Дъглас Адамс
Пътеводител на галактическия стопаджия (35)

Глава XXXIV

Въздухолетът се понесе със скорост, надвишаваща Р 17, през стоманения тунел, който водеше навън към грозната повърхност на планетата, залята от поредната нерадостна утринна дрезгавина. Зловеща сива светлина се лееше върху студената земя.

„Р“ е мярка за скорост, определена като разумната скорост при пътуване, съобразена със здравословното и душевно състояние на пътниците и с това, че не бива да закъсняваш повече от, да речем, пет минути. От това очевидно следва, че тя е една почти безкрайно променлива величина, зависима от обстоятелствата, защото първите два фактора варират не само при една постоянна скорост, но също и при отчитането на третия фактор. Ако не се третира с нужното спокойствие, това равенство може да доведе до болезнени стресови състояния, язви и дори смърт.

Р 17 не е някаква точно определена стойност, но очевидно е твърде голяма.

Въздухолетът се стрелна във въздуха със скорост, надвишаваща Р 17, стовари ги непосредствено до „Златно сърце“, който стоеше твърдо върху замръзналата земя като бялнал се кокал и после стремглаво се понесе назад в същата посока, от която бяха пристигнали вероятно по някаква много важна работа.

Четиримата се заковаха по местата си, загледани към кораба, треперейки.

До него имаше още един.

Това беше полицейският кораб от Благулон Капа — закръгленичък, подобен на акула, сивкавозелен на цвят, покрит от горе до долу с черни, изписани по шаблон букви с най-различна големина и степен на неприветливост. Буквите информираха всеки, който си направеше труда да ги прочете, откъде идва корабът, към кой полицейски отдел спада и как може да бъде зареден с гориво.

Изглеждаше някак неестествено тъмен и притихнал дори и за кораб, чийто двучленен екипаж в момента лежи задушен в една задимена зала на няколко мили под повърхността. Това е едно от онези странни неща, които не могат да бъдат обяснени и дефинирани, но човек винаги може да усети кога един кораб е напълно мъртъв.

Форд го усети и това му се стори много загадъчно — един кораб и двама полицаи най-неочаквано и самопроизволно бяха умрели.

От собствен опит знаеше, че във Вселената просто не стават такива неща.

Останалите трима също го усетиха, но още по-силно усетиха страшния студ и забързаха обратно към „Златно сърце“, обхванати от остър пристъп на липса на любопитство.

Форд остана и отиде да разгледа благулонския кораб. Докато вървеше, за малко не се препъна в една неподвижна стоманена фигура, легнала по очи в студения прах.

— Марвин! — извика той. — Какво правиш тук?

— Моля ти се, не се чувствай задължен да ми обръщаш внимание — избоботи той приглушено.

— Но как се чувствуваш, метални друже? — попита Форд.

— Много потиснат.

— Какво се е случило?

— Не знам — отвърна Марвин, — не съм бил там.

— А защо — каза Форд, като приклекна до него и потрепера, — защо лежиш по очи в праха?

— Това е един от най-добрите начини да бъдеш нещастен — каза Марвин. — Не се преструвай, че искаш да разговаряш с мен. Знам, че ме мразиш.

— Не те мразя.

— Да, мразиш ме, всички ме мразят. Тъй е устроена Вселената. Достатъчно е да заговоря с някого и започва да ме мрази. Дори и роботите ме мразят. Ако просто не ми обръщаш внимание, възможно е да се махна оттук. — Повдигна се с мъка на крака и решително се обърна в обратна посока.

— Онзи кораб ме мразеше — каза той унило и посочи към полицейския кораб.

— Онзи кораб? — попита Форд, внезапно заинтригуван. — Какво стана с него? Знаеш ли?

— Намрази ме, защото говорих с него.

— Говори ли му? — възкликна Форд. — Как така говори с него?

— Много просто. Стана ми много скучно и се чувствах потиснат, затова отидох и се включих към външния терминал на компютъра. Разговарях с компютъра надълго и нашироко и му разясних възгледите си за Вселената — каза Марвин.

— И какво се случи? — попита настойчиво Форд.

— Той се самоуби — каза Марвин и потегли бавно към „Златно сърце“.