Дъглас Адамс
Пътеводител на галактическия стопаджия (22)

Глава XXI

Артър се разхождаше мрачно по повърхността на Магратеа. Форд предвидливо му бе оставил своя екземпляр на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ, за да не скучае, докато чака. Натисна напосоки няколко копчета.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ е една доста неравномерно редактирана книга и съдържа много пасажи, които за едновремешните редактори бяха задоволителни.

В един от тях, например този, на който Артър случайно попадна, се разказва за преживелиците на някой си Вийт Вууджагиг, скромен млад студент в Максимегалонския университет, постигнал блестящи успехи в областта на античната филология, трансформационна етика и вълново-хармонична теория на историческата перцепция. По-късно обаче, след една пиянска нощ със Зейфод Бийблброкс, прекарана в пиене на Пангалактически гаргаробластери, бил обзет от неутолимото желание да проучи съдбата на всички химикалки, които бил купил през последните няколко години.

Последвал дълъг период на старателни проучвания. През това време той успял да посети всички по-големи бюра за изгубени химикалки из цялата Галактика. Накрая предложил една доста странна теория, която направила силно впечатление в научните среди по онова време. Някъде в космоса, твърдял той, редом с всички онези планети, населени с хуманоидни, влечугоидни, рибоидни същества, ходещи дървоиди и суперинтелигентни оттенъци на синия цвят, съществува и една планета, изцяло обитавана от химикалкоидни форми на живот. И именно към тази планета се отправят безпризорните химикалки, като се провират тихичко през разни миши дупки в космоса, за да се доберат до един свят, където знаят, че ще могат да се наслаждават на един уникален химикалкоиден начин на живот, изпълнен с това, което химикалките разбират под радости и положителни емоции.

Като всички останали теории, и тази се възприемала нормално и с интерес до деня, в който Вийт Вууджагиг най-неочаквано заявил, че е открил тази планета и че е поработил там известно време като шофьор на лимузина при едно семейство евтини и прости зелени химикалки. В резултат на това бил задържан, затворен, написал книга и накрая бил обложен с тежки данъци — наказание, което обикновено се налага на онези, които публично се правят на глупаци.

Когато след време изпратили експедиция към посочените от Вууджагиг координати на планетата е космоса, успели да открият само един малък астероид, населен от самотен старец, който непрекъснато повтарял, че всичко е лъжа, въпреки че по-късно открили, че това не отговаря на истината.

Открит обаче остава въпросът както за мистериозните 60 000 алтериански долара, ежегодно внасяни в Браитисвогачската банкова сметка на стареца, така и за изключително доходната търговия, която Зейфод Бийблброкс върти с употребявани химикалки.

След като прочете това, Артър остави книгата. Роботът изобщо не се помръдваше от мястото си. Артър стана и се качи на върха на кратера. Обиколи го веднъж и наблюдава прекрасния залез на двете слънца на Магратеа.

След това отново слезе долу. Събуди робота, защото все пак е за предпочитане да разговаряш дори и с един маниакално депресиран робот, отколкото с никой.

— Стъмва се — каза той. — Гледай, роботе, звездите вече се показват.

От глъбините на една тъмна мъглявина се виждат твърде малко звезди, и то съвсем неясно, но все пак се виждаше нещо.

Роботът покорно погледна към тях, после пак сведе поглед.

— Знам — каза той. — Отвратително, нали?

— Ама какъв залез! Никога, дори и в най-фантастичните сънища, не съм виждал подобно нещо. А двете слънца — сякаш огнени планини се топят в пространството.

— Виждал съм го — каза Марвин. — Нищо не струва.

— А моята планета си имаше само едно слънце — не се отчайваше Артър. — Знаеш ли, аз съм от една планета, наречена Земя.

— Знам — каза Марвин. — Само за това приказваш. Трябва да е било отвратително място.

— О, не, беше много красива.

— Имаше ли океани?

— О, да — каза Артър с въздишка, — огромни безбрежни вълнуващи се сини океани…

— Не понасям океани — каза Марвин.

— Кажи ми — поинтересува се Артър, — с другите роботи погаждаш ли се?

— Мразя ги — отвърна Марвин. — Къде тръгна?

Търпението на Артър се бе изчерпало и той се изправи.

— Ще направя още една обиколка — каза той.

— Върви, не ти се сърдя — каза Марвин и преброи петстотин деветдесет и седем милиарда овце, преди да потъне в сън секунда по-късно.

Артър размаха ръце, за да накара кръвообращението си да заработи малко по-въодушевено. Отново потегли нагоре по склона на кратера. Тъй като атмосферата беше рядка и нямаше луна, нощта настъпваше много бързо и вече беше доста тъмно. Поради това Артър буквално се сблъска със стареца, преди още да го е забелязал.