Дъглас Адамс
Пътеводител на галактическия стопаджия (14)

Глава XIII

Марвин продължаваше да се тътри по коридора и да се вайка.

— … и освен това чувствам страшни болки във всички диоди от лявата ми страна…

— Не думай — каза Артър мрачно, крачейки до него. — Наистина ли?

— О, да! — каза Марвин. — Откога им викам да ги сменят, ама кой да те чуе.

— Мога да си представя.

Откъм Форд се чуваха неопределени подсвирквания и хъмкания.

— Виж ти, виж ти — повтаряше си той, — Зейфод Бийблброкс…

Внезапно Марвин спря и вдигна ръка.

— Нали разбрахте какво се случи току-що?

— Не, какво? — попита Артър, макар че никак не му се щеше да знае.

— Стигнахме до още една от онези врати.

В стената на коридора се виждаше вградена плъзгаща се врата. Марвин я огледа подозрително.

— Добре де — каза Форд нетърпеливо, — няма ли да влезем?

— НЯМА ЛИ ДА ВЛЕЗЕМ? — изимитира го Марвин. — Да, ще влезем. Това тук е входът към мостика. Наредено ми е да ви заведа на мостика. Никак няма да се учудя, ако това се окаже най-голямото изпитание за интелектуалните ми способности днес.

Бавно, с огромно отвращение пристъпи към вратата, подобно на ловец, дебнещ жертвата си. Изведнъж тя се плъзна и отвори.

— Благодаря ви — каза тя — за това, че ощастливихте една най-обикновена врата.

Дълбоко в гърлото на Марвин заскърцаха зъбчатки.

— Интересно защо — поде той с гробовен глас — точно когато си мислиш, че е невъзможно животът ти да стане по-непоносим, изведнъж се оказва, че е възможно.

Промъкна се с мъка през вратата и остави Форд и Артър да се гледат учудено и да свиват рамене. Отвътре се чу гласът на Марвин.

— Предполагам, че сега ще поискате да видите пришълците — каза той. — Ами аз какво да правя? Да седна в оня ъгъл и да ръждясам или предпочитате да се разпадна, тъй както съм застанал прав?

— Благодаря, Марвин. Би ли ги поканил да влязат? — чу се друг глас.

Артър погледна към Форд и се изненада, като видя, че се смее.

— Какво…?

— Шшшшт! — каза Форд. — Хайде да влизаме.

Прекрачи прага и влезе вътре.

Артър го последва доста неспокойно и с изумление видя един човек, отпуснал се дълбоко в креслото си и вдигнал крака върху пулта за управление, да чопли с лявата си ръка зъбите на дясностоящата си глава. Дясностоящата глава изглеждаше напълно погълната от тази задача, но лявостоящата бе разцъфнала в широка, ведра, безгрижна усмивка. Броят на нещата, които Артър не можеше да повярва, че вижда, ставаше застрашително голям. Долната му челюст се отпусна и известно време остана така.

Странният човек махна вяло с ръка към Форд и с ужасна престорена невъзмутимост каза:

— Здравей, Форд. Как си? Радвам се, че реши да наминеш.

Форд не му остана длъжен.

— О, Зейфод — каза той провлачено и също тъй невъзмутимо, — страшно се радвам, че те виждам. Изглеждаш добре, допълнителната ръка много ти отива. Много хубав кораб си откраднал.

Артър го гледаше опулено.

— Да не искаш да кажеш, че познаваш този човек? — попита той и посочи Зейфод с треперещ пръст.

— Как да не го познавам! — възкликна Форд. — Това е… — млъкна и реши да ги представи в обратен ред. — О, Зейфод, това е един мой приятел, Артър Дент — каза той, спасих го, когато разрушаваха планетата му.

— О, така ли? — каза Зейфод. — Здравей, Артър, радвам се, че си се отървал.

Дясностоящата му глава го погледна бегло, каза едно „здравей“ и отново се обърна, за да й чоплят зъбите.

— А това, Артър — продължи Форд, — е моят несъщ братовчед Зейфод Бийбл…

— Вече се познаваме — каза Артър троснато.

Ако си караш спокойно по магистралата, като държиш лентата за изпреварване и без да си даваш много зор, префучиш покрай няколко вече задъхващи се коли и си доста доволен от себе си, и в този момент неволно включиш от четвърта на първа вместо на трета, принуждавайки двигателя да изскочи изпод капака в доста окаяно състояние, навярно ще бъдеш толкова слисан, колкото бе Форд Префект при думите на Артър.

— Ъъъ… какво? — продължи той.

— Казах, че се познаваме.

От изненада Зейфод се сепна и си разкървави венците в едната уста.

— Хей… ъъъ… така ли? Хей… ъъъ.

Форд се извърна към Артър и в очите му заигра ядно пламъче.

Сега, когато се чувстваше на собствен терен, изведнъж започна да съжалява, че се е обвързал с този първобитен профан, който имаше толкова представа за нещата в Галактиката, колкото една мушица в Илфорд имаше представа за живота в Пекин.

— Как така се познавате? — ядоса се той. — Та това е Зейфод Бийблброкс от Бетелгиус Пет, ако искаш да знаеш, а не някакъв си Мартин Смит от Кройдън.

— Не ме интересува — каза Артър хладно. — Нали се познаваме, Зейфод Бийблброкс — или може би… Фил?

— Какво! — извика Форд.

— Припомни ми, ако обичаш — каза Зейфод. — Изобщо не помня видовете.

— От едно събиране — подсказа му Артър.

— О, не ми се вярва — каза Зейфод.

— Що не престанеш, Артър! — сопна му се Форд. Но Артър нямаше спиране.

— От едно събиране. Преди шест месеца. На Земята… в Англия…

Зейфод поклати глава и се усмихна накриво.

— Лондон — упорстваше Артър, — Излингтън.

— Ааа — каза Зейфод, като трепна виновно, — ОНОВА събиране.

Не постъпваха честно към Форд. Той въртеше глава и поглеждаше ту към Артър, ту към Зейфод.

— Какво? — извика той на Зейфод. — Да не искаш да кажеш, че си ходил на онази мизерна малка планета?

— А не, разбира се, че не съм — отрече Зейфод разпалено. — Е, не е изключено да съм се отбивал там за малко, нали разбираш, на път за някъде…

— Но аз бях заседнал там цели петнайсет години!

— Да, ама аз не знаех това, нали така?

— И какво прави там?

— Помотах се малко, поогледах се.

— И се домъкна на едно събиране, без да е канен — каза Артър, треперейки от гняв. — Всички бяхме маскирани.

— Е да, иначе нямаше как да дойда, нали така? — каза Зейфод.

— На това събиране — продължи Артър — имаше едно момиче… Но както и да е, сега това няма никакво значение. Изчезна Земята, превърна се в облак дим…

— Престани най-сетне да оплакваш онази проклета планета — каза Форд. — Кое беше това момиче?

— Просто едно момиче. Е, в интерес на истината доникъде не бях стигнал с нея. Въпреки че цяла вечер правех опити. Иначе си я биваше. Красива, очарователна, страхотно интелигентна. И когато най-сетне останах насаме с нея и подхванах едни сладки приказки, домъква се този твой приятел и й вика: „Здрасти, маце, тоя тук какво ти дотяга? Я по-добре ела да си поговорим ние двамцата. Аз съм от друга планета.“ Повече не я видях.

— Зейфод?! — извика Форд.

— Да, точно така беше — каза Артър, като го гледаше кръвнишки и се опитваше да не изглежда глупак. — Тогава имаше само две ръце и една глава и се представи като Фил, но…

— Но трябва да признаеш, че наистина се оказа от друга планета — каза Трилиън, която се появи на другия край на мостика.

Тя дари Артър с лъчезарната си усмивка, която го съкруши като тон тухли, стоварили се върху главата му, след това насочи вниманието си към пулта за управление.

В продължение на няколко секунди цареше тишина. После от бъркотията, настанала в Артъровия мозък, изплуваха няколко думи.

— Триша Макмилън? — каза той. — Как попадна тук?

— Също като тебе — каза тя. — Качих се на стоп. В края на краищата с една научна степен по математика и друга по астрофизика какво друго ми оставаше? Или това, или пак на опашката за безработни в понеделник.

— Безброй минус едно — избърбори компютърът. — Това е крайният резултат.

Зейфод погледна Форд, после Артър и накрая Трилиън.

— Трилиън — каза той, — всеки път ли, когато използуваме невероятностния двигател, ще се случва нещо подобно?

— Страхувам се — отвърна тя, — че е твърде вероятно.