Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (4)

Глава 2

0500 часа, 24 октомври, 2531 година (по Военния календар) / на борда на кораба на КУОН „Отвъд границата“, Междузвездния космос, сектор Б–042

Полковник Акерсън прокара ръце през оредяващата си коса и си наля чаша вода от гарафата на масата. Ръката му трепереше. По ирония на съдбата военната му кариера го бе отвела дотук — до тайна среща на кораб, който технически не съществуваше, за да обсъди проект, който ако се окажеше успешен, никога нямаше да излезе от сенките. Поверителността на проекта не позволяваше изнасяне на документи. Кодови думи. Двойни сделки и предателства. Мечтаеше за миналите дни, когато държеше пушка в ръцете си, можеше лесно да разпознае и убие врага, а Земята беше най-могъщият и сигурен център на Вселената. Тези времена вече съществуваха само в спомените му. Акерсън трябваше да живее в мрака, за да запази искрицата светлина, останала от миналото.

Отдръпна се от абаносовата конферентна маса и обходи залата с поглед — мехур с широчина пет метра, разрязан от метален решетъчен под, със стени от неръждаема стомана, покрити с бяла отразителна боя. Веднъж запечатана, стаята се превръщаше във Фарадеева клетка, от която не може да се измъкне нито един електронен сигнал. Мразеше това място. Белите стени и черната маса го караха да се чувства затворен в гигантско око, под постоянно наблюдение. „Клетката“, както беше известна, бе обвита в пашкул от аблативни^[1] изолационни слоеве и противоелектронна броня, които осигуряваха допълнителна защита. Пашкулът пък се намираше на най-секретния кораб във флотата на КУОН — „Отвъд границата“.

Частите на кораба бяха изработени поотделно и след това сглобени в необитаемия космос. „Отвъд границата“ бе най-големият съд от клас „Хищник“, строен някога. Беше с размерите на разрушител и напълно невидим за радарите. Когато заглушените му двигатели работеха с под тридесет процента от мощността си, беше също толкова тъмен като междузвездното пространство. „Отвъд границата“ бе военната командна платформа на „Трети отдел“ — част от специалното флотско въоръжение на ВСР на КУОН. Съвсем малко бяха тези, които са виждали кораба, неколцина бяха стъпвали на борда му, а офицерите в галактиката с достъп до клетката бяха по-малко от двадесет.

Бялата стена се разтвори с плъзгане и по пода зачаткаха три чифта ботуши.

Пръв влезе контраадмирал Рич. Беше само на четиридесет, но вече сивееше. Командваше тайни проекти в „Трети отдел“ и беше начело на всички полеви операции, с изключение на програмата „СПАРТАНЕЦ-II“ на доктор Хелси. Седна отляво на Акерсън и погледна намръщено към водата. Извади златна манерка и я отвори. Ароматът на евтино уиски незабавно лъхна полковника.

След него влезе капитан Гибсън. Мъжът се движеше като пантера. Ниските му отсечени крачки показваха, че скоро е бил в микрогравитационни условия. Той беше оперативният офицер начело на черните части на „Трети отдел“ — съответстващ на контраадмирал Рич, който отговаряше за мръсните поръчки.

Последна влезе вицеадмирал Парангоски. Вратите се затвориха веднага след нея. Ключалките се наместиха с три отчетливи изщраквания и стаята потъна в нетипична тишина. Парангоски остана права и огледа останалите. Железният й поглед най-накрая прониза Акерсън.

— Дано имаш много добра причина, за да ме замъкнеш тук чрез тайните комуникационни канали, полковник.

Парангоски изглеждаше крехка и по-скоро на сто и седемдесет години, отколкото на седемдесет, но според Акерсън беше най-опасният човек в КУОН. Тя беше същинската власт във ВСР. Доколкото знаеше, имаше само един жив човек, който някога й се беше противопоставял.

Полковник Акерсън постави четири плочи за четене на масата. Върху страничните панели засветиха биометрични скенери.

— Моля, адмирале — каза той, — заповядайте.

— Добре — изръмжа тя и седна. — Да видим.

— Зъбите ти са остри както винаги, Маргарет — промърмори адмирал Рич.

Тя му отправи пронизващ поглед, но не каза нищо. Тримата офицери прегледаха документа. Капитан Гибсън изпухтя мощно и избута плочката настрани.

— Спартанци — каза той. — Да, всички сме запознати с оперативните им досиета. Много впечатляващо.

Смръщеното му изражение ясно показваше, че „впечатлен“ съвсем не описва състоянието му.

— А и ние вече знаем отношението ти към тази програма, полковник. Надявам се, че не ни доведе тук, за да се опитваш за пореден път да прекратиш програмата — каза Рич.

— Не — отвърна Акерсън. — Моля ви, прелистете на страница двадесет и три и целта ми ще ви стане ясна.

Те неохотно прегледаха доклада. Веждите на капитан Гибсън се събраха нагоре.

— Никога не съм виждал тези изчисления… направа на броня „Мьолнир“, персонал по поддръжка, скорошни подобрения на микроапаратурата им. Господи! Със средствата, които харчи Хелси, бихме могли да построим изцяло нова бойна група.

Вицеадмирал Парангоски не погледна към цифрите.

— Аз съм ги виждала и преди, полковник. Спартанците са най-скъпият проект на отдела ни. Освен това обаче са и най-ефективният. Давайте по същество.

— Сега ще обясня — каза Акерсън. По гърба му се стичаше пот, но гласът му остана спокоен. Ако не се справеше сега, Парангоски може би щеше да го набележи и скоро той да се окаже понижен до сержант в патрула на някой граничен свят или по-лошо.

— Не предлагам да преустановяваме спартанската програма — продължи той, като жестикулираше оживено с ръце. — Напротив. Водим война на два фронта — въстаниците подкопават икономическата ни стабилност във външните колонии, а Съглашението, както знаем, е твърдо решено да унищожи човечеството.

Акерсън изправи рамене и срещна погледите на Гибсън, Рич и накрая на Парангоски.

— Според мен се нуждаем от още спартанци.

Върху устните на вицеадмирал Парангоски се появи едва доловима усмивка.

— Глупости — промърмори Рич и отпи глътка от манерката с уиски. — Мисля, че вече чух достатъчно.

— Какво имате предвид, полковник? — попита Гибсън. — Всички знаем, че сте против програмата „СПАРТАНЕЦ-II“ на доктор Хелси, откакто тя стартира.

— Това е вярно — каза Акерсън и кимна на останалите. — И все още съм. Моля, преминете на страница четиридесет и две.

Те прелистиха напред.

— Тук описвам в детайли недостатъците на безспорно „успешната“ програма на Хелси — каза Акерсън. — Висока цена, абсурдно малък фонд от кандидати, незадоволителна тренировъчна методология, твърде оскъдна крайна продукция, да не споменаваме етичното й колебание да използва процедури за скоростно клониране.

Парангоски прелисти напред.

— Значи предлагаш… нова програма „СПАРТАНЕЦ-III“? — каменното й изражение не издаде й следа от емоция.

— Мислете за „СПАРТАНЕЦ-II“ като за прототип, който доказва идеологията — обясни Акерсън. — Сега е времето да изменим процедурите. Да подобрим бойците чрез новите технологии. Да произвеждаме повече от тях. И да ги направим по-евтини.

— Интересно — прошепна тя.

Той усети, че е привлякъл вниманието й и продължи натиска си.

— „СПАРТАНЕЦ-II“ се характеризират от допълнителна черта, която ги прави несъвместими с нашите цели — каза Акерсън. — Публичността им. Въпреки че програмата е класифицирана като свръхсекретна, истории за тях вече са се промъкнали из флота. Засега са само мит, но „Трети отдел“ планира да разпространи информацията и скоро да направи програмата публична.

— Какво? — Рич се отдръпна от масата. — Не могат да разкрият подробности относно свръхсекретна…

— Целта е повдигане на духа — обясни Акерсън. — Ще създадат легенда за спартанците. Ако войната със Съглашението се развива според прогнозите, ще трябва да предприемем драстични мерки, за да запазим увереността сред долните редици.

— Какво означава това? Че спартанците ще трябва да бъдат пазени? — попита Рич с недоверие. — При положение, че всички са мъртви, това доста би затруднило една психологическа кампания, нали така?

— Не е задължително, сър — отбеляза Гибсън. — Могат да бъдат мъртви, но не и пазени в тайна.

— Предполагам, полковник — каза Парангоски, — че проблемът с публичното присъствие няма да бъде сред недостатъците на предложената от вас трета част на програмата?

— Правилно, мадам — Акерсън постави ръце на масата и наклони глава. След това погледна нагоре. — Беше ми трудно да взема такова решение. Тази нова бойна част трябва да е евтина, високо ефективна и подготвена да изпълнява мисии, които дори не са считани за възможни. Дори за супермените на Хелси.

Рич се намръщи и челото му се набръчка.

— Самоубийствени мисии.

— С цели от изключително значение — каза Гибсън. — Спартанците са доказали ефективността си по време на рисковани мисии и колкото и да ми е неприятно да призная, са по-добри от всеки отряд от хора, който мога да организирам. Ако пренебрегнем указите на КУОН за безопасност и евакуация, може би ще получим възможност да забавим Съглашението. Това ще ни осигури време да мислим, да планираме и да изобретим по-добър начин за водене на война.

— Искаш да търгуваш живот за време — прошепна Парангоски.

Акерсън направи пауза, внимателно премисляйки отговора си, след което каза:

— Да, мадам. Не е ли точно това работата на войника?

Парангоски се втренчи в него. Акерсън удържа на погледа й. Рич и Гибсън затаиха дъх, неспособни да продумат.

— А имаме ли друг избор? — попита Акерсън. — Колко светове са вече отломки? Колко милиарди колонизатори са мъртви? Ако можем да спасим дори една планета, да спечелим няколко седмици, не си ли струва да пожертваме няколко мъже и жени?

— Разбира се, че си струва — прошепна тя. — Бог да ни е на помощ. Да, полковник, струва си.

Рич пресуши манерката си.

— Ще пренасоча финанси през обичайните канали. Никакви компютърни записи. Твърде много ИИ се нароиха напоследък.

— Аз ще се погрижа да получите екипировка, инструктори и каквото ви е необходимо, полковник — каза Гибсън.

— А аз знам идеалното място, където да стартира програмата — каза Парангоски и кимна към Рич.

— Оникс? — попита почти реторично той.

— Сещаш ли се за по-добро място? — каза тя. — „Първи отдел“ на практика са го превърнали в черна дупка.

Рич въздъхна и каза:

— Добре, ще ви изпратя документ с данни за планетата, полковник. Ще се влюбите в нея.

Уверенията на Рич не му подействаха успокоително, но Акерсън не каза нищо. Беше получил всичко, което желаеше… почти.

— Само още нещо — каза той. — Ще ми трябва спартанец, за да ми помогне да обуча новобранците.

— Да не би да планирате да помолите доктор Хелси да ви даде един назаем? — изсумтя капитан Гибсън.

— Имам малко по-различна идея.

Парангоски го прекъсна:

— Ще ви трябва спартанец, за да обучи новите спартанци, разбира се — гласът й се понижи, — но внимавайте много. Ако това се разчуе, ако хората открият, че произвеждаме „герои за еднократна употреба“, моралът във флота ще се срине. Искам да се уверите, че никой в „Трети отдел“ няма да разбере за инструктора ви от „СПАРТАНЕЦ-II“, както и за „СПАРТАНЦ-III“. Те ще трябва да изчезнат, ясно?

— Да, госпожо.

— И за Бога — каза тя и сви очите си до тънки процепи, — Катрин Хелси никога не бива да научава. Самопожертвувателната й симпатия към спартанците й спечели много поддръжници в централното командване. Ако тази жена не беше така жизненоважна за войната, щяхме да сме я пенсионирали преди десетилетия.

Акерсън кимна.

Тримата флотски офицери натиснаха плочите си за четене и документите се изтриха. Те се изправиха и без да продумат, напуснаха клетката. Никога не бяха идвали тук. Нищо не бе дискутирано. Останал сам, Акерсън прегледа записите си и започна да планира. Първата му задача вече бе на дневен ред — на екрана се появи записът на кариерата на спартанец–051.