Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allah il Allah!, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ИЗБРАНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ. ТОМ 22. АЛЛАХ ИЛ АЛЛАХ. Изд. Жарава, София. 2002. Превод: от нем. Веселин РАДКОВ [Allah il Allah / Karl MAY]. Формат: 22 см. Страници: 338.

 

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Allah il Allah! (Bd. 60)

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция

Осемнадесета глава
Сред арнаути

Всъщност с последните редове на предходната глава бих могъл да приключа този разказ, а и от писателски съображения би трябвало да го направя, защото самият аз смятах, че е сложена точка на тези събития от моя толкова неспокоен и бурен живот. Ни най-малко не мислех, че е възможно да се изпълни желанието на Хилал някога и някъде отново да ме види. Обаче Кара Бен Немзи предполага, а… сър Дейвид Линдси разполага.

Читателите на моите първи шест тома от приключенските ми романи познават този забележителен англичанин и сигурно си спомнят, че накрая на приключенията ни в страната на скипетарите, за които разказвам в шестия том „Жълтоликия“, лордът ми направи примамливото предложение да вземе на парахода си Халеф и Омар Бен Садък до Яфа и Ерусалим, откъдето без особени трудности те можеха да стигнат до пасищата на хадедихните.

Както читателите си спомнят, аз не се съгласих веднага, ала на обединените молби на Халеф и Омар не бе никак трудно да надделеят над и без това слабата ми съпротива.

Англичанинът разполагаше с нает от него френски параход, който бе хвърлил котва в Антивари и само чакаше заповедите на своя наемател, за да отплава в открито море.

Само три дни след пристигането ни на брега на езерото Скутари ние се носехме вече по морските вълни.

В „Жълтоликия“ утеших моите читатели с това, че може би някой друг път ще им разкажа, как стигнахме до Яфа и до ал Кутсашшариф[1]. Радвам се, че сега имам възможността да изпълня това мое половинчато обещание, още повече че онова, което предстои да разкажа, е и непосредствено свързано със съдържанието на този том.

Както също сигурно е известно, Линдси беше придобил цялото имущество на нещастния Хасан Аджар Мирза[2]. Тази покупка му струваше цяло състояние, което впрочем няма кой знае какво значение за огромните неизчерпаеми средства на лорда. Все пак тези непредвидени разходи бяха доста стопили банковата му сметка в Кайро, тъй че лордът се видя принуден най-напред да се отбие в този град, за да сложи ред в деловите си работи и да попълни изчерпаната си банкова сметка.

Пътуването ни премина без инциденти. След пет дни нашата парна яхта хвърли котва в пристанището на Кайро, Булак.

По предварителни предвиждания престоят ни в Победоносния, каквото означава Кайро в превод, щеше да е краткотраен — най-много два дни. От толкова време се нуждаеше лордът, за да уреди своите финансови въпроси.

Това прекъсване на пътуването ни ми беше съвсем добре дошло. Та нали ми даваше възможност да опресня спомените си от моя първи престой в този град, от който имаше повече от година.

Докато лордът тръгна да урежда своите сделки, а Омар Бен Садък се впусна в човешкото гъмжило по улиците, аз заедно с Халеф посетих онези места, с които ме свързваха някои по-особени спомени.

Последната година бе за нас тъй богата на събития и ние бяхме преживели толкова много неща, че бях вече доста изморен от това безкрайно пътуване. По тази причина избрахме спокойния съзерцателен начин на живот пред дейния, и унесени в спомени и мисли, прекарахме замечтани не един и два часа в едно или друго кафене.

Столицата на Египет с право се нарича „Победоносната“. Победоносна е останала тя през вековете, победоносна се изправя и в ден-днешен на границата между два огромни континента. Доскоро тя бе образец за истинско ориенталско своеобразие[3], но от около петнайсетина години за съжаление започна да се изпълва с все повече и повече европейски одежди.

Надойдоха французи и англичани, за да я ухажват, и оттогава тя си има и европейски квартали. Само в старите арабски квартали може да се видят все още плетеници от криви улички, които често завършват без никакъв изход и са толкова тесни, че от еркерите на срещуположните къщи хората могат да си подадат ръка или от единия плосък покрив да скочат на другия.

Онзи, който иска да опознае Ориента с всичките му положителни и отрицателни страни, непременно трябва да си наеме стая в някоя къща на такава улица.

По онова време северно от Булак, между Нил и прочутата съвсем права Улица на сикоморите[4], която водеше за един час път от Кайро до Шубра, бе разположено едно мизерно кафене с предстройка от платнище, наподобяваща шатра. По време на първия ни престой ние двамата с Халеф го бяхме посещавали от време на време. Там, доста настрани от морето от къщи, почти нямаше никакво улично движение, но затова пък оттам (и това бе причината, поради която с удоволствие посещавахме кафенето), се откриваше великолепна гледка към Нил, към неподправената ориенталска суетня, както и към истински хаос от лодки, хелуки, сандали[5] и какви ли не други плавателни съдове, чиито оглушителен шум, гарниран с най-лютите арабски проклятия и ругатни, както и с напевно изброяваните като от латерна стотина имена на Аллах, ясно долиташе до слуха ни.

И този път след пристигането ни в Кайро, придружаван от Халеф, аз се насочих към добре познатото ни кафене. Беше още твърде рано и на първо време бяхме единствените посетители. Все пак не седнахме под платнището, а се настанихме в помещението за „знатни господа“, в което впрочем нямаше нито маса, нито столове, нито възглавници, нито нещо подобно. Само няколко изпокъсани и пожълтели сламени рогозки на пода представляваха повече от оскъдното му обзавеждане. И все пак това помещение предлагаше и някои предимства — там бе приятно прохладно, а и една дупка в стената предлагаше тъй желания изглед към откритото място пред кафенето, както и към голямото оживление по реката.

Може би около час се бяхме отдали на насладата, доставяна ни от нашите лули и прекрасната мока, когато се появиха нови посетители — осем въоръжени до зъби арнаути, които много шумно се настаниха отвън в предстройката, покрита с платнище.

Арнаутите са наследници на жестоките мамелюци, изтребени с големи кръвопролития, ала те са още по-лоши и от тези хора, спечелили си ужасна слава. Обаче арнаутинът е не само храбър, той е направо безумно смел. Рискува живота си без да му мигне окото. Ала е коварен и вероломен, а по жестокост няма равен на себе си. Винаги много лесно посяга към ножа или пистолета. При най-малкия повод той стреля или забива острието, като знае, че може да го прави доста безгрижно, понеже дори и съдията не обича да осъжда хора от неговия сой, защото иначе ще има всички основания да се страхува, че ако не по време на самото съдебно заседание, то по-късно все пак може да получи нож в гърдите.

Ето защо всички отбягват арнаутите и се боят от тях.

Двама от новодошлите носеха военни униформи и отличия. Единият беше онбашия, а другият, висок и широкоплещест мъжага, беше чауш, фелдфебел. Преди да насядат, той хвърли един поглед в нашето помещение, ала се оттегли, без да каже каквото и да било. Изглежда не му се сторихме достойни за неговото внимание.

Арнаутите получиха чибуци и кафе. Започнаха много шумен разговор с такива думи и цветисти изрази, които не ми е възможно да предам тук. Във всеки случай от репликите им ставаше съвсем ясно, че присъствието ни ни най-малко не ги притесняваше.

Внезапно словесният водопад отвън секна. Изглежда нещо силно привлече вниманието им. Погледнах през дупката в стената и забелязах причината за тяхното мълчание. Надолу по брега на реката се разхождаха двама души, един мъж и една жена. Само по себе си това обстоятелство не бе нещо кой знае колко необикновено и фрапиращо, ала жената не носеше фередже, а в тези страни това е рядкост и е обичайно само за жени със съмнителна репутация.

На всичко отгоре тази незабулена жена беше млада и хубава. Щом я зърнах, за малко да извикам от изненада. Познавах я много добре, както и мъжа до нея. Бяхме се виждали преди повече от една година. Междувременно бях преживял твърде много неща, но цялото богатство от нови впечатления не бе в състояние да размие образите и сцените от миналото, които от време на време изплуваха в паметта ми. Двамата бяха Хилал и Хилуя!

— Я погледни през прозореца! — подканих Халеф. — Познаваш ли онези двамата на брега?

Дребосъкът хвърли поглед през отвора на стената и в следващия миг подскочи.

— Аллах ил Аллах! Все още стават чудеса и знамения! Как ли са попаднали тук? Трябва да отидем при тях. Веднага! Начаса!

Той понечи да се втурне към вратата, но аз го хванах за ръката и го дръпнах назад.

— Метана шувайя — почакай малко! Наистина ще им се покажем, само че не веднага и не тук. Я виж, онези отпред започват да мътят нещо, което навярно ще направи намесата ни наложителна!

Междувременно двамата кажи-речи стигнаха до покритата с платнище част от кафенето.

Хилал бе облечен по същия начин, както когато го видях за пръв път. Беше преметнал през рамо пушка, една от намерените навремето „Хенри-Мартини“.

Хилуя обаче носеше дрехите на богата бинт араб и освен това се бе накичила с какви ли не украшения. Не разбирах как така бе дръзнала да се появи тук незабулена. Може би си мислеше, че и тук, както у дома в пустинята, можеше да захвърли фереджето, което и без друго носеше съвсем рядко. Странен бе също и фактът, че това неподходящо и необичайно според местните схващания поведение на неговата жена изглежда бе съвсем безразлично на Хилал.

Видях как арнаутите се сбутаха по-близо един до друг и нещо си зашушукаха. Ето че в следващия момент техният предводител стана от мястото си, и като се изпъчи пред двамата, им препречи пътя и не им позволи да влязат вътре.

— Я вижте кой идва! В името на Аллаха, та това е най-красивата и най-сладката оруспу, каквато някога съм виждал. Нека седне при нас и ни позволи да предвкусим онези радости и наслади, които някога ни очакват от хеуриите в рая! Влизай при нас!

Оруспу означава леконравна жена.

Хилуя се изплаши. Лицето на Хилал остана безизразно. Хилуя хвана ръката на своя покровител и се обърна готова да побегне.

— Та’ал — ела! Хайде бързо да се връщаме!

— Да се връщате ли? — намеси се арнаутинът. — Че защо? Нима само един-единствен мъж има правото да се радва и наслаждава на присъствието ти и на твоята красота? Той вече ти се е наситил и сега идва нашият ред!

Той посегна към ръката й, за да я издърпа насила, но със светкавично движение нейният придружител отблъсна ръката на арнаутина и застана между него и нея.

— Уакиф — чакай! Тази дъщеря на бени арабите не е това, за което я мислиш! Тя принадлежи на друг.

Всички погледи се отправиха към него. Разнесе се всеобщ подигравателен смях, а онзи, който бе говорил от страна на арнаутите, извика:

— Чувате ли? Този човек е луд!

— Не съм луд. Тази жена е под моя закрила.

— Жена ли? — подигравателно рече чаушът. — Чувате ли, бе хора, каква чест оказва той на тази оруспу?

— Тя не е оруспу! И ви повтарям, че е под моя закрила!

— Под закрилата на един хлапак!

Арнаутинът каза тези думи с презрителен тон. Хилал невъзмутимо вдигна рамене и безстрашно се усмихна.

— Наричаш ме хлапак? Да ти докажа ли, че един хлапак от пустинята има повече смелост от един чауш на арнаутите?

— Искаш да ме обидиш ли? — избухна чаушът.

— Ти не ме ли обиди пръв, като ме нарече хлапак? Навярно аз съм убил повече неприятели, отколкото ти някога изобщо си виждал.

— Мишки и плъхове — да!

— Прав си, защото един бен араб гледа на своите врагове само като на мишки и плъхове. Пред него те побягват и се свират в дупките си.

— Е, ами тогава опитай да видим дали и ние ще се сврем в дупките си!

— Не е необходимо. Все още не гледам на вас като на мои врагове. Ще станете такива, ако не оставите тази жена на мира.

— Имаш ли някакви права над нея?

— Да, тя е моя гохза[6].

— Твоя гохза ли? — язвително попита чаушът. — И как ще ни го докажеш?

— Моите думи не се нуждаят от доказателство. Те са като клетва.

— Говориш много гордо.

— Но говоря истината, а един бен араб има основание да е горд поне толкова, колкото и един чауш на арнаутите, който продава живота си на хедифа за четирийсет пиастри на месец.

За един арнаутин тези думи бяха ужасна обида. Четирийсет пиастри са малко по-малко от осем марки, а представляват месечната заплата на един египетски сержант.

Арнаутинът не знаеше какво да мисли. Никой досега не бе дръзвал да му говори по този начин и то в присъствието на толкова много противници. Всеки би преценил, че това ще му струва живота. Ето защо обиденият арнаутин невярващо втренчи широко опулените си очи в дръзкия младеж.

— Човече, знаеш ли, какво говориш?

— Да.

— Не ми се вярва. Ако го вярвах, ножът ми вече да те е пронизал между ребрата.

— Нека първо изчакаме да видим дали ще посмееш.

Това невъзмутимо спокойствие накара чаушът съвсем да побеснее.

— Човече, ще те смеля на кайма!

— Вече мнозина са се опитвали да го направят, но както виждаш все още съм жив!

Сцената се беше променила. Вече никой не мислеше за Хилуя, тъй като арабинът бе привлякъл изцяло вниманието на тези груби и недодялани мъже върху себе си, за които една разправия с него бе къде-къде по-интересна и по-привлекателна дори и от най-красивата девойка на света.

В момента Хилуя имаше най-добрата възможност да избяга. Никой нямаше да й попречи. Ала тя остана — къде разтревожена за Хилал, къде от чисто женско любопитство, от което като истинска дъщеря на пустинята не можеше да се отърси.

След последните си думи Хилал им обърна гръб, за да си тръгне, обаче чаушът го сграбчи за ръката.

— Изглежда ти не забеляза, че досега само се шегувахме, а?

— А ти пък още по-малко забеляза, че досега ви говорих съвсем сериозно.

Мъжете стояха наежени един срещу друг, разменяйки си враждебни погледи.

След малко арнаутинът избухна в гръмогласен смях и възкликна:

— Ама не, наистина, това не само че не е сериозно, ами е и най-големият майтап, който съм виждал през живота си. Слушай, синко, ти действително ли искаш да се биеш с мен?

При тези думи той се изпъчи пред него в целия си ръст. Арнаутинът изглеждаше малко над четирийсетте. Белезите по лицето му свидетелстваха, че не е страхливец. Подигравателното му изражение издаваше ясно неговите мисли. Той смяташе, че след този въпрос бедуинът ще гледа час по-скоро да се отдалечи на безопасно разстояние от него.

Ала се оказа, че се лъже. Младият човек невъзмутимо вдигна рамене и кратко каза:

— Готов съм.

— Е, добре, малкият! Тогава ела с мен зад кафенето, където ще свършим тази работа. На душата ти няма да е нужно кой знае колко време, за да се свре в някое от най-дълбоките и тъмни кьошета на геената.

— Ти какво мислиш — тихо ме попита Халеф, — нима ще гледаме най-спокойно как този човек ще удуши нашия приятел? Изглежда, че той притежава силата на мечка.

— До този момент нямаме никакво основание да се намесваме — отвърнах му аз. — Според схващанията на тези хора в такъв двубой няма нищо забранено. Впрочем за Хилал изобщо не ме е страх. Познавам го по-добре от теб и знам на какво е способен. Ела да отидем зад кафенето! Не бива да пропускаме двубоя. Но закрий си очите с края на твоя хаик, за да не те познаят!

В същото време и аз нахлупих качулката на моя хаик толкова ниско над лицето си, че едва ли можеше някой да ме разпознае. После напуснах помещението през задната врата. Халеф ме последва по петите.

Докато траеше краткият ни разговор, арнаутите образуваха зад постройката кръг, в който застанаха чаушът и неговият противник. Хилуя се отдръпна встрани. Никой от арнаутите не й обръщаше повече внимание.

Когато се появихме и ние близо до арената на двубоя, всички погледи се отправиха към нас, но тъй като седнахме най-спокойно, те не проявиха някакво недоволство. За тях бяхме просто любопитни хора, които не желаеха да пропуснат подобно интересно зрелище.

Беше ми направило впечатление, че не всички арнаути бяха настроени срещу младия човек. Един от тях правеше изключение. Беше онбашията. Още от самото начало той не се бе присъединил към подигравателния смях на своя началник и само следеше развоя на събитията със сериозен поглед, но все пак без да се намесва.

Отстрани наблюдавах Хилуя. Сега, когато не ставаше непосредствено въпрос за нея, тя не проявяваше и следа от страх. Поведението й може да се стори някому безсърдечно, но не бе така. Тя бе отраснала в пустинята и неведнъж бе присъствала на подобни двубои, така че чувствата й не се възбунтуваха срещу предстоящото зрелище. Наистина, някоя нервна европейка още преди началото му щеше да изпадне в несвяст, ала тази арабка бе замесена от друго тесто. Аз знаех най-добре колко много обичаше Хилал, а спокойствието, с което очакваше започването на двубоя, ми подсказваше, че тя нито за миг не се съмняваше в неговия изход.

Като че ли чаушът бе чакал единствено нашето появяване. Едва-що се бяхме настанили на земята, когато той каза:

— Да започнем забавлението! Но преди това само от съжаление към теб ми се ще пак да те попитам, хлапе, дали наистина знаеш, с какво се захващаш?

— Знам — спокойно отговори Хилал.

— Няма да се намери човек, който да отмъсти за теб, защото никой няма да се осмели да поиска сметка от един арнаутин. Впрочем двубоят ще е съвсем честен. Ти ще умреш и ще бъдеш хвърлен в Нил.

— Или аз, или ти!

— Ха! Дори да се случи невъзможното и да предположим, че ме победиш, с теб пак е свършено. Моите приятели ще те разкъсат на парчета.

— Ти това ли наричаш честен двубой?

— Намираш се сред арнаути и във всички случаи си загубен.

Младият човек го погледна презрително и каза:

— С тези думи съвсем ясно показвате, че сте наемници, но не и свободни мъже. Не бих посъветвал твоите приятели да ми посягат. Няма да допусна да се нахвърлят върху мен като хиени.

— Нищожество! Какво ли ще направиш, за да им попречиш?

— Нека ей този човек ви каже!

При тези думи Хилал посочи към онбашията.

— Този ли? Онбашията? Че какво общо има той с теб? Да не би да сте приятели?

— Не, но той стоеше на пост при хедифа и знае, че бях гост на вицекраля и че той ще отмъсти на моите убийци.

— Аллах акбар! Истина ли е това онбаши?

— Да — отвърна онбашията. — Видях го да разговаря с хедифа. Този човек се радва на закрилата и благосклонността на владетеля и аз няма да търпя срещу него да се извърши каквато и да било несправедливост.

— Охо! Ти наш другар ли си или не си?

— Ваш другар съм, обаче животът ми е по-мил. Не искам да бъда обесен от палача на някой клон, само защото на вас ви се прищяло да убиете един човек, който е под закрилата на владетеля. Съветвам ви да оставите този младеж спокойно да си върви по пътя заедно с жената, дето я представи за своя съпруга.

— Искаш невъзможното. Той ме обиди.

— Обиди само теб, но не и мен или останалите. А и тази обида бе просто отговор на твоята.

— Забравяш, че съм твой началник — избухна чаушът.

— Тук не си ми началник. Нямам нищо против един честен двубой. И хедифът не би възразил нищо, но няма да допусна да бъде убит този човек, който е под закрилата ми.

— Как? Какво чувам? Ти го закриляш?

— Да. Ще го защитавам срещу всякакво незаконно посегателство.

— Е, добре, онбаши, нямам желание да споря тук с теб. По-късно пак ще си поговорим!

— На твое разположение съм.

Ето че цялата работа бе взела съвсем друг обрат, отколкото отначало можеше да се предположи. Онбашията бе застанал на страната на Хилал.

Арнаутите зашушукаха помежду си. Едни от тях поддържаха чауша, други пък бяха с онбашията. Изглежда чаушът се опасяваше да не би неговите хора да започнат свада помежду си и затова извика:

— Да няма никакви разправии! Аз сам ще реша спора си с това хлапе. Двубоят ще е напълно законен. Никой няма да може да ме накаже, ако го убия. Дано Аллах даде на душата му някоя хубава обител! И тъй, хлапе, ти си по-слабият. Ето защо ще бъда великодушен и ще ти предоставя избора на оръжието. Ще се стреляме ли или ще използваме ножовете?

По устните на бедуина се плъзна многозначителна усмивка.

— Ножовете — отвърна той. — Ако стреляме, ти си загубен. Значи аз съм този, който проявява великодушие.

— Калб — куче! — изрева арнаутинът.

— Не знаеш какво говориш. Ако някой друг ме беше обидил с тази дума, още в следващия миг нямаше да е вече жив. Но тъй като наказанието ти е толкова сигурно, колкото е сигурно, че съм застанал пред теб, то ще проявя милосърдие. Казах, че ако се стреляме, ти си безвъзвратно загубен и това е истина. Наричат ме Ибн ас са’йка.

— Ибн ас са’йка — Син на светкавицата? — изсмя се чаушът. — Сега вече знам, че си луд. Синове на светкавицата се наричат двама братя от племето на бени салахите. Единият от тях е техен шейх, а другият пък е шейх на бени зуафите. Гръмнат ли пушките им, онзи, в когото са се прицелили, е загубен. Да не би да твърдиш, че си един от тези братя? Я не ме будалкай!

— Мисли, каквото си искаш!

— Значи си съгласен да решим всичко с оръжията си?

— Да. А сега край на приказките! Време е да преминем към действия.

Чаушът бързо измъкна ножа от пояса си и зае нападателна поза. Хилал свали връхната си дреха и сложи пушката си на земята. Остана само по риза без ръкави, която достигаше до колената му. Разголените му ръце показваха такива мускули, каквито едва ли някой можеше да очаква от него.

— И така, да започваме! — подвикна чаушът.

— Хайде, ела! — отвърна бедуинът. После извади ножа си изпод въжето, което му служеше за колан, и стиснал дръжката му с десницата си, той седна на земята като изпъна напред голите си крака. Чаушът не беше очаквал подобно нещо.

— Това пък какво е? — попита той. — Какво те прихваща?

— Ами двубой с ножове.

— Как, нима седнали?

— Да. Имам предвид онзи двубой на пустинята, при който си проличава, дали наистина имаш смелост.

— Кул шейятин — всички дяволи! И през ум не ми минава подобно нещо. Аз съм арнаутин, а не бедуин.

Истинският двубой с ножове, обичаен за Сахара, се състои в следното: участниците сядат един срещу друг с нож в ръката и един от тях забива острието му в някоя част на тялото си, да речем прасеца на крака, така че стоманата да се покаже чак от другата страна. Неговият противник трябва да прониже същото място на тялото си. После първият може, да речем, да среже целите мускули на бедрата си чак до костта и другият трябва да направи същото. Победител е онзи, който по-дълго издържи, без да направи каквато и да било болезнена гримаса. Бедуините са ненадминати в този вид двубой. Те притежават такова самообладание и самоконтрол, че могат с усмивка да си нанасят възможно най-болезнени рани.

Ала всичко това съвсем не беше по вкуса на чауша. Той искаше просто да забие ножа си в сърцето на своя противник, но не и сам да разкъсва месата си. Той бе по-силният и следователно сигурно щеше да победи. Ето защо от негова страна щеше да е чиста лудост да се съгласи на подобен двубой.

Хилал го погледна с усмивка и попита:

— Не искаш ли?

— Не.

— Аха! Страхуваш се от болките.

— Куче! Никакви обиди повече!

— Добре! Както желаеш.

Синът на светкавицата се изправи и с равнодушен глас продължи:

— Исках да пощадя живота ти, защото тъй и тъй нямаше сам да се убиеш. Затова ти предложих този вид двубой. Но явно предпочиташ да се бием по друг начин, който е опасен за живота ти. Моят нож никога не пропуска целта си.

— Опитай де! — подигравателно се изсмя арнаутинът.

— Не е нужно! Познавам ножа си толкова добре, че е излишно да опитвам. Само да поискам и си загубен. Но аз съм гост на хедифа и не желая да убивам войниците му. Би било неучтиво.

— Стига дрънка глупости! По-добре да започваме! Само аз ще мога да видя, кой от двама ни ще умре, защото единствено аз ще остана жив.

— Споделям мнението ти — достатъчно дрънкахме. Да започваме!

В следващия миг двамата застанаха един срещу друг с нож в ръка, впили погледи в лицата си.

— Хайде, хлапе, ела! — подвикна арнаутинът.

— Чакам те. Имаш ли смелост или не?

— Ах, негоднико, я ела! Ще те заколя като харуф[7].

— А аз няма да те убия, но затова пък ще направя така, че дълго време да не можеш да използваш ръцете си, понеже обиди една дъщеря на бедуините. Наричаш ме негодник, но самият ти си такъв.

След тези думи арнаутинът издаде дрезгав яростен вик и с нож във вдигнатата си ръка се втурна към своя противник. Искаше просто да го сграбчи с лявата си ръка, а с десницата да го прониже смъртоносно, ала между пръстите си усети само… въздух. Хилал гръмко се изсмя зад гърба му. Беше се шмугнал под протегнатата му ръка.

— Куче, не бягай, а се бий! — изрева арнаутинът като побеснял.

— Не виждаш ли, че само си играя с теб? — отвърна бедуинът.

— Ах, веднъж да те спипам! Само да те хвана! — изкрещя арнаутинът с писклив от ярост глас.

— Добре! Ето, хвани ме!

Тези думи прозвучаха напълно сериозно, дори заплашително. Хилал застана на едно място с широко разкрачени крака, впил искрящия си поглед в зачервеното лице на чауша. Арнаутинът изсумтя, сграбчи го с лявата си ръка за ризата пред гърдите, а десницата му замахна с ножа.

Ала Хилал бе нащрек.

Той парира удара с дясната си ръка, а след това с мощен тласък се отскубна от хватката на арнаутина… последва удар в подмишницата му и чаушът се извъртя настрани така, че за миг обърна гръб на своя противник. Но този миг се оказа напълно достатъчен. Ножът на Хилал проблесна… два светкавични замаха с оръжието… два пронизителни вика от устата на чауша… и бедуинът отскочи назад. А арнаутинът остана неподвижен на мястото си като ударен от гръм.

— Така, сега всичко свърши! — каза Хилал. — Я вижте дали удържах на думата си!

Всичко стана толкова бързо, че нито чаушът, нито пък останалите можаха точно да разберат какво се случи, какво означаваха думите на младия човек. Видяха само, че от раменете на арнаутина се стичаше кръв. Той стенеше, без да помръдва от мястото си. После понечи да вдигне ръце, за да сграбчи противника си, обаче те не му се подчиниха. Тогава той отново изрева гръмогласно:

— Аллах ил Аллах!

— Какво ти е? — попита го един от хората му и се приближи до него.

Едва тогава стана ясно какво се беше случило. Хилал бе прерязал напреко гръбните мускули на чауша над двете ключици и над лопатките на гърба. Тъй като тези мускули са нужни за движението на ръцете, на ранения му беше невъзможно да ги вдигне. Те висяха безпомощно отпуснати до тялото му, а той стоеше в локва кръв, която непрестанно се стичаше от раменете му.

Виковете на неговите ужасени другари скоро му изясниха в какво положение се намира. Яростта му бе неописуема. Приличаше на диво животно. Започна да ги подканя веднага да убият неговия противник. Разбира се, състоянието му оказа върху другите такова въздействие, което като нищо можеше да струва живота на бедуина, и затова се приготвих да му се притека на помощ, ако се наложеше. Докато двама души отведоха ранения в кафенето, останалите заплашително наобиколиха победителя.

— Шейтанът му помогна! — извика един от тях. — Да. Той е в съюз със злите духове — обади се друг. — Че как иначе би могъл да победи?

— Той го осакати. Това е по-лошо от смъртта.

Хилал стоеше спокойно до стената на къщата все още с ножа в ръката, като не изпускаше от очи пушката си, която лежеше на земята. Беше готов на всичко.

— Аз го предупредих — подхвърли той.

— Ти имаш някакъв талисман! Дай го! — извика един от арнаутите.

— Ето го моят талисман!

Хилал им показа ножа си.

— Не отричай! Че как иначе би могъл да победиш най-силния измежду нас?

— Казах ви, че ме наричат Сина на светкавицата. Де да ми беше повярвал!

— Ние също не ти вярваме! Ще ти отмъстим за него! Ад дам бид дам — кръв за кръв!

— Не забравяйте, че съм гост на хедифа!

— Да, не го забравяйте! Помнете също и че този човек е под моята закрила! — с остър тон се обади онбашията и, като се изправи пред Хилал, започна да избутва назад налитащите върху него арнаути.

— Не постъпваш като наш другар! — укори го един от тях.

— Постъпвам така, както ми се налага. Той победи чауша в честен двубой. Доказа ни, че е истински мъж. Няма да допусна да му посегнете.

— Ние също настояваме за честен двубой. Нямаме намерение всички да го нападаме. Но вместо ножа ще изберем куршума.

— Ти чу, какво казват тези хора. Те искат кръвта ти — обърна се онбашията към Хилал.

— Ами нека дойдат да я вземат! Ето къде съм.

— Не, няма да извършим убийство, а ти ще трябва да се биеш поотделно с всеки от тях.

— Добре са го измислили — презрително се усмихна Хилал. — Те са мнозина, а аз съм сам. Навярно някой от тях все ще успее да ме убие. Е, нека опитат! Кой ще започне пръв?

— Жребият ще реши.

— Тогава нека го хвърлят още сега, та час по-скоро да свършваме.

— Не сега и не тук! Ще стреляте един срещу друг, а никой не бива да ни чуе.

— Ще стреляме ли? Значи навярно сте разбрали, че съм майстор с ножа, а?

— Не се подигравай! Радвам се, че успях да ги накарам да отстъпят и да се съгласят на честен двубой, но ако ти ги разгневиш, няма да мога повече да те закрилям.

— Е, добре, къде ще се бием?

— При малкото езеро ал Хийям от другата страна на канала. Знаеш ли къде е?

— Все ще съумея да го намеря. А кога?

— Когато слънцето докосне пустинята.

— Значи след два часа. Ще дойда.

Хилал вдигна хаика си от земята, за да го наметне, а после се наведе да вземе и пушката си.

— Какво? — попита онбашията. — Искаш да си тръгнеш?

— Да. Нима мислиш, че е нужно да остана тук?

— Разбира се! Та нали ще трябва да се биеш с нас.

— Но не тук, а оттатък канала при езерото.

— Но ако те пуснем да си вървиш, ти няма да дойдеш за двубоите.

— Ще дойда също толкова сигурно, колкото и вие.

— Хмм! Тъй като ще отидеш право към собствената си смърт, може лесно да стане така, че… да бъдеш възпрепятстван.

При тези думи Хилал сложи длан върху рамото му и с усмивка отговори:

— По-вероятно е да стане обратното.

Това прозвуча толкова самоуверено, че онбашията остана дълбоко впечатлен. Той каза:

— Ако с пушката си също тъй сръчен както с ножа, тогава двубоите наистина могат да се окажат съдбоносни за някои от нас. Я ми кажи, ти действително ли си един от Синовете на светкавицата?

— Казах го и следователно е истина.

— Тогава се радвам да видя този тъй прославен бедуин.

Не ми се вярваше, че двамата братя са все още толкова млади. А дваж повече се радвам, че ми бе съдено да ти направя голяма услуга.

— Надявам се да си тъй любезен да ни оставиш да си вървим.

— Да, имам ти доверие. Вземи тази бинт араб със себе си! Ще се радваме да се отървем от нея. Хубавото и лице ни донесе голямо нещастие.

Хилал погледна онбашията право в очите и с твърд глас каза:

— Сигурно в големите градове твърде много сте свикнали с лъжите, иначе щяхте да повярвате на думите ми. Тя действително е моя жена, а аз й разрешавам да ходи без фередже.

По лицата на арнаутите разбрах, че вече повярваха на неговото уверение.

Хилал се наведе, вдигна пушката си от земята, направи знак на Хилуя и закрачи обратно в посоката, откъдето бе дошъл. Беше твърде горд, за да се обърне макар и един-единствен път.

Бележки

[1] Ерусалим — Свещено-благородния. — Бел.нем.изд.

[2] Виж К. Май „От Багдад до Стамбул“. — Бел.нем.изд.

[3] Романът е написан през 1885 г. — Бел.нем.изд.

[4] Източноафриканска смокиня. — Бел.прев.

[5] Вид плавателен съд. — Бел.прев.

[6] Съпруга. — Бел.нем.изд.

[7] Овен. — Бел.нем.изд.