Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (8)

Глава 6

1950 часа, 27 декември, 2531 година (по Военния календар) / система Зета Дорадус, планета Оникс, лагер „Кърахий“

Кърт наблюдаваше приближаващите пеликани. Ъгловатите реактивни кораби изглеждаха като малки петънца в далечината на фона на залязващото слънце. Той включи оптичните увеличители на визьора си и видя огнените линии, които чертаеха векторите на навлизане в пространството. Щяха да се приземят до три минути.

През последните шест месеца бе работил върху тренировъчен режим, който превъзхождаше по трудност първоначалната програма „СПАРТАНЕЦ“. Бе създал маршрути с препятствия, стрелбища, класни стаи, столове и спални помещения сред джунглите и пустата равнина. От флотския отдел по специални оръжия го снабдиха с всичката екипировка, която поиска. Оръжия, амуниции, десантни кораби, танкове, с лекота му бяха осигурени дори мостри от съглашенски технологии и оръжия. Разполагаше с нужния му персонал: шест дузини лично подбрани строеви инструктори, физиотерапевти, лекари, сестри, психолози и естествено готвачи. Всички бяха налице, с изключение на най-важния човек, който в момента пътуваше на приближаващите кораби — главен старши сержант Франклин Мендес.

Преди години Мендес бе тренирал Кърт и всички останали спартанци. Неговото участие в подготовката на новата порода, „СПАРТАНЦ-III“, щеше да е незаменимо, но дори той не можеше да реши всички проблеми на Кърт.

След като дълго обмисля всеки детайл от досиетата на новобранците, Кърт откри, че те не отговаряха на идеалния психологически и генетичен модел, установен в оригиналните протоколи на д-р Хелси. Полковник Акерсън го беше предупредил да избира от „статистически не толкова стабилна“ група. Новите попълнения нямаше дори да се доближават до него, Джон, Кели и останалите кандидати по програмата „СПАРТАНЕЦ-II“. Това само щеше да добави още предизвикателства към вече дългия списък. Целта на новата програма бе четири пъти по-голям брой войни от този на „СПАРТАНЕЦ-II“, тренировъчното време бе сериозно орязано, а нуждата от спартанци във войната нарастваше с всеки изминал месец. Предвид всичко това, Кърт очакваше пълен провал.

Реактивните пеликани се спуснаха надолу и маневрираха с тръстерите си. Тревата на парадния терен се нагъна като кадифе. Корабите бързо се приземиха един по един.

Въпреки че „Мьолнир“-бронята на Кърт не бе приспособена да носи офицерски нашивки, той усещаше бремето на лейтенантските плочки. Те го натискаха към земята, сякаш всяка тежеше по един тон, сякаш цялата тежест на войната и на бъдещето на човечеството лежеше на раменете му.

— Сър? — прошепна глас по комуникационния му канал.

Гласът принадлежеше на изкуствения интелект Вечна пролет. Той бе официално назначен към мисията в северната част на полуострова, която проучваше планетата. Кърт не беше сигурен защо полковник Акерсън настоя лагер „Кърахий“ да бъде построен до станцията. За сметка на това беше сигурен, че за това има причина.

— Казвай, Вечна пролет.

— На разположение са обновени доклади относно новобранците — каза ИИ.

— Благодаря.

— Благодарете ми след така наречения ви тест, сър. — Вечна пролет прекрати емисията със свистене на статично електричество, който прозвуча като рояк разгневени пчели.

Вечна пролет се съгласи да посвети девет процента от изчислителната си мощ на проекта „СПАРТАНЕЦ-III“, благодарение на увещанията на висшите офицери от „Трети отдел“. ИИ бе от „умната“ разновидност, което означаваше, че пред знанията и творческите му способности не съществуваха граници. Въпреки спорадичното му театралничене, Кърт се радваше, че може да разчита на помощта му.

Кърт премигна и отвори данните на кандидатите на горния си дисплей. Всяко име имаше сериен номер и бе свързано с файлове допълнителна информация. Бяха 497 — сбор от четири, пет и шестгодишни деца, от която той някак трябваше да изкове най-добрата бойна група във военната история.

Люкът на най-близкия пеликан изсъска и се отвори, и един висок мъж излезе от кораба. Личеше си, че Мендес е остарял, макар все още да бе във форма. Стегнатото му тяло изглеждаше като издялано от желязно дърво, но косата му беше посребряла, около очите му имаше дълбоки бръчки, а от челото до брадичката му се спускаха няколко грозни белега.

— Старши сержант. — Кърт устоя на подтика да застане мирно, докато Мендес отдаваше почит. Колкото и да бе странно чувството, Кърт вече бе неговия командир.

Той отвърна на поздрава.

— Главен старшина Мендес, тук съм, за да служа, сър.

След програмата „СПАРТАНЕЦ-II“ Мендес бе назначен, по негово желание, обратно на бойното поле. Сражавал се бе със Съглашението на пет свята и получи две отличия „Пурпурно сърце“.

— Получи ли инструкции по време на полета?

— Напълно — каза Мендес. Докато погледът му пробягваше по „Мьолнир“-бронята на Кърт, по лицето му танцуваха емоции — възхищение, одобрение и решителност. — Ще обучим тези новобранци, сър.

Кърт се надяваше точно на такава реакция. Мендес беше легенда сред спартанците. Той ги бе мамил, поставял в капани и тормозил като деца. Първо всички го мразеха, а след това се научиха да му се възхищават. Той ги научи как да се сражават и как да побеждават.

— Чудя се дали на спартанците им е разрешено да пият? — попита Мендес.

— Старши сержант?

— Глупава шега, сър. Може би ще имаме нужда от такива преди края на деня — каза той. — Новите деца, сър, са малко необуздани. Не знам дали и двамата сме готови за това.

Мендес се обърна към пеликаните, пое дъх и извика:

— Новобранци, навън!

По рампите на корабите се спуснаха потоци от деца. Стотици затъпкаха тревата, пищяха, мятаха чимове едно по друго. След часовете, прекарани във вътрешността на кораба, сега изведнъж подивяха. Някои, които имаха тъмни сенки под очите, обаче се оттеглиха близо до корабите и се сгушиха едни в други. Възрастните отговорници ги отведоха върху тревната площ.

— Чели ли сте „Повелителят на мухите“, сър? — промърмори Мендес.

— Да, чел съм я — отговори Кърт. — Но не мисля, че сравнението ти е уместно. Теза деца ще имат ръководители. Ще бъдат дисциплинирани. Ще имат нещо, което никое нормално дете, дори кандидатите в „СПАРТАНЕЦ-II“, не притежават. Мотивация.

Кърт се свърза с усилвателната система на лагера. Прочисти гърлото си и звукът се понесе като гръм над полето. Почти петстотин превъзбудени деца се спряха, млъкнаха и се обърнаха удивени към гиганта в бляскавата смарагдовозелена броня.

— Мирно, новобранци — каза Кърт и скръсти ръце. — Аз съм лейтенант Амброуз. Преодолели сте големи трудности, за да стигнете до тук. Знам, че всички сте загубили любимите си хора на Йерихон VII, Харвест и Байко. Съглашението е превърнало всички вас в сираци.

Децата до едно се взираха в него, в очите на някои блестяха сълзи, а на други — горяща омраза.

— Ще ви дам шанс да научите как да се сражавате, шанс да се превърнете в най-добрите войници, които КУОН някога е имало, шанс да разрушите Съглашението. Давам ви шанс да бъдете като мен — спартанци.

Децата се тълпяха съвсем близо пред него, но нито едно не се осмели да докосне проблясващата бледозелена броня.

— Не можем обаче да вземем всички ви — продължи Кърт. — Вие сте петстотин. Ние разполагам с места за триста от вас. Затова тази вечер, главен старшина Мендес — той кимна към старшината — ще отдели чрез измисления от него метод тези от вас, които наистина искат тази възможност, от останалите.

Кърт подаде един четец на инструктора.

— Старши сержант?

Мендес го изненада, преодолявайки шока си за част от секундата. Той прегледа четеца и се намръщи, но кимна.

— Да, сър — прошепна старшината.

— Искате ли да бъдете спартанци? — извика Мендес към децата. — Ако искате, качвайте се на корабите.

Те се взираха застинали в него.

— Не? В такъв случай май доста от вас ще изпаднат — той посочи към едно от децата. — Ти. И ти.

Избраните деца се спогледаха, забиха погледи към земята и поклатиха отрицателно глави.

— Не? — каза Мендес. — Тогава се качвайте на пеликаните.

Те го направиха, както и останалите, мъкнейки се в бавна процесия.

— Инструкторите — каза Мендес.

Три дузини сержанти застанаха мирно.

— На полето ще откриете костюми за въздушно спускане „Фалкон уинг“^[1]. Натоварете ги възможно най-бързо и се уверете, че новобранците са екипирани както трябва. Отговорността за безопасността е във ваши ръце.

Строевите инструктори кимнаха и се затичаха към камарите от раници с костюми. Старши сержантът се обърна към Кърт.

— Ще ги накарате да скочат? — той повдигна вежди изненадано. — През нощта?

— Соколите са най-безопасните парашутни костюми — отговори Кърт.

— Моите уважения, сър, но някои от тях са само на четири години.

— Въпрос на мотивация, старшина. Ако могат да се справят с това, ще са готови да преминат през всичко, пред което ги изправим — Кърт гледаше как пеликаните бълват огнените си струи и обгарят тревата. — Но за всеки случай пусни всички десантни кораби да приберат кандидатите. Може и да има инциденти.

Мендес си пое дълбоко въздух.

— Да, сър — каза и се отправи към най-близкия пеликан.

— Старшина — каза Кърт. — Съжалявам, че заповедта трябваше да бъде от ваше име.

— Разбирам, сър — отвърна Мендес. — Вие сте техният офицер. Трябва да ги вдъхновявате и да спечелите доверието им на своя страна. Аз съм строевият им инструктор. Трябва да бъда най-страшният им кошмар.

Той се ухили хищно към Кърт и се качи на кораба.

 

 

Шейн стискаше силно пластмасовите дръжки на стената на корпуса на пеликана. Стоеше рамо до рамо с останалите деца — бяха толкова наблъскани, че дори ако се пуснеше, нямаше да падне. Ръмженето на двигателите на пеликана бе оглушително, но въпреки това той чуваше лудешките удари на собственото си сърце. Това бе краят на пътешествие, започнало преди години. Беше чувал рева на подобни кораби, когато излитат — реактивните струи на лекия товарач, когато напусна Харвест. На онзи кораб също беше претъпкано пълно с бежанци, които се опитваха да избягат надалеч, колкото могат по-далеч от чудовищата. Само един от всеки шест кораба успя да се спаси.

Понякога Шейн си пожелаваше да не бе оживявал, за да не може да види как чудовищата изгарят семейството и дома му. Когато мъжът от флота го посети в сиропиталището и го попита дали иска да отмъсти, той веднага постъпи доброволец. Независимо от цената, щеше да унищожи Съглашението. Направиха му много тестове — писмени проверки, кръвни изследвания, а след това последва едномесечното пътуване през космоса, докато мъжът от флота събираше още и още доброволци. Шейн мислеше, че с тестовете е свършено, когато най-сетне излязоха от пеликаните на това ново място, но едва стъпили на земята бяха наблъскани отново вътре и пратени обратно във въздуха.

Успя да зърне командващия. Той носеше броня като тази, която Шейн бе виждал в книгите с вълшебни приказки — Зеленият рицар, който се сражаваше с дракони. Шейн искаше това. Щеше да носи броня като тази и един ден щеше да избие всички чудовища.

— Проверете си коланите — изрева стар войник от флота към него и останалите деца.

Шейн дръпна черната раница, която бяха сложили на гърба му преди три минути. Тежеше почти колкото него, а коланите бяха толкова обтегнати, че се врязваха в ребрата му.

— Докладвайте, ако намерите отпуснати — изкрещя мъжът, надвиквайки рева на двигателите.

Никое от останалите двадесет деца не продума.

— Новобранци, изправете се — излая мъжът. Той се заслуша в слушалките си и на един панел, близо до главата му, се включи зелена светлина. Мъжът набра няколко номера на клавиатурата си.

Задната част на пеликана се отвори със съскане, рампата се смъкна, около Шейн засвистя торнадо. Той закрещя. Останалите деца също завикаха. Всички се заблъскаха към предната част на палубата. Старият войник застана до отворената врата, нехаейки, че само на метър зад гърба му се намираше небето. Той изгледа врещящите деца с отвращение. Тъмнооранжева линия зад него бележеше края на света. Над снежните върхове на планините се спускаха здрач и дълги сенки.

— Образувайте линия и скачайте — извика мъжът. — Пребройте до десет и дръпнете това.

Той протегна ръка към лявото си рамо и хвана яркочервена дръжка, като я издърпа наужким.

— Нормално е да сте малко объркани.

Децата го гледаха втрещено. Никой не помръдваше.

— Ако не можете да се справите, значи не можете да бъдете спартанци — каза мъжът. — Изборът е ваш.

Шейн погледна към останалите деца. Те гледаха към него. Едно момиченце с плитки и без предни зъби престъпи напред.

— Аз ще скоча първа — извика тя.

— Добро момиче — каза войникът. — Отивай право към ръба, спри се на линията.

С най-дребните бебешки стъпчици тя стигна до ръба на пеликана и замръзна. Пое три дълбоки вдишвания и скочи с писък. Вятърът я пое. Тя изчезна в мрака.

— Следващият! — каза мъжът.

Всички деца, включително и Шейн, оформиха линия. Не можеше да повярва, че правят това. Беше лудост. Следващото момче стигна ръба, погледна надолу и закрещя. Падна назад и започна да лази обратно.

— Не! — каза. — В никакъв случай!

— Следващият! — извика мъжът и повече не погледна към изплашеното, паднало на палубата дете.

Следващото момче скочи, без дори да погледне надолу. И следващото. Дойде ред на Шейн. Той не успя да помръдне краката си.

— Побързай, загубеняко! — каза момчето зад него и го блъсна.

Шейн се препъна напред и успя да се спре само на половин стъпка от ръба. Обърна се и едва се удържа да не фрасне момчето. То бе с цяла глава по-високо от Шейн и черната му коса падаше върху очите му, сякаш нямаше чело. Шейн не се страхуваше от този мръсник. Обърна се с лице към нощта, която препускаше покрай него. Беше го страх от това. Сякаш краката му се наляха с втвърдяващ се бетон. Вятърът свистеше толкова силно, че вече не можеше да чуе дори бумтенето на сърцето си. Не можеше да помръдне. Беше като залепен за ръба. Не можеше да скочи.

Вече бе толкова уплашен, че също не можеше да се обърне и да се предаде. Ако седнеше и бавно пропълзеше обратно…

— Хайде, тъпако! — Хлапето зад него го изблъска. Силно.

Шейн падна от рампата в нощта. Превъртя се и запищя, докато не му остана дъх. Видя светлината на избледняващия залез, черната земя, белите шапки на планините и звездите. Повърна.

„Нормално е да сте малко объркани.“

Червената дръжка! Трябваше да я хване. Пресегна се, но там нямаше нищо. Задраска отчаяно по рамото си, докато два от пръстите му не се уловиха за нещо. Той дръпна. Чу се пращене и нещо се разви от вътрешността на раницата му. Шейн се изправи, краката му се изметнаха след тялото му, а зъбите му се удариха едни в други при внезапното намаляване на скоростта, което го разтърси чак до мозъка на костите му. Светът престана да се върти.

Докато пъшкаше и мигаше, за да махне сълзите от очите си, Шейн видя как последната кехлибарена светлина угасва на ръба на света и как звездите нежно се полюляват около него. Над главата му вятърът свиреше и надипляше черния балдахин. Крилото на костюма беше свързано с Шейн чрез въжета и ръцете му инстинктивно ги сграбчиха. Той ги дръпна, крилото се извърна и се насочи в желаната посока. Внезапното движение го зашемети, така че той пусна въжетата.

Шейн присви очи и различи фигури, които плуваха около него — черно върху черно, като прилепите на Харвест. Това трябваше да са останалите деца, които се рееха като него. Лицето му се зачерви при спомена как се бе изплашил в последния момент на борда на пеликана, пред всички. Дори малкото момиченце скочи. Не искаше никога повече да изпитва такъв страх. Може би, ако си представеше, че вече е мъртъв, нямаше да има от какво да се страхува. Все едно бе загинал заедно с родителите си на Харвест.

Представи си тази картина в главата си — че е мъртъв и няма от какво да се плаши — и за да я изпита, погледна надолу. Под люлеещите му се крака имаше зелен квадрат със страна два сантиметра. Момент по-късно осъзна, че това бе полето, на което пеликаните бяха кацнали. Тънки лъчи се издигаха от терена, осветен от миниатюрни прожектори, големи колкото светулки.

— Няма от какво да се плаша — прошепна той, за да се убеди.

Насили се да опъне въжетата, да се насочи надолу и да ускори към зеленото поле. Вятърът плющеше по черното копринено крило и удряше Шейн по лицето. Не му пукаше. Искаше бързо да слезе долу. Може би, ако достигнеше земята първи, щеше да докаже на другите, че не се е изплашил. Шейн видя миниатюрни човечета и следи от опърлено на местата, където пеликаните бяха прогорили тревата. Все още нямаше парашутисти. Добре. Щеше да е първият и щеше да се приземи точно пред Зеления рицар.

Шейн се удари в земята. Колената му се изстреляха в гръдния кош и му изкараха въздуха. Лек полъх изду черното крило, изтръгна краката му от повърхността и го повлече през тревата и калта. Едвам си поемаше въздух, но не се уплаши. Беше ядосан, че изглежда толкова глупаво, докато се бори с парашута. Соколовото крило удари оградата и остана там, потрепвайки. Шейн се изправи и откопча ремъка от себе си. Нещо топло течеше надолу по краката му. Беше невъзможно да е напикал гащите си от страх. Той погледна плахо. Беше кръв. Кожата на задната страна на краката му бе ожулена. Направи една изпитателна стъпка и по бедрата му полази пожар.

Засмя се. Кръв или пикня, имаше ли значение? Бе успял.

— Ей, глупако. Какво е толкова забавно?

Шейн се обърна и видя хлапето, което го бе блъснало. Лежеше на тревата, оплетено в ремъците си. Шейн се насочи към него, без да обръща внимание на болката в краката си.

Хлапето се изправи на коляното си и му подаде ръка.

— Аз съм Роб…

Шейн го удари право в носа. По лицето на детето шурна кръв и то се претърколи на земята. Щеше да си плати, задето го избута. Той беше единственият, който знаеше, че Шейн се спря на ръба и се уплаши. Трябваше да си плати и за това. Започна да го налага с юмруци. Хлапето протегна ръце, за да се спаси от ударите, но Шейн го удари още няколко пъти. Усети рани по кокалчетата си. Робърт удари Шейн с глава и той падна настрани.

Момчето се изправи, отърси се от ремъците и с ръмжене се нахвърли върху Шейн. Двамата се запремятаха на тревата, ритаха се и се удряха с ръце. Шейн чу шумно пукане и за момент се зачуди дали той бе счупил кост или Робърт. Не му пукаше, продължи да удря и да удря, докато в очите му не потече кръв и повече не можеше да вижда. Огромни ръце сграбчиха Шейн и го издърпаха. В дивото си мятане удари един от флотските войници и натърти черепа му над окото.

Мъжът го изпусна.

— Долу! — излая глас, чиято мощ сякаш се спускаше право от небесата.

Шейн премигна и избърса кръвта от очите си. Среброкосият мъж, който бе издал заповедта за скока, застана между него и другото дете. Войникът от флота, когото бе ударил, притисна ръка към подутото си око и каза:

— Старши сержант, тези двамата щяха да се избият.

— Виждам — каза възрастният мъж.

Той кимна одобрително към Шейн и се обърна към Робърт. Робърт не обърна внимание на стария войник и пристъпи към Шейн с вдигнати ръце.

— Казах ДОЛУ!

Робърт отпусна ръце и се дръпна назад, все едно че беше ударен.

— Мисля, че си прав, сержант — каза по-възрастният войник. — Можеха и да се избият.

Той се усмихна, само че това не бе усмивка. По-скоро оголване на зъбите.

— Много добре. Толкова много енергия и желание за бой след първия им скок? Скок посред нощ? Господи, мога само да се надявам, че всички са като тях.