Карл Май
Аллах ил Аллах! (12)

Единадесета глава
Недоволството на Халеф

В дуара цареше голямо оживление.

Ханумата бе пожертвала най-тлъстите животни от стадата си, а и другите си хранителни запаси не беше пощадила. Поначало арабинът е умерен и въздържан в яденето и пиенето, ала започне ли да яде на някой гуляй, то яде здравата и показва, че човешкият стомах е в състояние да поеме такива количества храна, които биха наситили дори някой едър хищник. Колкото хора можеше да побере свободното място пред руината, толкова бяха насядалите около огромните цвъртящи чевермета и ако десетина души си тръгваха с препълнени стомаси, то дванайсет нови заемаха местата им.

Хората пееха, ликуваха, а някои свиреха на еднострунни музикални инструменти. Докато минавахме между шатрите много скоро забелязахме какво въздействие върху бени салахите бе оказало съобщението на Тарик. Ако ферментиралият сок от фурми и без друго бе допринесъл вече за повдигане на празничното настроение на бедуините, то радостната вест, разнесла се със светкавична бързина из целия дуар, го повиши допълнително неимоверно много. Триста пушки най-ново производство, а не такива старомодни кремъклийки, с каквито обикновено разполагаха синовете на пустинята — та това бе такава придобивка, която извади от душевното им равновесие дори и най-достолепните сред тях.

С нищо не можех да попреча на шумните ликуващи бедуини да започнат да се занимават и с мен. Та нали аз бях онзи саххар^[1], на когото дължаха неочакваното си щастие, бях приятелят и благодетелят на цялото им племе. Било на тих, било на висок глас до ушите ми долитаха най-ласкателните имена и прозвища. И ето на… наистина, разбрах съвсем ясно, как край един от лагерните огньове някакъв мъж каза на своя съсед:

— Халли балак! Биги абу’л алфа са’йка — внимавай! Ей там идва Бащата на хилядата светкавици!

„Бащата на хилядата светкавици“! Не беше лошо! Репутацията ми сред тези непретенциозни синове на пустинята нарастваше с невиждана бързина. Двамата ми придружители също чуха тези подвикнати думи. Докато продължавахме да вървим нататък, Азра ме попита:

— Ефенди, разбра ли, какво каза този човек?

— Да.

— А знаеш ли какво точно има предвид?

— Естествено! — засмях се аз. — Той си представя впечатлението, което непременно ще направи огънят от триста скорострелни пушки и затова без много церемонии ме повиши от простичкото „Баща на светкавицата“ до „Баща на хилядата светкавици“.

— Тамам — много право! — намеси се Халеф. — Сихди, ти само гледай как още утре това име ще ехти из целия дуар, а след месец ще звучи край всички лагерни огньове и във всички шатри на бени арабите, като ще разнася славата ти далеч извън границите на Маср, та делата ти да се помнят и от децата, и от техните внуци!

— Ихлас — престани! — възпротивих се усмихнат. — Лъжеш се. Когато няма да съм вече сред бени салахите, това име бързо ще изпадне в забрава, а там, където ще отидем, сигурно нито един човек няма да е чувал за някой си Баща на хилядата светкавици.

— Малаш — няма значение! Аз ще се погрижа за…

— Нищо няма да правиш! — прекъснах го аз с остър тон, без да ме е грижа, че Азра стана неволен свидетел на смъмрянето на Халеф. — Най-строго ти забранявам да използваш това име след като напуснем земите на бени салахите. Известно ти е мнението ми в това отношение. Ако на всяка цена си решил да правиш от мен личност, то и името Кара Бен Немзи с нищо не е по-лошо от твоя Баща на хилядата светкавици.

Рядко се бе случвало да смъмрям Халеф по такъв начин. Ето защо, стреснат и изплашен от тона ми, той млъкна.

Впрочем появата ми в никакъв случай не предизвикваше навсякъде радост и въодушевление. Тук-там нечии очи ме гледаха мрачно. Привържениците на Фалахд не можеха така бързо и лесно да преглътнат осуетяването на плановете си.

Край една шатра ме посрещнаха дори с открита враждебност. Забелязах, че Тарик се беше впуснал в разговор с двама мъже. Щом се приближих, разпознах Садък Паша и Аксаков. По възбуденото изражение на лицата им можеше да се заключи, че темата на разговора им не бе особено приятна. Когато погледът на руснака падна върху мен, лицето му се разкриви от гняв и той подвикна на застаналия до него турчин:

— Ето го, този лъжец и предател идва!

— Да не би да имаш предвид мен? — попитах най-спокойно.

— Да, теб!

— Веднага да вземеш обратно обидните си думи!

— И през ум не ми минава! Ти не отрече ли да си пратеник на някоя европейска сила?

— Това е самата истина.

— Така ли? — подигравателно рече руснакът. — Тогава я ми кажи, ако не си пратеник на Франция или Германия, как ще ми обясниш, че един обикновен пътешественик може да си позволи да подари триста пушки?

— Аха, това ли било? — попитах аз. — Но човек може по най-различен начин да стане собственик на тези пушки и без да е необходимо да е на служба на някоя държава.

— Мога да си представя само една друга възможност — че си ги откраднал.

И при тази обида запазих спокойствие. Едва сега руснакът разкриваше истинското си лице. Но аз веднага го бях прозрял и бях разбрал, че учтивостта му по време на последния ни разговор е била само маска.

Сега той говореше и на много добър арабски. Следователно предишното му твърдение, че не владеел сносно този език, си беше чиста лъжа, която бе измислил очевидно с цел само да ме чуе как говоря френски. После е имал намерение с помощта на това несъстоятелно „доказателство“ да подкрепи нелепото си твърдение, че съм френски емисар.

— Възможно е и нещо друго — отвърнах аз, оставайки невъзмутим и при последната му обида. — Може и да съм ги намерил.

Аксаков гръмко се изсмя.

— Намерил ги бил! Чу ли го, Садък Ефенди? Каза, че бил намерил пушките! Сякаш триста пушки могат да се намерят просто ей така като медна пиастра, търкулнала се в канавката на пътя.

— Значи не ми вярваш, така ли? Е, лесно можеш да се убедиш със собствените си очи. Още през нощта един керван ще тръгне оттук през пустинята, за да докара оръжията в лагера. Нужно е да придружиш тези хора… разбира се, ако шейхът ти разреши.

— Да, ако шейхът разреши! — намеси се Тарик. — Само че аз не разрешавам.

— Ами какво ще правиш, ако въпреки забраната ти се присъединим към твоите хора? — подигравателно попита руснакът.

— Ще ви задържа със сила.

— Нас, твоите гости?

— Ще гледам на вас като на мои гости само докато се намирате между шатрите на бени салахите.

— Значи след това не сме повече твои гости, така ли?

— Не сте.

— С какво право?

— С правото на предводител на бени салахите. Вие не заслужавате да ви се обръща ни най-малко внимание. Представи си само, ефенди, каква обида искат да ни нанесат тези двама мъже! Макар че в продължение на седмици се ползваха от гостоприемството и благосклонността на племето ни, те се канят още утре в ранни зори да отпътуват. Но и ти самият добре знаеш, че за тръгване на път законът на пустинята предписва времето след аср^[2], три часа преди залез-слънце.

Можех да разбера възмущението на шейха, защото бях запознат с обичаите на страната, ала като европеец изобщо не го споделях. Ето защо предпочетох да си замълча.

— Ние имаме право сами да определяме какво да правим и какво не, и настояваме да ни се зачита това право — упорито отвърна руснакът. — Утре в ранни зори ще отпътуваме! Успокой се! Нямаме намерение да участваме в тази езда през пустинята. Изобщо не вярваме на приказките за намерените пушки.

— Дали вярваш или не, е без каквото и да било значение — казах аз този път с нарочно пренебрежителен тон. Лека-полека започнах да губя търпение. — Има хора, които са толкова арогантни и нахални, че остават глухи за всякакви разумни съвети и поучителни думи.

— Да не би да смяташ нас за такива арогантни хора? — със заплашителен тон попита той.

— Да, точно вас!

— Забраняваме ти подобни обиди!

— Нямате никакво право да се възмущавате! Първо ти ме нарече лъжец и предател, така че сме квит. Казвате, че сте дипломати, тоест хора, запознати с науката за държавно ръководство, а изобщо не забелязвате, че и двете страни, чиито интереси застъпвате, са водени за носа от трета държава.

— Караш ни да ти се смеем. Та какво разбираш ти от държавни науки?

— Може би повече от вас самите! Нима слънцето на пустинята е изсушило мозъците ви толкова, че наистина си вярвате точно вие да пожънете плодовете на онова, което се каните да посеете тук? Нито Русия, нито Високата порта, нито пък Германия или Франция, за чиито емисар ме смятате, ще приберат тази жетва, а това ще направи една съвсем друга държава.

— Ама че си бил умен! — подигра ме Аксаков. — А дали възвишената ти мъдрост ще е тъй снизходителна към нашето незнание и ще има добрината да ни каже, коя е тази друга държава?

— Остави иронията! Това, че искаш от мен да те поучавам, не е особено добро свидетелство за твоя ум. Имам предвид англичаните.

— Англичаните ли? — подскочи той. — От къде на къде се сети за тях?

— Ами нали днес сам каза, че Англия била от страните, които имали свои планове и интереси в Египет. Можеш да си сигурен, че Англия ще съумее да ги защити и то още как! Бих могъл да ти го докажа с изобилни примери от историята, но предпочитам да не се занимавам с такива работи. Ще ти издам само, че оръжията, които действително намерих в пустинята и вече подарих на бени салахите, идват от Англия, и са предназначени за едно племе, живеещо в пустинята, което е известно с разбойническите си набези.

— Истината ли казваш?

— Да. Да не си мислите, че ингилизите ще правят такива огромни разходи в полза на някоя друга държава? Вие насъсквате народи и страни едни срещу други, за да извлечете някаква незначителна изгода за вашите държави, а изобщо не забелязвате, че зад вас отдавна стоят други, които алчно дебнат този миг, когато ще ви отнемат плячката и ще могат да я приберат в собствените си джобове. Колко сте слепи всичките, за да не виждате, че в крайна сметка единствено мирът между народите ще донесе благословия и благодат на земята! Запомнете едно: след време по бреговете на Нил няма да властват нито турците, нито французите, а англичаните!

С тези думи им обърнах гръб и ги зарязах там, където си бяха. Във възбудата си се бях разпалил и разприказвал, нещо, което не ми е в характера, но неизказано противни са ми подобни потайни и все пак толкова прозрачни действия като тези на двамата мъже, породени от егоизъм и безскрупулност, които без да ги е грижа за каквото и да било, погазват щастието на другите народи. Трябваше да положа големи усилия, за да овладея обзелото ме раздразнение.

Ако се намирахме на някое друго място, а не в дуара, където трябваше да се съобразявам с това, че двамата бяха гости на племето, аз бих им отвърнал по съвсем друг начин.

— Ефенди, добре им даде да се разберат — изказа признанието си старият Азра. — Сега прозирам цялата коварна игра на тези мъже. Тежко и горко на хората, чиято съдба е в техните ръце!

Поразходихме се още известно време между шатрите, после наблюдавахме потеглянето на кервана, който отиваше да вземе затрупаното от пясъците на пустинята съкровище, и най-сетне, отдавна вече беше минало полунощ, се разделихме с Азра и отидохме да спим.

Когато изпънах измореното си тяло на килима, бях обзет от приятно чувство, че след изпълнения с какви ли не премеждия ден напълно съм заслужил почивка. Бях убеден, че тази нощ повечето обитатели на дуара щяха да си легнат доволни от изминалия ден… доколкото голямото количество изпито лагми щеше да им позволи някакви трезви мисли.

Ако все пак в дуара имаше някакви недоволни хора, то със сигурност към тях се числеше и моят дребничък Халеф. Той се търкаляше в постелята си насам-натам, мяташе се ту на една страна, ту на друга, сякаш размишляваше над някакъв много труден проблем, който му причиняваше не само главоболие, ами и далеч по-големи телесни страдания и болки.

Ясно си личеше, че нещо му тежи на сърцето, нещо, което много му се искаше да сподели с мен, ала аз останах твърд и непоколебим и се престорих, че вече спя. Бях изморен и ми се щеше да си почина.

Изглежда „телесните страдания“ се засилваха. Подразбрах го от неговите стенания и мятането му насам-натам, което следваше на все по-кратки интервали. Най-накрая той не можа повече да се сдържи и попита:

— Сихди, заспа ли?

— Да — отвърнах му кратко и недружелюбно.

— Хамдулиллах! Значи тогава не можеш да чуеш онова, което непременно трябва да ти кажа още днес и няма защо да се опасявам, че ще ме смъмриш както преди малко. Налага се да ти кажа, че съм много недоволен от теб.

Мълчание. И понеже не му отговорих, той продължи:

— Аз гледам на себе си не само като на твой слуга, но и като на твой приятел и закрилник, сихди. Ето защо не може да не тая голямо желание да те видя щастлив и обсипан с почести, и тъкмо затова толкова много ме боли сърцето като виждам, че ти изобщо не разбираш истинските ми намерения.

Отново мълчание. След известно време той пак повтори предишния си въпрос.

— Сихди, все още ли спиш?

— Да.

— Кууайис — чудесно! Значи мога да продължа. Ако беше пожелал, сега можеше да си шейх и предводител на шест хиляди храбри бени салахи. Трудно е човек да си представи какви невиждани героични подвизи щяхме да извършим с тях и с пушките, които им подари. Всички околни племена щяха да изпитат остриетата на нашите копия и да видят бълващите пламъчета дула на пушките ни. Ти щеше да се издигнеш до султан на пустинята и до падишах на цялата Сахара и щеше да налагаш волята си дори на пашата в Египет, както и на султана в Стамбул. И тогава, когато се завръщаш от някой боен поход в дуара си, покрит със слава и натоварен с богата плячка, повелителката на твоята женска шатра, красива като хурия от седмото небе на рая, щеше да те посреща с радостния поздрав „мархаба“ и щеше да ти приготвя „акл ан наср“ — пиршеството на победата. Но ето че всичко стана съвсем иначе. Надеждата ми се оказа като червива фурма, обрулена от вятъра на земята. Твоята бойна слава ще бъде пожъната от друг, а харемът ти ще остане пуст, понеже презираш жените, сътворени от Аллаха за радост на мъжа. Никоя бинт ал ам^[3] няма да ти приготвя кускус, а дупките на шатрата ти ще се множат ли множат. Самият ти ще заприличаш на самотна зафзаф^[4], плачевно провесила клоните си, принудена да се възхищава сама на своя отразен във водата образ, тъй като няма да имаш нито деца, нито внуци, които да възпяват подвизите ти и да възхваляват достойнствата ти.

След тази дълга реч Халеф си пое дълбоко дъх и после продължи с въпроса:

— Сихди, наистина ли все още спиш?

— Да.

— Тогава мога най-спокойно да ти направя едно признание. Ти няма да го чуеш и следователно никога няма да го узнаеш. Както ти е известно, вече се примирих, че от женитбата ти с Хилуя нищо не излезе. Но и въпросът с Бадия ме накара доста да се поразмисля. Може би така, както се развиха нещата, стана по-добре. Тя е ханума на пустинята и доколкото разбрах, е властвала не само над племето, ами и над нейния предишен повелител. Мислиш ли, че тя току-така ще се откаже от властта, с която е разполагала толкова дълго? На мен не ми се вярва. Или ти си на друго… Аллах, но нали спиш и няма как да ми отговориш. Кълна ти се в брадата на Пророка, че ако става дума за някой друг човек, нямам нищо против повелителката на женската шатра да властва едновременно над племето и над своя мъж. Ала на теб, сихди, ти пожелавам тъкмо обратното. В името на Аллаха и на всички пророци, говоря ти сериозно, защото съм твой приятел и закрилник, от чието сърце ще прокапе кръв, ако Бащата на хилядата светкавици в собствената си шатра се превърне в някакъв си Ибн ал алф дихк, в Син на хилядата неволи.

Халеф замлъкна за доста продължително време, сякаш изчакваше някакъв отговор от мен. Но след като такъв не последва, той продължи:

— Ето защо се утешавам с мисълта, че Тарик ти отмъкна ханумата. Но ако ти и този път успя да направиш всичките ми планове на пух и прах, не бива да си въобразяваш, че си излязъл победител срещу мен. Въпреки всичко ще те накарам да прегърнеш учението на Пророка, все едно дали искаш или не, защото аз съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах!

Един познат шум ми издаде, че Халеф се обърна на другата си страна, а въздишката на облекчение, долетяла откъм мястото, където лежеше, ме убеди, че тази нощ нямаше защо повече да се страхувам от неговите упреци.

И така, най-сетне можах да заспя.