Ерик Нюланд
Призраците на Оникс (29)

Глава 27

Седми цикъл, 49-о деление (по Военния календар на Съглашението)

на борда на флотския носач „Върховно превъзходство“, в орбитата на Радостно ликуване, система Салиа

Квассас от Унггой знаеше мястото си на борда на съглашенския супер носач „Върховно превъзходство“. На него се полагаше да бъде мачкан от ботушите на великите офицери на Сангхейли. Трябваше да чисти, да търка мръсотията, да чака заповеди в сенките и никога да не говори, освен ако не му бъде наредено. Сред останалите задължения на Квассас беше и поддръжката на подпалубата за склад К. Миньорските съоръжения, които бяха разтворили човешкия свят-крепост Рийч, се намираха на склад на подпалуба К. Копачи, подземен транспорт, портативни микроенергийни проектори, плазмени горивни клетки — всичко това бе наредено в спретнати редици. Бяха му заповядали да поправи и пренастрои всичко, гигантска задача, която щеше да отнеме шест месеца на цялото племе на палуба К. Отговорността беше смазваща, но също толкова голяма бе и възможността, която му се откриваше.

Квассас вървеше, полюшвайки се, по мрачните коридори на подпалуба К и се възхищаваше на огромните, пещерни простори и топлината на мястото. Дори след седем години служба на Съглашението, той не можеше да престане да се диви на изобилието от топлина, с което разполагаха. През детството си мръзнеше всеки ден, наблюдаваше как един по един членовете на семейството му се предават на синята смърт. За това никога не си позволяваше да мисли за топлината като за нещо сигурно.

Той забеляза група работници, които играеха игра с камъни, местейки ги един през друг върху мрежа, начертана на пода. Те се смееха и залагаха малки резервоари със сгъстени органични материали и аудио кристали. Квассас се присъедини към тях, загуби няколко пълнителя с формалдехид, спечели няколко разигравания, пожела им късмет и продължи сутрешното си патрулиране. Днес щеше да е най-разумно да създава впечатление, че си върши добре работата.

Тръгна към Трети складов отсек. Внимаваше никой да не го забележи. Квассас бе подочул думите на един Сангхейли за резервоари с бензин, които трябваше да са на разположение в този сектор. О, прекрасно злато за белия дроб! Той въздъхна, докато преживяваше отново в главата си удоволствието от последното си вдишване на този свещен аромат. Забави крачка. Трети складов отсек беше мрачна територия, където смееха да пристъпят само Хурагок^[1], тъй като бе претъпкано с плазмени проводници.

Пашкулоподобните, снабдени с пипала Хурагок, никога не говореха с неговия вид. Понякога поправяха разни неща за тях, но също толкова често разглобяваха нещата и ги оставяха така. Той бе научил, че е най-добре да ги избягва, тъй като Сангхейли ценяха услугите им.

Квассас навлезе в тъмната част на кораба. Единствено някоя намотка просветваше от време на време със зловеща синя светлина, а сенките бяха пълни с блуждаещи Хурагок, които шептяха ултразвуково един на друг. Тази нощ като че ли се движеха с някаква конкретна, важна цел, носеха се на стада от по трима надълбоко в складовия отсек.

Той последва една от тези групи и се озова в кръгло помещение, осветено от проводник на топлина високо над главата му, от който капеше флуоресцентен зелен охладител. В стаята се извисяваше огромна машина. Беше пет пъти по-висока от него в клекнало положение, а за да обхванат неправилната й повърхност с ръце, щяха да са нужни поне тридесет Унггой. Дузини Хурагок се събираха на гроздове около нещото, пипалата им опипваха нежно повърхността му, сякаш с благоговение.

Машината беше от чисто сребро, рядкост сред съглашенските сплави. Блестящият материал омайваше Квассас. Искаше му се да го докосне, да го вземе със себе си. По стената на устройството имаше чужди пиктограми^[2]. Той прокара ръка по тях. Въпреки че племето му бе обучено да разбира и транскрибира посланията на чужди раси като част от задълженията им, четенето беше забранено за тях.

Върху машината имаше четири пиктограми. Първата се състоеше от три свързани линии. Втората беше точка с дупка в средата. Третата представляваше ъгъл, образуван от две линии. Последният символ беше като предишния, но обърнат, а по средата между линиите имаше хоризонтална черта.

N… O… V… A.

От другата страна се бяха скупчили много Хурагок и Квассас нежно ги разбута, за да види какво бе толкова интересно.

На палубата лежеше черна кутия. Явно Хурагок бяха махнали един от панелите на цилиндъра. От отворената дупка до кутията се простираше плетеница от жички и кабели. В кутията проблясваха червени, сини и зелени светлини, както и много бутони. Той коленичи и докосна едно копче.

От кутията излезе звук — странна поредица от неясни шумове, пукания и дълбоки тътнежи, която разсмя Квассас. Рядко чуждорасово съобщение. Истинско съкровище. Може би щеше да успее да го изтъргува за рядкото „ДОКАТОСВЕТЪТСЕВЪРТИ“, за което бе чул, че се намира на палуба М. Шумът прекъсна и той натисна бутона. Серията се повтори и му достави нова порция удоволствие.

Той положи усилие да разгадае звуците. Както при всички човешки съобщения, разпозна много от думите, но твърде малка част от реалното им значение. Гласът звучеше носово. Той се заслуша отново, опитвайки се да разбере: „… Аз съм вицеадмирал Данфорт Уиткомб, временен командващ на военната база на КУОН на Рийч. Нека съглашенският грозник, който ме слуша, знае, че му остават секунди да се помоли на езическите си богове…“

 

 

— Тези, на които разчитахме най-много, ни предадоха — прогърмя гласът на имперския адмирал и командващ регент на обединената флотилия на Праведната цел, Кситан ’Джар Уаттинрее. Докато говореше, размахваше юмруците си. — Бяхме предадени от собствените си пророци.

Войните на Сангхейли се извисяваха на над три метра и половина височина, носеха сребърни брони, покрити със златните йероглифи на Светата мистерия от езика на предходниците. Холограмният образ на Кситан в центъра на конферентното помещение на борда на супер носача „Върховно превъзходство“ беше увеличен, така че той се извисяваше на тридесет метра над тях, а визуални репликатори показваха лицето му към публиката едновременно в четирите посоки. Кситан изглеждаше досущ като бог.

Корабният командир Воро бе застанал мирно и наблюдаваше легендарния командир. Никой не го бе побеждавал в битка. Никога не бе провалял възложената му задача, независимо от трудността й. Никога не грешеше. Единственият недостатък на имперския адмирал беше, че подчинените му се страхуваха твърде много от него, според някои дори повече, от който и да е пророк. Заради този му грях го бяха изпратили в покрайнините на обширната империя на Съглашението.

Това се бе случвало и преди — предишният върховен командир на флотилията на Абсолютната справедливост никога не се бе завърнал от „славната мисия“, на която го бяха пратили пророците. Кситан бе свикал всички фракции сред Сангхейли на Радостно ликуване. Според Воро най-големият им шанс за оцеляване се криеше в адмирала.

Воро беше един от тридесетте корабни командири, които бяха повикани от над двестате кораба в орбита, за да чуят тези думи.

— Както всички вас, аз вярвах в нашите водачи и тяхното свещено Съглашение — продължи Кситан. Гласът му отекваше в сребърния купол над тях. — Как сме могли толкова наивно да вярваме на Съглашение, основано на лъжи?

Кситан млъкна и огледа слушателите си. Празната зала, предназначена за трихилядна аудитория, сякаш бе погълнала тридесетте корабни командири и стражите им. Никой не се осмели да проговори.

— Те призоваха всички раси да унищожат Сангхейли. Съюзили са се с варварите Джиралханае — каза Кситан. Главата му клюмна и четирите му челюсти се отпуснаха отворени за миг. Тогава той погледна нагоре и в очите му прозря решителност. — Великата схизма е сред нас. Неунищожимият договор за съюз и съглашение е разкъсан на две. Това е краят на деветата, последна ера.

В конферентната зала заехтяха недоволни възгласи. Тези думи бяха най-долно светотатство. Днес обаче може би бяха истината.

Кситан вдигна ръка и препирнята замлъкна.

— Сега трябва да решите дали да се предадете на съдбата, или да дадете отпор и да продължите борбата. Аз самият избирам да се боря — той протегна ръцете си към аудиторията. — Призовавам всички ви да се присъедините към мен. Забравете старите порядки и се сражавайте рамо до рамо с мен. Заедно ще съградим нов, по-добър съюз — ново Съглашение сред звездите.

Корабните командири от Сангхейли изръмжаха одобрително. Речта беше вдъхновяваща, но в миналото пророците също бяха използвали думи, за да ги измамят. Корабният командир Тано бе позволил на думите и още по-опасното им дете — вярата — да замъглят съзнанието му. Само думите нямаше да им помогнат. Воро кръстоса ръце на гърдите си.

Колкото и да бе учудващо, Кситан забеляза жеста и се обърна към него, притискайки го с настойчивия си поглед.

— Не си ли съгласен, корабен командире?

В залата настана гробовно мълчание. Воро усети погледите на всички върху себе си.

— Говори тогава, герою от битката за Втория пръстен на боговете и де факто командир на Втора флота на Хомогенната яснота — Кситан му махна да пристъпи напред и му предложи централната кабина — безпрецедентно щедър жест от страна на някой толкова висш.

Тези титли, произнесени заедно с името му, зашеметиха Воро. Кситан знаеше какво се е случило? Кой беше той? Разбира се, разузнавателната му мрежа бе огромна. А и какъв по-добър начин имаше да отклони въпросите, вместо да го засипва с комплименти? Воро обаче не бе преживял през предателствата, войната и краха на цяла ера, за да позволи да му затворят устата. Събра цялата си воля и пристъпи напред. Подтикът да коленичи пред Кситан беше могъщ, но той устоя. Трябваше да впрегне цялата си сила, за да прекоси разстоянието под погледите на всички.

Той пристъпи върху централния подиум и образът му се увеличи холограмно — титан, който се извисяваше над тълпата.

— Съгласен съм с това, което каза — обяви Воро. — Трябва да унищожим Джиралханае, безспорно, както и всичките им съюзници. Но победата няма да има никаква стойност, ако заразата на светия пръстен избяга. Трябва да бъде очистена от галактиката, ако искаме да оцелеем.

Шепот на съгласие премина през останалите командири. Кситан също кимна и с лек жест на ръката си подкани Воро да отстъпи долу. Той се поклони леко на имперския адмирал и се оттегли. Върна се на мястото си, без да издава, че отвътре целият се тресе и без да показва шока си от това, че още е жив.

Кситан отново се появи на подиума.

— В думите ви има мъдрост, корабен командир Воро. Затова и призовах командването на Алфа Джиралханае към примирие на този свят.

Откъм групата корабни командири се надигна недоволен рев.

— Не се залъгвам, че те идват насам с предложение за мир — каза Кситан. — Затова ние самите ще заложим засада — тук, където сме силни. След като нанесем фатален удар на Алфа-племената на Джиралханае, ще можем да заличим заразата, която заплашва да се разпространи извън пресвещения пръстен.

— А що се отнася до начина, по който ще направим това — каза Кситан, — нека главният оракул Парала ’Ахрмонро да докладва за открилата се нова възможност.

Образът на Кситан трепна и изчезна и на мястото му в центъра на залата се появи възрастен Сангхейли. Дълги години Парала бе служил като съветник на пророка на Съглашението. Фигурата му беше прегърбена от старост, но въпреки това в мътните му очи блестеше пламъкът на свиреп интелект.

— Разполагаме с крайно обезпокоителни факти от разузнаването — с неприязън каза Парала. — Хората са причинили опустошения чрез демоните си, унищожавайки първия открит свещен пръстен. Били са и на втория, а явно са открили още един свят, построен от предходници. Не трябва да ги подценяваме.

Въпреки че Воро не искаше да повярва на това, той бе видял със собствените си очи пленения „Окървавен дух“ и с неохота се опита да приеме думите на главния оракул за истина.

— Погледнете, това е прихваната и преведена човешка хиперпространствена трансмисия — каза Парала.

Из въздуха в залата се разнесоха пискливи човешки гласове. Скверните човешки думи бяха заглушени от превода и Воро се заслуша в доклада за инцидентите на втората реликва Хейло.

„Паразитната зараза, известна като Потопа, е заразила тази конструкция… в опита си да избяга… има неясноти в информацията на разузнаването… Предлагам флотското командване да пусне бомба «Нова» върху Делта Хейло…“

Във въздуха се появиха непознати символи, които постепенно промениха формата си в разбираеми думи: „Изпрати елитен ударен отряд, за да установи контрол над технологични придобивки на Оникс. Изпрати спартанци“. Отстрани на думите течеше поток от вградени в съобщението звездни координати.

Корабните командири гневно запротестираха в хор. Воро се напрегна да изолира човешката дума за демони от осъдителната им реч… Спартанци. Названието накара кръвта му да кипне.

Образът на Кситан се появи обратно на подиума.

— Тази ерес не може да бъде игнорирана поради догматични и стратегически причини. Ще отидем на този свят, на Оникс, за да защитим и предпазим свещените артефакти. Ползата им в задаващите се битки ще бъде безценна.

Кситан протегна гигантската си холограмна ръка към Воро.

— Ти, корабен командир Воро ’Мантакрее, си вече флотски командир Воро Нар ’Мантакрее. Поведи новосформираната си бойна група към този свят. Унищожи демоните и на всяка цена се погрижи да не получат плячката си.

Воро падна на коляното си.

— Ще сторя както заповядахте — каза той. — Задачата ми е свещена. Кръвта ми е чиста. Няма да се проваля.

Воро тайничко се чудеше дали тези почести не му бяха отдадени, за да може единодушният хор на възхода на Кситан да продължи без него и „мъдрите му думи“. Така да бъде. Щеше да изпълни задачата си. Щеше да се завърне със слава.

 

 

Квассас натисна бутона в черната кутия и се заслуша в човешкия глас. Почти разбираше смисъла на съобщението. Заплаха. Към него. Към цялото Съглашение. Обещание за мъст. Звукът стана неясен, забави се и спря. Енергията на кутията се беше изчерпала. Един от наблюдаващите го Хурагок нададе ултразвуков вик, който отекна в черепа на Квассас. Създанието се втурна към него, размахвайки бясно пипалата си и грабна кутията. След това я изтръгна от ръцете му.

Още Хурагок се хвърлиха в атака и се опитаха да отнемат кутията от родственика си. Дали разбираха какво казваше човекът? Дали осъзнаваха опасността? Около него имаше повече Хурагок, отколкото бе подозирал. Сенките се огъваха над пъргавите им тела, а всяко от шестте им очи беше неизменно насочено към кутията с човешкото съобщение.

Хурагок се втурнаха обратно с кутията към Големия цилиндър, към панела, на който тя бе стояла. Във вътрешността му имаше многоцветни жици, които отговаряха на тези в кутията. Хурагок съединиха жиците. Затанцуваха мънички искри. На дисплея в кутията заблещукаха червени символи и устройството заговори отново. Типично за природата си, Хурагок можеха да поправят нещо счупено, също както бе вероятно и да счупят нещо, което работи идеално. Дузина Хурагок се подредиха по-близо до устройството. Пипалата им се гърчеха в тясното пространство, а очите им блещукаха нетърпеливо.

Гласът от кутията заговори отново, този път силно и ясно.

„Това е прототип на бомба «Нова», девет ядрени бойни глави, в обшивка от литиев тритерид. При детонация тя компресира материала си за ядрен синтез до гъстотата на неутронна звезда, като усилва термоядрената продукция стократно. Аз съм вицеадмирал Данфорт Уиткомб, временен командващ на военната база на КУОН на Рийч. Нека съглашенският грозник, който ме слуша, знае, че му остават секунди да се помоли на езическите си богове…“

Квассас си проби път през тълпата от Хурагок. Трябваше да стигне до нещото. Да извади жиците. Последва експлозия от най-красивата светлина и топлина, по-величествена от всичко, което той някога…

 

 

В орбитата над Радостно ликуване се събра бойна група от осемнадесет разрушителя, два кръстосвача и един носач. Корабите се подредиха в сферична формация около флагмана „Непокваримия“. Проблеснаха в синьо-бяло и изчезнаха в хиперпространството.

Миг по-късно хитрината на вицеадмирал Уиткомб да вмъкне прототип на бомба „Нова“ в запасите на Съглашението най-накрая даде резултат — между Радостно ликуване и луната й се взриви звезда. Всички незащитени кораби от тъмната страна на планетата се нагряха неимоверно и се изпариха за миг. Атмосферата на планетата затрепери, когато спирали от луминесцентни частици осветиха двата полюса. След това по глобуса на вълни се понесоха сини и зелени завеси. Когато вълната от термоядрено налягане се разпространи и влезе в контакт с термосферата, въздухът се загря до оранжево и се сгъсти, докато енергията не докосна повърхността и не овъгли четвърт от планетата. Малката близка луна Малхием се напука и се пръсна на милиарди скалисти частици и облаци от прах.

Натискът на свръхналягането спадна и по Радостно ликуване се понесоха ветрове със скорост от триста километра в час, които заличиха градове и запратиха вълни цунами по бреговете. Съглашенската схизма — разривът между расите за хиляди години напред и началото на края на съюза — наистина бе започнала.