Гарт Никс
Сабриел (23)

Глава двадесет и втора

Сабриел се добра до Третата порта точно преди вълната, като смотолеви едно заклинание на Свободната магия, докато тичаше, и почувства как то се излива от устата й, изпълвайки ноздрите й с остри изпарения. Заклинанието вдигна мъглата и Сабриел влезе вътре, а вълната се разби безобидно около нея, захвърляйки своя товар от мъртви във водопада от другата страна. Изчака още малко, за да се появи пътеката, а после продължи нататък — към Четвъртата зона.

През нея се преминаваше сравнително лесно. Течението и тук беше силно, но предсказуемо. Имаше малко мъртви, защото повечето бяха зашеметени и пометени от вълната в Третата зона. Сабриел вървеше бързо, използвайки силата на волята си, за да устои на просмукващия студ и силната хватка на течението. Вече усещаше духа на баща си съвсем наблизо, сякаш той се намираше в една от стаите на голяма къща, а тя беше в другата и ще го открие по едва доловимите шумове на обитателя й. Той беше или тук, в Четвъртата зона, или зад Четвъртата порта, в Пета зона.

Отново ускори крачка, нетърпелива да го намери, да говори с него, да го освободи. Знаеше, че всичко ще бъде наред, когато баща й се освободи…

Ала той не беше и в Четвъртата зона. Сабриел достигна до Четвъртата порта, без да долови усилване на присъствието му. При тази порта също имаше нещо като водопад, но той не бе забулен в мъгла. Наподобяваше свободно падаща вода от малък бент, висок едва две-три стъпки. Но Сабриел знаеше, че ако се доближи до ръба, там има предостатъчно силна стихия, която да повлече надолу и най-силния дух.

Спря доста далече от него и се готвеше да направи заклинанието, което да проправи пътеката, когато едно едва доловимо усещане в тила я накара да спре и да се огледа.

Водопадът се простираше докъдето стигаше поглед от двете страни и Сабриел разбра, че ако прояви безразсъдство и опита да го прекоси, това ще бъде безкрайно пътуване. Навярно накрая спираше от само себе си, но тъй като нямаше никакви знаци за ориентиране, звезди или нещо друго, по което да определи местоположението си, не можеше да знае. Никой досега не бе прекосявал цялото пространство на някоя вътрешна зона или Порта. Какъв смисъл би имало? Всички влизаха в смъртта или излизаха оттам. Не и встрани, като изключим границата с живота, където вървенето променяше мястото за излизане — ала това вършеше работа само на духовете или редките същества като разяждащия дух, които пренасяха и физическото си тяло.

Въпреки това, Сабриел бе обзета от импулс да върви до следващата Порта, да се завърти кръгом и да последва линията на водопада. Това бе неопределим импулс, който я изпълни с безпокойство. В пределите на смъртта имаше и други същества, освен мъртвите — загадъчни създания на Свободната магия, странни творения и непонятни сили. Този импулс — този повик — може би идваше от някое от тях.

Тя се поколеба, обмисляйки това, а после се хвърли във водата, движейки се успоредно на водопада. Навярно призивът идваше от Свободната магия, или пък имаше връзка с духа на баща й.

 

 

— Слизат и по източните и западните стълби — каза Могет. — Още ръце.

— Ами от юг — там, откъдето влязохме? — попита Тъчстоун, оглеждайки се притеснено в двете посоки, напрегнал уши, за да долови и най-тихия звук, докато чуваше как мъртвите нагазват във водохранилището, за да се подредят в своите странни, строго подредени редици.

— Още не — отвърна Могет. — Онази стълба води към светлината, нали помниш? Ще се наложи да влязат през парка.

— Едва ли има много светлина — прошепна Тъчстоун, поглеждайки шахтите за осветление. През тях се процеждаше малко слънчева светлина, скривана от гъсти облаци, ала тя не беше достатъчна, за да смути по някакъв начин мъртвите в хранилището, или да повдигне духа на Тъчстоун.

— Кога… кога мислиш, че ще дойде? — попита Тъчстоун. Не се налагаше Могет да пита за кого говори.

— Скоро — отвърна котката с делови тон. — Не преставам да твърдя, че това е било капан.

— Тогава как ще излезем оттук? — попита Тъчстоун, стараейки се да говори със спокоен глас. Той водеше вътрешна борба със силното си желание да напусне защитния ромб и да хукне към южното стълбище. Да прегази водата като избягал кон, без да обръща внимание на шума, ала Сабриел стоеше пред него, покрита със скреж, неподвижна…

— Не съм сигурен, че ще можем — каза Могет, като хвърли кос поглед към двете заледени статуи до тях. — Зависи от Сабриел и баща й.

— Какво можем да направим?

— Предполагам, да се отбраняваме, ако ни нападнат — изрече провлечено Могет, сякаш обясняваше нещо очевидно на досадно дете. — Да се надяваме. Да се молим на Хартата Керигор да не излезе, преди Сабриел да се е върнала.

— Ами ако излезе? — попита Тъчстоун, взирайки се с безизразен поглед в мрака. — Ами ако излезе?

Ала Могет мълчеше. Тъчстоун чуваше само тътренето, краченето и плискането на мъртвите, докато се приближаваха бавно, като изгладнели плъхове, промъкващи се към обяда на задрямал пияница.

 

 

Сабриел нямаше представа колко се е отдалечила, преди да го открие. Познатото смътно усещане я накара да спре, да погледне в самия водопад, и ето че той беше там. Абхорсен. Баща й. По някакъв начин беше пленен зад Портата, така че само главата му се виждаше над бурната вода.

— Татко! — извика Сабриел, но устоя на импулса да се втурне напред. Най-напред си помисли, че той не я е видял, но лекото трепване на окото му говореше за работещите му възприятия. Той примигна отново и извъртя очи вдясно няколко пъти.

Сабриел проследи погледа му и видя нещо високо и мрачно, препречено през водопада, протегнало ръце, за да се измъкне от Портата. Тя пристъпи напред, приготвила меча и звънеца, после се поколеба. Това беше мъртъв хуманоид, чиито форма и размери много наподобяваха онзи, който беше донесъл звънците и меча в колежа „Уайвърли“. Тя погледна баща си и той отново й смигна, а единият ъгъл на устата му се изви съвсем леко — почти в усмивка.

Тя отстъпи назад, все така предпазливо. Винаги имаше вероятност духът, прикован сред водопада, да е просто подобие на нейния баща, или, дори да беше той, да е под контрола на някаква сила.

Мъртвото същество най-сетне се освободи, а мускулите му имаха различна структура от човешките, видимо напрегнати под лакътя. За миг остана на ръба, а огромната му глава се въртеше в двете посоки, след това тромаво пое към Сабриел, с познатата полюшваща се походка. На няколко крачки от нея — извън обсега на меча — то спря и посочи устата си. Челюстта му се движеше нагоре-надолу, но от червената му плътна уста не излезе никакъв звук. От гърба му се спускаше черна нишка, която завършваше в бурните води на Портата.

Сабриел се замисли, след това прибра Саранет с една ръка и извади Дайръм. Изви китка, за да позвъни, поколеба се — защото звънът на Дайръм щеше да вдигне нащрек всички мъртви наоколо, — а после го освободи. Дайръм иззвъня, мелодично и отчетливо, а от този единствен звън прозвучаха няколко мелодии, които се сляха като разговори, дочути в тълпа.

Сабриел отново позвъни, преди ехото да утихне, с няколко леки движения на китката, пренасяйки звука към мъртвото същество, докато се преплете с отзвука от първия звън. Звукът като че обгърна чудовището, виейки се около главата му и безмълвната уста.

Ехото утихна. Сабриел бързо смени Дайръм, преди да е иззвънял по своя воля, и извади Ранна. Приспиващият можеше да унищожи няколко мъртви наведнъж, а тя се страхуваше, че много от тях ще се появят след звука от звънците. Навярно очакваха да попаднат на някой глупав, неопитен некромант, но дори и тогава щяха да бъдат опасни. Ранна трепна в ръката й в очакване, като дете, пробудило се от допира й.

Устата на съществото отново помръдна и вече имаше език, една ужасна, пихтиеста маса от бяла плът, която се гърчеше като охлюв. Но това поне даде резултат. Съществото издаде няколко клокочещи звука, преглъщайки, а после проговори с гласа на Абхорсен.

— Сабриел! Надявах се, но и се страхувах, че ще дойдеш.

— Татко… — поде Сабриел, гледайки пленения му дух, вместо съществото. — Татко…

Тя избухна в плач. Беше изминала целия този път, беше се сблъскала с толкова неприятности, за да открие, че е пленен и че е неспособна да го освободи. Дори не знаеше, че е възможно да плениш някого в Порта!

— Сабриел! Тихо, дъще! Нямаме време за сълзи. Къде е физическото ти тяло?

— Във водохранилището — подсмръкна Сабриел. — До твоето. В един защитен ромб.

— Ами мъртвите? Керигор?

— Там нямаше следи от тях, но Керигор е някъде сред живите. Не зная къде.

— Да, знам, че е излязъл — прошепна Абхорсен с устата на съществото. — Опасявам се, че е близо до хранилището. Трябва да действаме бързо. Сабриел, помниш ли как да звъннеш едновременно с два звънеца? Мозраел и Кибет?

— С два звънеца? — попита Сабриел озадачена. Събуждащият и Вървящият? Едновременно? Дори не беше чувала, че е възможно — или пък беше?

— Помисли — каза говорителят на Абхорсен. — Спомни си. „Книгата за мъртвите“.

Споменът бавно изплува, страниците се прелистваха в съзнателната й памет, като листа от разлюляно дърво. Звънците можеха да звънят по двойки, или дори в по-големи комбинации, ако се съберяха достатъчно некроманти, които да боравят с тях. Но рисковете бяха много по-големи…

— Да — каза бавно Сабриел. — Помня. Мозраел и Кибет. Ще те освободят ли?

Отговорът се забави.

— Да. За известно време. Надявам се, достатъчно, за да направим необходимото. А сега побързай.

Сабриел кимна, стараейки се да не мисли за онова, което току-що бе казал. Подсъзнателно винаги бе осъзнавала, че духът на Абхорсен е прекарал твърде дълго извън тялото му, и твърде навътре в царството на смъртта. Той никога не би могъл да живее отново истински. Тя съзнателно беше решила да изключи от ума си този факт.

Прибра меча в ножницата, върна обратно Ранна и извади Мозраел и Кибет. И двата звънеца бяха опасни, а още повече в комбинация, отколкото поотделно. Тя успокои съзнанието си, освобождавайки се от всички мисли и емоции, съсредоточена единствено върху звънците. После позвъни с тях.

С Мозраел описа три-четвърти кръг над главата си. А Кибет разлюля в обърната осморка. Силният тревожен сигнал се сля с танцувалния ритъм, прераствайки в нестройна, стържеща, но енергична мелодия. Сабриел установи, че върви към водопада, въпреки всичките си усилия да остане неподвижна. Някаква сила, наподобяваща хватката на обезумял гигант движеше краката й, огъваше колената й, принуждавайки я да пристъпва напред.

В същото време баща й изплуваше от водопада на Четвъртата порта. Най-напред се освободи главата му и той изви шията си, после размърда рамене, вдигна ръце над главата си и се протегна. Ала Сабриел продължаваше да пристъпва, докато се озова едва на две крачки от ръба и можеше да погледне надолу, към въртящите се води, а звукът на звънците изпълваше ушите й, принуждавайки я да продължи напред.

После Абхорсен се освободи и подскочи напред, като пъхна ръцете си в гърлата на звънците, сграбчи езиците им с бледите си пръсти и те внезапно млъкнаха. Настъпи тишина и баща и дъщеря се прегърнаха пред самия праг на Четвъртата порта.

— Браво — каза Абхорсен, а гласът му прозвуча дълбоко и познато, изпълвайки я със спокойствие и топлина, като любима играчка от детството. — След като ме плениха, можех само да ти изпратя звънците и меча. А сега се боя, че трябва да побързаме, да се върнем в живота, преди Керигор да осъществи плана си. Дай ми Саранет, засега… не, ти задръж меча и Ранна. Хайде!

Той я поведе с бърза крачка. Сабриел го следваше по петите, а въпросите я изгаряха. Тя не спираше да го гледа, наблюдаваше познатите черти, начина, по който косата му се бе разрошила на тила, сребристата брада, която вече личеше по брадичката му и бакенбардите. Беше облечен по същия начин, както и тя, носеше и туниката със сребърни ключета. Не беше толкова висок, колкото го помнеше.

— Татко! — възкликна тя, стараейки се едновременно да говори, да върви редом с него и да бъде нащрек. — Какво става? Какъв е планът на Керигор? Не разбирам. Защо не съм отраснала тук, за да разбирам всичко?

— Тук? — попита Абхорсен, без да забавя ход. — Сред смъртта?

— Знаеш за какво говоря — възнегодува Сабриел. — В Старото кралство! Защо… имам предвид, че сигурно съм единственият Абхорсен, който няма представа как са устроени нещата! Защо! Защо?

— Отговорът не е лесен — отвърна Абхорсен през рамо. — Но те изпратих в Анселстиер поради две причини. Едната беше да си в безопасност. Вече бях изгубил майка ти и единственият начин да бъдеш в безопасност в Старото кралство беше или да бъдеш постоянно с мен, или непрекъснато в къщата — на практика като затворник. Не можех да те водя със себе си, защото положението се влошаваше непрекъснато след смъртта на регента, две години преди да се родиш. Втората причина беше, че Клеър ме посъветва да постъпя така. Казаха, че имаме нужда от някого — или че ще имаме нужда — не ги бива много с времето, — който познава Анселстиер. Тогава не знаех защо, но сега подозирам, че зная.

— Защо? — попита Сабриел.

— Тялото на Керигор — отвърна Абхорсен. — Или Рогир, ако го наречем с истинското му име. Той никога не може да бъде наистина мъртъв, защото тялото му е запазено от Свободната магия, някъде в живота. То е като котва, която винаги го връща обратно. Всеки Абхорсен, откакто бяха счупени Великите камъни, е търсил това тяло — ала никой от нас не го откри, включително и аз, защото никога не сме подозирали, че е в Анселстиер. Очевидно е някъде близо до Стената. Клеър трябва вече да го е открил, защото Керигор сигурно е отишъл при него, когато се е появил в живота. А сега, искаш ли ти да направиш заклинанието, или аз да се заема?

Бяха стигнали до Третата порта. Той не дочака нейния отговор, а незабавно изрече думите. Сабриел се почувства особено, докато ги слушаше, вместо да ги изрича — странно изолирана, като страничен наблюдател.

Пред тях се издигнаха стъпала, които прорязаха водопада и мъглата. Абхорсен ги заизкачва по две наведнъж, демонстрирайки учудваща енергичност. Сабриел го следваше, доколкото й позволяваха силите. Вече усещаше умората в костите си, умора, която беше нещо повече от изтощени мускули.

— Готова ли си да тичаш? — попита Абхорсен. Хвана я за лакътя, когато слязоха от стълбата и навлязоха сред вдигналата се мъгла, необичайно официален жест, който й напомни за времето, когато беше малко момиченце, настояващо да бъде придружавано както е редно, когато излизаха с кошницата за пикник по време на някое от физическите посещения на баща й в училище.

Двамата бягаха пред вълната, пъхнали ръце в звънците, все по-бързо и по-бързо, докато Сабриел си помисли, че краката й ще откажат и тя ще се затъркаля презглава, отново и отново, докато накрая се строполи сред трясъка на купчината звънци и меча.

Ала някак се справи, а Абхорсен изрече заклинанието, което щеше да отвори основата на Втората порта, за да се спуснат през водовъртежа.

— Както ти казвах — продължи баща й, вземайки и тези стъпала по две наведнъж, като говореше също толкова бързо, колкото се изкачваше, — никога нямаше да успеем да се справим с Керигор както трябва, докато някой Абхорсен не откриеше тялото му. Всички ние го отблъсквахме в различни периоди, чак до Седмата порта, но това само отлагаше проблема. Той непрекъснато ставаше по-силен, когато по-маловажните Камъни на Хартата бяха счупени, а Кралството потъна в разруха — а ние отслабнахме.

— Кои ние? — попита Сабриел. Цялата информация се лееше твърде бързо, особено след като я получаваше, докато тичаха.

— Потомците на Великата Харта — отвърна Абхорсен. — Което при всички случаи ще рече Абхорсен и Клеър, тъй като кралският род просто изчезна. А, естествено, съществуват и останките от Създателите на Стената, едно творение, останало, след като вложиха силите си в Стената и Великите камъни.

Той излезе от водовъртежа и уверено закрачи към Втората зона, а Сабриел го следваше плътно по петите. За разлика от предишното й неуверено, внимателно придвижване, Абхорсен буквално тичаше, очевидно следвайки познат маршрут. Сабриел нямаше представа как успяваше да се ориентира, без никакви знаци или видими насоки. Навярно, след като прекараше трийсет години и отгоре, кръстосвайки смъртта, това щеше да й се струва лесно.

— И така — продължи Абхорсен. — Най-сетне имаме възможността да довършим Керигор веднъж завинаги. Клеър ще те напътства до тялото му, а след това ще прокудиш духовната форма на Керигор, която ще бъде много отслабнала. После можеш да извадиш кралския принц от неговото несигурно състояние, и с помощта на останките от Създателите на Стената, да възстановиш Великите камъни на Хартата…

— Оцелелият кралски принц — попита Сабриел, а в нея се зараждаше чувство на нежелано знание. — Той не е бил… ааа… окачен като барелеф в Холхелоу, нали… а духът му — заточен в смъртта?

— Незаконороден син, всъщност, и навярно ненормален — каза Абхорсен, без да я слуша. — Но носи кралска кръв. Какво? О, да, да, той е… Ти каза, че е бил… искаш да кажеш…

— Да — каза мрачно Сабриел. — Нарича себе си Тъчстоун. И чака в хранилището. Близо до Камъните. С Могет.

Абхорсен спря за пръв път, видимо изненадан.

— Изглежда, всичките ни планове се променят — каза той мрачно, въздишайки. — Керигор ме подмами в хранилището, за да използва кръвта ми за счупването на един Велик камък, но аз успях да се защитя, затова се задоволи с това да ме впримчи в смъртта. Мислил е, че ще успее да те подмами чрез тялото ми и ще използва твоята кръв — ала аз не бях пленен толкова сигурно, колкото си мислеше и планирах да се завърна. Но сега, щом принцът е тук, той разполага с друг източник на кръв, за да разруши магията на Хартата…

— Той е в защитния ромб — каза Сабриел, внезапно уплашена за Тъчстоун.

— Това може и да не се окаже достатъчно — отвърна мрачно Абхорсен. — Керигор става все по-силен, с всеки изминал ден, който прекарва в живота, отнемайки силите на живите хора, хранейки се от счупените Камъни. Скоро ще успее да разруши дори най-силните защити на Магията на Хартата. Може би вече е достатъчно силен. Но разкажи ми за спътника на принца. Кой е Могет?

— Могет? — повтори Сабриел, отново изненадана. — Та аз го срещнах в дома ни! Той е някакво създание на Свободната магия, възприело формата на бяла котка, с червен каиш, на който виси миниатюрен Саранет.

— Могет — каза Абхорсен, сякаш опитваше да насили устата си да преглътне неприятна хапка. — Това е останка от Създателите на Стената, или тяхното последно творение, или тяхно дете — никой не знае, навярно дори самият той. Чудно защо е възприел формата на котка? При мен винаги е бил джудже-албинос и на практика никога не напускаше къщата. Предполагам, че по някакъв начин защитава принца. Трябва да побързаме.

— Мислех, че това правим! — сопна се Сабриел, когато той отново тръгна. Тя не искаше да бъде лоша, но това не беше представата й за сърдечна среща между баща и дъщеря. Той почти не я забелязваше, освен като ценен източник на най-различни разкрития и като средство да се разправи с Керигор.

Внезапно Абхорсен спря и бързо я прегърна с една ръка. Прегръдката му беше силна, но Сабриел долови, че реалността е друга, сякаш ръката му беше призрачна, временно родила се от светлината, но обречена да изчезне с падането на нощта.

— Знам, че не бях идеалният родител — каза тихо Абхорсен. — Никой от нас не е. Когато заемем длъжността Абхорсен, губим почти всичко останало. Отговорността пред множеството грубо потъпква личните отговорности; трудностите и враговете унищожават нежността; кръгозорът ни се стеснява. Ти си моя дъщеря и аз винаги съм те обичал. Но сега оживях само за кратко — не повече от около няколко хиляди удара на сърцето — и трябва да спечеля битката с един ужасен враг. Ролите, които сега сме принудени да играем, не са на баща и дъщеря, а на един стар Абхорсен, проправящ пътя за новия. Ала зад всичко това, неизменно остава любовта ми.

— Няколко хиляди удара на сърцето… — прошепна Сабриел, а по лицето й се стичаха сълзи. Тя нежно се измъкна от прегръдката му и те заедно поеха напред, към Първата порта, Първата зона, живота — а оттам, към водохранилището.