Гарт Никс
Сабриел (11)

Глава десета

Пристигането на придошлите води бе предизвестено от огромни ледени късове, които се удряха в сандъците с надгробна пръст като носени от буря айсберги, блъскащи се в закотвени кораби. Ледът се трошеше, а дървото се разцепваше. Едно равномерно, предупредително барабанене оповестяваше прииждането на огромната вълна, следваща по-бързия лед.

Мъртвите слуги и живите роби хукнаха към моста от ковчези, а призрачните тела на мъртвите изгубиха формата си, докато бягаха, и заприличаха на дълги тлъсти червеи от черен креп, гърчещи се и плъзгащи се над камъните и сандъците, захвърлящи безпощадно живите роби в отчаяния си стремеж да избягат от разрухата, която с тътен идваше по реката.

Сабриел, която наблюдаваше от кулата, усети, че хората умират, и конвулсивно преглътна, когато долови хриптенето на последния им дъх, докато всмукваха вода, вместо въздух. Някои от тях, поне две двойки, нарочно се хвърлиха в реката, избрали окончателната смърт пред опасността от вечно робство. Повечето биваха съборени, блъснати или просто принудени да отстъпят пред страха от мъртвите.

Ударната вълна на потопа бързо последва леда, а пристигането й бе придружено от грохот, много по-силен и свиреп дори от оглушителния рев на водопада. Сабриел го чу няколко секунди преди вълната да се появи зад последния завой на реката, а след това изведнъж тя се озова почти върху нея. Огромна, отвесна стена от вода, чийто хребет беше покрит с ледени късове като мраморни парапети, докато всички отломки от изминатите четиристотин мили плуваха из калното й туловище. Изглеждаше необятна, много по-висока от стените на острова, по-висока дори и от кулата, в която стоеше момичето, ужасено от силата, която се бе отприщила, сила, каквато дори не подозираше, че може да съществува, когато я бе призовала предишната нощ.

Заклинанието се бе оказало доста лесно. Могет я заведе в избата, а след това тръгнаха по тясна вита стълба, която ставаше все по-студена, докато слизаха. Накрая се озоваха в странна пещера, пълна с ледени висулки, а дъхът на Сабриел образуваше бели облачета, но вече не беше студено, или може би студът бе толкова голям, че бе престанала да го усеща. Върху един каменен пиедестал се издигаше блок от чист, синьо-бял лед, а всичко наоколо бе изрисувано със символи на Хартата, странни и много красиви символи. След това, следвайки напътствията на Могет, тя просто бе поставила ръката си върху леда, изричайки думите: „Абхорсен поднася почитанията си към Клер и моли за дара на водата“. Това бе всичко. Бяха се върнали по стълбите, едно привидение заключи вратата на избата след тях, а друго донесе на Сабриел нощница и чаша горещ шоколад.

Ала тази обикновена церемония бе призовала нещо, което изглеждаше напълно неконтролируемо. Сабриел гледаше как вълната стремглаво приижда към тях, опитвайки да се успокои, но дъхът й излизаше на пресекулки със същата бързина, с която се преобръщаше стомахът й. В мига, в който водата нахлу, тя изпищя и се скри под телескопа.

Цялата кула се разтресе, а камъните изскърцаха, и за миг дори шумът от водопада се изгуби сред тътена, който прозвуча така, сякаш островът беше пометен от първия удар на вълната.

Ала след няколко секунди подът престана да се тресе и грохотът на вълните утихна до овладян рев, подобно на крещящ пияница, осъзнал, че не е сам. Сабриел се изправи, придържайки се за триножника, и отвори очи.

Стените бяха издържали, и макар че вълната беше отминала, реката продължаваше да бушува едва на една ръка разстояние под укрепленията на острова, като бе достигнала почти до вратите на тунелите върху двата бряга. Нямаше и следа от пътеката от камъни, моста от ковчези, мъртвите, или каквито и да било хора — само един широк, кафяв стремителен поток, понесъл най-различни отломки. Дървета, храсти, части от сгради, добитък, ледени късове — потопът бе взел дължимото от цялото крайбрежие в продължение на стотици мили.

Сабриел гледаше тези свидетелства на разрухата и мислено броеше колко селяни бяха загинали върху ковчезите. Колко ли други животи бяха отнети, и дали прехраната им бе застрашена нагоре по течението? Част от нея опитваше да оправдае предизвикването на потопа, като й казваше, че се е наложило да го направи, за да се пребори с мъртвите. Друга част казваше, че го е сторила, просто за да се спаси.

Могет нямаше време за подобни интроспекции, скърбене или пристъпи на отговорност. Той я остави да наблюдава с празен поглед не повече от минута, преди да се приближи и тихо да пъхне лапите си в пантофа й.

— Ох! Какво направи…

— Нямаме време за съзерцания — каза Могет. — Привиденията подготвят Хартиеното крило на източната стена. А дрехите и личните ти принадлежности са готови отпреди поне половин час.

— Имам всичко… — поде Сабриел, а после си спомни, че раницата и ските й се намираха в края на входния тунел, вероятно превърнати в купчина пепел от разяждащия дух.

— Привиденията са подготвили всичко необходимо, а и някои непотребни неща, доколкото ги познавам. Можеш да се облечеш, да опаковаш багажа си и да поемеш към Велизар. Предполагам, че възнамеряваш да отидеш там?

— Да — отвърна Сабриел лаконично. Тя долови самодоволна нотка в гласа на Могет.

— Знаеш ли как да стигнеш?

Сабриел замълча. Той вече знаеше, че отговорът е „не“. Оттам идваше и самодоволството му.

— Имаш ли… ъъъ… карта?

Сабриел поклати глава, а в същото време стисна юмруци, устоявайки на импулса да се наведе и да удари Могет, или може би да подръпне опашката му. Беше претърсила кабинета и попита няколко от привиденията, но изглежда единствената карта в къщата беше звездната карта в кулата. Картата, за която й бе разказал полковник Хорис, навярно още беше у Абхорсен. У татко, помисли си Сабриел, внезапно объркала техните самоличности. Ако сега тя бе Абхорсен, кой беше баща й? Дали и той бе имал име навремето, което бе изгубил, поемайки отговорността да бъде Абхорсен? Всичко, което допреди няколко дни бе изглеждало толкова сигурно и непоклатимо в живота й, сега се разпадаше. Тя дори не знаеше коя е всъщност, а неприятностите дебнеха от всеки ъгъл — дори и така нареченият слуга на Абхорсен, Могет, сякаш създаваше повече проблеми.

— Имаш ли да кажеш нещо позитивно — нещо, което би могло действително да бъде от полза? — сопна се тя.

Могет се прозина, разкривайки розовия си език, който сякаш беше самото олицетворение на презрението.

— Ами, да. Разбира се. Знам пътя, така че е най-добре да дойда с тебе.

— Да дойдеш с мен? — попита Сабриел, искрено изненадана. Тя отпусна юмруците си, наведе се и почеса котката между ушите, докато животното не се отдръпна.

— Някой трябва да се грижи за теб — добави Могет. — Поне докато не се превърнеш в истински Абхорсен.

— Благодаря — каза Сабриел. — Така мисля. Но все пак ще ми трябва карта. След като познаваш страната толкова добре, ще бъде ли възможно — не зная — да я опишеш, за да направя скица или нещо подобно?

Могет се закашля, сякаш внезапно в гърлото му бе заседнало валмо косми, и леко отметна глава назад.

— Ти! Да начертаеш карта? Щом толкова много ти трябва, мисля, че ще е най-добре аз да се заема с картографията. Ела в кабинета и ми дай мастилница и хартия.

— Стига да се снабдя с добра карта, не ме интересува кой я е начертал — отбеляза Сабриел, докато слизаше по стълбата. Наведе глава, за да види как Могет слиза по стълбите, но виждаше само отворения люк. Саркастичното мяукане в краката й оповести, че Могет за пореден път беше успял да се придвижи между стаите без видима помощ.

— Мастило и хартия — напомни й котката, скачайки върху писалището с драконите. — Плътната хартия. С гладката страна нагоре. Не си прави труда да ми даваш перо.

Сабриел изпълни инструкциите на Могет, а после с безропотно снизхождение, което бързо прерасна в учудване, наблюдаваше как котката се привежда над квадратната хартия, а странната й сянка пада върху нея като тъмно покривало, спуснато върху пясък, изплезила розовия си език, докато се концентрираше. Могет като че се замисли за миг, а после от бялата му лапа изникна един ярък нокът с цвят на слонова кост — той внимателно натопи лапата си в мастилницата и започна да чертае. Най-напред нанесе груб щрих, с бързи, дръзки движения; след това пристъпи към деликатния процес по обозначаване на важните места, чиито имена изписа с изящен, тънък като паяжина, почерк. Най-накрая обозначи дома на Абхорсен с малка илюстрация, преди да се отдръпне назад, за да се полюбува на творението си и да оближе мастилото от лапата си. Сабриел изчака няколко секунди, за да се увери, че е приключил, след това хвърли пясък върху хартията, за да изсъхне, а очите й се стараеха да погълнат всеки детайл, тъй като беше твърдо решена да запомни физическия облик на Старото кралство.

— По-късно можеш да я разгледаш — каза Могет след няколко минути, когато лапата му беше почистена, но Сабриел остана приведена над масата, с нос на сантиметри от картата. — Все още бързаме. Най-добре върви да се облечеш, за начало. И се постарай да побързаш.

Привиденията бяха подредили огромен куп с дрехи и принадлежности в стаята на Сабриел, а четирима от тях й помогнаха с организацията и обличането. Едва бе прекрачила прага, когато съблякоха домашната й роба и пантофите, а тя успя да свали личното си бельо тъкмо преди призрачните ръце, покрити със символи на Хартата, да докоснат хълбоците й. Секунди по-късно, тя така или иначе бе подложена на мъченията им, когато прокараха през главата й тънка памучна дреха, а на краката й навлякоха чифт широки долни гащи. След това дойде редът на ленена риза, после туника от чортова кожа и бричове от мека кожа, заздравена с няколко отделни, твърди кръпки на бедрата, коленете и пищялите, да не говорим за здраво подплатеното дъно, несъмнено предназначено за яздене.

Последва кратка почивка, която накара Сабриел да се успокои, мислейки си, че това е всичко, но привиденията просто подготвяха следващия слой за незабавно намъкване. Двама от тях пъхнаха ръцете й в дълга, бронирана ризница, която се закопчаваше от двете страни, докато други двама развързаха чифт подковани ботуши и зачакаха.

Ризницата нямаше нищо общо с дрехите, които Сабриел беше носила досега, включително и с бронята, която бе обличала в часовете по бойни изкуства в училище. Беше дълга и разполовените й поли се спускаха до коленете й, а ръкавите се разполовяваха при китките, но бе изцяло съшита от миниатюрни застъпващи се елементи, наподобяващи люспи на риба. Те също не бяха метални, а изработени от нещо като керамика, или дори камък. Много по-леки от стоманата, но очевидно много издръжливи, както й демонстрира едно от привиденията, прорязвайки дрехата с кинжал, който хвърли искри, без да остави белег.

Сабриел смяташе, че ботушите са завършекът на ансамбъла, но когато две от привиденията завързаха връзките, другите две отново пристъпиха към действие. Едното взе нещо, което приличаше на тюрбан на сини и сребристи райета, но Сабриел, която го нахлузи точно над веждите си, установи, че е шлем, обвит с плат, изработен от същата материя като ризницата.

Другото привидение развя една лъскава, тъмносиня туника, осеяна с избродирани сребърни ключове, които отразяваха светлината във всички посоки. То я размаха напред-назад за миг, а после я нахлузи през главата на Сабриел и изглади диплите с отработено движение. Сабриел промуши главата си през коприненомеката тъкан и дискретно опита да я разкъса в единия ъгъл, ала въпреки привидната ефирност на материята, тя не поддаде.

Накрая дойде редът на ремъка за меча и пояса със звънците. Привиденията ги донесоха, но не направиха опит да я опашат с тях. Сабриел ги постави сама, внимателно нагласявайки звънците и ножницата, усетила познатата тежест — звънците минаваха през гърдите й, а мечът се опираше в бедрото. Тя се извърна към огледалото и погледна отражението си, едновременно доволна и разтревожена от видяното. Видът й бе компетентен и професионален, като на пътник, способен сам да се грижи за себе си. В същото време все по-малко приличаше на момичето, наречено Сабриел, и много повече на Абхорсен, с всички съпътстващи атрибути на тази титла.

Щеше да продължи да се оглежда, но привиденията я подръпнаха за ръкавите и насочиха вниманието й към леглото. Върху него лежеше отворена кожена раница и под погледа на Сабриел, те сложиха вътре старите й дрехи, включително мушамата на баща й, резервно бельо, туника и панталони, сушено говеждо и бисквити, шише вода и няколко малки кожени кесии, пълни с полезни вещи, като всяка от тях бе прилежно отворена, за да може да види съдържанието й: телескоп, серен кибрит, лековити билки, риболовни кукички и корда, шивашки принадлежности, както и много други дребни неща от първа необходимост. Трите книги от библиотеката и картата бяха поставени в мушамени кесии, а след това в един от външните джобове.

Сложила раницата, Сабриел опита да направи няколко прости движения и с радост установи, че ризницата не я пристяга прекалено — всъщност, изобщо, макар че не би желала да носи багажа на гърба си по време на бой. Можеше дори да докосне пръстите на краката си, и го направи няколко пъти, преди да се изправи, за да благодари на привиденията.

Те бяха изчезнали. На тяхно място стоеше Могет, който тайно се промъкваше към нея от средата на стаята.

— Е, готова съм — каза Сабриел.

Могет не отговори, а застана в краката й и направи движение, което много напомняше конвулсиите при повръщане. Сабриел се отдръпна с отвращение, после спря, когато от устата на Могет падна малък метален предмет и отскочи на пода.

— За малко да забравя — каза Могет. — Това ще ти трябва, след като идвам с теб.

— Какво е? — попита Сабриел, навеждайки се да вдигне един пръстен. Малък сребърен пръстен с рубин, инкрустиран между два сребърни орнамента, които излизаха от основата му.

— Стар е — отвърна загадъчно Могет. — Ще разбереш, ако се наложи да го използваш. Сложи го.

Сабриел го огледа внимателно, държейки го едва пръста, докато го накланяше към светлината. Той й се стори, а и изглеждаше, съвсем обикновен. Върху халката или камъка нямаше символи на Хартата; очевидно не притежаваше някакво специално излъчване или аура. Тя си го сложи.

Когато го надяна на пръста си, усети, че е студен, след това стана горещ, и изведнъж започна да пропада, пропадаше към безкрая, към някаква празнота, без начало и без край. Всичко изчезна, нямаше светлина, нито материя. След това символите на Хартата внезапно експлодираха около нея и тя усети, че я сграбчват, предотвратявайки стремителното й пропадане в нищото, като ускориха завръщането обратно в тялото й, отново в света на живота и смъртта.

— Свободна магия — каза Сабриел, вгледана в пръстена, който блестеше на пръста й. — Свободна магия, свързана с Хартата. Не разбирам.

— Ще разбереш, ако се наложи да го използваш — повтори Могет, сякаш това бе някакъв урок, който трябваше да се научи наизуст. После добави с нормалния си глас: — Дотогава не се тревожи за това. Хайде, Хартиеното крило е готово.