Карл Май
Аллах ил Аллах! (15)

Четиринадесета глава
Краят на Фалахд

Минутите се нижеха една подир друга.

На изток небето започна да просветлява, тъмносиньото избледняваше все повече и повече, най-сетне то стана светложълтеникаво и вече доста отдалеч можеше да се различи дори предмет, който не бе твърде дребен.

Наблизо Хилал лежеше направо на земята също като мен. Всички напрегнато се взираха право напред. Бързо се развиделяваше. Постепенно можеше да се вижда на стотина, а после и на хиляда крачки разстояние. И ето че най-сетне далеч пред нас успяхме да различим гъста объркана тълпа от човешки фигурки.

— Внимание! — понесе се шепот от човек на човек. Бени зуафите се приближаваха без никакъв ред. Безгрижно вървяха кой както си искаше, насочвайки се право към центъра на нашите защитни линии. Крачеха в пясъка, без изобщо да подозират, каква участ ги очаква. Когато първите от тях се озоваха на около сто и петдесет крачки от нас, аз се надигнах иззад дюната, протегнах десницата си и извиках:

— Уакиф — стой!

Неприятелите ни стъписано се спряха и както изглеждаше, започнаха да се съвещават. След известно време от най-предната група се отдели един човек и направи няколко крачки към мен. Беше Амрам, зетят на шейха. За да го разбера по-добре, той сложи длани около устата си и ми подвикна:

— Сабакха билкхар — добро утро!

— Михт сабах — Бог да ти даде сто утра! — отвърнах му аз.

— Махн хуа — кой си ти?

— Кара Бен Немзи.

Видях как той трепна от изненада. Не беше очаквал да ме срещне на това място.

— Я ела насам! — подвикна ми той след кратко мълчание. — Трябва да си поговорим с теб.

— Ами тогава елате вие при мен! Кои сте?

— Ние сме фарках на племето на бени салахите.

— Какво търсите тук?

— Искаме да посетим нашите братя.

— В такъв случай сте на прав път. Но защо сте толкова многобройни?

— Ще проведем една хубава фантазия.

— Приближете се! Обаче ако не сте никакви бени салахи, тогава много внимавайте! Няма да стигнете кой знае колко далече.

— Но защо разговаряш с нас от такова разстояние? Крака ли нямаш или пък кураж?

— Имам и едното, и другото. На теб обаче ти липсва смелост, иначе нямаше да се спреш толкова далече. От Амрам, бени зуафа, очаквах повече кураж.

— Аллах ил Аллах! Ти за Амрам ли ме вземаш?

— Да. А другият, дето е до теб, е Махмад, шейхът на бени зуафите.

— Аллах карим! Твоите очи те лъжат!

— Нима ще ме излъжат сега, когато е толкова светло, след като добре ви разпознах снощи, когато бе съвсем тъмно?

— И къде според теб си ни видял?

— Във Фарс ал хаджар, когато вие двамата се отправихте към Дъщерите на бурите, за да обсъдите плана за вашето нападение.

Тези думи направо слисаха и объркаха бени зуафите. Ако ги бях подслушал, тогава бени салахите бяха вече предупредени и сигурно се бяха подготвили да посрещнат нападението им.

— Върнете се! — извиках им вече по-силно и по-настоятелно. — Дошли сте, за да ни нападнете най-коварно, обаче искам да съм откровен към вас и ви предупреждавам.

— Да се върнем ли? Да не мислиш, че шестстотин храбри бени зуафи ще се изплашат от двеста страхливи бени салахи?

— Защо наричаш бени салахите страхливци?

Амрам се изплю на пясъка в краката си.

— Те приличат на чакалите и на лешоядите, които посягат само на трупове! Или са също като асфура, който каца на камилите, за да се храни с паразити, и който отлита веднага, щом някое момче му извика.

— Ти да не ме смяташ за чакал или лешояд, или пък асфур?

— Да. Краката ти треперят от страх така, че не са в състояние да те донесат дотук, където ръцете ми могат да те сграбчат!

Изсмях се на тези нахални и обидни думи, но не се почувствах засегнат, защото добре познавах както неизчерпаемото богатство от ругатни и проклятия в езика на бедуините, така и удоволствието на всеки бедуин, с което той черпи от това богатство, за да го използва щедро по адрес на враговете си. Съвсем обичайно бе да наречеш неприятеля си страхливец, за да го разгневиш и така да го подведеш да извърши някоя прибързана и необмислена постъпка или пък някоя глупост. Ето защо думите на Амрам минаха покрай ушите ми, без да им обърна никакво внимание. Те не можеха да ме подлъжат да направя нещо, което да открие на бени зуафите някое мое уязвимо място.

Но в този случай трябваше да помисля и за нещо друго освен за моята безопасност и чест. Винаги и навсякъде съм се опитвал да избегна кръвопролития и насилие, и често, много често ми се е удавало с хитрост или с увещания да предотвратя не една и две кървави бани, които са изглеждали кажи-речи неизбежни. Този мой стремеж се корени дълбоко в моя светоглед, както и в схващанията ми за християнството. Вярно, бързо съм слагал показалеца си на спусъка на Мечкоубиеца или на моята карабина „Хенри“, за да сплаша противниците си, но за мен винаги е имало много дълъг път до онзи миг, когато съм свивал пръста си, за да изстрелям куршума през цевта. По този дълъг път съм премислял всички съществуващи възможности да постигна целта си по други, по-миролюбиви начини. Наистина, заради склонността си да щадя безскрупулни и коварни противници често съм изпадал в беда, но това не е нищо в сравнение с неоспоримия факт, че така не веднъж и дваж съм превръщал непримирими врагове в приятели, и че съм запазил живота на безброй много хора.

Понякога са ме упреквали за склонността ми да постъпвам снизходително, но нима като християнин съм имал правото да постъпвам другояче? В не едно и две опасни положения един-единствен куршум е можел лесно да ме спаси, а и по-късно да ми спести твърде неприятни часове… но кой от нас може да каже твърдо за самия себе си, че има правото лекомислено да „угаси“ живота на някой друг човек и така да не му даде възможност да започне нов живот, да се покае?

Колко често у дома или по време на моите пътешествия различни хора са ми възразявали, че въпреки християнското учение за любовта към ближния и до ден-днешен, хиляда и осемстотин години след Голгота, светът продължава да гази в кръв, и че християнските народи все още взаимно се избиват! На това мога да отговоря само едно, че формалното, показно християнство няма нищо, ама абсолютно нищо общо с истинското искрено християнство, и че светът щеше да е далеч по-добре устроен, ако на тъй наречените християни думата „любов“ бе наистина в сърцата, а не само на езика.

И тук в пустинята, в тези решителни мигове преди кървавата битка, сърцето ми пак проговори. Гласът му заглуши разума, който ми казваше, че в случая си имах работа с кръвожадни, алчни за плячка бедуини, които не бяха в състояние да се вслушат в него, а да не говорим за гласа на чувствата, защото тези хора бяха подвластни само на низки страсти.

И така, отново вдигнах десницата си, направих бързо няколко крачки напред и извиках:

— Уакиф — стой! Воините на бени зуафите ще отидат право към своята гибел! Ако не се вслушат в гласа ми, мнозина от бени зуафите няма да се върнат в своя дуар, понеже…

— Мълчи! — изкрещя Амрам. — От устата ти изтича само коварство и страх! Един храбър бадауи се бие, а не приказва!

— Аллах да просветли разума ти! Мисля ви доброто. Страшно се заблуждавате, ако си мислите, че срещу вас са само двеста…

— Слушай, сине на кучка! Ти ще си първият, когото куршумът ми ще изяде!

Той светкавично вдигна дългата си пушка, прицели се и натисна спусъка. Внимателно следях всяко негово движение и в същия миг, когато стреля, аз се хвърлих на земята. Куршумът му изсвистя над мен.

Изстрелът бе сигнал за бени салахите да започнат сражението. Зад гърба си чух гласа на шейха, който извика:

— Ялла — хайде!

Може би си помисли, че куршумът на Амрам ме е убил, защото изстрелът проехтя в същата секунда, когато се хвърлих на земята.

Светкавично се изправих на крака и с няколко бързи големи скока се озовах обратно зад дюната. Още в мига на подлото си нападение, макар че като парламентьор доброволно пристъпих няколко крачки към него, Амрам се втурна напред и бени зуафите го последваха. Тътнещ залп посрещна нападателите.

Цялата вражеска орда изненадано се спря, сякаш куршумите я приковаха на място. Но това трая само един миг. После бедуините нададоха гневни крясъци и който не беше мъртъв или тежко ранен, се втурна пак напред, ала всички веднага бяха посрещнати от втория залп. Изглеждаше като че някой добре обучен армейски корпус с хладнокръвно безразличие отблъсва кавалерийско нападение. Бени зуафите рухваха на земята един през друг и един върху друг. Шейхът им също падна. Наистина, беше още жив, но ранен, и от ярост и жажда за отмъщение ревеше с цяло гърло като диво животно и пак хукна напред… право в ръцете на смъртта.

Бени салахите отново заредиха оръжията си.

Във всеобщата бъркотия и вълнение само малцина от тях ме забелязаха да се връщам от преговорите с Амрам, обаче мнозина ме видяха да падам на земята и все още си мислеха, че куршумът на Амрам ме е повалил. Всички бяха обзети от дива ярост.

— Застреляха Бащата на светкавицата! — понесе се от човек на човек. — Смажете тези песове!

Третият залп свърши своето. За секунда-две нападението на неприятеля замря, а после, отначало бавно, а след това все по-бързо и по-бързо бени зуафите започнаха да се разпръсват, търсейки спасение в бягството.

— Отрядът от тила с конете! — извиках аз в суматохата. — Не им позволявайте нито да спрат, нито да се доберат до животните!

Заповедта ми се оказа излишна.

След като трите залпа проехтяха бързо един подир друг, хората от отряда, оставен в нашия тил, се убедиха, че врагът ще отстъпи. Незабавно се метнаха на конете и стигнаха в непосредствена близост до последната редица от нашите стрелци. Веднага щом бени зуафите ни обърнаха гръб и побягнаха, конниците ги погнаха. И ето че веднага след тях като вихрушка долетя и втори отряд ездачи — старият шейх на бени аббасите със своите хора.

Стъписах се.

Какво ли търсеше тук? Та нали бе получил задачата да охранява дуара? Ала както се оказа, и той и воините му били обзети от голямо желание да участват в битката. Метнали се на първите коне, които им се изпречили, и бързо последвали ариергарда. Много ми се искаше да направя същото и да напомня на тази стара луда глава какви са задълженията му и да го върна обратно, ала бях принуден да се откажа, понеже не разполагах с кон.

Вече никой не можеше да възпре бени салахите. Всеки, който имаше крака, хукна подир бегълците. Всички викаха, крещяха и ревяха с все сила.

Бени зуафите бяха дошли абсолютно сигурни в успеха си, затова и този контраудар бе за тях толкова по-зашеметяващ. Половината лежаха мъртви сред дюните. Другите избягаха. Повечето се насочиха към техния лагер. Метнаха се на най-добрите си животни и бързо офейкаха.

Победителите навлязоха в лагера им почти едновременно с тях и затова никой от бегълците не намери време да вземе каквото и да било. Бени салахите скочиха от конете си и се нахвърлиха върху всичко живо, което се намираше там. Добре обучени европейски войскови части не биха се занимавали с подобно нещо, а незабавно биха продължили преследването. Но синовете на Сахара нямаха такова самообладание. Лагерът беше голям. Там имаше шатри, коне, камили, оръжия, одеяла, дрехи и какви ли не други предмети, които толкова силно примамваха бени салахите, че повечето от тях дори и не помислиха да последват по петите бягащите неприятели.

Други пък, по-войнствено настроени, продължиха преследването на враговете, които се разпръснаха из равнината и между дюните. Преследвачите бяха по-многочислени и не щадяха никого, защото добре знаеха, че в случай на поражение и те самите не можеха да се надяват на милост.

Към тези преследвачи се беше присъединил и Тарик, който забрави, че той е предводителят. Той, Синът на светкавицата, се биеше като обикновен воин. Поваляше враговете един подир друг — било с куршум, било с приклад или с юмрук.

Естествено не направих всички тези наблюдения наведнъж, а постепенно в хода на събитията. Когато видях, че победата бе вече извоювана, а врагът отблъснат и победен, аз се отказах от преследването. Като гост на бени салахите бях грабнал оръжията си, за да се бия на тяхна страна, ала целта ми в никакъв случай не бе пълното унищожаване на бени зуафите. Ето защо, обзет от противоречиви чувства, аз се отправих към вражеския лагер.

Там имаше ужасяващи картини. Не само воините взеха участие в грабежа, ами дори старците, жените и децата бяха напуснали дуара, за да си осигурят своята част от плячката.

Картината не беше особено хуманна. Ранените врагове бяха принудени да понесат големи страдания. Дрехите им бяха просто смъквани на бърза ръка от телата. Веднага надигнах глас, за да възпра тези недостойни действия. Впрочем съмнявам се, че щеше да ми се удаде да обуздая победителите, ала за щастие тъкмо в този момент се появи Тарик, който се завръщаше от преследването на неприятеля. Най-сетне с обединени усилия успяхме да въдворим ред. Бени салахите отново се насъбраха около своя предводител.

— Какво правите? — извика им шейхът. — Тук грабите дрехи и парцали, които и без друго няма да ви се изплъзнат, а в това време давате възможност на враговете си да избягат! Зарежете всичко! По-късно ще съберем тези неща и ще ги разпределим справедливо. Сега си имаме друга работа.

Никой не дръзна да му възрази, обаче бягащите неприятели бяха вече далеч. Както споменах, те бяха взели най-добрите животни, а по-лошите бяха оставили.

— Последвайте ме! — извика шейхът и хвана юздите на най-близкостоящия кон с намерението да се метне на седлото.

Задържах го.

— Моля те, почакай! — усмихнах се аз. — Я погледни този кон малко по-добре! Да не би да искаш с него да догониш бегълците?

Тарик наистина бе действал много прибързано и едва сега забеляза, че животното е улучено от куршум и кърви.

— А-а! Прав си. Ще взема друг кон.

— Не бързай толкова! Нека обсъдим нещата.

— Но нали в това време те ще избягат!

— Колкото по-прибързано предприемеш преследването, толкова по-сигурно бени зуафите ще ти се изплъзнат. Я погледни тези животни, тези коне и камили! Да не би племето на бени зуафите да няма по-добри от тях?

— Бени зуафите притежават прочути коне и много ценни бързоноги камили.

— А защо не ги виждаме наоколо?

— Защото ги няма. Тези песове, дано Аллах ги погуби, са взели най-добрите животни, а са оставили лошите.

— Изобщо не мога да им се сърдя — изсмях се аз. — Щяха да са много големи глупаци, ако бяха направили обратното. Но я ми кажи, как смяташ да догониш техните бързоноги животни с тези кранти?

— Аллах! Прав си. Незабавно ще отида в нашия дуар, за да доведа хубави и бързи животни.

— Направи го, но не действай прибързано! Тук ще изберем по-свестните животни, колкото и малко да са останали. На тях един отряд от твоите хора ще тръгне подир бегълците и задачата им ще е да не ги оставят нито за миг на мира и да не ги изпускат из очи. После ще доведем от нашия дуар най-добрите коне и бързоноги камили и тогава ще започнем истинско преследване.

— Ефенди, отново ти давам право. Нека стане, както каза ти! Хайде, ела да потърсим свестни животни!

Все пак се оказа, че тук се намираха доста голям брой чудесни коне и камили, които в бързината неприятелите ни бяха зарязали. Тъй като ариергардът ни разполагаше вече с коне, ние успяхме да съберем около шейсет ездитни животни, с които незабавно можехме да препуснем подир бегълците.

— Тези са достатъчни — казах аз. — Сега-засега задачата ни се състои само в това, да държим бени зуафите в непрекъснато напрежение, за да им се попречи да се съберат или да си поемат дъх. Избери най-храбрите измежду воините си! Нека веднага тръгнат на път!

— Кой ще ги предвожда?

— Хмм! Не мога да ти отговоря на този въпрос. Не познавам хората ти. — Предводителят на този отряд трябва да е много благоразумен и съобразителен човек.

— Тогава аз ще тръгна с тези хора.

— Ти като шейх? Но нали трябва да ръководиш цялото ни начинание! Защо искаш да командваш само този малък отряд?

— Защото от него зависи успеха на целия ни план.

— Тук имаш право, но кой тогава ще заповядва на всички останали?

— Нали Хилал е тук. И… не си ли и ти самият при нас? Наистина, нямам право да те моля да участваш в нашите битки, ала…

— Аз съм твой приятел и ще ти помогна.

— Ще тръгнеш ли с нас към дуара на бени зуафите?

— Да. Вие трябва да използвате този изгоден случай да ги покорите. Удаде ли ви се това, ще станете най-могъщото племе на запад от Нил и винаги ще можете да разчитате на приятелството и подкрепата на хедифа.

— Ще ги нападнем и ще ги победим. Те искаха да ни унищожат, но аз не желая гибелта им. Те ще станат само наши слуги, докато ни докажат, че можем да гледаме на тях като на наши съюзници.

— Правилно ще постъпиш. Бегълците сигурно ще се насочат към Фарс ал хаджар. Ще ги преследваш в тази посока, за да ги подгониш към техните шатри. Но там ще чакам аз, за да ги посрещна.

— Какво? Ти смяташ, че ще пристигнеш там преди нас?

— Да. Веднага ще се разпоредя всички подходящи за целта коне и камили да бъдат отведени на водопой и нахранени, както и да се напълнят меховете с вода. Щом това стане, незабавно тръгвам право към дуара на бени зуафите.

— Ами кой ще закриля нашия дуар?

— Шейхът на бени аббасите и неговите воини ще поемат защитата на лагера ни. Най-добре е ти веднага да тръгнеш.

Така и стана.

Със своите добре въоръжени шейсет воини, яхнали бързи животни, Тарик се впусна да преследва избягалите бени зуафи, а аз събрах пръсналите се бени салахи.

Халеф отново се присъедини към мен. Беше участвал в сражението, а после и в преследването като истински салах, докато накрая се беше сетил, че всъщност трябва да се грижи повече за своя сихди, отколкото за бени салахите. Ето защо при първата възможност побърза да се върне в лагера.

По едно време видях някакъв старец да се задава тичешком откъм дуара. Всъщност „тичешком“ е твърде силно казано, защото това бе по-скоро задъхано, мъчително подскачане и куцукане. Дори и след като всички хукнаха да плячкосват, той се бе видял принуден да остане в лагера, защото бе от най-безпомощните и слаби хора. Ето защо неговото идване бе толкова по-учудващо и странно. Още отдалече той размаха ръце като вятърна мелница, а когато наближи, с пресеклив, писклив глас извика:

— Ефенди, побързай да отидеш в лагера! Сигурно там се е случило някакво нещастие.

— Нещастие ли? Невъзможно! Та нали никой от враговете ви не е могъл да се добере до дуара!

— Може би все пак това е станало. Бени аббасите напуснаха поста си и е възможно бени зуафите да са се появили от незащитената страна. Чух как ханумата викаше за помощ, а после и Хилал профуча покрай мен и се втурна нагоре по стъпалата на руината.

Хилал!

Не го бях виждал от момента, когато неприятелят бе обърнат в бягство. Дотогава не се беше отделял от мен. Ако беше напуснал полесражението, то сигурно го бе направил само заради някаква много важна причина.

— Халеф, бързо два коня!

Метнахме се на най-близкостоящите животни и препуснахме в бесен галоп към лагера. Колкото повече го наближавахме, толкова повече нарастваше безпокойството ми. Мислех си за Фалахд, който беше отишъл при бени зуафите и несъмнено нямаше друга мисъл в главата си освен как да утоли жаждата си за отмъщение. Ами ако му се е удало тайно да се промъкне обратно в лагера ни? Достатъчно го бяха улеснили, защото бени аббасите съвсем неразумно изоставиха своя пост.

Най-сетне пред нас изникна руината. Скоро можех да различа и най-малките подробности. За да стигнем в подножието на широките стъпала, водещи нагоре, трябваше да яздим донякъде покрай зида.

В този миг конят ми се подплаши от някакъв предмет на земята и отказа да продължи нататък. Изпълнен с лошо предчувствие, слязох от седлото и се приближих до въпросното място.

Пред очите ни се разкри ужасяваща гледка. Точно под високата платформа на руината лежеше Фалахд. Както изглеждаше, могъщото му тяло бе напълно смазано и по него не бе останала нито една здрава кост. Не дишаше. Беше мъртъв. Едното му око се бе извъртяло така, че се виждаше само бялото му. Другата очна кухина беше празна.

Обърнахме гръб на това ужасно място, смушихме конете да стигнат до стъпалата и се втурнахме нагоре. Там заварихме двете жени и Хилал. От тях узнахме подробностите за страшната сцена, която на косъм е щяла да се превърне в трагедия за Хилуя и ханумата. От техния разказ, както и от онова, което сами отгатнахме, успяхме да си съставим доста ясна картина за събитията, разиграли се преди малко.

Изпълнен от мисли за отмъщение, Фалахд решил на безопасно разстояние да изчака резултата от нападението. Ала всичко се развило съвсем различно от надеждите на сегашните му приятели. Отдалече той наблюдавал бягството на бени зуафите и забелязал как целият дуар на бени салахите се обезлюдил. Всичко живо побързало да го напусне, за да плячкосва. Дори и бени аббасите напуснали своя пост. Това му било добре дошло.

Бързо се метнал на седлото и препуснал в галоп към дуара, където пристигнал необезпокоявано. Отпред на широкия парапет на руината стояли ханумата и Хилуя. Веднага щом видяла приближаващия се исполин, Бадия схванала какво е положението.

— Фалахд! Идва да си отмъсти! Бягай! — изкрещяла тя и забутала своята сестра пред себе си към входа, а после и самата тя я последвала.

Обаче великанът се оказал още по-бърз. Не губил време да връзва юздите на коня си, а стремително изкачил стъпалата и като протегнал ръце, извикал:

— Стой, ханума! Сега си моя!

За малко щял да сграбчи Бадия, но тя мигновено се навела и като се изплъзнала от лапите му, избягала във вътрешността на руината. Той я последвал. Тя се добрала до своята стая, където я очаквала Хилуя.

— Бягай! Бягай! — извикала тя. Той идва! Нагоре по стъпалата!

Хилуя се измъкнала, ала когато и Бадия се канела да избяга през задната врата, Фалахд успял да я сграбчи.

— Почакай малко, любов моя! — изсмял се той подигравателно. — Твоят годеник го няма… сега аз ще се венчая с теб!

Бадия отчаяно се гърчела в ръцете му, ала не съумяла да се откопчи.

— Остави ме! — простенала тя. — О, Аллах, помогни ми!

Фалахд грубо се изсмял.

— Призовавай Аллах, ангел мой, призовавай го! Но той обещава на правоверните райски хурии, тъй че не се опъвай!

Бадия се съпротивлявала с всички сили. Тогава най-неочаквано получила помощ — откъм входа някакъв женски глас изкрещял:

— Назад, Фалахд!

Великанът се обърнал и видял старата Халуя, прислужницата на Хилуя.

— Какво искаш, старо? Измитай се по дяволите!

Ала Халуя го гледала безстрашно с пламтящите си очи и твърдо казала:

— Пусни ханумата!

Фалахд избухнал в смях, но веднага надал болезнен вик. Вярната прислужница на Хилуя измъкнала от косата си дълъг остър фуркет и го забила дълбоко в голата му ръка.

— Змия! — изревал той. — Ще ти избия отровните зъби! Великанът посегнал и с двете си ръце към нея, но в гнева си не съобразил, че така неволно пуснал ханумата. Бадия незабавно изчезнала в тъмния коридор, който водел към тайните стъпала.

— Аллах инхал ал бак — Господ да унищожи тази дървеница! — изфучал исполинът и се втурнал подир ханумата.

Думата „дървеница“ служи на арабина, за да изрази най-голямото си възможно презрение към някое женско същество. Това така разгневило Халуя, че тя веднага тръгнала след великана, Фалахд ясно чувал стъпките на ханумата пред себе си и колкото можел по-бързо пипнешком вървял подир нея. Така стигнал до стъпалата, водещи до зъберите на руината. По шума на крачките й великанът разбрал, че ханумата е само на няколко стъпала пред него. Но тъй като не можел да вижда, понеже във вътрешността на руината било тъмно, там нямало прозорци или други подобни отвори в зидовете, Бадия успяла да стигне до малката платформа над него. Когато Фалахд се появил от отвора, Хилуя я прегърнала, сякаш за да я защити.

Препъвайки се и пъшкайки, великанът изкачил и последните стъпала. Положението на двете сестри било отчайващо. Страхливо се притискали една в друга и трескаво се оглеждали за помощ.

Битката се водела надалеч. В лагера нямало жив човек, който, дори и да можел да се притече достатъчно бързо, би дръзнал да се изправи пред великана, за да защити двете изпаднали в беда жени.

— Сега си ми в ръцете! — злорадо извикал Фалахд. — Аха, няма накъде да бягаш оттук! Ела при мен!

— Тарик ще ми помогне, стига само да ни чуе! — простенала Бадия. После сложила длани около устата си и надала силен пронизителен вик, който проехтял надалеч. Това бил сигналът за Тарик да се присъедини към нея, когато тя заедно с храбрия Син на светкавицата тръгвали на коне да се разхождат надалеч в пустинята и било то на шега, било за да остане сама и да се наслади на уединението, понякога се отделяла от него.

Дали Тарик е щял да чуе вика й сред оглушителния шум на битката? Но дори и това да станело — дали щял да го схване като зов за помощ, като знак, че Бадия се намира в опасност?

Фалахд направил крачка към ханумата, ала веднага спрял, щом зърнал пред себе си и двете сестри — Бадия, в пълното великолепие на нейната женствена красота, а Хилуя, като току-що разтворила се пъпка, в нейната прелестно свежа младост.

— В името на Аллаха, по-младата е по-хубава — казал великанът с груб и подигравателен глас. — Ще взема Хилуя.

Той навел глава и се втурнал между двете сестри. Ханумата побягнала към украсения със зъбери зид. С безогледна грубост Фалахд сграбчил Хилуя и се опитал да я повлече към стъпалата, ала в същия момент почувствал как някой го хванал отзад.

Старата прислужница отново се притекла на помощ. Тя се била втурнала подир него и когато изкачила стъпалата и се появила на платформата, видяла каква опасност е надвиснала над любимата й господарка, и тогава с всички сили се вкопчила във Фалахд.

— Стой, чудовище! Докато съм жива, няма да я вземеш!

Викът на Бадия проехтял повторно.

— За помощ ли викаш? — присмял й се той. — Я се огледай наоколо! Няма кой да ви помогне!

Фалахд се опитал да се отърси от старата прислужница. Докато с лявата си ръка продължавал здраво да държи Хилуя, с десницата си посегнал назад, за да се освободи от Халуя. Ала това се оказало невъзможно.

— Е, щом така желаеш, тогава ще те смачкам като гнила фурма!

Той бързо направил крачка към каменния парапет и така се блъснал в него, че прислужницата останала между тялото му и яките каменни блокове. Като запънал здраво крака, великанът с такава сила притиснал Халуя към зида, че дъхът й секнал. Само след броени секунди тя сигурно щяла да се задуши.

В същия миг от устата на Бадия отново се изтръгнал пронизителният вик за помощ, а после тя се притекла да помогне на старата прислужница. И Хилуя, която все още била здраво сграбчена от лапата на великана, се нахвърлила върху него. Благодарение на отчаяните си усилия двете смели жени действително успели да дадат възможност на прислужницата да си поеме дъх. Фалахд пуснал Хилуя, за да може да използва и двете си ръце. В същия миг сестрите побягнали към срещуположната страна. Къде съзнателно, къде по силата на някакво внушение ханумата грабнала с двете си шепи ситен пясък, навян от вятъра в един ъгъл, и го хвърлила в лицето на великана. Песъчинките навлезли в здравото му око и за кратко време той се спрял заслепен и напълно безпомощен.

— Бягай! Надолу! — задъхано извикала Бадия и олюлявайки се, тръгнала към стъпалата. Но Фалахд се намирал вече там. С огромното си могъщо тяло той им препречил пътя за бягство и извикал:

— Охо! Тъй няма да ми избягате!

Като разтривал с лявата си ръка окото, в което попаднал пясък, той протегнал десницата си, за да направи бягството им невъзможно.

В този миг ханумата отправила поглед към равнината. По пясъците се носела някаква сянка с бързината на газела.

— Слава на Аллаха! — изтръгнал се вик от гърдите й. — Ей там ни идва помощ!… Хилал! Хилал!

— Ще го смачкам! — изскърцал със зъби великанът, обзет от дива ярост. — А заедно с него и вас, проклети диви котки!

Отново посегнал към Хилуя, ала старата прислужница била запомнила ефикасното средство на Бадия. Тя също грабнала две пълни шепи пясък и го запокитила в лицето на Фалахд.

— Дано отидете в геената! Да не би да искате да нахраните лъва на племето с пясък? Вървете по дяволите! — задъхано изпъшкал той.

Фалахд можел да използва само едната си ръка, защото с другата непрекъснато разтривал сълзящото си око. Най-сетне успял за миг-два да се огледа. С цялата си тежест се нахвърлил върху Хилуя, сграбчил я и високо я вдигнал.

— Щом не мога да те взема с мен, тогава ще те хвърля долу!

В този най-опасен миг Халуя се втурнала към него, вкопчила се в ръката му, с мъка се изтеглила нагоре и с все сила го ухапала така, че той отпуснал ръка. Обърнал се и с един ритник запратил Халуя надалеч. Отново вдигнал Хилуя с двете си ръце, за да я хвърли долу през парапета.

Двете жени силно изкрещели от ужас.

В последната секунда обаче великанът усетил как някой го хванал изотзад и с непреодолима сила рязко го дръпнал. Бил Хилал. Той току-що се бил появил откъм стъпалата и с неописуема ярост се нахвърлил върху своя смъртен враг, който се канел да му отнеме най-скъпото.

Силата, с която Хилал дръпнал назад великана, била толкова голяма, че Фалахд паднал на земята. В стремежа си да намери някаква опора той пуснал девойката. Хилуя побягнала настрани и трепереща от страх се свила в един ъгъл. Няколко мига Фалахд лежал на пода като отсечено дърво, ала мощните му мускули бързо се свили като възли от стоманени въжета. После светкавично скочил на крака, и макар че малко останало да падне, протегнал двете си чудовищни лапи към Хилал. Долната му устна била провиснала, от нея капела пяна, а почти ослепеното му око било кървясало и в него искрели злоба и коварство.

— Та’ал — ела! — просъскал той.

Великанът добре знаел, че е в опасност, ала все пак той я надценявал, понеже си мислел, че Хилал разполага с огнестрелно оръжие. Нямал представа, че Синът на светкавицата е захвърлил всичко, което му пречело бързо да тича, и че в пояса му под въжето от камилска вълна бил затъкнат само неговият нож. Хилал стиснал дръжката му и го извадил.

— Ход — на ти! Ето ме!

С тези думи той направил скок напред, за да забие острието в сърцето на врага си, ала улучил само ръката му. Фалахд изревал.

— Нищожество, нож ли вадиш? Значи не можеш да стреляш? Тогава си загубен!

Отново лапите на това чудовище в човешки образ се протегнали към Хилал. Стройният и ловък Син на светкавицата стиснал ножа със зъби, навел се, избягвайки ръцете на великана, и го сграбчил през кръста. Случило се нещо, което всеки би сметнал за невъзможно. Яростта удвоила, дори утроила силите на младежа. С последни усилия и рязко движение Хилал вдигнал тежкия човек на височината на каменния парапет.

Фалахд не оказал съпротива. Бил смаян от силата на своя противник. А и все още почти заслепеното от пясъка око не му позволило да види надвисналата над него опасност — да бъде запокитен долу от такава височина. Така той може би само за част от секундата се забавил да направи каквото и да било движение, което би могло да го спаси. И това забавяне му струвало живота.

— Върви по дяволите! — извикал Хилал и блъснал великана през парапета.

Последвал страшен вик от устата на Фалахд, който се разнесъл надалеч из равнината. Дочул се глух шум, причинен от падащото тяло, което се удряло от един каменен блок в друг. Едва тогава потресеният Хилал се обърнал бавно, за да потърси с поглед спасените жени. Ала за него имало една-единствена — Хилуя, която с широко отворени очи стояла пред него, напълно вцепенена.

— Аллах ил Аллах! — извикал той, като цялото му тяло треперело от огромно напрежение, а гърдите му с мъка си поемали въздух.

— Хилал! — Девойката се отърсила от вцепенението си. — Хилал, ти ме спаси, спаси всички ни, добри ми Хилал, храбрецо!

— Яростта ми придаде такива сили. Втори път едва ли бих направил подобно нещо — махнал с ръка той. — Хамдулиллах! Толкова съм щастлив, че имах възможност да защитя живота ти!

Но как станало така, че Хилал успял да пристигне тъкмо навреме, за да избави изпадналите в такава беда жени?

Както вече споменах, той беше до мен до онзи момент, когато неприятелят бе обърнат в бягство. Хилал също хукнал да ги преследва, обаче само след десетина крачки се спрял. Сторило му се, като че сред силния шум на битката се разнесъл пронизителен протяжен вик. Наострил слух. И наистина, викът проехтял повторно и той ясно доловил името на Тарик.

— О, Аллах! Ханумата вика! Тя е в опасност! Елате! Последвайте ме!

Ала тази заповед не била чута. Никой не се намирал наблизо, тъй като всички се били втурнали по петите на врага.

И от Тарик също нямало следа. Той бил заклещен в най-гъстата тълпа от сражаващи се бедуини. Ех, ако Хилал имал поне ездитно животно! А така бил принуден да измине пеша пътя до руината. Напълно му вярвах, че такова бягане не бил преживявал дотогава.

В дуара не срещнал жива душа. И старците, и болните, както дори и децата го били напуснали, отправяйки се към местността, където била извоювана победата. Най-сетне Хилал дочул гласа на Бадия за трети път и то така, сякаш идвал от небето.

— Тарик!

Като изстрелян от тетивата на лък Хилал полетял към руината. Високо горе се виждали човешки фигури, облечени в бели женски одежди. А също оттам се разнасяли и лютите проклятия и ругатни на прокудения от племето великан.

Как ли се бил озовал Фалахд горе? Та нали той не знаел тайните стъпала?!…

— Дръжте се! Идвам! — извикал Хилал и се втурнал във вътрешността на руината. Префучал през стаите на Бадия, а после и нагоре по стълбите. Когато главата му се появила през отвора, онзи звяр в човешки образ се бил изправил до зъберите на зида, вдигнал със силните си ръце едно женско тяло, в което за свой ужас Хилал разпознал Хилуя. Нахвърлил се върху Фалахд като разярен бик и това станало… в последния съдбоносен миг. Още в следващата секунда завинаги е щял да загуби щастието на своя живот.

Ето как успял да спаси жените.

* * *

С нито една дума не прекъснах разказа на участниците в това приключение. Естествено той отне много повече време, отколкото е необходимо на моите читатели, за да се запознаят със сбитото ми описание на тази случка. Просто любящото сърце отстояваше своите права, а извършеното от Хилал действително бе истинско геройство. Жените, особено Хилуя, не се измориха отново и отново да разказват опасното си преживяване.

Но най-накрая се видях принуден да прекъсна техните словоизлияния и да наредя на Хилал веднага да отиде при шейха на бени аббасите и да го повика да се върне при нас заедно с хората си.

В дуара трябваше да се завърнат също и онези бени салахи, които не бяха заети с преследването на врага.

Тази заповед накара присъстващите да се опомнят и да се върнат към действителността. Та те все още изобщо не знаеха, какво бе настоящото положение на нещата.

— Обърнахте ли бени зуафите в бягство? — попита ханумата.

— Да — отговорих аз. — Извоювахме пълна победа.

— Хамдулиллах — хвала на Аллаха!

— Всички трябва да се заловят с водопоя на камилите, както и с пълненето на мехове с вода, за да можем да започнем преследването на бегълците възможно по-скоро.

— Много ли избягаха?

— Може би половината. Другите лежат мъртви или ранени на полесражението.

— Аллах алакбар — Бог е велик!

— Пушките издържаха отлично първото си изпитание. Останалите бени зуафи побягнаха в посока на Фарс ал хаджар или пък се разпръснаха. Вашите воини препуснаха в различни посоки, за да избият или пленят пръсналите се врагове. Междувременно е издадена заповед всички да се съберат, за да започнат да преследват онези, които са се насочили към Фарс ал хаджар. А те са може би около двеста души.

— Къде е шейхът, шейхът?

— На път към „Леглото на камъните“, за да не даде нито миг покой на бегълците.

Сега докладвах възможно по-сбито. Докато споменавах за плана, според който смятахме да изпреварим бегълците и да завладеем техния дуар, изведнъж през ума ми мина една друга мисъл.

— Първоначално възнамерявахме да влезем във вражеския лагер с всички налични воини, ала сега мисля, че двеста са напълно достатъчни.

— Само двеста ли? — попита Хилал със съмнение в гласа. — Ефенди, не са ли твърде малко?

— Не са. Защо да нападаме с шестстотин воини един дуар, където сигурно са останали съвсем малко боеспособни мъже? Все едно ще е, ако решиш да убиеш бълха с оръдие. Не, тук имаме по-голяма нужда от хора.

— Да, прав си. Мъртвите трябва да се погребат, а за ранените трябва да се погрижим. Ще ни се отвори такава работа, която бени аббасите няма да успеят да свършат сами.

— Така е! Освен това не ми се иска повторно да поверя дуара на съмнителната защита на шейха на бени аббасите. Ами ако наблизо се скитат разпръснали се бени зуафи и им хрумне да се промъкнат, за да си отмъстят по някакъв начин? Онова, което се удаде на Фалахд, може да се окаже възможно и за други хора в случай, че дуарът се охранява тъй небрежно, както днес.

— Шейхът на бени аббасите няма да повтори тази грешка.

— И аз съм убеден в това. Впрочем главната причина, за да променим нашия план, е съвсем друга. Става въпрос да изпреварим бени зуафите и да стигнем преди тях в лагера, който предлага добра закрила. Следователно трябва да се придвижим възможно най-бързо, а в такъв случай се разбира от само себе си, че шестстотин воини няма да могат да напредват толкова бързо, колкото един по-малоброен отряд.

— Тогава още сега ще избера измежду нашите воини двеста от най-добрите стрелци, а от животните — най-бързоногите джамали. Кога тръгваме?

— Мисля, че след два часа в дуара ще се върнат достатъчно воини, за да можеш да направиш желания избор.

— Добре. Отивам да подготвя най-важните неща.

Ала той не тръгна.

Докато разговаряхме, излязохме на платформата над стъпалата. Оттам добре можехме да наблюдаваме постепенното завръщане на воините.

В този момент между шатрите се появиха двама ездачи — старият шейх на бени аббасите и моят Халеф. Шейхът водеше за юздите един кон, при вида на който сърцето ми заби по-силно.

— Какво ездитно животно! — възкликнах аз. — От пръв поглед си личи, че тази кобила има старо и славно родословно дърво.

— Аллах ил Аллах! — извика и Хилал. — Този благороден кон ми е познат. Това е любимата кобила на шейха на бени зуафите. Името й е Залзала^[1] и цената й изобщо не може да се изчисли в пари.

— Но откъде има това животно? То не беше в лагера на враговете ни.

— Ще разберем.

Беше ясно, че в момента за него шейхът бе по-важен от кобилата. Забелязах нескритото напрежение в погледа му, който очаквателно се беше спрял върху приближаващия се баща на неговата избраница на сърцето. Как ли щеше да се държи сега след всичко случило се с него, спасителя на дъщеря му?

Шейхът слезе от седлото пред стъпалата и с колебливи крачки започна да се изкачва нагоре. Естествено вече знаеше всичко. Бях убеден, че без никакво съмнение Халеф му беше обяснил всички обстоятелства около неочакваното появяване на Фалахд. След като изкачи и най-горното стъпало и застана срещу нас, по израза на лицето му аз ясно разбрах, колко безкрайно смаян и смутен бе той. Та нали по негова вина дъщеря му се бе видяла изправена пред сигурна гибел. Шейхът ни гледа безмълвно доста време, а накрая погледът му се спря върху Хилал.

— Ти си истински бахлууан — герой. Този двубой несъмнено е бил ужасяващ — каза той.

— Вече и аз не знам как стана всичко — най-откровено отговори Хилал. — Не бях на себе си, когато видях как дъщеря ти бе вдигната от силните ръце на Фалахд над бездната.

— Ти си й спасил живота.

— А също и моя — добави ханумата. — Фалахд беше като побеснял звяр. Всички ни щеше да избие.

— Той бе истински шейтан, но ти, Хилал, ти си ангел, изпратен от Аллаха, за да я спаси. Как да ти се отблагодаря?

Сериозният поглед на шейха не се отделяше от младежа. Хилал сведе очи и отговори:

— Изпълних само дълга си.

— Но ти не си действал подтикван само от чувството си за дълг, а и от любов. Затова нека и наградата да ти бъде дадена от любовта. Я ми кажи, ти наистина ли обичаш Хилуя?

Хилал трепна. Пръстите на ръцете му се разпериха, сякаш искаше да улови нещо и да го задържи. Очите му заблестяха. Започна да диша тежко и на пресекулки.

— Обичам я като живота си, дори хиляда пъти повече.

— Тогава докажи го!

Хилал го погледна изпитателно, но замълча. Виждаше се как вените на врата му силно пулсираха.

— Не знаеш ли, как можеш да дадеш това доказателство?

— Аз… аз… мисля, че знам!

— Е, как?

— Ако би могла да стане моя жена, тогава бих показал, какво е тя за мен.

— И аз мога да ти кажа какво е тя за теб.

Шейхът бавно се огледа наоколо. Погледите на двамата влюбени напрегнато следяха всяка дума, излязла от устата му. Какво ли искаше да каже?

— От днес тя е твоя годеница.

— Моят годе…

Хилал млъкна. Голямата му радост накара думите да заседнат в гърлото му. Само няколко дни се оказаха достатъчни да дадат възможност на любовта между двете деца на пустинята да се разгори неудържимо… и ето че шейхът му я даваше за годеница.

Хилуя се втурна към баща си и се притисна до гърдите му.

— Истина ли е, тате?

— Да, истина е — отвърна той дълбоко разчувстван.

— Значи не мислиш повече за сина на шейха на машаирите? — промълви тя.

— Не. Вярно, няма да ми е лесно да се откажа от любимия си план, ала без Хилал сега нямаше да имам дъщеря. Щях да съм самотен, без деца и затова нека неговият живот да не е повече самотен. Давам те за негова жена. Аллах да ви благослови, деца мои!

Можеше ли да има по-щастливи хора от двамата? Хилал ми хвърли поглед, който добре разбрах. Наскоро, когато ме беше помолил за моето посредничество, аз му бях казал: „Имам предчувствието, че самият ти ще трябва да извоюваш щастието на своя живот“. В момента той явно си спомни тези думи — издаваше ми го неговият поглед. Сложих край на разнежващите чувства, заплашващи да обземат всички, с думите:

— Откъде имаш онова благородно животно, което водеше за юздите насам? — обърнах се към шейха на бени аббасите.

— Намерих го.

— Аллах ил Аллах! — учуди се Хилал. — Животно с подобно родословно дърво не се намира току-така!

— И все пак така стана — каза шейхът. — Слугата на ефендито и аз намерихме животното на връщане, легнало между шатрите.

— Как ли се е озовало там?

— Мога да се досетя — намесих се аз. — Сигурно Фалахд е яздил на него.

— Аллах карим! Как е възможно шейхът да му е поверил любимата си кобила?

— Кой знае какво се е случило! Предполагам, че изгоненият от племето си великан я е присвоил без знанието на нейния собственик. Докато неговите приятели потеглили пеша, за да се хвърлят в боя, на него му се е открил благоприятен случай и той отмъкнал коня.

— Сигурно е било така. Аллах алакбар — Бог е велик! Но и ние имахме голям късмет да плячкосаме това животно, за чието родословно дърво има доказателства, че достига чак до Пророка.

Арабинът държи много на своя кон. Най-прославени са потомствата на онези животни, които са се отличили в някои от бойните походи на Пророка. Тяхното родословно дърво съществува и до ден-днешен. Една кобила, която произхожда от такава „прародителка“, има далеч по-голяма стойност от някое друго животно със също толкова старо родословно дърво, което иначе дори не й отстъпва по нищо.

За всеки бедуин родословното дърво на неговия кон е също тъй свещено, както и родословното дърво на някой потомък на кръстоносците. Имената на прочути животни са познати надлъж и шир. Така например за някоя кобила, която яде фурмите си в Западно Мароко, тоест в далечния Магреб, може да се говори в далечната Източна Арабия, та дори чак в Кюрдистан и Персия.

— Тази кобила — продължи да разказва Хилал, — няма равна на себе си. Пророкът Мохамед трябвало да направи дълъг тежък преход под палещите лъчи на слънцето. Нито за ездачите, нито за конете имало и капка вода. Езиците и на хората, и на животните били залепнали за небцето, страшна жажда ги мъчела и мнозина чувствали, че скоро ще загинат от изтощение. И ето че най-сетне стигнали до малко поточе. Всичко живо се втурнало към водата. Само трийсет коня, до един все благородни кобили, се спрели да изчакат, докато техните господари им позволят да се напият с вода. Мохамед ги благословил и собственоръчно написал имената им върху късове пергамент, които после раздал на техните собственици. Така възникнало родословното дърво за поколенията на тези кобили. И точно такава прочута кобила е и конят с червеникавия косъм на шейха на бени зуафите. Ще яздя на нея по време на похода ни към дуара на неприятеля.

Тази забележка отново насочи вниманието ни към най-належащата задача. Имаше да се правят още много приготовления за предстоящия ни поход. Всичко трябваше да се извърши страшно бързо, защото нямахме никакво време за губене.

В момента беше шест часа сутринта. Трябваше да тръгнем най-късно в осем, ако искахме да изпреварим бени зуафите и да стигнем в дуара им преди тях.

Всичко, което враговете ни бяха изоставили, щеше да бъде събрано от оставащите в дуара бедуини и пазено до завръщането ни, за да се разпредели после между победителите. Мъртвите трябваше да бъдат погребани, ранените — превързани и нахранени, а пленниците — отведени на сигурно място. Имаше да се вършат куп неща, които чакаха оставащите в дуара, тъй че докато се върнехме, те нямаше да могат да вдигнат глава от работа.

Самият аз можех да взема участие във всичко това само посредствено и то като се опитвах да накарам бени салахите да се отнасят по-човешки с пленниците си. Шейхът на бени аббасите ми обеща да ме подкрепи, като използва влиянието си.

Когато след два часа под мое ръководство и под ръководството на Хилал тръгнахме в боен поход, можех вече да си кажа, че съм направил всичко възможно, за да предотвратя ненужни жестокости…