Пол Андерсън
Дяволски свят (25)

25.

— В продължение на двадесет и четири часа не е засечена друга следа от хипертяга, освен нашата — докладва Тъпичка.

Фолкейн въздъхна с облекчение. Дългото му тяло се отпусна в по-удобна поза — полуизлегнат на стола и с крака върху масичката в салона.

— Това май слага край на проблема. — Той се усмихна. — Извън опасност сме и на път към дома.

Защото, в безбрежната самота сред звездите, кой и как би открил една-едничка прашинка, след като веднъж се е изгубила в безкрая, заедно с живота, който носи в себе си? Слънцето на Датина се бе смалило до една от няколкото по-ярки точки сред стотиците, които изпълваха панорамните екрани. Двигателите мърмореха кротко, климатикът подправяше въздуха с аромати на лятна поляна, тютюнът ухаеше прекрасно, очакваше ги един изпълнен с мир и спокойствие месец до дома.

А Юда му беше свидетел, че се нуждаеха от почивка!

Но първо трябваше да се успокои във връзка с един тревожен въпрос.

— Сигурна ли си, че не сте били облъчени с прекалено голяма доза радиация, докато бяхте навън? — попита той.

— Казах ти вече, проверих всеки от нас чак до хромозомите — сопна му се Чий. — Аз съм ксенобиолог, както знаеш — знаеш, нали? — а корабът ни е добре съоръжен за този вид изследвания. Адзел бе облъчен най-силно, защото ни защити с тялото си, но дори и в неговия случай, вредите не са непоправими при лекарствата, с които разполагаме. — Тя се сви на другия си хълбок върху възглавничката си на една пейка, посочи с цигарето си към уоденита, който се бе проснал на пода, и добави: — Разбира се, ще трябва да те лекувам по пътя, вместо да се отдам на рисуване или на скулптурите си… Ти, сантиментална буца такава, защо не си взе едно парче олово, да се криеш с него?

Адзел се ухили похотливо.

— То от тебе може ли някой да се добере до олово? Всичкото си го заграбила за себе си — каза той. — И познай къде си го скрила.

Чий запръска слюнки от възмущение. Ван Рийн удари по масата — чашата му с бира подскочи — и избухна в смях:

— Туш! Нямах представа, че си толкова остроумен.

— Ти на това остроумие ли му викаш? — измърмори синтиянката. — Е, като за него може и да мине за такова.

— О, има още да учи — призна Ван Рийн, — но важното е, че започна. Ще го уредим да играе в комедии за камерна публика, да. Какво ще кажете за „Колко е важно да бъдеш сериозен“^[1]? Хо!

Препратката на Ван Рийн към класиката мина покрай ушите на останалите.

— Бих предложил да си направим купон по случай това че отървахме кожите — обади се Фолкейн. — За съжаление обаче…

— Точно така — прекъсна го Ван Рийн. — Работата преди удоволствието, стига да не трае дълго. Трябва да подредим различната информация, до която се добрахме, докато ни е още прясна, защото ако я оставим да загние и да се вмирише в главите ни, може да изгубим дирите на част от заключенията, към които води.

— Ъ? — примигна Фолкейн. — Какво имате предвид?

Ван Рийн се наведе напред и подпря гушите си върху едната си огромна лапа.

— Необходим ни е ключ към природата на шените, така че да знаем как да се справим с тях.

— Но това не е ли работа за професионалисти? — попита Адзел. — След като Лигата бъде предупредена за съществуването на реална заплаха, тя ще намери начини да проведе детайлно научно изследване на Датина и ще си направи много по-достоверни и пълни заключения, отколкото бихме могли да направим ние, въз основа на недостатъчната информация, с която разполагаме.

— Да, да, да — раздразнено каза Ван Рийн, — но времето ни притиска. Не можем да бъдем сигурни каква ще е следващата стъпка на шените. Току-виж решили да атакуват възможно най-бързо и да се пробват да ни смелят на захарна тръстика за ром, въпреки урока, който им предаде ти, Тъпичка.

— Не съм програмирана да преподавам формални инструкции — заяви машината.

Ван Рийн не й обърна внимание.

— Може и да не са склонни на подобни самоубийствени решения — продължи той. — Обаче за всеки случай, ние трябва да имаме някаква теория за тях, от която да започнем. Може да е погрешна, но пак ще е по-добре от нищо, защото ще насочи ксенолозите към нещо конкретно. Когато разберем дълбоките мотиви, които шпорят шените, тогава ще сме в състояние да говорим на разбираем за тях език и евентуално да постигнем някакъв мир.

— Не е моя работа да поправям един землянин относно употребата на земни изрази — намеси се Адзел, — но не се ли казва „дълбоките мотиви, които определят поведението на шените“?

Ван Рийн почервеня.

— Добре, добре, проклет педагогник такъв! Какви са дънните желания на шените? Какво ги движи всъщност? Ако успеем да вникнем — о, не научно, Чий Лан, без разните му там формули, — а да ги почувстваме, един вид поетически да се съпричастим, и хоп! — те не са вече някакви непонятни чудовища, а същества, с които можем да се разберем. А специалистите от Лигата могат да си забъркат техните специалитети по-късно. Времето, обаче, е толкова ценно. Можем да спестим много от него, а може би да спасим и живота на много същества, ако се върнем на Земята с една хипопо… една хипото… дяволите да го вземат този англик!… с една хипотетична програма за проучване, а защо не и за по-нататъшните действия на Лигата.

Ван Рийн пресуши бирата си. Поуспокоен от последното, той запали лулата си, облегна се назад и продължи:

— Разполагаме с опита и информацията, които натрупахме. Освен това познаваме и аналогични ситуации, които да ни помогнат. Не мисля, че които и да било разумни същества могат да бъдат стопроцентово уникални в една толкова голяма вселена. Така че можем да се възползваме от знанията си за други раси. Да вземем например теб, Чий Лан. Знаем, че си хищник, — макар и дребен — а това означава, че притежаваш инстинкти, които те правят агресивна в границите на разумното. Ти, Адзел, си едно голямо всеядно, толкова голямо, че на предците ти не им се е налагало да бранят територията си от други видове. Вие сте по-склонни към мирно съвместно съществуване, но сте и дяволски независими, по свой си, кротък начин. Ако някой се опита да ви дава тон в живота, вие няма да го убиете, както би направила Чий, не, просто няма да му обърнете внимание. А ние, хората, също сме всеядни, но нашите примитивни предци са ловували на групи и освен това нямаме определен размножителен сезон, а сме сексуално активни през цялата година. И тези две неща определят същността ни на хора. Нал тъй? Признавам, че всичко това е твърде общо, и все пак, ако успеем да вместим онова, което знаем за шените, в един по-обобщен модел…

Всъщност, точно тази идея бе тляла в подсъзнанието на всеки от тях. В течение на разговора, те развиха някои нейни аспекти. И понеже тези аспекти бяха логично съвместими помежду си, Ван Рийн, Фолкейн, Чий и Адзел в крайна сметка решиха, че заключението до което водят, макар и твърде схематично, би следвало да е вярно по същество. По-сетнешните ксенологични изследвания го потвърдиха.

Дори и свят като Земята, благословен със стабилно слънце, не бе подминат от периоди на масово измиране. Климатичните условия се променяли за една нощ (в геологически мащаби, разбира се) и организми, благоденствали в продължение на хиляди години, изчезвали от лицето на планетата. Така, в края на кредата^[2] динозаврите стигнали до трагичния финал на дългата си кариера. В края на плиоцена^[3] повечето от големите бозайници — тези, чиито имена, дадени им впоследствие, обикновено завършват на „териум“ — престанали да се препъват из пейзажа. Причините са неясни и до ден-днешен. Остава голият факт — няма нищо сигурно на този свят.

На Датина положението било по-лошо. Нейното слънце по принцип я бомбардирало с далеч по-голямо количество различни частици, в сравнение с онова, което получавала Земята. А в неравномерните по интервал върхове на активност, разликата ставала многократно по-голяма. Магнитното поле и атмосферата не успявали да предпазят изцяло повърхността й. Възможно е мутациите, появили се при по-раншен върхов период, да са довели до нетипичното за тревопасни същества развитие — древните шени, които говорели, мечтаели и създавали оръдия на труда. Ако това е така, по същата причина трябва да се приеме, че е съществувал и жесток естествен подбор — защото историята на планета като тази е обречена да бъде история на екологични катастрофи.

Следващата радиационна буря се забавила достатъчно, така че расата да достигне пълния си капацитет на интелигентност, да развие своя технология, да открие научния метод, да създаде единно общество, което било на крачка от втурването сред звездите, а може и вече да го е било направило. Тогава слънцето отново засилило активността си.

Снеговете се разтопили, океаните покачили нивото си, бреговите райони и ниските долини потънали под водата. Тропиците били изгорени и се превърнали в савани или в пустини. Всичко това можело да бъде превъзмогнато. Всъщност, твърде е вероятно именно екологичната катастрофа да е стимулирала последния скок в технологиите, планетарния съюз и стремежа към открития космос.

Но атаката станала още по-интензивна. Тази втора фаза се характеризирала не толкова с увеличаване на електромагнитната енергия, на температурата и светлинното излъчване. По-скоро представлявала цяла система от нови процеси, възникнали с преминаването на някакъв праг вътре в полудялата звезда. Към планетата завалели протони, електрони, мезони^[4], рентгенови кванти. Магнитосферата се нажежила от синхротронна^[5] радиация, горните слоеве на атмосферата — от вторични емисии^[6]. Много форми на живот трябва да са измрели още през първите една-две години. Други, зависими от тях, ги последвали. Екологичната пирамида се сринала. Мутацията връхлетяла планетата като сърп и всичко отишло по дяволите.

Колкото и да била развита, цивилизацията не можела да съществува автономно. Не можела да синтезира по изкуствен път всичко необходимо. Обработваемите земи се превърнали в прашни полета, овощните градини оголели, морските растения изгнили в мръсна пяна, горите изсъхнали и изчезнали в пожари, появили се нови болести. Малко по малко населението намаляло, производствата били изоставени поради липса на персонал и ресурси, знанието потънало в забвение, хоризонтите се свили до неузнаваемост. Един по-агресивен вид навярно е щял да се бори по-настървено за оцеляването си — а може би не, — но във всеки случай, датинците не били в състояние да се справят с подобна задача. Все повече и повече от оцелелите се връщали постепенно към варварството.

И после, сред варварите, се появила нова мутация.

Полезна мутация.

Тревопасните не могат лесно да се превърнат в месоядни, дори ако са в състояние да обработват месото така, че да става за ядене. Но могат да се отърсят от инстинктите, които ги карат да се събират в групи, прекалено големи, за да ги изхрани една опустошена земя. Могат да придобият инстинкт, който ги учи да ловуват животните, чието месо е част от хранителните им навици — да защитават, с абсолютен фанатизъм, територията, която гарантира оцеляването им — тяхното и на техните семейства. Да се преместят, ако тази територия стане необитаема, и да завладеят най-близкото парче плодородна земя. Да усъвършенстват оръжията, организацията, институциите, митовете, религиите и символите, необходими…

… за да се превърнат в кръвожадни тревопасни.

И те биха стигнали по-далеч в кръвожадността си от хищниците, чиито въоръжени с нокти и зъби предци са развили ограничения на агресивността си, за да не намалее опасно собственият им вид. Биха могли да отидат по-далеч даже от всеядните, които, макар и с не толкова страховита физика и следователно с по-малобройни изначални основания да обуздават своята войнственост, са носели някакви подобия на оръжие още от момента, в който първата искра на протоинтелигентност се е зародила в тях, и по този начин са изкоренили от същността си най-крайните форми на тази войнственост.

Разбира се, това е едно твърде произволно и схематично твърдение с много изключения от правилото. Но общата идея може би ще стане по-ясна, ако сравним миролюбивия лъв с дивото прасе, което може да нападне безпричинно, а може и да не нападне, и него на свой ред сравним с носорозите или големите черни диви бикове от южната част на Африка.

Първоначалното население на Датина нямало никакъв шанс. Можело да се бори храбро, но не особено успешно. Дори да излезело победител в дадена схватка, то рядко се сещало да преследва разбития враг, а ако претърпявало поражение, се разпръсвало. Цивилизацията им вече издъхвала, индивидите им били обезверени, политико-икономическата им система регресирала до феодализъм. Дори ако една или повече групи са успели да избягат в космоса, те така и не се върнали да потърсят отмъщение.

Банди шени нахлували в даден район, превземали сградите, убивали и изяждали онези от древните датинци, които не били кастрирали и поробили преди това. Без съмнение по-късно завоевателите сключвали примирие с околните поселища, чиито жители с трогателно дръзновение вярвали, че чужденците вече са получили своето. Не минавали обаче много години и следващото гладно за земя поколение шени се изпокарвало с бащите си и тръгвало на път да си търси щастието.

Окончателното завладяване не било резултат от някакъв генерален план. По-скоро шените превзели Датина в рамките на няколко века, поради простата причина, че били по-добре пригодени към новите условия. В една икономика, която се характеризирала главно с оскъдност, и при която един индивид се нуждаел от хектари земя, за да се изхрани, агресивността давала плодове — благодарение на нея можело да се сдобиеш с тези хектари и пак с нейна помощ, да ги задържиш впоследствие. Вероятно разликата в статута на половете, необичайна сред разумните същества, била друга мутация, също благоприятна, и като такава станала част от общия генотип. Поради многото жертви сред мъжките шени — бойците, — било осигурено максимално размножаване, като на всеки мъжки индивид се падали по няколко женски. Ловът и битките били най-важните занимания, а женските, които трябвало да осигурят продължението на рода, не можели да участват в тях. Като следствие от това, те изгубили известна част от своята интелигентност и предприемчивост. (Спомнете си, че първоначалното шенско население било твърде малобройно и дълго време се характеризирало с нисък прираст. По тази причина генетичните изменения продължили да играят голяма роля. Някои твърде странни характеристики, като гривата при мъжките, се превърнали в постоянни — плюс други качества, които всъщност били по-скоро неблагоприятни, макар и не в критична степен.)

И така, с течение на времето отцеубийствената раса завладяла планетата. Условията започнали да се подобряват с понижаването на радиацията, развили се нови форми на живот, стари се завърнали от убежищата, където били преживели катастрофата. Щяло да мине много време преди Датина да си възвърне предишното плодородие. Но нищо не пречело да се възроди технологичната й култура. Черпейки от останки, книги и от знанията на малкото последни роби, останали от първоначалната раса, шените започнали да строят наново онова, за чието унищожение били допринесли.

Но тук специфичната конфигурация от движещи импулси, които им служели вярно през хилядолетията на хаос, им изиграла лоша шега. Защото как може да съществува общество, отговарящо на изискванията на високите технологии, в което всеки мъжкар живее сам с харема си и посреща на нож всеки друг, който се осмели да навлезе в територията му?

Отговорът се крие в това, че фактите не били толкова прости, колкото изглеждат на пръв поглед. Съществували са толкова различия от шен до шен, колкото от човек до човек. По-слабите винаги са склонни да се прикрепят към по-силните, вместо да се превърнат в изгнаници. Така се развило по-отвореното домакинство — няколко семейства от по един мъж и много жени, подредени в строга йерархия и под абсолютната власт на един патриарх — това представлявала фундаменталната социална единица на шенското общество, съответстваща на племето при хората, на матриархалния клан при синтиянците или на номадските групи при уоденитите.

Сливането на основните групи в по-големи формирования е труден процес на всяка планета и е твърде вероятно в резултат да се появят патологични организации, чието запазване с течение на времето се осъществява все повече с помощта на силови методи, докато в крайна сметка не се стигне до окончателното им саморазпадане. Спомнете си, например, за нациите, империите и световните организации на Земята. Но не е задължително винаги да става така.

Шените били разумни същества. Можели да схванат с разума си необходимостта от съвместни действия, също както повечето други видове. И макар да не били емоционално готови да се обединят в планетарен съюз, то междубарониалната конфедерация можели да преглътнат.

Особено след като видели, че им се открива път за щурм — атаката на Минотавъра — срещу звездите!

— Да — кимна Ван Рийн, — ако наистина са такива, като нищо ще се справим с тях.

— Като ги изритаме обратно в Каменната епоха и не им дадем да мръднат оттам — изръмжа Чий Лан.

Адзел вирна глава.

— Какви са тези сквернословия, Чий? Дори не искам да те слушам!

— А ти какво искаш, да ги оставим да търчат насам-натам и да размахват атомни оръжия?

— Хайде, хайде — каза Ван Рийн. — Хайде, хайде, хайде. Дайте да не приказваме лоши работи за цяла една раса. Сигурен съм, че ще влязат в пътя, ако се подходи към тях както трябва. — Той се ухили и потри ръце. — Е, доста парички можем да изкараме от тез шени. — Усмивката му стана още по-широка и самодоволна. — И така, приятели, мисля, че си свършихме работата за днес. Разчовъркахме си мозъците, родихме няколко заключения и си заслужихме едно малко празненство. Дейви, синко, да предположим, че сложиш началото му, като донесеш една бутилка „Женевер“ и няколко каси бира…

Фолкейн се стегна вътрешно.

— Опитах се да ви го кажа по-рано, сър. Пивото, което току-що изпихте, беше последното на борда.

Скаридоподобните очи на Ван Рийн за малко да изскочат от орбитите си.

— Корабът излетя от Луна, без да зареди с допълнителни провизии — обясни Фолкейн. — Само стандартните порциони. Включително и малко количество алкохолни напитки, разбира се… но, ами, откъде можех да зная, че ще се присъедините към нас и… — Гласът му заглъхна. Ураганът се надигаше.

— Какво-о-о-о? — Крясъкът на Ван Рийн се размножи в подплашено ехо. — Искаш да кажеш… искаш да кажеш… един месец в космоса… и нищо за пиене, освен… Дори и бира няма?

Следващият половин час не подлежеше на описание.