. Озадачена, докосна неподвижното му лице, а пръстите й се плъзнаха по повърхността на дървото.

— Целувка — изрече сънливо Могет. — Всъщност и дъхът ти ще свърши работа. Но все някога трябва да целунеш някого, предполагам.

Сабриел погледна котката, питайки се дали това не бе най-новият симптом на придобитата от валерианата лудост. Ала той изглеждаше съвсем здравомислещ и сериозен.

— Дъх? — попита тя. Не й се щеше да целува какъвто и да било човек от дърво. Той изглеждаше достатъчно мил, но навярно външността лъжеше. Целувката й се струваше твърде прибързана. Може би щеше да я запомни и да си направи погрешни изводи.

— Така ли? — Тя дълбоко пое въздух, наведе се, изпусна го на сантиметри от носа и устата на мъжа, после се отдръпна, за да види какво ще последва — ако изобщо се случеше нещо.

Но не би.

— Валериана! — възкликна Сабриел, поглеждайки Могет. — Не бива…

Прекъсна я кратък звук. Слаб, свистящ звук, който не идваше от нея или от котката. Фигурата дишаше, а въздухът свистеше между издяланите й от дърво устни, сякаш излизаше от стар, зле работещ мях.

Дишането се усили, а едновременно с това, цветът започна да нахлува през издълбаното матово дърво, отстъпвайки пред блясъка на плътта. Той се закашля и издяланите му гърди се огънаха, внезапно започнали да се издигат и спускат, докато мъжът се задъхваше като съвземащ се спринтьор.

Очите му се отвориха и срещнаха погледа на Сабриел. Прекрасни сиви очи, но мътни и нефокусирани. Изглежда не я виждаше. Пръстите му се свиха и отпуснаха, краката му помръднаха, сякаш тичаше на място. Накрая гърбът му се отлепи от корпуса на кораба. Той направи крачка напред и се строполи в ръцете на момичето.

Тя бързо го положи на земята, с ясното съзнание, че прегръща гол млад мъж — при обстоятелства, които значително се различаваха от всички различни сценарии, които си бяха представяли с приятелките си в училище, или които бе чувала от по-безцеремонните и привилегировани момичета, които не живееха в пансиона.

— Благодаря ти — каза той, почти като пиян, с ужасно завален говор. Сега явно за пръв път я фокусира — или поне туниката й — и добави: — Абхорсен.

След това заспа, устата му се изви в ъгълчетата, а намръщената гримаса постепенно изчезна. Изглеждаше по-млад, отколкото като фигура с безизразно изражение.

Сабриел сведе поглед към него, опитвайки да пренебрегне странните топли чувства, които се бяха появили неизвестно откъде. Чувства, подобни на тези, които я бяха подтикнали да върне заека на Ясинт.

— Мисля, че е най-добре да му донеса одеяло — каза тя неохотно, докато се питаше какво, по дяволите, я бе прихванало, за да прибави тези усложнения към и без това сложното й и смущаващо положение. Предположи, че най-малкото ще се наложи да го заведе сред безопасността на цивилизацията — ако успееше да открие такава.

— Мога да донеса одеяло, ако искаш да продължиш да го зяпаш — каза лукаво Могет, увивайки се около глезените й в чувствен танц.

Сабриел осъзна, че наистина го зяпа и извърна очи.

— Не, аз ще донеса. И резервната ми риза, предполагам. Панталоните може и да му станат след известно преправяне, струва ми се — на ръст сме почти еднакви. Дръж го под око, Могет. Ще се върна след минута.

Могет гледаше как тя се отдалечава накуцвайки, после се извърна към спящия мъж. Котката се приближи безмълвно и допря розовия си език до символа на Хартата върху челото на мъжа. Символът проблесна, но Могет не се отдръпна, докато отново не угасна.

— Е — промърмори той, пробвайки вкуса на езика си, като го изви към тялото си. Изглеждаше някак изненадан и доста ядосан. Отново опита вкуса на символа, а после поклати глава с отвращение, докато миниатюрният Саранет на каишката му иззвъня с кратък звън, който не бе никак хвалебствен.