Ивайло Г. Иванов
Хари Потър и сянката от планините (откъс) (4)

Глава четвърта
ВСИЧКО В ЕДНА РАНИЦА

Хари остави кафеза на Хедуиг и отвори пътната си чанта. Тук някъде бе сложил писмото на Дъмбълдор със списъка от принадлежности за лагера. Въпреки ранната сутрин, „Диагон-али“ вече бе започнала да се оживява. Поздрави го весела компания от млади магьосници, заедно с няколко симпатични вещици, които явно току-що се бяха дипломирали. Хари беше запомнил някои от тях от „Хогуортс“.

— Почакайте, да се отбия тук! — посочи едната от тях към книжарницата — искам да си взема нещо по-леко за четене за през лятото.

Ето го най-сетне и писмото! Хари затвори чантата и пое към банка „Гринголдс“. Не след дълго вещицата изхвръкна от книжарницата, усмихната до уши, размахвайки бестселъра за този сезон — току-що излезлият втори том на „Магьоснически авантюри“ от Ани Б. Йорг. Хари си спомни, че беше виждал първия том на тази книжка — нещо между роман и практически напътствия за млади вещици — в ръцете на доста момичета от „Хогуортс“. Беше известно, че „Ани Б. Йорг“ всъщност е псевдоним. Беше пламнал голям дебат кой се крие зад него — спрягаха се различни имена, между които и това на самата госпожа Макгонагъл… Хари не беше чел „Магьоснически авантюри“ — само от неволно подслушани разговори между момичетата бе научил, че книгата съдържаше пикантни, но все пак неизмислени, според авторката, истории от младостта й, както и съвети за всяка млада магьосница — как да направи впечатление на магьосника, който й харесва, как да завързва „непринудени“ разговори с него на каквато си поиска тематика, като остави в него впечатлението, че той, самият по собствена инициатива е започнал да я ухажва и т. н. и т. н… Още повече — описанието, на авторката за един от главните герои, подозрително напомняше не за кого да е, а за самия Албус Дъмбълдор! На млади години, разбира се… Да не говорим, че друг един от героите, с инициали К. Ф. и амбиции един ден да стане Министър на магията, бе представен като горещ покорител на сърцата на дамите. Да предположиш, че госпожа Макгонагъл има пръст в написването на такава книга, бе не по-малко скандално от самата книга! Въпреки това из „Хогуортс“ между ученичките на ухо се разпространяваха непроверени слухове за буйната младост на госпожа Макгонагъл. Разбира се, повечето от тях, най-вероятно бяха чисти измислици, но така или иначе — никой не разбра кой е истинският автор на „Магьоснически авантюри“, въпреки разгорещените спорове между ученичките, които накрая често завършваха с проскубани коси, съдрани мантии, заклинания за предизвикване на акне, брадавици и поникване на мустаци, както и с маса отнети точки от всички домове.

След като напълни с пари кесията си, Хари тръгна да търси „Магически пътешественик“, към който го упътваше писмото. Никога не бе забелязвал такъв магазин на „Диагон-али“. Може би защото той се оказа не по-голям от часовникарско ателие — тясно помещение с мъничка витрина, на която бяха изложени чифт крилати високи обувки, няколко магически атласа и странни пакетчета, най-обемистото от кието бе не по-голямо от цигарена кутия. Хари се ужаси: списъкът от писмото бе доста дълъг, а това, по-тясно от вестникарска будка магазинче просто не бе в състояние да побере всичко от него, да не говорим, че Хари не бе единственият, записал се за лагера — сигурно писмата до всички ученици препращаха към него.

Хари учудено поглеждаше ту към полупразната витринка, ту към писмото си от Дъмбълдор, но накрая реши, че директорът едва ли без основание бе посочил „Магически пътешественик“ и бутна вратата на магазина.

Над главата му зазвъня камбанка. На щанда застана възрастен, червендалест магьосник с обвеяно, сякаш от степни ветрове, загоряло лице и гъста къса брада. Бе облечен с плътна, непромокраема мантия.

— Господин Хари Потър! — възкликна той — Каква чест! Толкова пъти съм Ви виждал да преминавате по улицата, но смеех и да се надявам да влезете тук!

— Наложи се — усмихна му се притеснено Хари — господин…

— Бетлердорф — протегна ръка през щанда магьосникът, а когато Хари я пое, здравата я раздруса — Хайндрих-Хофман Ото Фон дер Бетлердорф — и се засмя притеснено — Не се учудвайте на името, произлизам от швабски магьоснически род, само дето от богатствата му сега е останала само тази търговийка… Не, че не искам да наема по-голям магазин, ама… знаете ли какви са наемите тука?… Та… — сепна се той — извинете, че така се разпрострях, ама нали за пръв път идвате при мен…

Хари разправи за магьосническия лагер-школа и за списъка, изпратен от „Хогуортс“.

— А-а-а-а-а — зарадва се Бетлердорф — ама разбира се, имаме всичко!

Хари крадешком се огледа, внимавайки Фон дер Бетлердорф да не забележи. Като изключим няколкото, подредени на витрината туристически принадлежности за магьосници, които спокойно биха минали за нещо като декор, в магазина нямаше нищо. Нямаше дори стелажи, върху които да се подредят стоките, в случай, че ги имаше. Изобщо, що за магазин беше това?

— Нямам нужда от тях! — сякаш отгатна мисълта му продавачът и извади изпод щанда една не особено голяма раница — но щом Ви казвам, че при стария Фон дер Бетлердорф има всичко, значи наистина има всичко!

— Това да не е от онези раници с неограничен обем? — досети се Хари.

— Именно! — засмя се Фон дер Бетлердорф, отваряйки раницата — Съветвам Ви много да внимавате, каква точно магическа раница си купувате, защото някои модели, при по-силен удар, понякога могат да се скъсат и цялото им съдържание излиза наведнъж! — той бръкна вътре и произнесе — Раница!

В ръката си държеше също такава раница, каквато бе отворил на щанда. Само че, тази имаше етикетче.

— Заповядайте, господин Потър! — усмихна се широко той — Екстра е! Първокачествена магическа раница, произведена в Нибелунгския концерн „Рейн унд Бодензее“!

Хари пое раницата. На етикетчето бе изобразен гербът на концерна — две чукчета, на фона на голяма халба разпенена бира. В кръг бе изписано: „«Rein und Bodensee» GmBh — Две хиляди години традиция, сто и петдесет — гаранция!“

— Най-доброто, което може да се намери! — хвалеше я Бетлердорф — Вътре — посочи той към своята раница, която бе оставил на щанда — имам още петстотин такива! Заедно с всичката ми стока!

„Е — мина през ума на Хари — това би впечатлило Мумбул’е М’бо!“

— Опитаха да ги правят и в Ирландия, но леприкорните там не се справиха чак толкова добре — продължаваше продавачът — веднъж върнах цялата партида, доставчикът изпусна раницата с доставката и всичко тук експлодира в раници и какви ли не други магически стоки … чак задръстиха улицата, трябваше да плащам глоби… А, бе… Ужас! — после отново погледна списъка на Хари — Друго какво? — и отново бръкна вътре — Обувки! — и извади няколко чифта великолепни обувки, от които отдели един модел с крилца и го върна обратно — тези са за пътешествия предимно из по-слабо затревени райони — перцата им лесно се разрошват — поясни — А тези олекотяват краката — посочи той към другите — имат по-малко ускорение и развиват по-ниска скорост от бързоходните ботуши, но пък са много по-здрави и надеждни!… Палатка — подаде му той едно пакетче като онези, които бяха изложени на витрината — тя е на същия принцип, както и раницата, само трябва да я хвърлиш на земята и да й викнеш „Разпъни се!“… Неприкосновен личен комплект!… — този път пакетчето бе малко по-голямо… — Носи се на врата и не се сваля, освен ако не ти потрябва…

— Всъщност, дори и да побера всичко това на едно място, как ще мога да го нося после? — заинтересува се Хари.

Немецът се усмихна отново:

— Каквото и да сложиш в раницата — премина на „ти“ той — то нито заема място, нито тежи! Внимавай само да не я обърнеш, докато е отворена!… Х-м-м-м-м… резултатът може да прилича на… ирландските модели…

Камбанката над входа звънна отново. На прага стоеше усмихнатият до уши Рон:

— Хари! — викна — толкова се радвам да те видя! Значи все пак идваш!

— После ще ти разпрявям как стана — засмя се Хари — ама обещай, че ще ми повярваш!

Рон вече беше залепнал на щанда, стиснал в ръка писмото със списъка, а Фон дер Бетлердорф вече нареждаше пред него същите чудесии, каквито бе измъкнал за Хари от необичайния си склад.

Рон обаче, все пак си взе ирландска раница — беше почти двойно по-евтина от тази на Хари, а семейство Уизли не бяха никак от заможните. Въпреки всичко, раницата изглеждаше не по-лоша. Освен това — нали несъвършенствата, за които говореше Бетлердорф, съвсем не бяха задължителни, а само възможни.

Когато най-сетне излязоха навън, Рон каза:

— Всъщност, татко много бърза обратно към къщи и няма да може да ни откара до „Хогуортс“. Колата е наблизо, искаш ли да пътуваме до „Хогуортс“ от света на мъгълите? Той ще ни остави на гарата. А и във влака ще имаме повече време да се видим.

* * *

Перон 9 3/4 буквално вреше от народ. Много магьосници бяха надошли да изпратят децата си, чиито лица надничаха от прозорците на „Хогуортс експрес“

— …да не забравиш да ми пишеш — даваше последни напътствия възрастна вещица с очила към дъщеря си, която се бе провесила през отворения прозорец на купето си — и да не си играеш с непознати привидения!

Машината вече пухтеше тревожно, вдигайки пара. Момчетата тръгнаха с ускорена крачка покрай влака, следвани от бащата на Рон, който също не преставаше да говори на сина си, какво трябвало и какво не трябвало да се прави на един магьоснически лагер.

— Хърмаяни! — вдигна ръка Хари, забелязал познатата яркорижа коса в навалицата във влака. Момичето си провираше път в коридора.

Тя се обърна и също им махна. На врата й бе окачен „Неприкосновен личен комплект на магьосника“. Не след дълго те се озоваха при нея и заедно започнаха да търсят свободни места. Най-сетне намериха празно купе и дружно нахълтаха вътре. До прозореца бе седнала Чо Чан от „Рейвънклоу“, която им се усмихна, сякаш притеснено, кимвайки им за поздрав и без да каже нищо, с жест ги покани да седнат. На врата си също носеше „Неприкосновения личен комплект“.

— Надявам се на „Седемте езера“ да е по-интересно, отколкото в Испания! — започна някак скептично Хърмаяни, след като се настаниха — иначе ми отиде лятото!…

Тя бръкна в раницата си и измъкна оттам една дебела книга. „Кратък справочник на духовете“. Е, не беше като разширения курс по спиритология на професор Тобиас, но Хари си науми да й го поисква отвреме-навреме, когато опре до нещо по-увъртяно в глава CLІХ на „Магии на различни народи“.

Локомотивът изсвири пронизително и „Хогуортс експрес“ бавно потегли, постепено набирайки скорост. Виковете на родителите отвън за миг станаха още по-настойчиви, но не след дълго заглъхнаха съвсем в далечината.

— Поне има какво да правя, ако ми се стори скучно! — произнесе доволно тя, раздрусвайки огнената си прическа и потупа корицата на справочника.

— Хмм… — каза Рон — мислех, че ще пишеш домашни!

— Разбира се! — засмя се в отговор Хърмаяни — А също и реферата си! Стига да не е прекалено скучно!…

Хари само сви усни в неопределена физиономия:

— Е — каза — моето лято, така или иначе обещаваше да бъде досадно…

— Сигурен съм, че грешите! — заяви уверено Рон — мама и татко ми разправиха, че там било много хубаво! Не, че аз нямах какво да правя през лятото, но „Седемте езера“ е по-добрият начин!

И заразправя, че водата в тях давала магическа сила, че самата планина била по свой начин „магическа“, че майка му и баща му били ходили там като ученици и цял куп други неща, които хем биха заинтригували останалите, хем обаче не отговаряха на всичките им въпроси. Да не говорим, че беше и невъзможно…

— Надявям се — рече накрая Хари — че лорд Волдемор няма да реши да ме преследва и на „Седемте езера“!

Рон стреснато го изгледа. В погледа му личеше загриженост.

— На твое място — поклати глава той — не бих бил толкова сигурен. Още повече, че Вие-знаете-кой едва ли е безразличен към онези, които споменават името му. Най-малко пък към теб!

Чак когато тримата се умълчаха, забелязаха, че Чо Чан просто си гледаше, някак замечтано през прозореца, без изобщо да обръща внимание на разговора им.

— А ти? — обърна се към нея Хари — Ти все мълчиш?…

Чо Чан сведе глава, при което гарвановочерната й коса се рязпиля по бузите й.

— Аз… — тихо каза тя — Щях да ходя с баба в Шамбала, но… получих писмото и реших да дойда…

И сведе още повече глава, като че ли притеснена от нещо.

— Какво-о-о-о? — очите на Рон се разшириха от изненада — Заради някакъв си лагер си изпуснала Шамба-а-а-ала? Защо-о-о-о?

Чо Чан само едва забележимо сведе поглед, без да отговори. По лицето й се разля лека руменина и тя стана още по-красива.

Малко по-късно в коридора пред купето Хари запита приятеля си каква беше причината за толкова голямата му изненада.

— Защото — обясни Рон — Навсякъде, по всички други магически места, магьосникът може да отиде винаги, когато си поиска! Единствено в Шамбала — не! Това място е само за медитация и за нищо друго! То е предназначено за метидация и самоусъвършенстване на магьосниците. И тъй като градът не е от големите, а пък е нужна тишина и спокойствие, управата на Шамбала е наложила квота за посетителите. Там отиваш само по предварителна заявка и като нищо можеш да чакаш с години, докато ти излезе редът! А тя… да се откаже!… Не — разпери той ръце озадачено — наистина не мога да разбера! Какво им става на тези хора!

Тъкмо в този момент една едра брадата фигура заклещи противоположната страна на коридора.

— Хагрид! — извикаха в един глас момчетата.

Всъщност, Хагрид толкова се беше натоварил, че единствено щръкналата във всички посоки брада, която се подаваше от купчината багаж върху него и развяваща се от нахлуващия през един отворен прозорец до него вятър, издаваше че е той. Като ги видя, Хагрид забърза към тях.

— Забравих си раницата в „Хогуортс“ — поясни той с неудобство, когато се настани до тях, заемайки две седалки наведнъж — А вие? — зашари погледът му по учениците в купето — Вие успяхте ли да вземете всичко необходимо?

— Най-важното — заобяснява им той — е „Неприкосновеният личен комплект на магьосника“…

— Какво съдържа той, впрочем? — заинтересува се Хари, разглеждайки пакета на врата си.

Хагрид също носеше такъв, но затарашува из багажа си.

— Тука някъде имах един разпечатан… — замърмори той под мустак — А! Ето го! — и ръката му измъкна малък пакет, също като тези, които висяха по вратовете на останалите, който изглеждаше още по-мъничък в огромната му длан.

После внимателно започна да го отваря, като продължи:

— Така-а-а-а… На всеки магьосник могат да се случат куп неприятни неща, докато е на пътешествие. В това число — да му се счупи магическата пръчка, да му се повреди метлата, да му откраднат котела, да му омагьосат картата… Аме не ме гледайте така! — почти им се сопна той, забелязал вперените в него учудени погледи на тримата грифиндорци. Чо Чан все така си гледаше премрежено в далечината, като отвреме-навреме едва забелижимо се поусмихваше, сякаш на себе си, но изобщо не обръщаше внимание ни на Хагрид, ни на останалите — Всичко това е напълно възможно! Е — поясни той с леко смущение — едва ли наведнъж! Но все пак може и да се случи! Тогава не можеш да минеш без „Неприкосновения личен комплект на магьосника“! — разтвори той пакета — тук има олекотен вариант на магическия компас, за разлика от онези, които сте си купили, и които показват най-краткия път до всяко място, до което искаш да стигнеш, този указва посоката до най-близкия дом, в който живее друг магьосник, тоест — до най-близкото място, където можеш да получиш помощ. Тук има и сглобяема метличка — извади той частите й — не е като метлите ви, с които се играе куидич, разбира се, но позволява да се лети на къси разстояния. Понякога това може да ви спаси живота! — вдигна поучително пръст нагоре той — Има и нещо като магическа пръчка. Казвам „нещо като“, защото с нея могат да се правят само някои дребни неща. Можеш светкавично да се озовеш в „Среднощния рицар“, например, без да ти се налага да го чакаш или да го викаш — ако си изпаднал в беда през нощта. Всичко това е напъхано в една магическа чаша, която, като изключим размерите й, по нищо не отстъпва на котела, и увито в лист парче пергамент за поща по сова.

„А-ха — помисли си Хари — значи затова метлата и котела ги нямаше в списъка!“.

— А ти бил ли си на „Седемте езера“ — попита той Хагрид.

— Аз ли? — каза великанът — Разбира се! Уверявам ви, че ще останете доволни! В „Хогуортс“ обсъждахме идеята за летен лагер още преди края на учебната година. Аз предложих „Седемте езера“, без да зная, че от „Дурнщранг“ вече са били изпратили покана. Тя, обаче се беше забавила… — той замълча, леко сконфузено — по независещи от тях причини, предполагам, че Дъмбълдор ще ви ги обясни.

* * *

В двора на Хогуортс вече се бяха събрали над двеста ученици, екипирани за лагера. От шумотевицата всички бродещи духове се бяха изпокрили и ако не бяха подвижните стълбища, Хогуортс щеше да прилича на най-обикновен пансион, чиито питомци се стягат за най-обикновен скаутски лагер. Дъмбълдор, заедно с няколко преподаватели стояха встрани и с мъка се опитваха да въдворят ред.

 

— Какво носиш в джоба си, Хари? — посочи Рон издутия джоб на приятеля си.

Хари с неохота извади оттам лъскавия кръгъл предмет, с който брадовчедът му го бе замерил.

— Нищо, компас! — каза.

Рон го взе изапочна да го разглежда.

— Я — цъкна учудено с език той — такива нямаше при Бетледорф!

— Това е обикновен компас, Рон! — намеси се Хърмаяни — Такива няма на „Диагн-али“.

Рон чак повдигна вежди:

— Най-обикновен, мъгълски компас? За какво ти е?

Хари не успя да отговори, защото един ироничен глас зад тях се изкикоти ядно:

— Винаги съм знаел, че си мъгъл — нищо чудно, че мъкнеш мъгълски вещи!

Драко Малфой ги гледаше отстрани, скръстил ръце пред гърдите си. Беше облечен в нова туристическа магьосническа мантия с емблема на „Слидерин“ на ръкава.

— И вие ли се обзаведохте от будката на онзи просяк? — продължи саркастично той — татко казва, че няма по-голям разсипник от него! Някога родът му е бил по-богат и от нашия, а сега оня нещастник са препитава от търговия на дребно!

Драко също носеше нибелунгска раница, като тази на Хари, само един малък златен етикет на едната презрамка указваше, че е правена по поръчка специално за него. Той забеляза погледите на тримата и с нескрито задоволство отбеляза:

— Бива си ги нибелунгите, но за повече сикли, работят по-добре! Я, Рон — изсмя се той, забелязал ирландската му раница — явно баща ти пак не е спечелил от лотарията!

Той може би щеше да продължи да се заяжда безсмислено, но тъкмо в този момент професор Снейп подаде на Дъмбълдор някакъв голям червен пакет и директорът мигом го разпечата. Хари замря — пакетът подозрително приличаше на „конско“.

— ТИШИНА! — прогърмя оттам гласът на Дъмбълдор.

Учениците мигом се умълчаха. Хари се досети, че старият директор едва ли имаше толкова глас да ги надвика всичките, затова предвидливо бе прибягнал до метода с „конското“.

— Най-напред — продължи Дъмбълдор — искам да се извиня на всички ученици, заради забавянето на поканата. От „Дурщранг“ са ни я изпратили още през пролетта, но… — той притеснено се усмихна, а после вдигна високо дясната си ръка, в която нещо неочаквано се разшава.

— Улулицата от „Дурщранг“ и тази от „Хогуортс“ са си свили гнездо току по-прозореца ми — усмигна се този път широко той и всички най-сетне забелязаха, че онова, което мърдаше в ръката му, са две сивокафеникави, пухкави пилета, кокорещи се наляво-надясно и пляскащи с крилца.

Весел смях премина през тълпата ученици. Новината наистина се оказа много забавна.

— Сами разбирате — намести си очилата все още усмихващият се професор — някои неща от живота са по-важни дори от магиите! Та, когато малките улулици порастнат — продължи той — едната, ще е за „Дурщранг“, а другата остава тук. Братчета са, значи ще се търсят един друг — завърши той.

— А сега всички да се подредят по школи! — гласът на Дъмбълдор отново стана делови. — Ще пътуваме с магическия „Ориент — Експрес“…

Хари тъкмо се питаше какво ли може да означава това, когато някаква дълга сянка се проточи, сякаш отникъде, и закри почти половината небе. Той вдигна поглед и замря от учудване.

Никога не си бе представял толкова дълга редица от летящи килимчета.

 

 

Това са първите четири глави на „Хари Потър и сянката от планините“.