Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Allah il Allah!, ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ИЗБРАНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ. ТОМ 22. АЛЛАХ ИЛ АЛЛАХ. Изд. Жарава, София. 2002. Превод: от нем. Веселин РАДКОВ [Allah il Allah / Karl MAY]. Формат: 22 см. Страници: 338.

 

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Allah il Allah! (Bd. 60)

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция

Трета глава
Погребаният керван

„Видя Сара, че синът, когото египтянката Агар бе родила Аврааму, се присмива (на сина й Исаака), и рече на Авраама: изпъди тая робиня и сина й, защото синът на тая робиня не бива да наследи заедно с моя син Исаака.

Авраам стана сутринта рано, взе хляб и мях с вода, и даде на Агар, като й тури на рамо; даде й и момчето и я изпрати. Тя тръгна и се заблуди в пустинята Вирсавия.

Водата в мяха свърши и тя остави детето под един храст, и отиде, та седна надалеч, колкото един изстрел от лък. Защото тя рече: не искам да видя смъртта на детето. И седна (надалечко) срещу (него), и викна, та заплака.

И Бог чу гласа на момчето (оттам, дето беше то); и Ангел Божий от небето извика на Агар и й рече: що ти е, Агар? Не бой се; Бог чу гласа на момчето оттам, дето е то; стани, дигни момчето и го хвани за ръка, защото Аз ще произведа от него голям народ.

И Бог й отвори очите, и тя видя кладенец с (жива) вода, и отиде, та напълни мяха с вода и напои момчето.

И Бог беше с момчето; и то порасна, и заживя в пустинята, и стана стрелец с лък.“

В последните дни, докато яздехме самотни по пътя си из печалната пустиня, тези думи от първата книга на Мойсей ми минаха не веднъж и дваж през ума.

Нищо друго не предразполага човека към размисъл така, както подобно пътуване през необятната пустиня. Там няма начало и край, няма никаква граница. Погледът ти не намира каквато и да било опорна точка, където окото да може да се спре. Нищо не привлича твоето внимание, а душата ти, която нищо не смущава, сякаш се самовглъбява и затваря в себе си. Получаваш чувството, че е станала по-свободна, и като че в дейността си не среща предишните пречки. Живееш повече с вътрешния си мир, отколкото с външния свят. А в това усамотение се раждат такива мисли, каквито иначе са ти съвсем чужди, но те ти отварят портите към един свят, чиито праг дълги години не си могъл да прекрачиш заради безброй незначителни външни подробности, чужди на същността на нещата.

Сурова и жестока бе участта, сполетяла Исмаил, сина на прислужницата, която му бе отредена от една властолюбива жена, уязвена тъкмо в нейните майчински чувства.

Сурова и жестока бе също и участта на неговите дванайсет сина, както и на техните потомци, бедуините.

В хазарта на живота те бяха изтеглили една от най-слабите карти.

Родината на бедуините е пустинята. Тя е строга и неумолима към синовете си, а затова пък те са жестоки и безогледни към другите хора, които не са техни близки или приятели.

Те никога не могат да забравят или да простят на „Сина на пророчеството“, че заради него техният праотец Исмаил е бил отритнат и прогонен в пустинята, а тяхната ненавист към евреите е може би по-голяма дори и от омразата им към християните.

Учението на Мохамед е намерило в тяхно лице своите най-усърдни и най-непримирими привърженици. Лесно и безпрепятствено то е завладяло сърцата им, които, в резултат на големите лишения, съдени им да търпят през целия си живот, са станали твърде чувствителни и възприемчиви и към плътските удоволствия и наслади на джанната[1], който ислямът умее да им опише в примамливи краски. Тяхното вероизповедание се състои в думите — Аллах ил Аллах уа Мохамед расул Аллах. С тази повтаряна безброй пъти фраза се изчерпват горе-долу всичките им религиозни познания, които намират оскъдна почва за развитие и обогатяване единствено още в уморителния сух формализъм на мохамеданския религиозен живот.

Освен това техният мисловен свят не е кой знае колко оживотворен от религиозни представи, макар че на синовете на пустинята не може да им се отрече способността и нагласата за една по-дълбока религиозност. Ала вечната борба за съществуване, както и суровите житейски условия, на които са подхвърлени, са ги направили сурови и безчувствени и са унищожили благородните чувства в техните сърца.

Любовта към ближния, може би най-висшата повеля на християнството, им е съвсем чужда, тъй като и те намират в пустинята много малко любов. Пустинята не им дава нищо, тя изисква само жертви от тях и затова те са станали съвършени себелюбци и са склонни да гледат като на своя законна собственост на всичко, до което могат да се докопат. За да се сдобият с нещо, което им харесва, са готови да се бият на живот и смърт за него с истинския му собственик.

„Той ще бъде между човеците като див осел; ръцете му ще бъдат против всички и ръцете на всички — против него.“ Това предсказание към майката на Исмаил се е сбъднало дословно. Със своите диви, разюздани и разбойнически набези синовете на пустинята и до ден-днешен си остават верни последователи на своя родоначалник.

Вече от четири дни бяхме оставили зад нас оазисите на Куфарах и се намирахме в онази част от Либийската пустиня, която заради нейните диви пущинаци, безводие и почти пълната липса на растителност се избягва от керваните, та дори и от самите обитатели на пустинята, и по тази причина е останала в голяма степен непозната.

За да стигнем до бени салахите, чиито пасища са на запад от оазиса Фарафрах, би трябвало всъщност още от Куфарах да тръгнем по обичайния път на керваните през оазисите Джало и Сиуах, ала това би означавало за нас голямо заобикаляне и значителна загуба на време.

Ето защо предпочетохме да яздим в права посока през пустинята, макар да бяхме съвсем наясно, какви трудности и опасности ни очакваха.

Естествено аз взех това решение едва след като попитах за мнението им двете жени, за които бях поел пълната отговорност. Хилуя не се колеба кой знае колко дълго да се реши.

— Сихди, — попита тя, — колко време ще ни е необходимо според теб, за да стигнем при бени салахите по най-краткия път.

— Ако всичко върви добре, ще ни трябват пет или най-много шест дни.

— Ами колко дни ще трае ездата ни по обичайния път на керваните.

— Четиринайсет дни.

— Тогава, ако нямаш нищо против, сихди, ще изберем по-краткия път. Просто копнея час по-скоро да видя сестра си.

— Ами опасностите и ужасите на пустинята, Хилуя?

Девойката ми отправи поглед, от който лъхаше безгранично доверие.

— Сихди, не се боя от опасностите и ужасите на пустинята! Не и до теб!

Нищо не бе в състояние да я разубеди.

Естествено нейната прислужница Халуя нямаше собствена воля, тъй че пътуването ни право през пустинята бе вече решено. Бяхме предварително подготвени, че пет или шест дни нямаше да срещнем жива душа, без изобщо да подозираме каквото и да било за онази среща с толкова важни последици, която ни било писано да преживеем тъкмо тук, в най-затънтената част на Либийската пустиня.

До този момент пътуването ни бе преминало без никакви по-особени инциденти. Първоначалното ми безпокойство, че жените може би щяха да ни пречат, за моя радост се оказа безпочвено. Вярно, че с тях бяхме принудени да правим по-къси преходи, ала това нямаше никакво значение. Ние разполагахме с време. Нищо и никой не ни налагаше на определен ден да стигнем до определено място.

От друга страна, присъствието на жените допринесе много за нашето удобство, особено когато вечер вещите им ръце за броени минути приготовляваха някое вкусно, макар и скромно ястие.

Хомрите ни бяха запасили с предостатъчно провизии, така че не се наложи нито да гладуваме, нито кой знае колко да пестим храната.

Лично аз извлякох и още една полза от присъствието на жените. Хилуя говореше на друг диалект, различаващ се от диалекта на Халеф, който бе роден в един от западните райони. И тъй като по онова време се намирах отскоро в Ориента, езиковите ми познания бяха все още доста незадоволителни. Ето защо този изгоден случай ми бе добре дошъл, за да запълня въпросната празнина.

Докато Халеф и водачът яздеха начело, през повечето време аз се придържах до хаджината на Хилуя и за голямо удоволствие на моя Халеф водех с нея оживен разговор. Добре забелязвах изпълнените със скрито задоволство погледи, които от време на време ни хвърляше, обръщайки се назад. Естествено той беше убеден, че интересът ми към Хилуя си имаше съвсем друга причина, а не чисто езиковедческа. Мислеше си, че съвсем не е далеч изпълнението на първото от неговите желания, които имаше по отношение на моя милост. Не правех нищо, за да го разубедя и честите му подмятания и скрити намеци, които трябваше да изтърпя, ми доставяха тайно удоволствие.

В Мурсук, главния град на провинция Фезан, освободихме нашия дотогавашен водач, понеже оттам нататък той не знаеше пътищата. Наложи ни се да се огледаме за някой друг кабир. Скоро намерихме, каквото търсихме — един млад туарег, който ни бе препоръчан като много благонадежден човек.

Нямаше защо да съжаляваме за този наш избор, понеже след три седмици стигнахме здрави и читави до първия оазис на Куфарах.

Още по пътя ни за Мурсук бе станало ясно, че, въпреки по-късите дневни преходи, конете ни не можеха да се мерят по издръжливост с хаджините. Затова още в Мурсук ги разменихме за две ездитни камили само срещу незначително доплащане. Мурсук е важен транспортен възел за всички кервани, тъй че никак не ни беше трудно до се сдобием с подходящи животни.

И така, още преди четири дни бяхме оставили зад гърба си Кабабо, най-източният от оазисите на областта Куфарах. Като казвам „ние“, имам предвид двете жени, Халеф и себе си. В Куфарах, където останахме няколко дни, нашите животни възстановиха силите си, тъй че се надявахме да издържат до бени салахите. Този път нямахме кабир, защото… просто не намерихме. Е, щяхме да имаме, ако бяхме избрали обичайния път на керваните! Но да тръгнеш направо през дивата безводна пустиня, пълна с какви ли не ужасни опасности? Не, никой не се съгласи да ни предложи услугите си.

Е, ами тогава ни се налагаше да си опитаме късмета без водач. Съзнавах, че поемаме голям риск и се съмнявам дали днес, когато пиша тези редове, бих събрал куража и дързостта отново да поема такава отговорност.

Но защо ли носех със себе си компас? Той можеше съвсем задоволително да ни замести водача, който в тези непознати и неизследвани земи и без друго нямаше да ни е кой знае колко полезен.

И наистина имахме късмет.

Успяхме да изминем доста голямо разстояние, като почивахме през деня по време на най-голямата жега, а за пътуване използвахме само утринните часове и късния следобед, та дори и част от нощта.

Разбира се, че никъде не намерихме вода. Но още при напускането на Куфарах меховете ни бяха напълнени до пръсване и до този момент нито на хората, нито на животните се беше наложило да страдат от жажда. Дори имахме достатъчно количество от тази скъпоценна живителна течност за следващия и по-следващия ден, което ще рече повече, отколкото ни бе нужно по предварителните ни пресмятания.

Когато вечерта на четвъртия ден от пътуването ни започнахме приготовленията си за лагеруване, изпитвахме приятното чувство, че за последен път ни се налага да вършим тази работа. Надявахме се, че вечерта на следващия ден ще можем да изпънем изморените си тела в шатрите на бени салахите.

Последната част от пътуването ни бе много тежка и изморителна. Трябваше да прекосим един уар[2] от скални късове и камънаци, струпани или разхвърляни в невъобразим безпорядък. Беше невъзможно да спазваме точно указанията на стрелката на компаса. На всичко отгоре високите каменни блокове ни пречеха на видимостта и можехме да сме доволни, че в този хаос, в който непрекъснато ни се налагаше да сменяме посоката си, изобщо се придвижвахме напред.

Въпреки всичко изминахме значително разстояние и когато вечерта си легнахме да спим, изчисленията с компаса и картата ми показаха, че до следващата вечер нямаше как да не стигнем целта си.

Никой от нас не подозираше, че през тази нощ, косата на смъртта щеше да изсвисти съвсем близо над главите ни.

След полунощ се събудих от някакво странно свирене, което се носеше във въздуха…

То се повтори няколко пъти и същевременно почувствах как някакъв лек, но изгарящо горещ ветрец облъхна лицето ми. Въздухът стана толкова тежък, че цялото ми тяло се окъпа в пот. След известно време странните звуци престанаха, а заедно с това забележимо отслабна и споменатата жега. Белите ми дробове отново можеха свободно да дишат.

По онова време все още нямах достатъчно опит, за да мога правилно да изтълкувам тези особени явления, които ставаха във въздуха. Халеф и двете жени, събудили се като мен, също не бяха в състояние да ми дадат някакво обяснение. Те живееха в степите и не бяха запознати с атмосферните явления в пустинята.

На следващото утро, след двучасово лутане из дуара, най-сетне го оставихме зад нас. Отвсякъде ни обграждаше пясъчната пустиня с нейните вълни от плоски пясъчни дюни. Вярно, че за нашите животни не бе никак лесно да газят в дълбокия пясък, ала въпреки това всички си отдъхнахме с облекчение. Халеф не можа да се въздържи да не даде израз на напиращите в сърцето му чувства.

— Хамдулиллах! Да благодарим на Аллаха, че ни изведе от това преддверие на геената! Не ви ли се струва, че тук сякаш сатаната е направил на парчета един цял свят, а после с отделни късове си е играл на народна топка? Дано Аллах ни закриля и пази от дявола с девет опашки, и дано го низвергне в най-тъмните дълбини на пъкъла, а ако ме пита мен, може да го изпрати и в този уар, изоставен от всички добри джинове[3]!

Съгласихме се с него, макар и без да използваме подобни цветисти изрази.

Какви глупаци сме били само!

Скоро щяхме да разберем, че всъщност проклетият уар е бил за нас небесна благословия, и че ни е спасил живота, защото, ако не беше този „сатанински уар“, то предишния ден щяхме да се придвижим значително по-бързо напред. Щяхме да пренощуваме в откритата пустиня и костите ни и до ден-днешен щяха да се белеят в пясъците й.

Все повече грижи ни създаваше обстоятелството, че едва ли не с всяка крачка пясъкът ставаше все по-дълбок и това все повече затрудняваше ездата ни. Най-добре беше, доколкото ни бе възможно, да се движим по гребените на ниските дюни. Ако нещата продължаваха да се развиват все така, това щеше да означава край на мечтите ни още същата вечер да стигнем нашата цел.

Току-що бяхме спрели на гребена на една ниска пясъчна „вълна“, за да дадем възможност на животните малко да си поотдъхнат, когато викът на Халеф наруши тишината:

— Ал бюдж — брадат лешояд!

Учудено погледнах натам, накъдето сочеше протегнатата му ръка. И действително, на около един пушечен изстрел на север, във въздуха се виждаше да се рее един лешояд. Ето че в същия миг и друга птица излетя от земята. Бях изненадан, дори слисан. Тук сред най-безутешната пустиня два лешояда! Какво ли означаваше това?

Във всеки случай невъзможно беше да става въпрос за мършата на някой чакал или пък друг хищник, защото какво ли би могъл да търси той в тази пустиня?

Сигурно се касаеше за човек или може би дори за неколцина.

Но защо ли бяха дошли в тази ужасна пустош? И бяха ли все още живи? Вероятно не, понеже в противен случай лешоядите предпазливо щяха да останат по-надалече. Ала първоначално птиците са били вече накацали на земята и едва при приближаването ни се вдигнаха във въздуха.

И така, възможно бе да става дума само за трупове. Но дали наистина бяха само трупове? Нима ако се касаеше за повече хора, не можеше сред тях да се намира и някой все още жив, който да се нуждае от помощта ни?

Без да кажа нито дума на спътниците си, насочих моята камила към мястото, откъдето лешоядът излетя във въздуха, и сега двете птици описваха широки кръгове над него.

Халеф ме последва заедно с двете жени. Пътят ни минаваше през гребените на дългите дюни и през падините между тях. През гребените се движехме доста бързо, ала падините пресичахме с такова темпо, което не можеше да се нарече повече езда, а най-много — влачене. Имах чувството, сякаш при всяка своя стъпка моята камила трябваше да полага големи усилия, за да измъква краката си от пясъка.

Най-после… стори ми се, че за това кратко разстояние ни беше необходима цяла вечност… аз спрях животното си на гребена на последната дюна. Пред мен се намираха… да, какво ли беше това, което виждаха очите ми там долу в падината?

Дюните, през които се движехме, предлагаха за окото или острите линии на гребените си, или меките полегати контури на падините. Нищо друго не разнообразяваше пейзажа! Но тук! Отгоре това приличаше на хаотично разхвърляни надгробни могили.

Надгробни могили!

Да, ето това беше! Вече знаех, какво имаше пред мен и как можех да си обясня странните явления през последната нощ.

Но още преди да успея да изразя гласно мислите си, зад мен се разнесе гласът на Халеф, който тъкмо в този момент се изкачи на върха на дюната заедно с жените.

— Аллах карим! Самумът! Тази нощ духовете на пустинята са взели своите жертви! Уаллах! Биллах! Тиллах! Там долу е затрупан цял керван! Колко добре стана, че ние… че ние…

Той не довърши изречението, а ми отправи странно безизразен поглед. Страните му пребледняха, но и аз признавам, че в този момент, въпреки голямата жега, по гърба ми преминаха леденостудени тръпки.

Лицето на младата бинт аббас бе смъртно бледо, а широко отворените й очи се бяха втренчили в красноречивите малки хълмчета под нас. Нейната прислужница бе затворила очи, като че не можеше да понесе тази гледка.

Да, колко добре стана, че бяхме „принудени“ да прекараме последната нощ в дуара!

Доста време се гледахме един друг безмълвно в пребледнелите лица. Всеки от нас съзнаваше страшната опасност, която е била протегнала към нас ръце, за да ни сграбчи, съзнаваше, че сме се разминали с нея на косъм.

В подобни мигове хората, които не са съвсем лекомислени, просто мълчат. Всяка изказана мисъл би прозвучала като сквернословие или като обида на една могъща сила, която според определени всемъдри и всеблаги планове направлява съдбините на всички нас.

В такива мигове всяка дума би въздействала смущаващо… с изключение на молитвата.

Халеф притежаваше точно това правилно усещане. Без да го е грижа за нас и за онова, което ще направим, той слезе от камилата си и коленичи в дълбокия пясък с лице към Мека. А после силно и тържествено от устата му се разнесоха думите на фатиха, първата сура от Корана:

— В името на всемилостивия Бог! Хвала и слава на Бога, на повелителя на световете, който ще властва в съдния ден. На теб ще служим и на теб ще се молим най-горещо, за да ни поведеш по правия път, пътя на онези, които се радват на милостта ти, а не по пътя на онези, на които се гневиш, и не по пътя на заблудените.

Халеф изрече тези думи със сведена глава. После обаче я изправи и като вдигна ръце, продължи:

— Всичко, което е на небето и на земята, слави Бога. Негово е царството небесно, нему се полага възхвалата, защото той властва над всички неща.

Това беше началото на шестдесет и четвърта сура. Докато с всички предписани поклони той продължаваше да се моли, коленичил на земята, молитвата му бе придружавана от тихото мърморене на двете жени, а и от моето сърце към небето политна гореща благодарствена молитва към Бога, който за съвсем кратко време повторно ме избавяше от ужасна смърт.

Тази сцена бе наистина много странна, долу под нас бе затрупаният от пясъка керван, който толкова бързо беше заспал съня на смъртта. До мен бяха моите молещи се спътници. Около нас — гребените и падините на дюните, които поне от разстояние имаха измамна прилика с леко развълнувано море. А над нас оловносивото небе бе надвиснало като зловещ мъртвешки саван.

Колко ли хиляди „корабокрушенци“ бе погълнало вече Бахр бала ма, Морето без вода!

След като сурата бе казана докрай, трябваше да помислим за най-наложителната работа. Наредих на Халеф да остане с двете жени там, където си беше, и слязох от моята камила. После предпазливо започнах да се спускам по доста стръмния склон на дюната. При всяка крачка затъвах почти до колене, но все пак бързо стигнах до първата могилка, намираща се по-нависоко от другите. Тя беше малко по-дълга от човешки бой. В единия й край съзрях пръстите на крак, обут в сандал. Наистина, бях убеден, че човекът вече не е жив, но се надявах да открия нещо, което би могло да ми подскаже що за керван е бил този и какви хора са го водили.

И така, започнах да разривам пясъка с ръце и за мое учудване установих, че пясъчният пласт, затиснал човешкото тяло, съвсем не бе толкова дебел, колкото си мислех. Бях си представял, че хора и животни са умрели от задушаване. Сигурно пясъкът ги беше връхлетял и затрупал като дебела тежка стена само за броени секунди, отнемайки им всяка възможност да дишат. Ала това мое предположение противоречеше на сравнително тънкия слой пясък, който скоро отстраних с ръце. Не можех да си представя, че това недотам значително количество пясък се е оказало достатъчно, за да задуши един як мъж.

Мъртвецът беше бедуин.

Младото му безбрадо и загоряло от слънцето лице се показваше от бялата кърпа, с която бе увил главата си. Беше облечен в бял хаик, под който се виждаше дълга долна риза от най-обикновен сив плат, която бе стегната около кръста само с едно неугледно въженце от камилска вълна. В него беше затъкнат дълъг двуостър нож.

След като изрових мъртвеца от пясъка, веднага разбрах, че смъртта не беше настъпила чрез задушаване, а несъмнено чрез силен удар в тила. На това място кърпата на главата му бе напоена с кръв, която беше проникнала и дълбоко в пясъка под нея.

Дали бе станал жертва на убийство? Или неговото животно се е спънало и паднало, а главата му се е ударила в някакъв твърд предмет, който е строшил черепа му?

Този въпрос навярно завинаги щеше да остане без отговор, защото, естествено, в случая и дума не можеше да става за разчитане на следи.

Повече по навик, придобит от Дивия запад, отколкото от предпазливост, аз разтворих ризата на мъртвеца и сложих дланта си върху сърдечната област.

Още в следващия миг трепнах и се отдръпнах назад — бях доловил съвсем лекото, но все пак забележимо движение на гърдите. Човекът изобщо не беше мъртъв, а бе изпаднал само в безсъзнание. Викът ми накара Халеф да се озове при мен. С обединени усилия завлякохме изгубилия съзнание човек горе на гребена на дюната. Там го предадохме на жените, за да се опитат да го върнат към живот.

После Халеф отново ме последва долу в падината, за да продължим започнатото търсене. Скоро разбрахме, че всяка помощ бе закъсняла за връхлетените от самума хора. Долу на самото дъно на падината потъвахме във финия като брашно пясък не само до коленете, ами и чак до кръста. Беше ясно, че и хора, и животни отдавна са умрели от задушаване, защото според преценката ми керванът беше затрупан поне от еднометров пласт пясък. Изключение правеше само едно-единствено място, намиращо се малко по-нависоко.

Навярно в предсмъртни конвулсии една джамала се бе търкаляла в пясъка и с краката си се бе освободила донякъде от пясъка, натрупан там на малко по-тънък слой. Точно това беше и мястото, откъдето нашето появяване бе прогонило лешоядите. По разкъсаните и окървавени крайници разбрахме, че грабливите птици бяха започнали вече своето ужасно угощение.

Точно там имахме най-големи изгледи да открием нещо, в случай че не предпочетяхме да изчакаме раненият да дойде в съзнание. Но тъй като бе твърде неясно кога щеше да стане това, сметнахме за по-уместно да продължим нашето издирване, и доколкото бе възможно да освободим джамалата от пясъка.

Вече споменах, че на въпросното място пясъкът не представляваше толкова дебел и плътен слой, както при другите могилки. Освен това в предсмъртната си агония животното бе свършило добра предварителна работа. Скоро разкрихме хълбоците и корема на джамалата, а веднага след това Халеф изненадващо извика:

— Машаллах, сихди! Пушки! Колкото щеш! И то европейски, каквито обикновено не се използват при нас.

Проправих си път през дълбокия пясък до Халеф и видях, че казваше истината.

Камилата беше натоварена с пакети, чието съдържание бе опаковано в рогозки от лико. Вероятно докато изплашеното животно се е търкаляло на земята, един от тях се беше разкъсал и разтворил и от него стърчаха цевите на няколко нови-новенички пушки. Както изглеждаше, бяха английско производство.

Значи това беше оръжейна доставка! Вероятно ставаше въпрос дори за незаконна търговия с оръжия! Това подозрение бе много близко до ума и заради необичайния път, който бе избрал керванът.

Но кой ли изпращаше пушките и за кого ли бяха предназначени?

Отговорът на този въпрос трябваше да се търси само в пясъка, разбира се, при условие, че изпадналият в безсъзнание човек не бе в състояние да ни даде каквото и да било обяснение.

И така, без да се колебаем продължихме да разравяме пясъка, като и този път имахме късмет.

Не след дълго ръката ми се натъкна на някакъв предмет, който на пипане приличаше на нещо от кожа и скоро се оказа, че е един от кобурите на седлото. Следователно джамалата е била използвана не само за пренасяне на товари, но и за ездитно животно. Първото нещо, което се показа на бял свят, когато отворихме кожения кобур, беше турско наргиле, една от онези водни лули, които за ориенталците са също тъй необходими, както и за европейците кесиите с пури. Останалата част от кобура бе запълнена от добре свързан пакет. Когато го отворих, за моя най-голяма изненада открих цяла колекция от какви ли не фойерверки. Ракети и фишеци в ръцете на синовете на пустинята! И насън не би ми минало през ума! Ориентът започваше да става твърде модерен!

Изглежда кобурът беше вече празен. За всеки случай бръкнах в него още веднъж и добре, че го направих. Най-отдолу се намираше някакъв съвсем плосък предмет, увит в кожа. Беше един от онези евтини и най-обикновени портфейли, каквито се продават под път и над път. Той съдържаше само два документа, които обаче изцяло привлякоха вниманието ми.

Единият от тях беше документ за доставка на стока, издаден от английска фабрика за оръжие и подписан от някой си Хулам. От него ставаше ясно, че на племето на бени зуафите трябваше да се доставят триста пушки с по хиляда патрона за всяка от тях. Вторият документ представляваше писмо от същия Хулам до Махмад Ибн Али, шейха на бени зуафите. То бе всъщност удостоверително писмо за водача на кервана. В него се съобщаваше на шейха, че керванът се състои от десет животни и трима камилари, без да се брои водачът.

Това беше всичко. За мен то бе напълно достатъчно. Пак бях имал късмет, че веднага се натъкнахме точно на камилата, която принадлежеше на водача на кервана, и там намерихме тъй желаното обяснение за всичко.

През цялото време, докато четях документите, Халеф ме наблюдаваше. Щом свърших, той ме попита:

— Сихди, разбра ли, какви стоки пренася керванът?

— Да. Триста пушки и триста хиляди патрона.

— Триста хи… машаллах!

Халеф ме зяпна безкрайно изненадан. После продължи:

— Акълът ми се взе. И за кого е всичко това?

— За бени зуафите.

— Ами май че туй е племето, което живее близо до бени салахите, само дето са малко по на юг. Че защо са им толкоз много пушки?

— Имам някои предположения. Не си ли спомняш вече какво разправяха за Египет в Куфарах?

— Имаш предвид онази история, че синовете на пустинята по границата с Маср не били доволни от хедифа[4] и затова замисляли въстание, нали?

— Да, безспорно предстоят размирици, които на всичко отгоре се подкрепят и от падишаха, понеже вицекралят е станал за него вече твърде силен и независим.

— Тогава навярно мислиш, че тези пушки трябва да послужат за подготовката на бунт на бени зуафите срещу хедифа, а?

— Убеден съм в това.

Бях убеден и в нещо друго.

Обстоятелството, че пушките бяха английско производство, правеше твърде логично подозрението, че Англия също бе замесена в играта, както винаги, когато ставаше въпрос да се бди над „запазването на английските интереси“. Та нали на земята си остава неписаният закон, че силният винаги взема, а слабият дава, докато накрая няма вече какво да даде. И този закон е валиден навсякъде — между расите и между народите, в градовете и в най-малките села. И това ще е така чак до деня, когато учението за истинската любов се всели във всяко сърце.

Ето, такива мисли ми минаха през ума, ала аз мъдро не ги споделих с Халеф, а си ги запазих за себе си.

— Сихди, ти на чия страна си, на страната на падишаха, дано Аллах го дари с хиляда години живот, или на страната на хедифа?

— Халеф, нали знаеш, че не се меся в политическите разправии!

— Хазра — жалко! Но на кого би помогнал, ако все пак ти се наложи да вземеш страна в тези разправии?

— Хмм! Трудно е да се отговори на този въпрос. Ако падишахът се стреми да запази господството си в Маср, той очевидно е в правото си. Но, от друга страна, и Исмаил паша, хедифът, си има своите права. Смятат го за самовластен и разточителен човек, но той мисли доброто на тази страна и във всички случаи е по-загрижен за нея от своя предшественик. И ето че вместо открито да се изправи срещу него, падишахът се опитва да вдигне въстание и така да подкопае властта му, което не е справедливо.

Халеф ме погледна изпод вежди и попита:

— Значи си на мнение, че ще стане лошо, ако бени зуафите получат пушките и подготвят бунт срещу хедифа, а?

— На всяко кръвопролитие гледам като на нещо несъвместимо с Христовото учение.

— Но тогава ти не бива да се отбраняваш, когато те нападнат. Така ли е, сихди?

— Не, Халеф. Неизбежната самоотбрана е нещо друго. Изключение прави и необходимостта да помогнеш на някой човек или пък да предотвратиш престъпление. Но всяко кръвопролитие, което е резултат от насилие или алчност, си остава престъпление.

— Е, няма причина да се натъжаваш, защото бени зуафите няма да получат пушките.

— Няма ли? Защо?

— Ами защото ще ги задържим за нас. Ние ги намерихме.

— Тъй ли? — усмихнах се аз. — И как ще придобият валидност тези твои претенции?

— Просто ще вземем пушките с нас.

— Десет тежки камилски товара? И как смяташ да се справиш сам без чужда помощ? А довериш ли се на някой от местните жители, ще трябва да очакваш той да не признае претенциите ти. Ще гледа на намереното като на своя собственост, а и според закона на пустинята има това право, защото пушките се намират на негова земя.

По лицето на Халеф се изписа голямо разочарование.

— О, язък! Не помислих за това. А иначе тъй се бях зарадвал! Сихди, само с един удар щяхме да станем богати.

— Какво те прихваща? — престорих се на възмутен. — Пушките не са наши.

— Тогава я ми кажи, чии са!

— Всъщност това не би следвало изобщо да те интересува, понеже е съвсем сигурно, че не са наша собственост. Но за да те успокоя, ще те уверя, че предпочитам да унищожа оръжията, отколкото да допусна да попаднат в неподходящи ръце. Сега доволен ли си?

— Сихди, ти си господарят, а аз съм само твоят закрилник. Следователно ще трябва да ти се подчиня. Позволи ми единствено забележката, че понякога изобщо не те разбирам. Но въпреки всичко ще те накарам да прегърнеш учението на Пророка, независимо дали искаш или не.

Не можах да проумея каква връзка имаше този случай с преминаването ми към друга вяра, но предпочетох да не отговарям.

От гребена на дюната долетя викът на Хилуя, който ни накара да се изкачим горе, проправяйки си с мъка път през дълбокия пясък. Там веднага забелязах, че не съм могъл да поверя ранения на нечии други по-добри грижи. Хилуя беше отворила един от меховете с вода и беше промила ужасно изглеждащата рана на главата му. В момента се канеше да я превърже, но първо се убедих, че черепът не е счупен, както се опасявах отначало. Предметът, с който е бил нанесен удара, може би някой тежък приклад, за щастие не го беше улучил с пълна сила, а само беше обелил част от кожата. Естествено в резултат на това човекът бе загубил доста кръв. Впрочем забелязах само една значителна подутина, която скоро можеше да спадне, ако се правеха компреси с вода. Раненият току-що се бе леко размърдал и затова Хилуя ни беше извикала.

Докато преглеждах раната му, докоснах едно място на главата, което изглежда бе особено чувствително, и тогава изпадналият в безсъзнание човек болезнено потрепери. После полуотворената му уста тихо промълви една-единствена дума:

— Ма — вода!

Хилуя напълни една чаша със скъпоценната, макар и вече застояла течност и я поднесе до устните му. Младият човек пи на дълги жадни глътки със затворени очи, като че все още не му стигаше силата да ги отвори. Хилуя трябваше да напълни чашата четири пъти, докато най-сетне той извърна глава настрани, с което показа, че това му е достатъчно. После за пръв път клепачите му се повдигнаха и погледът му падна върху лицето на надвесилата се над него девойка.

Забележителна бе промяната в израза на лицето му, която се извърши в този момент. Само до преди миг то бе безизразно и бледо като на мъртвец, но ето че изведнъж придоби спокоен и дори щастлив вид. А устните му се разтвориха повторно, за да изрекат със заекване, но все пак ясно доловимо думите:

— Бадия… хамдулиллах… аз съм си… у дома! Още в следващия миг очите му пак се затвориха. Беше заспал от изтощение.

Учудено се спогледахме. Какво ли беше това? Съвсем ясно беше казал „Бадия“ и „аз съм си у дома“.

Но Бадия беше сестрата на Хилуя и изглежда той имаше нея предвид. По време на продължителното ни пътуване Хилуя ми беше доверила между другото, че много приличала на омъжената си сестра. Това обясняваше, че при идването си в съзнание раненият я беше взел за Бадия, своята господарка.

Каква ли връзка имаше младият бен салах с кервана? Дали бе негов водач? И как ли беше получил тази рана?

Впрочем на първо време това бяха излишни въпроси, защото едва ли щяхме да намерим техните отговори преди да се събудеше младият човек, потънал в дълбок сън от изтощение. И изобщо заради ранения не биваше да мислим да продължим прекъснатото си пътуване още същия ден. Дори и да не беше от бени салахите, елементарната човещина пак изискваше от нас да се съобразим със състоянието му, за да не се засили още повече треската вследствие на неговото нараняване, която нямаше начин да не се появи.

Провидението бе пожелало да намерим този младеж на границата между живота и смъртта и то сигурно щеше да се погрижи за нас и по-нататък, за да стигнем целта си живи и здрави.

Докато Хилуя и нейната прислужница се занимаваха с ранения, аз се заех с обичайните приготовления за лагеруване. Решихме да бивакуваме в последната падина преди мястото на нещастието. Животните налягаха в дълбокия пясък и изглежда нямаха абсолютно нищо против нарушаването на вече приетия дневен ред. После пренесохме долу ранения и също го положихме в пясъка като подпряхме гърба му на камилата на Хилуя така, че трябваше само да протегне ръка от тахтируана, за да може да сменя влажните компреси. Халеф и аз потърсихме закрила срещу палещите слънчеви лъчи в оскъдната сянка, която ни предлагаха телата на животните.

Непоносима задушаваща жега бе притиснала пустинята. Беше също както в библейските думи: „Небето над теб ще бъде също като огън, а земята под теб като нажежено желязо“. Изгарящото слънце безмилостно напичаше пясъка, но сам вече пренаситен, той не поемаше повече топлина, а отразяваше обратно убийствената жар, тъй че тя оставаше да трепти над земята като пламнало огнено море, по чиято повърхност танцуваха ослепителни светлини.

За какво мислех ли? За нищо.

Нетърпимата жега изсмукваше от мозъка както всякаква мисъл, така и последната капчица воля. Едва-едва събирах сили колкото от време на време да стана, за да нагледам ранения, който, оставен под грижите на Хилуя, все още спокойно спеше.

Изглежда дъщерята на бени аббасите единствена бе останала пощадена от всеобщата отпадналост. Грижите й за спящия младеж бяха все същите, а очите й се спираха върху лицето му с такъв странен поглед, в който се смесваха състрадание и мечтателно възхищение, че неволно се стъписах. Този израз едва ли бе съставна част от предписанията в служебните задължения на една болногледачка. Какво ли би казал Халеф за него?

Обаче очите на Халеф, комуто изписалите се по лицето на Хилуя чувства сигурно също биха направили впечатление, бяха затворени. Той спеше също както и младият бен салах, а по всичко си личеше, че в своя тахтируан спеше и прислужницата Халуя. Усмихнах се сам на себе си.

Нито на мен, нито на Халеф беше убегнало, че по време на цялото ни пътуване замечтаният поглед на Хилуя не се откъсваше от мен. Но тъй като се правех, че изобщо не забелязвам нейните мечтания, след една последна въздишка тя затвори в сърцето си своите чувства и започна да се държи към мен резервирано, макар да остана по сестрински любезна. Но ето че, както изглеждаше, младият тъй безпомощен бен салах събуди в нея нови нежни чувства. Това можеше само да ми е добре дошло. Той беше мъж от нейния народ, а фините, донякъде дори благородни черти на лицето му събудиха и моите симпатии.

Ако в този случай най-благородните женски качества, състраданието и милосърдието, доведяха до любов, то това щеше да е като Божи дар за красивата дъщеря на пустинята.

По едно време, въпреки сипещата се върху мен слънчева жар, се изкачих горе на гребена на дюната. От само себе си се разбираше, че с нашите слаби средства и възможности не ни бе възможно да изровим от пясъците целия керван и не можехме да вземем пушките. За тази цел ни беше необходима чужда помощ. Но откъде? В момента и самият аз не бях наясно.

Във всеки случай можех поне да си отбележа мястото, където керванът бе намерил своя ужасен край. С помощта на компаса и, вземайки предвид изминатото разстояние, приблизително пресметнах географското положение на точката, където се намирахме. После начертах в бележника си разположението на околните дюни и така направих всичко възможно и всичко необходимо, за да успеем отново да открием въпросното място.

Двата брадати лешояда отдавна се бяха оттеглили и през цялото време на престоя ни не се мярнаха повече. Минаваше час подир час, но раненият продължаваше да спи. Стана следобед, после дойде вечерта — болният не се беше помръднал. Само гърдите му се повдигаха и спускаха — дишаше бавно и равномерно. Настъпи нощта. След скромната си вечеря ние се приготвихме за сън.

Преди това обаче отидох още веднъж при спасения от нас млад човек. Той продължаваше да спи — дишаше все така спокойно и равномерно. До този момент не се забелязваше следа от треска. Изобщо дълбокият му сън изглежда не беше признак на пълно изтощение, а оздравителен сън, който, както е известно, винаги е много продължителен и дълбок. Е, толкова по-добре за него! В такъв случай можехме да се надяваме, че щеше да издържи дългата и изморителна езда на следващия ден без особена опасност за здравето си.

Препоръчах на Хилуя също да легне да поспи и да нареди на прислужницата си да бди над болния вместо нея. После се върнах при моята камила. Халеф бе вече заспал, а и аз скоро потънах в обятията на Морфея.

Събудих се, защото някой ме хвана леко за ръката. Пред мен стояха двама души. На звездната светлина успях да разпозная Хилуя и… младия бен салах. Сигурно беше минало вече полунощ.

— Сихди, извинявай, че смущавам съня ти — поде Хилуя, — но преди малко този бен салах се събуди и настоятелно поиска от мен да му обясня какво е станало и къде се намира.

— От теб ли? Но струва ми се ти трябваше да предадеш на прислужницата си грижите за болния през нощта, нали?

Тя се посмути.

— Наистина, ти ми нареди да легна да спя, но си помислих… исках… никак не бях изморена.

— Така ли? — отвърнах с усмивка. — И си разрешила на поверения на твоите грижи болен да стане? Въпреки че все още е толкова безсилен?

— Сихди, той искаше така — извини се тя. — Каза, че трябвало веднага да говори с теб, а след като възразих, че са му необходими почивка и спокойствие, той ме закле в името на моята сестра Бадия да го заведа при теб.

— В името на твоята сестра? Значи вече си се разприказвала, а?

Хилуя енергично отхвърли подозренията ми:

— Не, не съм му издавала каквото и да било. Само го уверих, че се намира в безопасност и му открих, че съм сестрата на Бадия, чието име той спомена още когато за пръв път дойде на себе си. Това е всичко.

— На’ам, якаса — да, така е — намеси се в този момент непознатият със своя благозвучен глас. — Сихди, вие ме избавихте от смъртта и на вас дължа живота си. Довършете сега това и за Аллах и за Пророка богоугодно дело, като ми изпълните молбата!

— С удоволствие, стига да можем.

— Можете! Моля ви незабавно да тръгнем кам шатрите на бени салахите.

— Незабавно? Не е възможно! Ти непременно трябва все още да се щадиш.

— Да се щадя? Нямам време за щадене. А и не ми е нужно. Не искам да се хваля, но ще кажа истината: само един човек от моето племе ме превъзхожда по сила и издръжливост. И именно заради него искам веднага да тръгнем на път. Става дума да се предпази цялото ми племе от голяма беда.

Не трябваше ли просто да прекратя този разговор и не беше ли по-добре да изпратя младия човек пак „в леглото“? Много ми се искаше да го направя.

Ала от една страна вярвах на уверението му в неговата сила и издръжливост, защото само някой много як мъж можеше да се изплъзне на треската, а от друга страна пък ме безпокоеше забележката му, че сестрата на Хилуя и племето й са заплашени от голяма опасност.

Междувременно Халеф също се събуди, стана и се присъедини към нас. Забелязах, че и той като мен бе немалко учуден от бързото оздравяване на младия човек.

Прислужницата Халуя не се виждаше наоколо. Предполагах, че и тя се бе събудила, обаче от скромност просто си кротува зад завесите на своя тахтируан.

— Позволи ми най-напред да ти задам няколко други въпроса — подех аз след по-продължително мълчание. — Но няма ли да седнеш при нас?

Младият човек прие поканата ми и се настани наблизо. Хилуя и Халеф също насядаха на пясъка, като че и те трябваше да си кажат тежката дума по предстоящите за обсъждане въпроси. А нима наистина не бе така, поне що се касаеше до Хилуя? Та нали тя беше болногледачката и нейната задача бе да следи да се окаже на „болния“ необходимото внимание.

— Знаеш ли, че целият ти керван е загинал? — обърнах се към бен салаха.

— Машаллах! Какви ги приказваш? Нямам нищо общо с никакъв керван, а най-малкото пък с този, който ме подреди така.

— Но ние те намерихме в безсъзнание до другите пясъчни могили и беше близко до ума да предположим, че си бил заедно с тези мъртъвци.

— С кои мъртъвци? Не те разбирам. Нима мъжете, които ме пребиха, са мъртви? Да не би пък вие да…?

Беше ясно, че този човек нямаше никаква представа за разразилия се страшен самум, чиято жертва бе станал керванът. Или пък само се преструваше?

Трябваше да се уверя дали казва истината.

— Я ми кажи как се срещна с тези хора!

— С удоволствие. Моят брат ме изпрати да отида до Джарабуб по една работа, за която ще си поговоря с теб малко по-късно. Навярно ти е позната онази прочута местност с толкова оазиси, а?

— Да, знам я — кимнах аз.

— Цялата работа доста се проточи. Когато най-сетне получих желаните сведения, разбрах, че не бива да се връщам у дома по обичайния път на керваните, защото така изобщо нямаше да постигна целта на моето пътуване. Налагаше се да тръгна по прекия път през пустинята, за да не закъснея. Впрочем сега се сещам — полунощ вече мина, значи днес сме йом ал джума[5], нали?

— Лъжеш се. Днес е вече йом ал сабт[6].

— Аллах карим! Значи цял ден съм бил… съм бил…

— Да, цял ден беше в безсъзнание.

Това разкритие го накара да онемее за няколко секунди. После обаче той скочи на крака и извика:

— Йа латиф — мили Боже! И тази вечер ще е джама, съвещанието на старейшините, което ще решава бъдещето на цялото ни племе! Трябва да тръгна на път… незабавно трябва да тръгна.

Той наистина се накани бързо да се отдалечи, но аз своевременно го хванах за хаика и въпреки съпротивата му го дръпнах да седне на пясъка.

— Уакиф — стой! Закъде си се разбързал толкова?

Личеше си, че младият човек се намира в страшно възбудено състояние, защото измина доста време преди да може да отговори.

— Извинявай! Изобщо не помислих, че без вашата помощ съм напълно безсилен, но те моля в името на всичко, което ти е свято, веднага да дадеш заповед за тръгване, иначе ще пристигнем твърде късно.

— Защо? — попитах най-спокойно. — Ако тръгнем утре сутринта, ще стигнем съвсем навреме.

— Лъжеш се — припряно ми възрази той. — Или може би знаеш къде точно се намира лагерът на бени салахите?

— Не, не знам. За пръв път идвам по тези земи.

— Ето, виждаш ли! А на мен тук всичко ми е добре познато, защото тук е моята родина и ти казвам, че само ако незабавно тръгнем на път, ще пристигнем навреме, за да предотвратим голямо нещастие.

— Ти забравяш, че ние изобщо не знаем за какво става дума и следователно няма как да вземем решение.

— Тамам — прав си! Извинявай, твърде съм развълнуван.

— Най-добре ще е да ми отговориш накратко на въпросите. Какво се случи, след като тръгна от Джарабуб?

— Сихди, няма да намериш друг човек, който да познава пустинята толкова добре като мен. Поне никой друг няма да поеме риска сам да я прекоси. Разполагах с превъзходна хаджина и дотогава не бях имал никакво по-особено преживяване. И ето че тъкмо когато се бе вече почти смрачило, насред пустинята се натъкнах на един керван, който се беше разположил на бивак.

— Кога стана това?

— Завчера вечерта.

— Продължавай!

— Можеш да си представиш учудването ми, но също и смайването на керванджиите. Попитаха ме откъде идвам и накъде съм тръгнал. Отговорих им самата истина, ала те не ми повярваха. Очевидно ме взеха за член на някой джум[7], дошъл, за да ги шпионира или пък самите те бяха разбойници. Когато слязох от седлото, те внезапно се нахвърлиха върху мен и ме повалиха с приклади на земята.

— Значи не знаеш, какви стоки е пренасял този керван?

— Не. Нямах време дори да ги попитам. Но навярно вие знаете, а?

Не смятах, че ще е особено разумно веднага да му кажа всичко и затова отвърнах уклончиво:

— А ти не знаеш ли, че целият керван е затрупан с пясък?

— Машаллах! Какво говориш? Затрупан? Истината ли казваш?

— Не те лъжа. Аллах наказа тези мъже за престъплението, което са извършили спрямо теб. През нощта се изви самум и всички до един преминаха по моста на смъртта.

Известно време бени салахът не проговори нито дума. Онова, което чу, го порази. Едва след някоя и друга минута той попита, като заекваше.

— Но… щом всичките… са мъртви… как така само… само аз съм…?

— Мястото, където са те повалили, е по-нависоко от самия бивак на тези хора. В резултат на това пясъкът, който те покриваше, не беше нито толкова дебел, нито толкова сбит, тъй че си се спасил от задушаване.

Младият човек дишаше тежко.

— Аллах ил Аллах! Азраел[8] е изпратил стрелата на смъртта към сърцето ми, ала не е улучил. Хвала на Аллаха, а също и на теб, о, чужденецо, заради твоята помощ! Хилал ще ти бъде благодарен до последния си дъх.

Значи Хилал се казваше този млад великан, който седеше до мен в такава стойка, сякаш голямата загуба на кръв изобщо не му се беше отразила. И сега, когато вече не спеше, той пак ми правеше много добро впечатление. Въпреки че преди малко бе допуснал да го обземе силно вълнение, той все пак имаше вид на човек, който умее да се владее и не върши току-така нещо необмислено.

Звездната светлина ми бе достатъчна, за да забележа, че той се харесваше и на още някой — на Хилуя. Тя седеше неподвижно до него и не откъсваше поглед от лицето му.

— Преди малко спомена, че племето ти е заплашено от голяма беда. Какво искаше да кажеш?

— Още днес преди смрачаване трябва да стигна до шатрите на моето племе, защото джамът ще реши, дали между бени салахите и пашата на Египет ще има мир или война.

— Е, и?

— Разумните хора от племето са убедени, че ще имаме действителна изгода само, ако продължим добрите си отношения с пашата.

— В това все още не виждам никаква опасност.

— Но най-влиятелният човек на племето е за война.

— Кой е той?

— Фалахд, братът на починалия шейх.

За мен това не беше нищо ново.

Хилуя ми беше разказвала, че сестра й се омъжила за шейха на бени салахите, който бил три пъти по-възрастен от нея. Не я питали много-много дали е съгласна или не, понеже в онези страни решава волята на бащата. Тя никога не била виждала шейха, не знаела, дали ще може да го обикне, ала той бил прочут човек и приятелството между племената трябвало да бъде затвърдено именно като шейхът на бени салахите вземел за жена дъщерята на бени аббасите.

По-късно Хилуя много рядко получавала вест от сестра си и никога не могла да узнае, дали Бадия е била щастлива като съпруга на шейха. После той умрял и оттогава младата вдовица властвала над племето, което под нейното ръководство живеело много добре. Стадата се множели при нейното миролюбиво управление, числеността на воините нараствала. Тя много умело успяла да накара околните племена да я уважават. Прякорът, който й дали, „Ханума на пустинята“, свидетелствал най-добре за почитта и авторитета, на които се радвала.

— Ами ханумата? И тя ли е за война? — продължих да го разпитвам.

— Не, тя е за мира, обаче Фалахд и неговите привърженици надделяват. Те казват: една жена не може вечно да е шейх. Неудържимо е станало всеобщото желание отново да се венчае и тя не може дълго да му се противопоставя.

— В такъв случай важното е Бадия да си вземе такъв мъж, който да е настроен приятелски към хедифа.

— И на нея така й се иска, ала нейният избраник е беден.

— Кой е той?

— Той е… той е… моят брат Тарик.

Младият човек изрече тези думи колебливо. Ако беше светло, вероятно щях да видя как лицето му се изчервява.

Седналата до мен Хилуя издаде тихо възклицание, изразяващо учудването й.

— Нима това е толкова лошо? Ханумата е толкоз по-богата — отвърнах аз.

— Де да беше само това! Ала братът на умрелия шейх вече поиска ръката й.

— О, язък, олеле! Значи Фалахд! Според вашите закони тя принудена ли е да го вземе за мъж?

— Да, само смъртта може да й попречи. Законът гласи, че тя трябва да принадлежи на нейния зилф[9]. Ако обича някой друг, то той трябва да се бие с Фалахд, а законът изисква двубоят между двамата да завърши само със смъртта на един от тях.

— Ами тогава нека брат ти се бие със зетя на ханумата.

Хилал не ми отговори. Едва след по-продължителна пауза той каза:

— Има две неща, които няма да допуснат това да стане — едното се казва Фалахд, а другото — тар[10].

— Фалахд ли? Как така?

— Вече споменах, че в нашето племе има само още един човек, който е по-силен от мен и това е Фалахд. Той има великанско телосложение. Не съм виждал никой друг с такова тяло. Твърди се, че и без оръжия можел да се изправи срещу лъв. Никой не смее да му излезе насреща.

— Значи и твоят брат се страхува да се бие с него за ханумата, а?

— Тарик не знае що е страх, но знае, че това би означавало за него сигурна смърт. В схватката с ножове или с някакви други оръжия брат ми би победил, ала Фалахд ще се окаже достатъчно умен да се съгласи само на двубой с голи ръце, а точно там е непобедим. Но дори и Тарик да го победи, пак няма да извоюва тъй желаната награда. Ще му попречи познатата дума тар, която споменах преди малко.

— Какво искаш да кажеш?

Разбирах го много добре, но исках да чуя обяснението от самия него.

— Е, ами ако брат ми победи Фалахд, според закона ще трябва да го убие. Но после роднините на Фалахд ще са длъжни да отмъстят за смъртта му. А кой е най-близкият му роднина?

— Бадия.

— Да. Тя е негова зилфа[11] и същевременно повелителка на племето. Би трябвало тя да се заеме с кръвното отмъщение и не бива да намери покой, докато не убие и моя брат. И как тогава ще може да стане негова жена?

Наистина лоша работа. Както бихме се изразили ние, конят беше отишъл в реката и всичко се беше объркало. Въпреки това, за да го утеша, казах:

— Аллах е велик, ако пожелае, може да помогне.

— Ако пожелае! Но кажи-речи се опасявам, че е решил иначе.

— Имаш ли някакво сериозно основание за твоите опасения?

— Да, сихди. От няколко седмици при нас пребивават двама пратеници на османлиите и на московците и се опитват да ни придумат да се бием срещу хедифа.

— Какво говориш? И руски пратеник ли е дошъл? Заедно с турски? Забележително!

— Това си казахме и ние, Тарик и аз. Знам, че османлиите и московците воюват едни срещу други, откакто тези народи имат обща граница помежду си. И щом руснакът е тръгнал заедно с турчина, работата им не е чиста.

— Прав си.

— И двамата искат Фалахд да стане шейх. Предполагам, че после под негово ръководство племената на пустинята ще нахлуят в Маср. Ще предизвикат размирици и бунт. Падишахът би трябвало да изпрати войскови части и кораби, което би отслабило силата му, а тогава за руснаците няма да е трудно да постигнат своите цели.

Не можех да не се учудя. Този неук син на пустинята показваше такава политическа прозорливост, каквато не бях очаквал от него. Ала крайните последици не бе в състояние да предвиди. И да им се удадеше да победят хедифа, турците пак нямаше да отнесат победата от бранното поле, защото това щеше да направи… Англия.

— А мисията на двамата пратеници увенча ли се с успех? — продължих да разпитвам.

— Да. С какви ли не обещания им се удаде да спечелят голяма част от воините.

И тъкмо по тази причина моят брат ме изпрати да отида в Джарабуб.

— В Джарабуб? Защо?

— За да противопоставя на влиянието на пратениците едно друго, може би още по-силно влияние. Сигурно знаеш, че орденът на занусите, чието седалище е в Джарабуб, но има свои клонове и в редица други селища, разпространява чистия ислям и се радва на голяма почит и уважение сред последователите на Пророка. Без съмнение мнението на Сихди Махди[12] в Джарабуб ще има най-голямата тежест пред джама, когато старейшините се съберат да се съвещават. Ето защо още преди две седмици тръгнах на път, за да помоля за помощ самия Сихди Махди.

— Фалахд знаеше ли за намеренията ти?

— Не. Иначе щеше да осуети пътуването ми. Но ханумата е посветена във всичко и е съгласна с нашия план.

— И какъв е отговорът на Сахди Махди?

— Изключително благоприятен. От името на ордена и заради самия ислям Сихди Махди ни съветва да не се поддаваме на внушенията на чуждите суфара[13], а да останем верни на хедифа. Нося и писмено отговора на „Преподобния“.

— Това е добре. Мислиш ли, че той ще окаже някакво влияние върху решението на джама?

— Надявам се, но това може да стане само, ако пристигна навреме. Затова, ефенди, ще повторя молбата си. Нека веднага да тръгнем на път! Нямаме нито час за губене.

В същото време той умолително вдигна и двете си ръце. Погледнах към звездите. Беше около два часа през нощта. И без друго след един час щяхме да тръгнем на път, за да избегнем голямата жега през деня, така че един час по-рано или не за нас беше без значение. Очите на Хилуя също ме гледаха умоляващо. Тя не каза нито дума, ала многозначителният й поглед ми издаваше, че и тя също бе взела много присърце настоятелната молба на поверения на грижите й младеж. Та нали ставаше въпрос за съдбата на племето, чиято ханума бе нейната сестра!

С разказа си младият човек спечели и моето съчувствие. Вярно, не можех да си поставя за цел да се намеся във вътрешните работи на страната. Именно поради тази причина винаги запазвах ясен поглед за проблемите и положението във всяка страна, която посещавах.

Знаех, че Англия горещо желаеше час по-скоро да дойде времето, когато ще може да сложи ръка на ресурсите на тази толкова богата страна, макар тя да бе съсипана от лошото си управление. Беше ми също така ясно, че някой хубав ден тази цел все щеше да бъде постигната, и че изобщо не бе по силите ми да отклоня тази участ.

Но поне едно нещо сигурно ми бе възможно — доколкото бях в състояние да помогна на хората, които го заслужаваха. При това не мислех само за Хилал, но и за Хилуя. Бяхме прекарали вече толкова време заедно, че неволно се чувствах като застъпник на нейните желания.

Ето защо и ханумата, сестрата на Хилуя, не можеше да ми е безразлична, а още по-малко пък и Тарик, братът на Хилал, за когото си мислех, че сигурно много прилича на Хилал. Впрочем нищо не ми пречеше да изпълня молбата на младежа. Затова след като поразмислих, зададох следния въпрос на бен салаха:

— Колко воини, годни да носят оръжие, има твоето племе?

— Шест хиляди.

— Ако ни се удаде да накараме племето ти да се въздържа от враждебни действия към хедифа, мислиш ли, че така бунтът на останалите пустинни племена ще се провали?

— Убеден съм в това! Въстанието изобщо няма да се вдигне, защото без нас на другите племена и през ум няма да им мине да нахлуят в Маср.

— Тайиб — добре! При това положение съм готов да изпълня молбата ти и да подкрепя вашите планове. Яллах! Нарух — напред! Да тръгваме!

Бележки

[1] Рай. — Бел.нем.изд.

[2] Пустиня от скали, каменно море. — Бел.нем.изд.

[3] Духове. — Бел.нем.изд.

[4] Почетна титла за египетски крал от 1867 до 1922 г., когато е бил зависим от турския султан. — Бел.прев.

[5] Петък. — Бел.нем.изд.

[6] Събота. — Бел.нем.изд.

[7] Разбойнически керван. — Бел.нем.изд.

[8] Ангелът на смъртта. — Бел.нем.изд.

[9] Зет. — Бел.нем.изд.

[10] Кръвно отмъщение. — Бел.нем.изд.

[11] Снаха. — Бел.нем.изд.

[12] Това е името на ръководителя на ордена на занусите. Не бива да се обърква с факира Мохамед, по-късния Махди, водач на въстанието в Судан. — Бел.нем.изд.

[13] Множествено число на „сафир“, пратеник. — Бел.нем.изд.