Гарт Никс
Сабриел (3)

Глава втора

Границата в Анселстиер се простираше между два бряга, успоредно на Стената и може би на половин миля от нея. Спираловидната тел приличаше на червеи, приковани върху ръждивите стоманени колове; авангардни укрепления за мрежата от редуващи се окопи и бетонни бункери. Много от тези укрепления бяха предназначени да контролират територията зад тях, както и тази отпред, и почти същото количество бодлива тел бе опъната зад окопите, за да брани тила.

Всъщност границата с по-голям успех държеше хората от Анселстиер далече от Старото кралство, отколкото пречеше на нещата от Старото кралство да преминават. Всяко същество, което беше достатъчно силно, за да прекоси Стената, обикновено запазваше достатъчно от магическите си умения, за да приеме образа на войник, или да стане невидимо и да отиде където си пожелае, независимо от бодливата тел, куршумите, ръчните гранати и минохвъргачките — от които често нямаше никакъв ефект, особено когато вятърът духаше от север, извън пределите на Старото кралство.

Поради неблагонадеждната технология, войниците от граничния гарнизон на Анселстиер носеха брони върху бойните си униформи в цвят каки, имаха ленти за носа и шията върху каските си и ползваха изключително старомодни мечове с байонети в изтъркани ножници. На гърбовете си носеха щитове, или по-точно „малки брони, само за граничния гарнизон“, а фабричният цвят каки отдавна се бе изгубил под ярко оцветените полкови или лични обозначения. Въпросът с камуфлажа не стоеше на дневен ред за този конкретен пост.

Сабриел гледаше как един взвод с млади войници марширува покрай автобуса, докато чакаше туристите пред нея да се изсипят през предната врата и се питаше как възприемат те странните си задължения. Повечето би трябвало да са наборници от далечния Юг, където през Стената не проникваше никаква магия, за да подкопае устоите на това, което те възприемаха за действителност. Тук тя усещаше как магическият потенциал набира сили, спотайвайки се в атмосферата като зареден въздух преди буря.

Самата Стена изглеждаше напълно нормално покрай пустошта от тел и окопи, съвсем като всяка друга останка от средновековието. Беше каменна и стара, висока около четиридесет стъпки и назъбена. Нищо особено, докато човек не си дадеше сметка, че е идеално запазена. А за посветените, самите камъни бяха пълни със символи на Хартата — символи, които непрекъснато се движеха, извиваха се в различни посоки, плъзгаха се и се пренареждаха под каменната обвивка.

Последното потвърждение за нещо странно се намираше зад Стената. Откъм страната на Анселстиер беше ясно и прохладно и слънцето грееше — но Сабриел виждаше, че зад Стената вали непрестанен сняг, а непосредствено до нея се бяха струпали снежни облаци, които внезапно спираха дотам, сякаш някакъв могъщ нож на времето просто бе прорязал небето.

Сабриел наблюдаваше падащия сняг и отправяше благодарности за своя алманах. Отпечатан с ръчна преса, шрифтът бе оставил изпъкнали ивици върху плътната ленена хартия, принуждавайки множеството ръчно написани бележки да потрепват неуверено между редовете. Една едва видима забележка, написана с почерк, за който тя знаеше, че не е на баща й, съобщаваше какво време да се очаква в съответствие с календарите за всяка страна. За Анселстиер пишеше: „Есен, очаква се да бъде хладно.“ За Старото кралство се казваше: „Зима. Очаква се сняг. Обувки за ски или сняг.“

Последният турист слезе, нетърпелив да стигне до наблюдателната платформа. Макар че армията и правителството не поощряваха туристите и те не можеха да намерят подслон в продължение на двайсет мили покрай Стената, беше разрешено всеки ден да пристига по един автобус с хора, които да я разгледат от една кула, разположена доста зад пределите на границата. Дори и този компромис често биваше нарушаван, защото когато вятърът задухаше от север, автобусът се повреждаше необяснимо как на няколко мили преди кулата и се налагаше туристите да помагат да бъде избутан обратно до Бейн — само за да видят как потегля отново по същия мистериозен начин, по който бе спрял.

Освен това властите до известна степен толерираха малцината, които имаха разрешение да пътуват от Анселстиер до Старото кралство, както видя Сабриел, след като успешно се справи със стъпалата на автобуса със своята раница, ски за бягане, хранителни запаси и меч, всеки от които заплашваше да поеме в различна посока. Една голяма табела до автобусната спирка гласеше:

Сабриел с интерес прочете надписа и усети как в гърдите й бързо се заражда вълнение. Спомените й от Старото кралство бяха смътни, пречупени през детските й очи, но тя усети как някакво мистериозно и чудновато чувство пламва със силата на магията на Хартата, която долавяше навсякъде около себе си — усещане за нещо много по-живо от асфалтирания параден плац и червената предупредителна табела. И много повече свобода, отколкото в колежа „Уайвърли“.

Ала това чувство за учудване и вълнение бе примесено с ужас, от който тя не можеше да се отърси, ужас, породен от страха заради онова, което се случваше с баща й… или вече му се беше случило…

Стрелката върху табелата, която указваше къде трябва да отидат пътниците с разрешен достъп, като че сочеше към асфалтирания параден плац, ограден с боядисани в бяло камъни и няколко неприветливи дървени постройки. Освен това, те само бележеха началото на свързочните траншеи, които потъваха в земята, а след това криволичеха към двете редици окопи, бетонни бункери и укрепления, насочени към Стената.

Сабриел ги разглежда известно време и видя цветните проблясъци, когато няколко войници изскочиха от един окоп и поеха към тела. Те явно носеха копия, вместо пушки и тя се запита защо границата бе изградена за съвременна война, а редовият състав се състоеше от хора, очакващи нещо по-характерно за средновековието. После си припомни един от разговорите си с баща си и неговата забележка, че границата е била изградена в далечния юг, където хората отказваха да признаят, че тя се различава от всяка друга оспорвана граница. Допреди около век, откъм страната на Анселстиер също бе имало стена. По-ниска стена, издигната от отъпкана пръст и торф, но надеждна.

Докато си припомняше онзи разговор, очите й забелязаха ниско възвишение от разорана пръст насред телените заграждения и тя си даде сметка, че именно там се е намирала южната стена. Взирайки се нататък, разбра също, че онова, което бе взела за разхлабени колове между редиците спираловидна тел, беше нещо друго — високи конструкции, които повече приличаха на стволове на малки дървета с окастрени клони. Те й се сториха познати, но не успя да определи какво представляват.

Сабриел все така се взираше в тях, потънала в мисли, когато един висок и не особено приятен глас избоботи малко зад дясното й ухо.

— Какво си мислите, че правите, госпожице? Не можете просто да се мотаете тук. Или се качвайте в автобуса, или в Кулата!

Сабриел трепна и се обърна възможно най-бързо, ските й се плъзнаха на една страна, а вещите й — на друга, и образуваха около главата й Кръста на свети Андрю. Гласът принадлежеше на едър, но доста млад войник, чиито наболи мустаци бяха по-скоро свидетелство за бойните му амбиции, отколкото доказателство за такива. На ръкава му имаше две златни ивици, но не носеше бронираната ризница и каска, които Сабриел бе видяла у другите. От него се носеше миризма на крем за бръснене и талк, и той бе толкова чист, лъснат и самовлюбен, че тя веднага го класифицира като роден бюрократ, понастоящем облечен като войник.

— Аз съм гражданка на Старото кралство — отвърна тихо, гледайки го в червеното, пламнало лице и дребни очички така, както мис Прионт бе обучавала своите момичета да инструктират нисшестоящата домашна прислуга, когато им преподаваше Етикет IV. — Завръщам се там.

— Документите! — настоя войникът, обзет от моментно колебание след думите й. — За Старото кралство.

Сабриел се усмихна хладно (това също бе част от обучението при мис Прионт) и извърши ритуално движение с върховете на пръстите си — символът на разкриването, на превръщането на невидимите неща във видими, на разтварянето. Докато пръстите й го чертаеха, тя оформи символа в съзнанието си, свързвайки го с документите, които носеше във вътрешния джоб на кожената си туника. Очертаният с пръсти и мислено нарисуваният символ се сляха, и документите се озоваха в ръката й. Паспорт от Анселстиер, както и много по-редкият документ, който Граничното командване в Анселстиер издаваше на хора, които пътуваха и в двете страни: ръчно подвързан, отпечатан с ръчна преса върху ръчно изработена хартия, с нарисуван от художник портрет вместо снимка и отпечатъци от палците на ръцете и краката с лилаво мастило.

Войникът премигна, но не каза нищо. Навярно, помисли си Сабриел, когато той взе предоставените документи, мъжът бе решил, че това е някакъв салонен трик. Или може би просто не бе забелязал. Може би магията на Хартата бе нещо обичайно тук, толкова близо до Стената.

Войникът прегледа документите й внимателно, но без особен интерес. Сабриел вече бе сигурна, че той не заема важен пост, заради начина, по който прелистваше специалния й паспорт. Очевидно никога досега не бе виждал такъв. Тя закачливо започна да преплита пръсти в знака на Хартата, който означаваше сграбчване или хващане, за да изтръгне документите от ръцете му и да ги върне в джоба си, преди дребните му очички да проумеят какво става.

Но още в първия миг на движението, тя усети пламъка на друга магия на Хартата от двете си страни и зад себе си — и чу тропота на подковани обувки по асфалта. Главата й рязко отскочи от документите и тя почувства как косата й падна върху челото, докато се оглеждаше в двете посоки. От бараките и окопите наизлязоха войници, хванали мечове и щитове в ръце и с пушки на рамо. Някои от тях носеха значки, от които тя разбра, че са магове на Хартата. Пръстите им образуваха предпазни символи и бариери, които щяха да приковат Сабриел на място, да я привържат към сянката й. Груба магия, но мощно насочена.

Инстинктивно, мозъкът и ръцете на Сабриел прибягнаха към поредицата от символи, които щяха да я избавят от оковите, но ските й помръднаха и паднаха в извивката на лакътя й, а тя потръпна от удара.

В същото време един войник изтича пред другите, а сребърните звезди върху каската му блестяха на слънцето.

— Спрете! — извика той. — Ефрейтор, отдръпнете се от нея!

Ефрейторът, останал глух за шума от магията на Хартата, сляп за наполовина образуваните знаци, вдигна поглед от документите й и за миг остана с отворена уста, а страхът изтри чертите на лицето му. Той пусна паспортите и залитна назад.

По лицето му Сабриел внезапно разбра какво означава да използваш магии на Границата и застана съвсем неподвижно, потискайки полуоформените знаци в съзнанието си. Ските й се плъзнаха по-надолу по ръката, ремъците им се закачиха за малко, преди да се освободят и да се стоварят с трясък на земята. Войниците се втурнаха напред и за секунди образуваха обръч около нея, насочили мечовете си към гърлото й. Тя видя сребърните ивици, с които бяха покрити остриетата, и грубо изписаните символи на Хартата, и разбра. Тези оръжия бяха предназначени да убиват вече мъртви същества — нискокачествени разновидности на меча, който самата тя носеше.

Мъжът, който бе извикал — офицер, както разбра Сабриел, — се наведе и вдигна паспортите й. Разглежда ги известно време, а после вдигна поглед към нея. Очите му бяха бледосини и в тях се четеше смесица от жестокост и съчувствие, което се стори познато на Сабриел, макар да не успя да го определи точно — докато не си спомни баща си. Очите на Абхорсен бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни, но те излъчваха нещо подобно.

Офицерът затвори паспорта, пъхна го в колана си и наклони назад каската си с два пръста, разкривайки знак на Хартата, който все още бе озарен от някакво остатъчно предпазно заклинание. Сабриел предпазливо вдигна ръка и после, тъй като той не я спря, протегна два пръста, за да докосне знака. Когато го направи, той се пресегна и докосна нейния — Сабриел усети познатия прилив на енергия и чувството, че пропада в някаква безкрайна звездна галактика. Звездите тук бяха символи на Хартата, свързани в един необятен танц, който нямаше начало и край, но със своите движения владееше и описваше света. Сабриел разпозна съвсем малка част от символите, но знаеше смисъла на танца и усети как чистотата на Хартата я изпълва.

— Неопетнен знак на Хартата — обяви на висок глас офицерът, когато пръстите им се разделиха. — Тя не е някакво същество или изображение.

Войниците се отдръпнаха, прибраха мечовете в ножниците и щракнаха предпазителите. Само червеноликият ефрейтор не помръдна, все така втренчен в Сабриел, сякаш не бе сигурен какво точно вижда.

— Шоуто свърши, ефрейтор — каза офицерът, а гласът и очите му вече бяха строги. — Връщай се на касата. По време на тукашния си престой ще виждаш и по-странни случки от тази — стой настрана и може би ще оцелееш!

— И така — каза той, като извади документите от колана си и ги подаде на Сабриел. — Ти си дъщеря на Абхорсен. Аз съм полковник Хорис, командир на малка част от местния гарнизон — бойна единица, която армията предпочита да нарича Северен граничен разузнавателен отряд, а всички останали наричат Скаутите от пропускателния пункт — една разнородна смесица от жители на Анселстиер, успели да получат знака на Хартата и ограничени познания за магията.

— Приятно ми е да се запознаем, сър — изтърва се Сабриел, както я бяха учили в училище, преди да успее да потисне думите. Отговор на ученичка, досети се тя, и усети как бледите й бузи се обливат в руменина.

— На мен също — отвърна полковникът, като се приведе. — Може ли да взема ските ти?

— Би било много мило от ваша страна — каза Сабриел, отново прибягвайки до официалностите.

Полковникът вдигна ските с лекота, внимателно завърза вещите й към тях, закопча отново разкопчаните ремъци и пъхна всичко това под мускулестата си ръка.

— Предполагам, че възнамеряваш да прекосиш Стената към Старото кралство? — попита той, когато успя да балансира товара си и посочи към червената табела в дъното на парадния плац. — Ще трябва да те регистрираме в Граничния щаб — има няколко формалности, но няма да отнеме много време. Някой… Абхорсен ще дойде ли да те посрещне?

Гласът му пресекна леко, когато спомена Абхорсен, странно заекване за толкова самоуверен мъж. Сабриел го погледна и видя, че очите му се преместиха от меча на кръста й към пояса със звънци, който носеше през гърдите си. Той очевидно разпозна меча, както и значимостта на звънците. Малцина бяха онези, които някога бяха срещали некромант през живота си, но всеки от тях помнеше звънците.

— Познавахте… познавате ли баща ми? — попита тя. — Той ме посещаваше два пъти годишно. Предполагам, че е минавал оттук.

— Да, виждал съм го по онова време — отвърна Хорис, когато започнаха да вървят в периферията на парадния плац. — Но за първи път го срещнах преди повече от двайсет години, когато ме разпределиха тук като младши офицер. Бяха странни времена — много лоши времена, за мен и за всички по Границата.

Той спря по средата на пътя, удари ботушите си, а очите му за пореден път погледнаха звънците и белотата на кожата на Сабриел, открояваща се на фона на черната й коса, черна като асфалта под краката им.

— Ти си некромант — каза той направо. — Така че вероятно ще разбереш. Този пресечен пункт е станал свидетел на твърде много битки, твърде много смърт. Преди онези идиоти от Юга да поемат централното управление, пропускателният пункт се местеше на всеки десет години към следваща порта в Стената. Но преди четиридесет години някакъв… бюрократ… постанови, че няма да има повече премествания. Било разхищение на обществени средства. Това беше, и ще продължава да бъде, единственият пропускателен пункт. Без да се взема предвид факта, че с времето ще се натрупа такава концентрация на смърт, примесена със Свободна магия, които ще се промъкват през Стената, че всичко не…

— Няма да остане мъртво — прекъсна го тихо Сабриел.

— Да. Когато пристигнах, неприятностите тепърва започваха. Труповете отказваха да останат погребани — на нашите хора или на съществата от Старото кралство. Войниците, убити предишния ден, се появяваха на плаца. Съществата, на които не позволявахме да преминават, възкръсваха и нанасяха по-големи щети, отколкото приживе.

— И как постъпихте? — попита Сабриел. Тя знаеше много за ограничаването и налагането на действителната смърт, но не в такива мащаби. Сега наблизо нямаше мъртви създания, защото тя винаги инстинктивно долавяше допирните точки между живота и смъртта около себе си, а тук не бе по-различно, отколкото на четиридесет мили разстояние, в колежа „Уайвърли“.

— Нашите магове на Хартата опитаха да се справят с проблема, но нямаше специални символи на Хартата, които да… причинят смъртта им, само можеха да унищожат физическата им форма. Понякога това бе достатъчно, а друг път — не. Налагаше се да прехвърляме войската в Бейн и дори по-далече, само за да се възстановят от това, което Главният щаб предпочиташе да възприема като пристъпи на масова истерия или лудост. По онова време не бях маг на Хартата, но ходех с патрулите в Старото кралство и започвах да се уча. По време на една обиколка попаднахме на мъж, който седеше до един Камък на Хартата, на върха на един хълм с изглед както към Стената, така и към границата.

— Тъй като той очевидно проявяваше интерес към границата, старшият офицер на патрула реши, че трябва да го разпитаме и да го убием, ако се окаже, че носи подправена Харта или е някакъв свободен магьосник, приел човешка форма. Но, естествено, не го направихме. Това беше Абхорсен, който идваше при нас, защото бе чул за мъртвите.

— Ескортирахме го дотук и той се срещна с генерала, който командваше гарнизона. Не знам какво са се разбрали, но подозирам, че е било Абхорсен да възпира мъртвите и в замяна да получи гражданство в Анселстиер и правото свободно да прекосява Стената. Определено разполагаше с двата паспорта след това. Както и да е, той прекара следващите няколко месеца, дълбаейки вятърните флейти, които виждаш между теловете…

— Ах! — възкликна Сабриел. — Питах се какво е това. Вятърни флейти. Това обяснява много неща.

— Радвам се, че разбираш — каза полковникът. — Аз още не мога. Преди всичко, те не издават никакъв звук, независимо колко силно духа вятърът. Върху тях има символи на Хартата, които не бях виждал никога, преди да ги издялка, и никога повече не съм ги виждал другаде. Но когато започна да ги поставя… по една на нощ… Мъртвите постепенно изчезнаха и нямаше нови възкръснали.

Те стигнаха дъното на парадния плац, където до един свързочен окоп имаше друга червена табела, която гласеше:

Една телефонна слушалка и верига на звънец изразяваха обичайното раздвоение по границата. Полковник Хорис вдигна слушалката, завъртя шайбата, слуша известно време, а после затвори. Намръщен, той дръпна веригата на звънеца три пъти в бърза последователност.

— Както и да е — продължи, докато чакаха караула. — Каквото и да беше направил, то даде резултат. Затова ние сме дълбоко задължени на Абхорсен и това прави неговата дъщеря наш почетен гост.

— Може би няма да ми окажете същите почести, а по-скоро ще ме наругаете, защото нося лоши поличби — каза тихо Сабриел. Тя се поколеба, защото й беше трудно да говори за Абхорсен, без в очите й да се появят сълзи, после бързо продължи, за да приключи с това веднъж завинаги. — Причината, поради която отивам в Старото кралство, е да… да потърся баща си. Нещо се е случило с него.

— Надявах се да има друга причина, поради която да носиш меча му — каза Хорис. Той премести ските в лявата си ръка, за да отвърне на поздрава на двамата часовои, които тичаха по двойните свързочни окопи, а обувките им отекваха върху дървените летви.

— Струва ми се, че има нещо по-лошо — добави Сабриел, поемайки си дълбоко въздух, за да не се разплаче. — Заловили са го в смъртта… или… или може би е дори мъртъв. И неговите ограничители ще бъдат разрушени.

— Вятърните флейти? — попита Хорис, поставяйки на земята единия край на ските, а поздравът му секна на половината разстояние до главата му. — И всички мъртви ще дойдат тук?

— Флейтите свирят песен, която се чува само в смъртта — отвърна Сабриел, — и са продължение на ограничението, наложено от Абхорсен. Но обвързаните с него са свързани с баща ми и флейтите ще загубят силата си, ако… Те ще бъдат безсилни, ако Абхорсен е вече сред мъртвите и няма да ги възпират.