Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allah il Allah!, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ИЗБРАНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ. ТОМ 22. АЛЛАХ ИЛ АЛЛАХ. Изд. Жарава, София. 2002. Превод: от нем. Веселин РАДКОВ [Allah il Allah / Karl MAY]. Формат: 22 см. Страници: 338.

 

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Allah il Allah! (Bd. 60)

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция

Тринадесета глава
Бойни планове

Рано сутринта, малко след шест часа, пристигнахме в дуара. Никой не спеше. Междувременно от съседните оазиси бяха дошли две други фарках на племето, тъй че годните да се сражават воини наброяваха вече приблизително осемстотин души.

Веднага щом скочихме от седлата, от всички страни започнаха да се стичат любопитни хора, за да узнаят, какви вести им носехме.

Естествено след пристигането на другите фарках предстоящите събития не можеха повече да останат в тайна. Всички бени салахи знаеха, че ги заплашва нападение на бени зуафите. Веднага след пристигането ни бе свикан съветът на старейшините, за да се обсъди нужният боен план. Аз се бях замесил вече толкова много в това приключение, че този път ми беше невъзможно да отклоня поканата на бедуините за участие в джама.

На съвещанието пръв получих думата, за да докладвам как е преминало нашето разузнаване. След като приключих, в качеството си на най-възрастен от всички, Азра се обърна към шейха:

— А сега нека чуем и твоя глас, за да разберем и твоето мнение!

Тарик скромно поклати глава.

— Все още съм твърде млад, а тук присъстват както старци, събрали цялата мъдрост в себе си, тъй и храбри воини, които са по-възрастни от мен. Нека говорят те!

— Твоите думи ми допадат. На младостта подобава да е скромна, а онзи, който почита старостта, когато му дойде времето, ще носи с достойнство посребрените си коси. Но ти си шейхът на племето. Първата дума се полага на теб.

Това съвсем смути Тарик, ала той с нищо не го издаде. Не се стесняваше от своите бедуини. Чувстваше, че по нищо не им отстъпва нито по смелост, нито по съобразителност, ала пред мен изпитваше известна боязън, която не му позволяваше пръв да изкаже мнението си. Ето защо той ловко се измъкна от затрудненото си положение с думите:

— Наистина съм шейх на племето, но като такъв добре знам задълженията си. Имаме един гост, а гостите трябва да се уважават. Той иска да се бие на наша страна. Готов е да пожертва живота си за нас и вече ни направи много важни услуги. И затова е повече от справедливо Кара Бен Немзи пръв да вземе думата.

Бедуините отговориха с одобрително мърморене.

— Прав си — заяви Азра. — Сега виждаме, че сме избрали за наш предводител най-подходящия мъж. Ако и занапред продължиш да отсъждаш със същата мъдрост, името ти ще се споменава от твоите синове и от техните правнуци, докато изобщо имаме поколения. И така, ние молим Кара Бен Немзи, когото мнозина от нас наричат с почетното име Баща на светкавицата, да ни каже, как ще постъпи, ако е на наше място.

Много добре разбирах, защо младият шейх искаше да ми предостави думата, но се радвах на хитростта му и отговорих:

— Твоето име ще се чете не само в книгите на следващите ви потомства, но и аз ще разказвам във всички страни, където ми стъпи кракът, за Тарик, шейха на храбрите бени салахи. Аллах да благослови племето ви, а и племето на бени аббасите, които сега са ваши гости. Ще се бият ли и те заедно с вас?

— Естествено, че ще се бием на страната на нашите приятели — заяви шейхът на бени аббасите.

— Не! — извика ханумата горе от парапета на руината. Тя бе застанала там, за да слуша какво се говореше на съвета. — Нима моят баща е дошъл тук, за да падне пронизан от куршум?

Според схващанията на бедуините намесата на ханумата не беше повече допустима. Племето на бени салахите си имаше вече шейх и тъй както бихме се изразили ние, европейците, тя се бе оттеглила от своя пост. Обаче уважението към нейната личност, което тя бе съумяла да спечели, беше толкова голямо, че никой не дръзна да й направи забележка за нейното непристойно поведение.

— Животът ми не е ли в ръцете на Аллаха? — попита старият шейх. — И съдбата на хората не е ли предопределена още от самото начало? Ако се бия на ваша страна, така ще се изпълни волята на Аллаха, а съвсем същото ще е и ако не се бия. Затова избирам първото. Не бива бени салахите да смятат бени аббасите за страхливци.

— Това не трябва да се допуска! Ефенди, помогни ми! — обърна се ханумата към мен.

Направих й знак да се успокои и после отново се обърнах към съвета.

— Не съм запознат с начина, по който синовете на пустинята водят война и се бият, но знам как големи и храбри народи са извоювали устремно победа след победа. Навярно вие нямате техните навици и характер, но ще ви обясня как постъпват те, а вие сами ще решите кое е по-добро.

— Говори! Слушаме те! — помоли ме Азра.

— Преди да направи какъвто и да е план, човек трябва да познава добре и себе си, и своя враг. Бени зуафите наброяват шестстотин воини, от които петдесет ще останат при техните животни. Сега ние имаме осемстотин воини и следователно числено превъзхождаме неприятеля. Освен това разчитам и на новите пушки, които навярно още днес ще пристигнат в дуара. Можем да сме твърдо убедени, че ще извоюваме победата. Не сте ли на същото мнение?

Разнесоха се силни одобрителни възгласи.

— Но всяка победа струва жертви. Жертви ще вземе и победата, която очакваме. Следователно умният военачалник преди всичко гледа да постъпва така, че да сведе жертвите до минимум. Така разсъждава и вашият шейх Тарик. Ти да не мислиш, че ще чакаме най-спокойно, докато бени зуафите дойдат и ни нападнат? — обърнах се към него.

— Рамаллах — опазил ме Бог! Нямам такова намерение — отговори Тарик видимо зарадван, че му подсказах как трябва да постъпи най-разумно.

— Значи мислиш, че ще е по-добре, ако не стоим тук да чакаме да ни връхлетят, а да тръгнем да ги пресрещнем и да ги нападнем, така ли?

— Да, такъв съвет бих дал, ако в присъствието на толкова много мъдри мъже изобщо има нужда от някакъв съвет.

— Твоето предложение е възможно най-доброто — казах аз с тон, изразяващ най-безкористно признание, сякаш въпросната мисъл се беше породила в главата на Тарик. — Ако тръгнем срещу врага, полесражението ще се отдалечи от нашия лагер. Спокойно ще можете да напуснете вашия дуар и да оставите стадата си да пасат там, където са. На вашите жени и дъщери, на старците, на слабите и болните и косъм няма да им падне от главите, а ние ще унищожим враговете, преди да са успели да използват пушките си. И тогава ще извоювате толкова славна победа, каквато никой досега не е виждал тук. Ето това е предложението на вашия шейх и аз напълно го одобрявам. Дано Аллах даде много дни, месеци и години живот на Тарик, шейха на бени салахите!

— Аллах! Аллах! — разнесоха се наоколо одобрителни възгласи.

Тарик се изчерви било от радост, било от смущение, а и страните на ханумата силно поруменяха.

— Но аз също ще се бия! — повтори бащата.

— Добре, вие също ще вземете участие в сражението — заявих аз. — Ще ни трябват и воини, които по време на схватката да защитават дуара, и това ще направят храбрите бени аббаси. Те ще посрещат онези бени зуафи, които евентуално ще се промъкнат между редиците ни, за да грабят и плячкосват. Шейх Тарик, съгласен ли си?

— Да — отвърна Тарик и подаде ръка на тъста си с думите: — На теб ще поверим всичко, каквото притежаваме. Сигурни сме, че вярно ще го браниш.

Бени аббасите посрещнаха това предложение с бурно одобрение. После бе взето решение да не се напада врага, а да го изчакат извън дуара, там, където на четвърт час път в южна посока се проточваха пясъчните дюни. Това бяха тъй наречените странстващи дюни, чиито фин и съвсем рохкав пясък непрекъснато се навява от западния вятър все по-нависоко по единия склон на дюната, след което пък сам се срива по другия, източния. Ето защо тези странстващи дюни се придвижват бавно, но постоянно, от запад на изток. Дори и да не бяха кой знае колко високи, все пак воините ни можеха да се скрият зад тях.

Там смятахме да позволим на неприятеля да се приближи до нас повече и да го посрещнем с изненадващ залп. Тъй като очакваните пушки биеха много по-далеч, отколкото огнестрелните оръжия на бедуините, ние нямахме никаква причина да се страхуваме от това нападение. Направих опит да придумам бени салахите да изберат друг, не толкова суров начин за водене на сражението, да речем нещо като изненадващо обграждане и пленяване на противника, обаче усилията ми останаха напразни.

Воините на десния фланг се предвождаха от Тарик, а на левия — от мен. След завръщането си Хилал щеше да получи задачата да тръгне с неколцина бързоноги вестоносци срещу врага, за да го наблюдава. Тази мярка беше необходима, за да избегнем опасността, която неизбежно би надвиснала над нас, ако неприятелите ни се появяха от някоя друга посока, а не срещу защитаваната от нас позиция.

Както се вижда, нашият „боен план“ в голяма степен се базираше на нещо, което все още изобщо не бе станало факт, а именно, завръщането на Хилал с пушките.

Ами ако братът на шейха не беше намерил въпросното място? Или ако изравянето на оръжията от пясъка им бе отнело толкова много време, че той значително закъснееше? Вярно, и в такъв случай плановете на бени зуафите пак бяха обречени на провал, защото нали бени салахите бяха вече предупредени и изобщо не можеше да става дума за някаква изненада, на каквато противникът разчиташе. А освен това бени салахите превъзхождаха по численост бени зуафите и нямаше никакво съмнение, че врагът щеше да бъде отблъснат.

Ала в случая ставаше въпрос не само да отразим нападението на бени зуафите, ами и напълно да ги съкрушим.

За тази цел пушките ни бяха абсолютно необходими и то трябваше да пристигнат достатъчно рано, за да има време да запознаем бени салахите с начина на употреба на необичайните за тях оръжия. Следователно и от наша страна бе нужно да се направи всичко възможно, за да се осигури навременното получаване на пушките.

Ето защо предложих на съвета да изпрати срещу кафилаха неколцина воини с известен брой товарни животни, защото бе близко до ума, че на връщане камилите на Хилал няма да са със същите свежи сили както на отиване, а неизбежната последица щеше да е едно съдбоносно за нас забавяне. Ако успеехме бързо да пресрещнем очакваните от нас хора на възможно по-голямо разстояние от дуара, при определени обстоятелства това щеше да означава за нас спестени дори няколко часа, които несъмнено щяха да са много важни, като се имаше предвид с колко кратко време разполагахме.

— Ти как мислиш, кога може да пристигне Хилал тук в най-благоприятния случай? — попита ме шейхът, щом чу предложението ми.

— Всичко зависи от това, дали брат ти е имал късмет при търсенето на кервана. Ако е така, той е стигнал до въпросното място вчера следобед. До настъпването на тъмнината може да приключи с изравянето на пушките и патроните. Остава открит въпросът, дали е потеглил на път веднага или едва на зазоряване. В първия случай можем да го очакваме още в следобедните часове, а в другия случай няма да се върне преди падането на нощта.

— Съгласен съм с думите ти. Трябва да направим всичко възможно, за да ускорим завръщането му. Но сега идва най-важното — кой ще предвожда мъжете, които ще тръгнат да пресрещнат Хилал? Аз не познавам пътя, по който трябва да яздим, а тъй като оттогава са изминали над трийсет часа, вятърът отдавна е засипал и заличил всички следи в пясъка.

Хмм! Наистина беше прав! Имаше само един човек, който знаеше точната посока и този човек бях аз. Но аз не бях слизал от седлото кажи-речи двайсет и четири часа и никой не можеше да ми се сърди, че копнеех за сън.

Ала от друга страна, тази работа бе толкова важна, че като гост на дуара бях длъжен да се съобразявам с благополучието и сигурността на бени салахите и нямах моралното право да стоя настрана. Ето защо отговорих на изразената по заобиколен начин молба на шейха с думите:

— Ако ми повериш предвождането на тези хора, ти обещавам да направя всичко, което е по силите ми да намеря Хилал и да взема от него пушките, за да ги донеса тук час по-скоро.

— Хамдулиллах! Наистина ли ще го направиш? — извика зарадваният Тарик. — Тогава всичките ми грижи и тревоги отпадат. Но дали тази нова езда няма да е твърде изморителна за теб? Не забравяй, че си наш гост и…

— Не се безпокой за мен, а се погрижи до половин час всички ездачи и необходимите животни да са готови! Междувременно аз ще се поосвежа преди пътуването.

Членовете на джама нямаше какво да възразят срещу предложението ми и без много бавене го гласуваха. С това военният съвет приключи.

— Аллах ил Аллах уа Мохамед расул Аллах — Бог е Бог и Мохамед е неговият Пророк!

С този възглас всеки се залови за своята работа. Точно след половин час помощният керван бе вече готов за път. Той се състоеше от петима ездачи на камили и двайсет свободни джамали. Бяха избрали най-бързите животни от стадата и то само ездитни камили, за да пренесем оръжията възможно най-бързо. Тъй като смятахме да вземем от Хилал само толкова пушки и патрони, колкото според нашите сметки щяха да са ни необходими, то сигурно и разпределените върху двайсетте животни товари щяха да са толкова леки, че щяхме да изминем и обратния път също с много голяма бързина.

Съветът бе траял около час и моят джобен часовник показваше осем, когато напуснахме дуара и поехме на запад. Предоставих на Халеф сам да реши дали да остане или да ме придружи. Храбрият дребосък обаче отхвърли всякаква мисъл за почивка, докато „неговият сихди се измъчва на отвратително досадния слънчев пек и се излага на опасността да бъде погълнат от ужасната паст на пустинята“.

И така, бяхме всичко на всичко седем души, които устремно препускаха начело на двайсет бързоноги джамали право на запад. Почти не разговаряхме, защото трябваше да посветим цялото си внимание на пътя, ако изобщо в случая можеше да става дума за път. Освен това и без друго бързият бяг на нашите животни правеше всякакъв разговор невъзможен.

Никак не ми беше лесно да спазвам точната посока, от която пристигнахме преди няколко дни, защото не бяха останали никакви следи, а пясъчните дюни си приличаха като две капки вода. Но там, където паметта ми отказваше, ми се притичваше на помощ нюхът на уестмана, който най-добре можеше да се сравни с някакво шесто чувство. По време на дългогодишното ми пребиваване и набиране на опит в Дивия запад на Северна Америка това шесто чувство се беше изострило толкова много, че нито за миг не изпитвах колебание, коя посока да избера.

Вече бяхме от три часа на път и за това време сигурно изминахме такова разстояние, за което Хилал с тежко натоварените си и вече изморени животни щеше да изгуби поне шест часа.

Започнах все по-често да използвам бинокъла си. Ако предположехме, че Хилал не бе губил никакво време и още през нощта бе поел обратно, то той вече не можеше да е далеч. Но това предположение зависеше и от нещо друго — беше ли намерил веднага въпросното място или му се беше наложило дълго да го търси? Ала аз имах доверие в неговите уверения, че познава пустинята като петте си пръста и бях убеден, че отдавна е тръгнал със скъпоценния си товар в обратна посока.

Тъкмо насочих далекогледа си към хребета на една дюна, която се намираше доста встрани от нашия път, когато видях как на същия хребет се появи ездач. Още в следващия миг той изчезна в падината, ала скоро се появи отново на хребета на съседната пясъчна височина. С невъоръжено око нямаше да мога да го забележа.

Извиках на моите спътници, за да ги уведомя за откритието си и после се насочихме към самотния ездач. Скоро и с невъоръжено око можехме да наблюдаваме как той ту се появяваше на хребета на някоя дюна, ту изчезваше в падината между две пясъчни възвишения. Взех моята карабина „Хенри“ и стрелях веднъж във въздуха. Ездачът се стъписа, обърна се и внимателно се взря в нас. Изглежда първо искаше да си изясни кои сме и дали имаше основания да се страхува от нас, защото спря за известно време, за да ни наблюдава отдалече. После отново подкара бавно животното си така, че да ни пресрещне. Но скоро го смуши да ускори своя ход. Изглежда вече бе изяснил нещата за себе си, като си беше казал, че в тази местност и точно в тази посока може да срещне само приятели.

Той тъкмо се беше появил на хребета на една дюна, когато изведнъж рязко спря. Зарадван вдигна дясната си ръка във въздуха и пришпори своето животно. Аз също познах ездача. Беше Хилал, който поради някаква причина бе избързал напред, изоставяйки своите хора. Още отдалече взе да ни маха и с двете си ръце, а когато се озова при нас, ни поздрави тържествуващо с думите:

— Хамдулиллах — хвала на Аллаха, който ме дарява с върховна радост пак да те видя! Взехме пушките, всички, всички до една! Взехме и патроните, трийсет пълни сандъка! Аллах алакбар — Бог е велик и по негова воля радостните дни за синовете на бени салахите се редуват един подир Друг.

— Защо те срещаме тук съвсем сам? — попитах го аз.

— Заради безопасността на моите хора избързах малко напред.

— Те къде са, далече ли са зад теб?

— Не, след пет минути ще са тук.

— Тогава всичко е наред.

— Какво искаш да кажеш? Случило ли се е нещо в лагера? Защо водите с вас толкова свободни животни?

Накратко му обясних случилото се по време на неговото отсъствие и го осведомих за целта, която преследвахме тук в пустинята. После го накарах да ми докладва.

Изпълнението на задачата, с която се бе нагърбил кафилахът на Хилал, протекло съвсем според плана. Не се наложило да търси дълго въпросното място. Забитият от мен бамбуков прът му помогнал много и още отдалеч му показал къде е търсената цел. Заварили всичко без ни най-малка промяна и им струвало само два часа работа, докато изровят и натоварят на камилите двайсетте пакета с пушки и трийсетте сандъка с патрони.

Естествено бяха използвали случая да приберат и всеки друг що-годе полезен предмет.

След като свършили своята работа, Хилал не се бавил нито минута, а веднага поел обратно. Междувременно животните си били малко отпочинали и настъпилата нощ заварила кафилаха на път. Разбира се, на връщане не всичко преминало тъй гладко, както на отиване. Тежко натоварените камили бавно и трудно се придвижвали напред в дълбокия пясък. Въпреки това на зазоряване оставили зад гърба си най-лошия терен и Хилал се надявал да стигне дуара в късните следобедни часове.

Нашето появяване съществено променяше нещата.

Хилал все още не беше свършил доклада си, когато в далечината видяхме да изникват очакваните от нас хора. Те бяха посрещнати от моите бедуини с бурна радост и веднага закипя трескава дейност. За около петнайсетина минути пакетите с пушки бяха разтоварени и после вързани върху нашите камили, които бяха със свежи сили. От сандъците с патрони взехме само един-единствен. Десет хиляди патрона, защото толкова се намираха в сандъка, бяха повече от достатъчни, за да отблъснем с кървави загуби и десетократно по-силен неприятел от бени зуафите. После веднага поехме обратно.

Естествено Хилал тръгна с нас, след като даде на хората си заповед бавно да следват дирята ни с техните животни, които все още трябваше да мъкнат доста голям товар. Нареди им също да внимават да не ги забележат шпионите на бени зуафите.

Пакетите с пушки представляваха толкова незначителен товар за нашите двайсет джамали, че тежестта им почти не попречи на предишната ни бързина. Тъй като трябваше само да следваме собствените си дири, проточили се пред нас в пясъка с отрадна яснота, то обратният ни път се оказа лесно начинание, което не изискваше от нас особени усилия.

Следобедната молитва аср току-що бе свършила, когато нашият кафилах влезе в дуара. Посрещнаха ни с небивало ликуване, от което аз обаче съумях бързо да се измъкна. Дръпнах настрани двамата Синове на светкавицата и поисках да ни донесат една от новите пушки. Това бяха английски „Хенри-Мартини“, естествено все още не и истински магазинни пушки, които бяха използвани едва по-късно от великите сили, като изключение правят само Съединените щати, употребили такива оръжия още по време на Гражданската война.

Обясних на двамата как да боравят с тях, разглобих затвора, за да им покажа какви части има вътре, отново го сглобих и после им препоръчах да проверят дали не е проникнал пясък в затвора на някои от пушките.

Читателите сигурно си спомнят, че при рухването на камилата на земята по време на самума, един от пакетите се беше разтворил и бе близо до ума, че намиращите се в него пушки трябваше най-грижливо да се почистят от финия пустинен пясък. За щастие се оказа, че той бе единственият повреден пакет.

Но ето че вече тъй дълго потисканата нужда от почивка и сън настоятелно напомни за себе си. Помолих Тарик да изпрати някого да ме повика след два часа и легнах на земята, там, където си стоях. Още в следващия миг очите ми се затвориха и повече нито чух, нито видях нещо.

Когато лично Тарик ме събуди в желаното от мен време, всяка умора бе вече изчезнала. В лагера цареше голямо оживление. Лееха се куршуми, правеха се пластирчета за куршуми, приготвяха се патрони, фитилите се натриваха с барут — всеки вършеше едно или друго според вида на пушката, която притежаваше.

Тарик беше разпределил въпросните „Хенри-Мартини“ между най-добрите триста стрелци на салахите. Накарах да ги съберат на открито място пред руината и започнах да ги обучавам в употребата на тези оръжия, както и в стрелба по заповед.

Естествено не използвахме истински патрони, а празни гилзи, за да не привлечем вниманието на съгледвачите, които може би се промъкваха около дуара. Бедуините бързо схващаха за какво ставаше дума. Разбира се, че ако някой немски подофицер присъстваше на упражненията ни, щеше да се ужаси и от устата му щяха да се сипят ругатня след ругатня, но нали срещу нас нямаше да се изправи някоя обучена войска, а само бедуински орди, които имаха навика да се бият без никакъв ред и правила! Затова и новият начин на сражаване от страна на салахите нямаше как да не ги изненада и да не им нанесе страхотни унищожителни загуби.

По-късно заведох воините при дюните, за да се упражняваме. Всеки трябваше добре да си знае мястото, както и да е наясно какво да прави. Това си беше истинска полева подготовка, само че съобразена с познанията и възможностите на бедуините. Не мога да не призная, че бени салахите лесно се вживяваха в новата си роля, макар да бяха привикнали да се бият само на коне и то така, както всеки си искаше. Старанието, обзело тези хора, вещаеше на неприятелите им страшна участ.

Още веднъж използвах един удобен случай да придумам Тарик да пощади нападателите. Той дълго и сериозно ме гледа право в очите, а после поклати глава и каза:

— Господарю, ако не знаехме колко е голяма смелостта ти, сигурно щяхме да си помислим, че се страхуваш от битката. Престани най-сетне да настояваш да пощадим бени зуафите! Те са крадци и разбойници и неведнъж са ни причинявали големи щети. Ако не искаш да загубиш уважението и обичта на нашите воини, тогава им предостави възможността здравата да ги ударят. Повярвай ми, бени зуафите си го заслужават стократно! Освен това добре познавам моите хора. След победата по̀ бихме могли да разговаряме с тях.

* * *

Така измина денят и настъпи нощта.

Не запалихме огньове, за да не дадем възможност на евентуални вражески съгледвачи да ни наблюдават. Все пак не бе изключено бени зуафите да са променили плана си и да са решили да нападнат по-рано.

Но нищо подобно не се случи.

Полунощ мина и Хилал тръгна заедно със своите разузнавачи. Половин час по-късно осемстотин въоръжени бени салахи се отправиха към дюните. Стотина от тях водеха коне и на половината от пътя останаха да прикриват тила ни. Другите воини образуваха три редици, които бяха толкова подвижни, че само за минута можеха да съберат хората си, както и в случай на нужда да се разтеглят на по-голямо разстояние. Тристате стрелци с новите пушки бяха в първата редица.

Съгласно уговорката ни старият шейх на бени аббасите разположи воините си на пост около оазиса.

Към два часа Хилал изпрати при нас един от хората си с вестта, че са стигнали вече близо до вражеския лагер. Там все още царяло пълно спокойствие.

След половин час пристигна втори пратеник със съобщението, че сред неприятелите се забелязвало вече раздвижване, а в три часа Хилал се върна с останалите и с вестта, че бени зуафите потеглили на път и накрая спрели най-много на три хиляди крачки от дуара, за да изчакат да се зазори.

Всички бяха обзети вече от такова напрежение, което не може да се опише с думи. Две племена се изправяха едно срещу друго — хора от един и същ корен, мъже с една и съща кръв, с един и същ език, жители на една и съща страна — и все пак обзети от твърдата воля взаимно да се унищожат.

Предупрежденията ми не дадоха никакъв резултат. Бях принуден да се задоволя само с едно — да се опитам да предотвратя най-страшните жестокости.