Карл Май
Аллах ил Аллах! (6)

Пета глава
Аллах ху-ху-ху!

На следващото утро, когато слънцето все още не беше изгряло, аз станах и напуснах помещението, което ни бе предоставено на мен и на Халеф.

Излязох навън, поех по галерията и, като се изкачих по вече познатите ми стъпала, се озовах на открито.

Долу в дуара все още цареше спокойствие и тишина. Но не за дълго, защото веднага щом горният край на слънчевия диск се показа на хоризонта, насреща откъм големите каменни стъпала проехтяха три удара върху споменатата вече дъска, а после се извиси силният глас на муадина:

— Хай алас салах! Хай алал фалах! Станете, правоверни, пригответе се за молитва! Слънцето изплува от пясъчното море.

Видях как бедуините започнаха да излизат от шатрите си и да коленичат на земята с лица, обърнати в посока към Мека. И ако заради голямото разстояние не можех да ги чувам, то поне знаех, че кой с по-силен, кой с по-слаб глас молитвено заповтаряха думите на фатихата, които със звучен глас им извикваше муадинът. Същевременно молещите се „миеха“ ръцете си с пясък и изговаряха мохамеданското верую:

— Аллах ил Аллах, уа Мохамед расул Аллах — Бог е Бог и Мохамед е неговият Пророк!

После хората наставаха и се наканиха да се заловят с ежедневните си занимания, ала тогава гласът на муадина се разнесе отново:

— Чуйте, вие правоверни, какво имам да ви известявам!

Видях как хората се събраха на групи и как всички погледи се отправиха към него.

— Изправил съм се пред вас по поръчение на могъщия Фалахд, чието пълно име е Фалахд Аса Бен Али Солиман Юсуф Ибн Калаф Омар ал Азихми. Имам да ви възвестявам следното: в мига, когато слънцето застане точно над главите на правоверните, Фалахд ще излезе извън дуара и ще отиде пред стадата, за да се бие с мъжете, които вчера отговориха на неговата покана за двубой. Най-напред той ще се бие с Кара Бен Немзи ефенди, после с Тарик и накрая с Хилал. Двубоят може да свърши или с нечия смърт, или пък ако някой помоли за милост, както е обичаят в пустинята, Фалахд не желаеше да има никаква милост, но бе принуден да се подчини на закона на племето. Всички синове и дъщери на салахите ще дойдат, за да наблюдават двубоя от неговото начало до самия му край. Ханумата Бадия ще принадлежи на победителя, а заедно с нея той ще заслужи честта да стане предводител на племето, както и титлата „шейх ал урди“^[1]. Дано Аллах и Пророкът бъдат с него, както и с всички нас!

Значи щях да живея точно до обед — не по-дълго. За да отдам дължимото се на истината, ще трябва да си призная, че не бях дотам лекомислен, да не вярвам много-много в подобен тъжен изход от двубоя. Съвсем не изпитвах чувството, че няма да имам повече възможността да се възхищавам на залеза на слънцето, така че изобщо не позволих на мислите за предстоящия двубой да ми развалят удоволствието, което ми доставяше гледката отгоре. Наистина, пустинята бе много красива! И човек трябваше да застане точно на това място, за да може да оцени по достойнство нейната хубост.

Докато се връщах към жилището си, срещнах Тарик. Казах му, че ми се иска да предприема кратка утринна езда и той изяви готовност да ме придружи до конските стада. Преди това отидох да извикам Халеф, който желаеше да ми прави компания. Заварих го буден. Занимаваше се с изкърпване на дрехите си, пострадали доста по време на продължителното ни пътуване.

Слязохме по широките стъпала и се отправихме към пасящите коне извън дуара. Тарик избра две превъзходни и много скъпи кобили, които бяха собственост на ханумата. Той забеляза възхитените ни погледи и каза:

— Аз съм началник на охраната и мога да ви предоставя тези животни. На стотици дни път оттук няма да намерите други, които да се мерят с тях. Ханумата доведе тези кобили от нейната родина. Бени аббасите са се прочули със своето коневъдство. Те имат такива кобили, чието родословно дърво е изписано върху пергамент, дълъг десетина аршина.

Конете бяха оседлани съвсем леко. Метнахме се на тях и поехме на юг. Скоро забелязахме, че сме възседнали истински чистокръвни бегачи, защото когато след пет минути се огледахме назад, оазисът се намираше вече толкова надалеч, че руините изобщо не се виждаха. Въпреки това не забавихме хода на бързоногите животни, защото да летиш като лястовица към безбрежния хоризонт на гърба на такъв кон е висше удоволствие.

Продължихме все така в права посока. Когато след около един час най-сетне спряхме, сигурно бяхме изминали разстояние от три немски мили и то все в летящ галоп. Въпреки това по конете не личаха никакви следи от пренапрежение на силите или от умора. Не се виждаше никаква пяна по муцуните им, а по телата им нито капка пот. Дишането им бе равномерно.

Както изглеждаше, този ден иначе толкова веселият Халеф не бе в кой знае колко добро настроение. Той хвърли наоколо навъсен поглед и промърмори:

— Навсякъде само пустиня! Пясък и нищо друго освен пясък. Да слезем от конете, за да поседнем в тази напълно изоставена от Аллаха пустош!

Настанихме се възможно по-удобно на пясъка. Животните спокойно останаха прави.

— Говориш за изоставена от Бога пустош, а нямаш никакво право! — казах му след известно мълчание.

Той само повдигна рамене и ме погледна неразбиращо.

— Нямам право ли? Я се огледай! Има ли наоколо някаква следа от живот?

— Има не само следи, ами може да се каже, че тук се създават и после разпространяват надалеч условия за изобилни форми на живот.

— Не те разбирам.

— Ей сега ще ме разбереш. От тази пустиня, чиято площ възлиза на стотици хиляди квадратни мили, се издига нагоре чудовищно нагорещен въздух, за да се отправи към двата полюса на земята и оттам отново да се върне обратно. Но по този път той губи от температурата си и пак достига Сахара като студен въздушен поток. Този въздушен поток поема в себе си и понася всичката срещната влага, изсипва я над планините, които го разделят и изпращат в различни посоки, като по този начин се превръща във фактор, който поддържа и разпространява различните форми на живот. И така, презираната от тебе пустиня има неоценимо значение за всяко живо същество на земята.

След тези думи, изречени с малко наставнически тон, Халеф остана да ме гледа с широко отворена уста. Накрая каза:

— Аллах акбар! Не го знаех! Все пак вие, френците, в много неща сте по-умни от бени арабите. Жалко, че не желаеш да прегърнеш учението на Пророка, но все някога ще те накарам да го направиш…

— … все едно дали искаш или не! — допълних през смях неговия вечен рефрен. — Струва ми се, че веднъж вече си ме уверявал в това.

— Хич не се смей! — недоволно измърмори той. — В крайна сметка няма да ти остане друг избор.

— Защо мислиш така?

Халеф не ми отговори. Дълго гледа в пясъка пред себе си. Най-сетне привидно съвсем спонтанно поде:

— Харесва ли ти ханумата на пустинята Бадия?

Естествено веднага се досетих накъде биеше той, но не се издадох, а си направих майтапа да го улесня в намеренията му:

— Възхитен съм от нея. Говорът й е като песента на бюлбюла^[2], очите й блестят като нур аш шамс^[3], а страните й приличат на свежи зухури^[4].

Скришом Халеф ми хвърли изпитателен поглед. Явно не бе съвсем наясно, дали трябваше да приеме думите ми сериозно или не. Аз обаче придадох на лицето си възможно най-блажения и възхитен израз. В резултат на това сянката, легнала върху помръкналата му физиономия бързо изчезна.

Дребосъкът отново помълча известно време, преди да продължи:

— Убеден ли си, че ще победиш великана?

— Изобщо не се съмнявам.

— А знаеш ли, какви последствия ще има това?

— Е, какви? — попитах аз, като изразът на напрегнато очакване не слезе от лицето ми.

— Ще трябва да се ожениш за овдовялата ханума Бадия.

Така, най-после той изплю камъчето. При това Халеф ме погледна дебнешком тъй, както лисицата гледа кокошката, подир която се промъква.

— Машаллах! — престорих се на слисан. — Изобщо не помислих за това.

— Какво ще правиш? — настоя той.

— А ти на какво мнение си? — отговорих на въпроса с въпрос.

— Естествено ще трябва да се ожениш за нея. Нали знаеш, че ханумата се присъжда на победителя.

— Хмм! Ти не искаше ли Хилуя и аз да станем брачна двойка?

— Я не ми говори за тази уази^[5] — изкряска ми той. — Откакто Хилал взе да се увърта около нея, тя сякаш съвсем се промени. Със сигурност знам, че по-рано бе необходима само една твоя дума и Хилуя щеше да ти дари сърцето си.

— Хмм! — обадих се в знак на съмнение.

— Да, тя щеше да го направи — упорито ме увери той. — От нейната прислужница Халуя знам, колко силно копнее за теб още от първия миг, когато те е видяла.

— Кой? Халуя ли?

— Я не ме ядосвай! Естествено, че говоря за Хилуя! Но ти наблюдава ли вчера поведението на това лекомислено същество? През цялата вечер не откъсна очи от Хилал. И съвсем ясно забелязах, че той отвръщаше на погледите й. Тези неблагодарници, които дължат всичко на нас! Хилуя ни дължи свободата си, а Хилал — своя живот!

Аха! Ето откъде идвало лошото настроение на Халеф!

— Халеф, не се опечалявай! Просто техният късмет^[6] бил да се обичат и така било писано в книгата на съдбата.

— Значи с Хилуя нищо не става! Хвала на Аллаха! Ами с Бадия? С нея ти би станал щастлив, защото тя ми се струва далеч по-спокойна и по-улегнала от сестра си. Какво ще правиш?

— Ще последвам гласа на сърцето си — отговорих му двусмислено.

— Хамдулиллах! Най-после! — въодушевено възкликна Халеф, без да почувства двойния смисъл на моя отговор. — Тогава всичко е наред! Ти сам каза преди малко, че тя ти харесва. Но знаеш ли, какво ще последва след венчавката ти с Бадия?

— Сватбеният гуляй.

— Нямам предвид това, а нещо съвсем друго. Твоят просветлен разум сигурно ще ти подскаже, че е напълно невъзможно едно племе от шест хиляди привърженици на Пророка, без да се смятат жените, старците и децата, да се подчинява кой знае колко дълго на някакъв си шейх, който е християнин. И така, неизбежната последица от твоята женитба ще е тази, че ти ще прегърнеш учението на Пророка. Аллах акбар — Бог е велик, но радостта ми е още по-велика, защото най-после ще се сбъдне най-съкровеното желание на моя живот.

Престорих се, като че думите му съвсем са ме слисали.

— Наистина ли трябва да сменям вярата си?

— Изобщо няма друга възможност.

— Хмм, тогава ще премисля още веднъж цялата работа с женитбата.

— Няма какво да премисляш — енергично ми възрази той, — или Фалахд ще те победи в двубоя, или ти него. И в единия, и в другия случай победителят ще трябва да се ожени за ханумата. Не можеш да покриеш племето с вечен позор, като отблъснеш неговата повелителка. Такъв срам би могъл да се измие единствено с кръвта ти.

— Хмм! Значи работата е съвсем по-различна от онова, което си мислех. Но ти не смяташ ли, че ще е по-разумно първо да видим как ще се развият нещата, вместо предварително да си блъскаме главите над бъдещето? Та все още изобщо не е речено, че аз ще изляза победител. Вярно не се съмнявам в това, ала и най-малкото непредвидено обстоятелство може да направи на пух и прах цялата ми убеденост. Е, освен всичко друго поне за мен въпросът, кой ще получи Бадия за жена, си остава безпредметен. Но я погледни на юг! Виждаш ли нещо?

— Да, някаква тъмна линия.

— Трябва да се вгледаш по-добре. Линията се състои от отделни точки, които се движат.

— Да, сега ги различих и аз. Какво ли може да е това? — Сигурно някой керван.

— Да не би да идват с враждебни намерения?

— Едва ли! Но предпазливостта никога не е излишна. Хайде, да се качваме пак на седлата! Нека поогледаме този керван!

Подкарахме конете в споменатата посока. Точките, които образуваха въпросната тъмна линия, ставаха все по-големи и по-големи, докато накрая можехме вече да различим цяла върволица от камили. Те крачеха една подир друга като оглавника на всяка следваща бе вързан с въженце за опашката на камилата пред нея.

Начело вървеше шейхът ал кафилах, водачът на кервана. Той рядко язди и най-често се движи пеша. Острият му поглед внимателно обхожда кръгозора и открива в пясъка и най-незначителни следи. Ако керванът е съставен само от ездитни животни и бърза, естествено тогава и той язди камила или кон.

Преброихме не по-малко от сто и двайсет камили, повечето от които товарни животни. Само двайсетина бяха възседнати от ездачи. Не видях нито един кон. Това бе сигурен признак, че тези хора идваха от много далече.

Разбира се и те също ни забелязаха. Водачът им спря. Няколко ездачи се отделиха от кервана и бързо се насочиха към нас. Те бяха все мъже с високи кльощави фигури, с остри черти на лицата и редки проскубани бради — истински синове на жарката пустиня.

Когато се приближиха почти до нас, първият от тях спря своята камила и нададе вик на изненада, който прозвуча като крясък на лешояд. От другите също се чуха подобни възклицания.

— Салям алейкум! — поздрави ни той.

— Алейкум салям! — отвърнах на поздрава му.

— Бени салахи сте, нали?

— Не — отвърнах аз.

Човекът се стъписа, на полувисок глас каза няколко думи на своите придружители и още в следващия миг те ни обкръжиха. Това бяха очевидно враждебни действия. Веднага щом ги забелязаха от кервана, към нас се втурнаха в галоп повече от дузина други ездачи.

Положението ни изглеждаше твърде опасно. С изключение на ножовете си не бяхме взели други оръжия, докато тези непознати хора бяха въоръжени до зъби.

Въпреки всичко запазихме хладнокръвие.

— Какво искате от нас? — невъзмутимо попитах техния предводител.

— Вие сте разбойници! — сопна ни се той.

— Защо мислиш така? — усмихнах му се аз.

— Да не би да отричаш? Ей го моят камилски камшик, а той бързо ще те накара да си признаеш!

— Я остави камшика си на мира и по-добре ми кажи, защо ни смятате за разбойници!

— Яздите на крадени коне!

— И самият ти не го вярваш. Обикновено е невъзможно да се открадне някоя истинска кобила-кохали.

— Да, но тези са крадени! Плячкосали сте ги от бени салахите. Ние ще им ги върнем.

— Нямаме нищо против.

— Какво? Нямате намерение да се съпротивлявате, а доброволно ще се оставите да ви пленим?

— Да. Ние сме гости на бени салахите и ще ви придружим до техния дуар.

По лицето на предводителя се изписа израз на яд и досада, но той бързо изчезна. Човекът разбра, че е направил грешка, ала като честен бедуин не се поколеба нито миг да си я признае.

— Самихни — извинявай! Ти каза, че не сте бени салахи, ала все пак яздите на техните най-хубави коне. Следователно не е никак трудно някой да ви помисли за конекрадци.

— Та нима познавате толкова добре тези животни?

— Да. Те се родиха и бяха отгледани при нас.

— Навярно се заблуждаваш. Та вие да не сте от племето на бени аббасите, които живеят много далеч оттук?

— Ние сме бени аббаси и идваме на гости на бени салахите. Ей там в онази носилка седи нашият шейх.

Предводителят посочи към една хаджина, която носеше на гърба си скъпоценен тахтируан. Между дръпнатите настрани завеси се бе показало лице с достопочтен вид и сива брада.

— Какво? Нима е възможно? Бащата на Бадия и Хилуя? — извиках зарадван.

— Да. Бадия е негова дъщеря, но Хилуя му беше дъщеря.

— Как така?

— Хилуя е мъртва, убита е от туарегите, но ние отмъстихме за нея.

Едва сега се сетих, че бени аббасите все още изобщо нямаше как да знаят, че Хилуя е била спасена. Вече ми беше на езика да им кажа, че е жива, но се въздържах, защото се запитах дали достопочтеният старец ще се окаже достатъчно силен, за да понесе една толкова неочаквана радостна новина без опасност за здравето му. Ето защо тайно направих на Халеф предупредителен знак и казах на водача им следното:

— Ще ни разрешите ли да поздравим вашия шейх?

— А вие от кое племе сте?

— Аз идвам отдалече, от Запада, където живеят не малки племена, а големи и могъщи народи. А този мой слуга е от Магреб.

— Тогава навярно си ингилиз, а?

— Не, аз съм немча.

— Немча ли си? Досега не бях виждал човек от този народ, ала съм чувал, че те са добри хора, много по-добри от ингилизите. Ще кажа на шейха, че искате да го поздравите.

Изглежда шейхът беше чул разговора и с едно високо „рррее, рррее“ заповяда на камилата си да коленичи. После слезе от носилката, за да ни изчака прав да се приближим. Това беше рядка чест, толкова рядка, че сигурно си имаше някаква по-особена причина.

Естествено ние също скочихме от конете. Шейхът беше висок и цялата му фигура и поведение внушаваха респект. Той ме огледа доброжелателно от глава до пети и като ми подаде ръка, каза:

— Салям! Ти си немча, така ли?

— Салям! Да, такъв съм.

— Това е добре! Познаваш ли Фогел?

Този въпрос предизвика съвсем оправданото ми учудване. Несъмнено шейхът имаше предвид прочутия пътешественик и изследовател на Африка Едуард Фогел, който се беше осмелил да стигне чак до Канем, столицата на кралство Борну, и който по време на своята трудна и опасна езда през Сахара беше влязъл в контакт с няколко бедуински племена.

— Много добре го познавам, но той не е жив вече. Беше от моя народ — отвърнах аз.

— Той беше добър и смел мъж. Много ми е разказвал за страната и народа на немците. Вярно, оттогава минаха много години, ала не съм го забравил. Затова се радвам, че си немча. Но как попадна тук от толкоз далечна страна, за да гостуваш на бени салахите?

— Пътувам по света, за да опозная обичаите и нравите на другите народи, за да мога после да разказвам за тях в моята родина. Ето как се озовах и по тези места.

— Значи познаваш ханумата?

— Естествено, че я познавам. Наистина, пристигнахме тук едва вчера, но въпреки това…

— … но въпреки това — бързо ме прекъсна шейхът — несъмнено си спечелил пълното доверие на Бадия, иначе тя не би ви позволила да възседнете най-скъпите й коне. Тя е моя дъщеря. Моята единствена дъщеря. Как е тя? Добре ли е?

— Тя е мъдра предводителка на племето си и се чувства добре. Казваш, че е единствената ти дъщеря, ала тя спомена, че има една сестра.

— Говори ли ти за нея?

— Говори ми за баща си и за сестра си Хилуя. Тя обича безмерно и двамата.

— До този ден Аллах пощади сърцето й от голямата мъка. Тя все още не знае, какво се е случило. Хилуя не е вече между живите. Трябва да занеса тази лоша вест на ханумата.

— Мъжът, когото ти изпрати да ни пресрещне, спомена, че Хилуя не е вече жива. Той каза, че била убита от туарегите.

— Да. Тя тръгна на път, за да посети сестра си. По време на пътуването ги нападнали. Враговете ни са убили моето дете, както и всичките ми хора с изключение само на един, който успял да избяга. Той ми донесе тъжната вест. Вдигнахме се на поход за отмъщение и изтребихме от лицето на земята почти цялото племе, което нападна Хилуя. Ала сърцето ми се разболя от мъка по моята убита дъщеря. Стар съм вече и дълбоката ми тъга безмилостно топи моя живот. Няма да трае дълго, докато се пресели при дедите си. Преди това обаче искам още веднъж старите ми очи да видят детето, което ми е останало, още веднъж искам да го притисна до гърдите си. Нека после ме положат в земята и ме затрупат с пясъка на пустинята. Душата ми ще отиде в царството на блажените и там ще поздрави детето, което живее сега в лоното на Аллаха.

Старият шейх положи големи усилия да потисне напиращите сълзи и наистина успя. Но въпреки всичко по лицето му ясно се виждаше каква дълбока мъка го разяждаше.

Съчувствах му най-искрено. За щастие притежавах средство, което можеше да превърне болката му във върховна радост, но все пак трябваше да го подготвя. Със сигурност очаквах, че при навлизането на кервана в лагера двете му дъщери щяха да се втурнат да го посрещнат. Внезапното появяване на смятаната за умряла Хилуя можеше да окаже пагубно въздействие върху бащата.

— Изглежда тези туареги са много жестоки воини, но въпреки това просто не ми се вярва, че такива храбри мъже ще убият една жена — започнах аз.

— Единственият човек, който е успял да избяга, е видял много добре как един от враговете ни е разцепил главата на моята дъщеря.

— Тогава се учудвам, че туарегите са оставили други жени живи. Идвам от Триполи. Там чух, че те са нападнали някакъв керван, с който са пътували две жени — една млада и една възрастна, вероятно нейна прислужница.

Шейхът вдигна глава и наостри слух.

— Хилуя също е пътувала с възрастна прислужница.

— Придружителите им били избити, ала жените пощадили. Един от туарегите се отправил към Тарабулус, за да ги продаде.

— О, Аллах! Една дъщеря на пустинята да бъде продадена като робиня! Какъв срам, какъв позор!

— Но планът му се провалил, защото двете пленнички си намерили закрилник, който ги спасил. Девойката била дъщеря на някакъв шейх.

— На шейх ли? Какво говориш? — извика изненаданият старец.

— Канела се да посети сестра си.

— О, Аллах! Какво чувам! Била дъщеря на шейх и се канела да посети своята сестра! Та това е съвсем същото, както е било с моята дъщеря! Не научи ли и още нещо за тази девойка?

— После узнах, че спасителят им е тръгнал на път заедно с двете избавени жени, за да ги заведе при въпросната сестра.

— И къде живее тази сестра?

— В един оазис, недалеч от границата с Египет.

— О, Аллах! О, Мохамед! О, вие халифи! Той се олюля. Загрижен за него аз не го изпусках из очи. Бавно продължих:

— А сестрата, при която е искала да отиде спасената девойка, била армила^[7] на някакъв шейх.

При тези думи старият плесна с ръце и отстъпи крачка назад.

— Вдовица на шейх? Да не би… да не би… да става въпрос за Бадия? Ами тогава… и Хилуя ще се е спасила! Продължавай! Продължавай! Какво си чул още.

— Сега не мога да си спомня всяка дума от онзи разказ, ала едно нещо се сещам — имената на девойката и на нейната прислужница бяха почти еднакви.

— И имената на моята дъщеря и на нейната прислужница също си приличат! — ликуващо извика шейхът. — Хилуя и Халуя! Ах, ако детето ми е още живо! Спомни си, чужденецо! Кажи ми не узна ли нещо друго?

Шейхът протегна умолително към мен и двете си ръце. Престорих се, като че напрягам паметта си.

— Да, стана дума за някакво племе, при което искали да отидат двете жени. Сред неговите воини имало един истински великан, силен като Самсон.

— Великан? Великан! Чувате ли, о, мъже! О, кажи ми бързо, дали не се е споменало и името му!

— Да, спомена се. Беше нещо като фа… фа… фа… не, не мога точно да си спомня.

— Да не е било Фалахд? — изкрещя старият шейх.

— Фалахд? Да, тъй му беше името.

— Аллах ил Аллах! Имам чувството, сякаш пред мен се е отворил джаннатът, за да ми извести, че Аллах ми е върнал моята дъщеря.

— Нима познаваш някакъв великан на име Фалахд?

— Дали го познавам? Та нали той беше човекът, който дойде при нас, за да поиска моята дъщеря за брат си! Всичко съвпада! Всичко съвпада! Хилуя е била спасена. О, Кадиджа, ти приятелко на Пророка и изпълнителко на волята му! Ти си най-възвишената сред жените и си закрилница на дъщерите. Ти си държала ръцете си над главата на моето дете и затова то се е спасило от смърт и робство. Мъже, вие приятели и роднини, паднете на колене заедно с мен, за да благодарим на Аллаха за вестта, изпратена ми от него чрез устата на този чужденец!

Той коленичи на земята и всички останали последваха примера му. Шейхът зарови ръце в пясъка, а после го пусна да изтече между пръстите си, наподобявайки с движенията си миене с вода. Същевременно започна да се моли с думите, които служат като заглавие на всяка сура от Корана:

— В името на Бога, Всемилостивия!

— В името на Бога, Всемилостивия! — повториха в хор неговите придружители, като и те направиха същите движения с ръце.

— Заедно с мен благодарете на Аллаха, загдето е извършил такива велики дела. Той е Всемилостивият!

— Всемилостивият!

— Спасителят!

— Спасителят!

— Избавителят и Освободителят!

— Избавителят и Освободителят!

Така в молитвата си шейхът поред спомена стоте имена на Аллах, а бедуините ги изговаряха подир него смирено и благоговейно. По примера им Халеф също коленичи и се присъедини към молитвата. За мен това бе завладяваща сцена. Тези полудиви, силно загорели от слънцето люде, коленичили на земята в усамотението на пустинята, изричайки като от една уста в молитвено смирение божиите имена.

— Но ти властваш на земята и на небето. Смъртните не могат да те видят, нито да те разберат, ала ти си изпълнен с милосърдие, с любов и състрадание и всичко, каквото правиш, е добро. Единствено на тебе хвала, благодарност и прослава вовеки веков! Аллах ил Аллах, уа Мохамед расул Аллах — Бог е Бог, и Мохамед е негов Пророк!

Молитвата свърши. Мъжете се изправиха. Тогава шейхът се приближи до мен и каза:

— Молитвата ми донесе спокойствие, самоувереност и сила. Можеш да ми кажеш всичко. Ти знаеш повече, отколкото ни извести, нали?

— Признавам, че е така. Да, Хилуя е била спасена и вече пристигна при бени салахите.

Все пак при тези думи краката на стария се подгънаха. Той се отпусна пред мен на колене, и като вдигна нагоре сключените си молитвено ръце каза:

— Човек трябва да коленичи само пред Аллах. Никога досега не съм подгъвал коляно пред когото и да било, но ето че сега го правя пред теб, защото ти си пратеник на Аллаха, който освободи сърцето ми от моята убийствена тъга. Беше ми забранено да плача от болка, но дори и най-големите храбреци няма защо да се срамуват, ако се разплачат от радост. Виж сълзите ми! Нека в предсмъртния ти час закапят върху теб, за да измият душата ти, за да можеш да влезеш в страната на блажените.

От силно вълнение шейхът съвсем остана без сили. Наведох се, за да му помогна да се изправи. Тогава той дълбоко си пое дъх, надигна се, с крайчеца на бурнуса изтри очите си, а после се обърна към своите воини:

— Днес вашият шейх и цялото племе изживяват голяма радост. Този ден е благословен и ще остане незабравим! Дайте ми пушката и вземете в ръка вашите оръжия!

Бедуините не чакаха да ги подканят повторно. Един бен араб никога не пропуска случай да изгърми няколко грама барут. С дългите си пушки с извити приклади те се подредиха в кръг, в чийто център се озовах заедно с шейха и Халеф.

— Аллах се смили над нас в часовете на нашата мъка. Да се поклоним пред него, да го възхвалим и да му благодарим! Аллах ху-ху-ху! — извика шейхът.

— Аллах ху-ху-ху! — ликуващо изреваха бедуините и веднага щом изстреляха пушките си, започнаха да подскачат в кръг в някакъв див чудноват танц. Още докато подскачаха, те отново заредиха оръжията си и по знак, даден от техния предводител, пак спряха на едно място. Той продължи:

— Тези двама чужденци се появиха при нас като пратеници, за да ни донесат утеха и да ни покажат, че сме чути от Аллаха. Дано той ги дари с хилядократна милост, а накрая ги изпрати и в джанната. Аллах ху-ху-ху!

— Аллах ху-ху-ху!

Танцът и зареждането на пушките се повтори отново, а шейхът пак извика:

— На Хилуя, моето дете, дъщерята на храбрите бени аббаси, се е притекъл на помощ един спасител, който я е избавил от смърт и от робство. Хвала и прослава на този храбрец! Нека името му винаги се споменава, а за подвизите му да се разказва край всички лагерни огньове на привържениците на Пророка! Аллах ху-ху-ху!

Това бе наистина буйна, разюздана и вълнуваща сцена. Докато преди малко същите тези мъже бяха коленичили в смирена молитва с лица, обърнати към Мека, сега те скачаха като луди насам-натам. Пронизителните им викове ехтяха над пустата равнина, изстрелите им трещяха, бурнусите се развяваха. Заразени от радостта на господарите си, камилите нададоха своя грозно звучащ рев. Пясъкът летеше нависоко изпод краката на танцуващите бедуини. Човек получаваше чувството, сякаш тук се бе насъбрала тълпа от сатанински призраци, за да направят серенада на злите джинове на пустинята. Дори и старият шейх танцуваше, крещеше и ревеше. Най-сетне той направи знак и веднага настъпи дълбока тишина.

— Забравихме кажи-речи най-важното — обърна се той към мен. — В чест на спасителя на Хилуя дадохме почетни изстрели, ала все още не ни е известно името му. Ти знаеш ли го?

Забелязах, че Халеф се канеше незабавно да пусне в ход бъбривия си език и побързах да го изпреваря.

— Името му е чуждоземно и човек не може лесно да го запомни и изговори. Ще го узнаеш от твоите дъщери.

— Значи самият спасител е завел Хилуя при бени салахите!

— Да, придружил я е до тях.

— Все още ли се намира в лагера им?

— Още днес ще го видиш и ще можеш да разговаряш с него.

— Тогава нека побързаме час по-скоро да стигнем до шатрите им! Хей вие, мъже! Възсядайте животните! Нашите камили трябва да покажат на каква бързина са способни.

— Стой! Почакай още малко! Твоите дъщери изобщо не подозират, че ще дойдеш да ги посетиш. Не искаш ли да си по-предпазлив и предварително да ги известиш?

— Може и да си прав. Ще изпратя един от моите хора.

— Предостави го на нас! Вашите животни са изтощени от продължителното пътуване, а нашите коне са със свежи сили.

— Добре! Тогава ти избързай напред! Но слугата си ще трябва да оставиш тук при мен, за да мога да си поговоря с него за моята отново намерена дъщеря.

Нямах нищо против желанието му, още повече защото знаех, че така правех на Халеф голяма услуга. Бях убеден, че веднага след моето тръгване, той щеше да отприщи всички бентове на своята словоохотливост, за да разкаже на шейха всичките наши минали, а и бъдещи подвизи. Моите читатели достатъчно добре знаят тази слабост на дребосъка.

— Халеф, бъди по-умерен! — предупредих го аз. После се метнах на седлото. След леко стисване с бедрата конят полетя по равнината с такава бързина, че коремът му почти докосваше земята.