Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 194 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Корекции
gogo_mir (2013)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Издание:

Дъглас Адамс. Пътеводител на галактическия стопаджия

Романи

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Библиотека „Галактика“, №96

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Георги Марковски, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Христо Стефанов

Рецензент: Светозар Златаров

Преведе от английски: Саркис Асланян

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Английска, I издание

Дадена за набор на 7.III.1988 г. Подписана за печат на 21.IX.1988 г.

Излязла от печат месец октомври 1988 г. Формат 70×100/32 Изд. №2160

Печ. коли 27.50. Изд. коли 18. УИК 11.20. Цена 3,00 лв.

Страници: 440. ЕКП 95366 5637–234–88

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

Ч–820–31

© Саркис Асланян, преводач, 1988

© Людмила Стоянова, предговор, 1988

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1988

c/o Jusautor, Sofia

 

The Hitch Hikeis Guide to The Galaxy

© Douglas Adams, 1979

Pan Books, London, 1979

The Restaurant at the end of the Universe

© Douglas Adams, 1980

Pocket Books, New York, 1982

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Аделина М.)
  4. — Добавяне
  5. — Корекции от gogo_mir

Глава V

Простетник вогон Джелтц не представляваше приятна гледка дори и за останалите вогони. Дългият му крив нос се извисяваше високо над малкото свинско челце. Тъмнозелената му жилава като гума кожа беше достатъчно дебела, за да може да играе политическите игри на вогонски държавен служител — при това доста успешно, — и достатъчно непромокаема, за да издържа неограничено време на дълбочина до хиляда фута в морето без никакви последици за здравето му.

Разбира се, той нямаше време за плуване. Не можеше да си го позволи поради голямата си служебна заетост. А имаше такъв вид, защото преди милиарди години, когато вогоните за пръв път изпълзяват вън от ленивите води на праисторическия океан на планетата Вогсфера и се просват задъхани и изнемогващи върху девствените брегове на планетата… когато първите лъчи на яркото младо слънце Вогсол ги огрява онази утрин, движещите сили на еволюцията веднага и без колебание отказват да се занимават с тях, зарязват ги отвратени и ги отписват от сметката като грозна и достойна за съжаление грешка. И оттогава насам не са еволюирали: изобщо не се очаквало да оцелеят. Фактът, че все пак са оцелели, е своего рода признание за тъпоглавото, безмозъчно упорство на тези същества. „Еволюция ли — разсъждаваха те, — че за какво ни е тя?“, и си караха тъй, без да се тревожат, че природата ги е лишила от нещо, щом могат да минат и без него, и чакаха да настъпи времето, когато по хирургически път ще могат да коригират по-съществените си анатомически недостатъци.

Междувременно природните сили на планетата Вогсфера бяха работили извънредно активно, за да компенсират предишната си грешка. Сътворили бяха искрящи елмазени припкащи морски раци, които вогоните ядяха, като разбиваха черупките им с железни млатове; високи, смайващо стройни дървета с чудно красива окраска, които вогоните изсичаха, за да има с какво да готвят месото на раците; изящни, прилични на газели същества с копринена козина и влажни очи, които вогоните залавяха и възсядаха. Те не можеха да им послужат като транспортно средство, защото гръбнакът им моментално се прекършваше, но въпреки това вогоните не се отказваха да ги възсядат.

И тъй едно след друго минаваха нещастните хилядолетия на планетата Вогсфера, докато един ден вогоните неочаквано откриха принципите на междузвездните полети. Само за няколко кратки воггодини вогоните до един емигрираха на съзвездието Мегабрантис — политическия център на Галактиката — и сега представляват изключително якият гръбнак на галактическата администрация. Опитвали се да придобият знания и ерудиция, опитвали се да придобият светски маниери и обноски, ала в основни линии днешния вогон малко се отличава от първобитните си прадеди. Всяка година внасят по двайсет и седем хиляди искрящи елмазени припкащи морски раци от родната си планета и прекарват една приятна пиянска нощ, като ги натрошават на парчета с железни млатове.

Простетник вогон Джелтц беше един типичен в общи линии вогон в смисъл, че бе изключително злобен. И никак не обичаше стопаджиите.

 

 

В една малка тъмна кабина, дълбоко в недрата на флагманския кораб на Простетник вогон Джелтц, грейна неспокойното пламъче на малка кибритена клечка. Собственикът на кибрита не беше вогон, но знаеше всичко за тях и с право се безпокоеше. Името му беше Форд Префект[1].

Огледа се, но не успя да види почти нищо; странни, чудовищни сенки се издигаха в светлината на трептящия пламък, но иначе всичко беше спокойно. Прошепна едно безгласно „Благодаря“ на дентрасите. Дентрасите са едно непокорно племе от гастрономи — диви, но симпатични същества, които вогоните напоследък наемаха като готвачи на корабите си при по-продължителни полети, но при изричното условие, че няма да се мяркат много-много пред очите им.

Това напълно устройваше дентрасите, защото обичаха парите на вогоните — една от най-стабилните валути на Вселената, — но ненавиждаха самите вогони. Единствените вогони, които дентрасите с удоволствие гледаха, бяха ядосаните вогони.

И благодарение именно на този съвсем незначителен, но известен на Форд Префект факт, в момента той не представляваше облаче водород, озон и въглероден едноокис.

Счу му се, че някой изпъшка. На светлината на кибритената клечка видя как една масивна сянка помръдва леко на пода. Бързо изгаси клечката, бръкна в джоба си, намери това, което търсеше, и го извади. Разкъса го отгоре и го разклати. Сянката отново помръдна.

Форд Префект каза:

— Купих малко фъстъци.

Артър Дент се размърда и отново изпъшка, като мърмореше нещо несвързано.

— Хайде, вземи си — подкани го Форд и отново подаде кесийката, — ако за пръв път попадаш в телепортиращ лъч, навярно си изгубил доста сол и белтъчини. Бирата, която изпи, трябва да е помогнала малко на организма ти да понесе напрежението.

— Ухххррр… — обади се Артър.

Отвори очи.

— Тъмно е — каза той.

— Да — каза Форд Префект, — тъмно е.

— Никаква светлина — повтори Артър Дент. — Тъмно е, никаква светлина.

Едно от нещата, които Форд Префект намираше най-трудни за разбиране у хората, бе навикът им постоянно да заявяват и повтарят най-най-очевидни неща, като например „Днес времето е хубаво“ или „Много си порасъл“, или „Божичко, имаш вид на човек, паднал в кладенец, дълбок трийсет фута, добре ли си?“. Първоначално Форд Префект развиваше следната теория, за да си обясни това странно поведение. Ако човешките същества не мърдат устните си постоянно, разсъждаваше той, устата им навярно се слепват. Но след неколкомесечни размишления и наблюдения той се отказа от тази теория в полза на друга. Ако не мърдат постоянно устните си — разсъждаваше той, — започват да работят мозъците им. След време се отрече и от тази теория, защото му се стори цинична и възпрепятстваща взаимното разбирателство и реши, че в последна сметка човешките същества все пак са му симпатични, но през всичкото време ужасно го безпокоеше фактът, че има страхотно много неща, за които нищо не знаят.

— Да — съгласи се той с Артър, — никаква светлина. — Даде му от фъстъците. — Как се чувстваш? — попита го той.

— Като на война — отвърна Артър, — всеки момент може да изляза от строя.

Форд го изгледа неразбиращо в мрака.

— Ако те попитам къде по дяволите се намираме — каза Артър с треперещо гласче, — ще съжалявам ли?

Форд се изправи.

— В безопасност сме — каза той.

— Слава богу — каза Артър.

— Намираме се в малък камбус — поясни Форд, — на един от космическите кораби от пътностроителната флотилия на вогоните.

— Аха — каза Артър, — явно това е някакво по-особено значение на думата „безопасен“, непознато за мен до този момент.

Форд запали още една клечка, за да види къде е електрическият ключ. Чудовищните сенки отново се надигнаха и заподскачаха. Артър с мъка се изправи на крака и се сви от уплаха. Зловещи, причудливи сенки сякаш се втурнаха срещу него, непознати зловония изпълваха въздуха и проникваха в дробовете му, а някакво приглушено дразнещо бръмчене пречеше на мислите му да се съсредоточат.

— Как се озовахме тука? — попита той, треперейки леко.

— Взеха ни на стоп — отвърна Форд.

— Моля? — каза Артър. — Да не искаш да кажеш, че просто вдигнахме палци и някакво зелено опулено чудовище си показа главата навън и ни каза: „Хайде, момчета, качвайте се бързо, мога да ви закарам до Бейсингстоукското обръщало.“

— Ами, общо взето, да — каза Форд. — Само че „палецът“ представлява електронно Суб-Ета сигнално устройство, а обръщалото е при Барнардовата звезда на шест светлинни години оттука, но иначе горе-долу позна.

— И за зеленото опулено чудовище ли?

— Зелено е, да.

— Добре — каза Артър, — кога мога да се върна вкъщи?

— Не можеш — отвърна Форд Префект и откри електрическия ключ, — затвори си очите — каза той и запали лампата.

Дори и Форд се изненада.

— Боже мили — каза Артър, — това наистина ли е вътрешността на летяща чиния?

* * *

Простетник вогон Джелтц затътри грозното си зелено туловище към командния пункт. Винаги се чувстваше изнервен след разрушаването на населени планети. Искаше му се някой да дойде и да му каже, че това никак не е хубаво, тъй да му кресне, че да му олекне. Тръшна се колкото се може по-тежко на стола пред пулта за управление, като се надяваше, че ще се счупи и ще му даде възможност наистина да се ядоса на нещо, но той само изскърца някак си жаловито.

— Изчезвай! — кресна той на младия вогон от охраната, който в този момент влизаше в командния пункт.

Онзи моментално изчезна с чувство на облекчение. Радваше се, че няма той да му предаде съобщението, което току-що бяха получили. Това бе официално съобщение, което гласеше, че в момента на правителствения научноизследователски полигон на Дамогран тържествено се представя един чудесен принципно нов космически кораб, който ще направи транскосмическите супер-магистрали съвсем ненужни.

Една друга врата се отвори, но този път капитанът на вогоните не му кресна, защото това бе вратата откъм кухненските помещения, където дентрасите приготвяха храната му. С удоволствие би похапнал.

Огромно космато същество мина, подскачайки през прага, понесло на поднос обяда му. Хилеше се като малоумно.

Простетник вогон Джелтц беше много доволен. Знаеше, че когато един дентраси има толкова доволен вид, някъде на кораба става нещо, което наистина може да го вбеси.

 

 

Форд и Артър се заоглеждаха смаяни.

— Е, как ти се струва? — попита Форд.

— Малко е мизерно, нали?

Форд се намръщи при вида на мръсните дюшеци, немитите чаши и миризливите, с неизвестно предназначение части от чуждоземно бельо, разхвърляни из малката кабина.

— Ами нали разбираш — рече Форд, — просто един работен кораб. А това е спалното помещение на дентрасите.

— Струва ми се, че ги нарече вогони или нещо подобно.

— Да — каза Форд, — вогоните командват кораба, а дентрасите са техните готвачи. Те ни пуснаха на кораба.

— Нищо не разбирам — каза Артър.

— Слушай, хвърли един поглед на това — каза той, седна на един дюшек и започна да тършува из кожената си чанта.

Артър опипа със свито сърце дюшека, но се престраши и седна. Всъщност нямаше основание за безпокойство, защото всички дюшеци, които се отглеждат в блатата на Скорншелъс Зета, много грижливо и старателно се умъртвяват и изсушават, преди да се пуснат в употреба. Изключително редки са случаите, когато в някой от тях отново се заражда живот.

Форд подаде книгата на Артър.

— Какво е това? — попита Артър.

— Нарича се ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ. Представлява нещо като електронна книга. Може да ти даде всякакви сведения по всички въпроси, които те интересуват. За това е предназначена.

Артър я заобръща неспокойно в ръката си.

— Калъфката й ми харесва — отбеляза той. — БЕЗ ПАНИКА. Това е първото полезно и понятно нещо, което чувам през този ден.

— Ще ти покажа как работи — каза Форд. Грабна я от Артър, който все още я държеше тъй, сякаш имаше в ръцете си умряла преди две седмици чучулига, и я извади от калъфката.

— Натискаш това копче тука, екранът светва и се появява индексът.

Екранът, около три на четири инча, светна и някакви цифри започнаха да преминават по него.

— Искаш да получиш информация за вогоните, набирам това име ей по този начин — пръстите му докоснаха още няколко копчета — ето ти я.

Думите ПЪТНОСТРОИТЕЛНА ФЛОТИЛИЯ НА ВОГОНИТЕ се изписаха на екрана със зелени букви.

Форд натисна едно голямо червено копче непосредствено под екрана и по него заподскачаха някакви думи. Едновременно с това книгата започна да изчита текста с тих, спокоен, равномерен глас.

Тя каза следното:

„Пътностроителна флотилия на вогоните. В случай че желаете някой вогон да ви вземе на стоп, нашият съвет е — забравете го. Те са една от най-неприятните раси в Галактиката — не толкова зли, колкото проклети, дребнави, досадни и коравосърдечни. И пръста си не биха помръднали, за да спасят собствената си баба от кръвожадния звяр Бъкблатер от Траал, ако за това няма заповед в три подписани екземпляра, получена, върната, обжалвана, загубена, намерена, разследвана, отново загубена и накрая заровена в мек торф в продължение на три месеца и преработена в подпалки за огън.

Най-ефикасният начин да получиш нещо за пиене от вогон е, като си напъхаш пръста дълбоко в гърлото му, а най-лесно можеш да го раздразниш, като поднесеш баба му за закуска на кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал.

За нищо на света не позволявайте на някой вогон да ви чете стиховете си.“

Артър премигна озадачено.

— Каква странна книга! Тогава как успяхме да се качим?

— Ами работата е в това — каза Форд, като напъха книгата обратно в калъфката, — че вече е остаряла. Сега събирам информация за новото допълнено издание и едно от нещата, които ще трябва да добавя, е това, че понастоящем вогоните наемат за готвачи дентрасите и това ни отваря една доста полезна малка вратичка.

Болезнена гримаса премина през лицето на Артър.

— Но кои са дентрасите? — попита той.

— Големи симпатяги — отвърна Форд. — Те са най, ама наистина най-добрите готвачи и най-големите майстори на коктейли и от нищо друго не се интересуват. И с удоволствие помагат на стопаджиите да се качат на борда — отчасти, защото им е приятна компанията им, но най-вече защото това дразни вогоните. Точно такива неща е нужно да знаеш, ако си беден стопаджия и желаеш да видиш чудесата на Вселената за по-малко от трийсет алтериански долара на ден. Ето в това се състои моята работа. Интересно, нали?

Артър имаше объркан вид.

— Звучи страшно интересно — каза той и се намръщи към един от другите дюшеци.

— За съжаление бях принуден да остана на Земята доста повече, отколкото възнамерявах — каза Форд. — Пристигнах за седмица, а останах петнайсет години.

— Не ми е ясно как изобщо се добра дотам.

— Много лесно — едно типче ме взе на стоп.

— Типче ли?

— Да.

— Ами какво е…?

— Типче ли? Това са най-често богати хлапаци, които се чудят какво да правят. Обикалят Галактиката и търсят планети, които все още не са установили контакт с чужда цивилизация, за да ги бъзикат.

— Бъзикат ли? — Артър започна да подозира, че на Форд му доставя удоволствие да прави живота му по-труден.

— Да — отвърна Форд, — бъзикат ги. Избират си някое отдалечено място, приземяват се пред някой нищо неподозиращ нещастник, на когото никой никога няма да повярва, и започват да се разхождат пред него, като се перчат с глупавите антени на главите си и издават бипкащи звуци. Наистина се държат като деца.

Форд се излегна върху дюшека с ръце под главата и придоби вбесяващо доволен от себе си вид.

— Форд — каза Артър, — не знам дали въпросът ми няма да ти прозвучи глупаво, но аз какво правя тука?

— Ами това вече го знаеш — каза Форд. — Спасих те от Земята.

— А със Земята какво стана?

— О, унищожена е.

— Така ли — изрече Артър с равен глас.

— Да. Просто се изпари в космоса.

— Виж какво — каза Артър, — не ми е много приятно да чуя това.

Форд се намръщи и като че ли се замисли над думите на Артър.

— Да, разбирам — изрече той накрая.

— Разбираш ли! — извика Артър. — Нима разбираш!

Форд скочи на крака.

— Виж какво пише на книгата! — изсъска той настойчиво.

— Какво?

— БЕЗ ПАНИКА.

— Не съм се паникьосал!

— Паникьосваш се.

— Добре де, паникьосвам се. Какво друго ми остава?

— Просто тръгни с мене и се забавлявай. Галактиката е много интересно място. Пъхни тази рибка в ухото си.

— Моля? — каза Артър с доста учтив, както му се стори, тон.

Форд държеше в ръката си малко стъклено бурканче. Съвсем ясно се виждаше как в него се щура миниатюрна жълта рибка. Артър премигна няколко пъти. Много му се щеше поне едно нещо да си е на мястото, тъй че да може да се опре на него. Например щеше да е много по-спокоен, ако редом с долното бельо на дентрасите, камарите дюшеци от Скорншелъс и човека от Бетелгиус, който му подаваше тази малка жълта рибка и му предлагаше да си я сложи в ухото, ако редом с всичко това се намираше и едно най-обикновено пакетче грис. Но нищо подобно не се виждаше и затова той не се чувствуваше никак спокоен.

Изведнъж ги връхлетя страхотен шум, източникът на който му бе напълно неизвестен. Артър застена от ужас — приличаше му на човек, който се опитва да прави гаргара, докато се сражава с глутница вълци.

— Шшшт! — каза Форд. — Слушай, това може да е важно.

— В-в-ажно ли?

— Капитанът на вогоните прави съобщение по уредбата.

— Ама вогоните тъй ли говорят?

— Слушай ти казах!

— Но аз не им разбирам езика!

— Няма значение. Просто пъхни тази рибка в ухото си.

Със светкавично движение Форд залепи дланта си до ухото на Артър и той изпита отвратителното усещане, че рибката се плъзва дълбоко в ушния му канал. Стенейки от ужас, задращи по ухото си, но след това бавно се извърна с ококорени от почуда очи. Изпитваше онова познато чувство — само че като слухово възприятие, — обземащо човек, който наблюдава силуетите на две черни лица и изведнъж открива, че всъщност това е бял свещник. Или пък вижда как множеството цветни точици върху белия лист изведнъж се подреждат и образуват цифрата шест, което означава, че очният лекар ще му иска много пари за нов чифт очила.

В ушите му звучеше същият хърхащ вой, само че сега, неизвестно как, се бе преобразил в перфектен и напълно разбираем английски език.

И ето какво чу…

Бележки

[1] Истинското име на Форд Префект е произносимо единствено на един малко известен бетелгиуски диалект, понастоящем напълно изчезнал след онова страшно бедствие Хрънг, стоварило се върху Бетелгиус Седем през Гал/Сид./Год. 03758 и изтребило до крак всички стари праксибетелски общности. Бащата на Форд бе единственият човек, оцелял след страшното бедствие Хрънг, стоварило се върху планетата, и то по някаква невероятна случайност, която той до края на живота си така и не успя да обясни задоволително. Изобщо целият случай беше забулен в някаква тъмна мистерия: никой всъщност не знаеше какво е това „Хрънг“, нито пък защо бе решило да се стовари тъкмо върху Бетелгиус Седем. Бащата на Форд, след като махна с ръка и отпъди облаците на съмнението, които нямаше как да не се съберат над него, се пресели на Бетелгиус Пет, където стана и баща, и чичо на Форд; а в памет на своите измрели сънародници го кръсти на древния праксибетелски език.

И тъй като Форд не се научи да изговаря истинското си име, след време баща му умря от срам — срамът все още е смъртоносно заболяване в някои части на Галактиката. Съучениците му му дадоха прякора Икс, което на езика на Бетелгиус Пет означава „момче, което е неспособно да даде задоволителен отговор на въпроса, какво е това «Хрънг» и защо е трябвало да се стовари именно върху Бетелгиус Седем“. Б.а.