Пол Андерсън
Дяволски свят (23)

23.

Нощта беше млада там, където дебнеше синтиянката. Но пустинята бързаше да запрати събраната през деня горещина обратно към звездите. Техните рояци и трепкащата светлина на едно огромно сияние бяха достатъчно силни, така че зъберите и дюните се открояваха призрачно сиви, а стените, които тя наблюдаваше, хвърляха сенки. Пухкавата й козина настръхна от студа. Вече минути след кацането, Чий чакаше зад бодливия храст, който си бе набелязала предварително. Никаква миризма не долиташе до нея, освен острия мирис на самия храст, никакъв звук, освен скимтенето на вятъра, никакъв образ, освен булото от носещия се по вятъра пясък.

Предпазливостта й само отчасти се дължеше на животните, които предпочитаха изоставените имения за свои леговища. Оръжията, които носеше — бластер, метател, иглер и зашеметител, — можеха да се справят с всеки хищник, а за защита срещу отровни същества, тя разчиташе на сетивата и рефлексите си. Но повечето от руините, които бе видяла досега, се обитаваха от датинци и следователно представляваха опасност. Макар онези малобройни групи да приличаха повече на полуварварски ловци и животновъди — двамата с Фолкейн все още знаеха твърде малко за местните условия, за да шпионират по-големите и напреднали общности, — все пак притежаваха огнестрелни оръжия. А което беше още по-лошо, Тъпичка докладва, че е засякла електронни предаватели в бърлогите им, несъмнено доставени от търговците на близките „баронства“.

Не бе представлявало особена трудност за кораба да се спуска тайно или да кръжи ниско след мръкване и да се окопава денем в пустинята. Господарите на този свят не очакваха, че местоположението им е разкрито и не си бяха направили труда да изпратят постове в орбита. Нито пък бяха инсталирали някаква система за мониторинг на атмосферния трафик. Но само някой шейх да съобщи за среща с космически чужденци, и положението щеше да се промени за нула време.

Фолкейн не смееше да навести което и да било от селищата. Беше прекалено голям и тромав. Чий Лан можеше да лети ниско с гравтласкач, а после да настани малкото си телце на удобна позиция и да наблюдава обстановката.

Настоящият й обект на наблюдение се оказа празен. Очаквала го бе, между другото. Комплексът от сгради се намираше в центъра на район, толкова оголен от ерозията, че едва ли можеше да изхранва повече от няколко номади. Следите от присъствието им се виждаха — струпани на грамади камънаци, дървени въглища, разпилян боклук. Но не изглеждаха пресни. Племето — не, патриархалният клан би било по-точно — сигурно бе някъде другаде по това време на годината. Добре. Фолкейн можеше да докара кораба тук и да поработи. Този терен изглеждаше по-обещаващ от мястото, което проучваше в момента. От ден на ден се затвърждаваше убеждението им, че ключът към настоящето и бъдещето на Датина се крие в недалечното й минало, в падението на една велика цивилизация.

И на цял един вид. Чий вече не таеше никакви съмнения в това.

Излезе от прикритието си и тръгна към руините. Парчета зидария, счупени колони, разядени от ръжда машини стърчаха от пясъка като надгробни камъни. Високо над главата й се издигаха стени, но бяха обрулени от времето, нащърбени, сринати на места, прозорците им бяха слепи, а вратите зееха. Много малко датински селища са били просто изоставени, когато прилежащата им земя се бе изтощила окончателно. Не, те обикновено са били нападани, плячкосвани и разрушавани. А жителите им — избивани.

Нещо се размърда в сенките. Чий изви гръб, вирна опашка и посегна към колана с кобурите. Но се оказа само едно животинче с няколко чифта крака, което избяга от нея.

Входът, преддверието, или както там се е наричало помещението зад главната порта, някога е представлявало великолепна гледка — огромно пространство, украсено с колони, фонтани и скулптури от изящно обработен мрамор и малахит, издигащи се на стотина метра височина. Сега се бе превърнало в изпълнена с ехо черна пещера. Пясък и боклуци покриваха пода, каменната зидария беше нащърбена, а великолепните мозайки бяха скрити под пепелта на няколко столетия лагерни огньове. Но когато Чий насочи лъча на фенера си нагоре, цветовете се завърнаха с блясък. Тя включи тласкача си и се издигна да погледне отблизо. Някакви крилати същества се разбягаха с тъничко писукане.

Стените бяха изографисани до самия таван. Колкото и непривична да бе артистичната им концепция, Чий не можеше да не откликне на присъщото им благородство. Цветовете бяха едновременно богати и сдържани, образите — героични и нежни. Тя не знаеше какви факти, митове или алегории изобразяваха, но знаеше, че никога няма да разбере, и от тази мисъл я заболя. Отчасти за да успокои странната болка, Чий насочи цялото си внимание към отделните образи.

Вълнение изпълни сърцето й. Това беше най-ясният портрет на древните датинци, на който бе попадала досега. Фолкейн изкопаваше костите им близо до кораба и намираше строшени черепи и остриета на стрели, заседнали между ребрата на гръдни кошове. Но тук, под единичния сноп светлина на фенера, сред безкрайната нощ, сред студа, вятъра, плясъка на криле и смъртта, тук самите те я гледаха право в очите. И Чий Лан усети тръпки да полазват по гръбнака й.

Строителите не са били много по-различни от шените. Фолкейн не можеше да докаже от находките си, че не са били толкова сходни, колкото са монголоидната и негроидната раси на Земята. С мълчаливия си език, тези рисунки говореха друго.

Не беше въпрос само на типологично различие. Можеше да си създадеш някаква представа за мащабите от другите неща, които присъстваха на стенописите, като все още съществуващите растения и животни. Те показваха, че древните са били по-дребни от днешната раса, високи не повече от сто и осемдесет сантиметра, по-стройни и по-окосмени, макар че липсваше гривата при мъжките екземпляри. В тези граници обаче, се появяваха най-различни варианти. Всъщност участъкът, който Чий разглеждаше в момента, изглежда е имал за цел да покаже представители на всички възможни райони, всеки облечен в националната си носия и държащ нещо, което най-вероятно е било емблематично за неговата или нейната земя. Ето тук имаше един набит индивид от мъжки пол със златиста козина и издължена глава, който държеше сърп в едната си ръка и изкоренена фиданка в другата. По-нататък се виждаше дребна тъмна жена в богато избродирана роба и с леко дръпнати очи, която свиреше на арфа. До нея един плешивко с фустанела и разкривена физиономия бе вдигнал тоягата си, сякаш в защита, над друга жена, която носеше кошница със зрели плодове и чието лице беше кръгло като луна. Любовта и умелата ръка, създали тази сцена, са били водени от професионално и опитно око.

Днес съществуваше само една раса. Това бе толкова необичайно — и толкова тревожно, — че Чий и Фолкейн си бяха поставили задачата да потвърдят този факт, докато дебнеха около планетата.

И въпреки това шените, специфични като външен вид и култура, не присъстваха никъде в една мозайка, която се бе опитала да изобрази всички. Никъде!

Табу, неприязън, преследване? Чий се изплю презрително при тази мисъл. Всичко открито досега говореше, че изчезналата цивилизация е била единна и подчинена на разума. Една от сериите рисунки върху стената несъмнено проследяваше прогреса още от първобитните времена насам. Един гол мъжкар беше живо изобразен как защитава женската си от огромен хищен звяр — с откършен клон. По-нататък се появяваха заострени метални инструменти — задължително оръдия на труда и нито едно оръжие. Имаше изображения на стотици датинци, работещи заедно… но никога по време на битка. И това не беше така, защото темата изключваше борбата по принцип. Имаше две сцени с индивидуален бой — те трябва да са били ключови инциденти от една завинаги изгубена история или митология. На първата единият съперник размахваше нож, а другият — секира. На втората противниците бяха въоръжени с примитивни пушки, несъмнено предназначени за защита срещу опасни животни… като се има предвид, че на фона се виждаха задвижвани с пара превозни средства и електропроводи.

Занаятите през различните епохи също бяха намерили място в мозайката. Някои бяха познати на Чий, като земеделието и дърводелството. За други можеше само да гадае. (Нещо, свързано с церемониал? С наука? Мъртвите не могат да ни кажат.) Но ловуването не беше сред тях, нито животновъдството, освен на породи, които очевидно се отглеждаха за вълна, нито риболова, нито месарството.

Всичко се връзваше с основната идея — храненето. На Датина интелигентността се бе развила сред тревопасни. Макар и необичайно, това се срещаше достатъчно често, за да са известни някои основни принципи. Разумните същества с вегетарианско хранене не са с по-чисти души от всеядните или месоядните. Но греховете им са различни. Сред другите неща, макар понякога да приемат дуелите за нещо нормално или да отчитат високо ниво на престъпления от страст, никой от тези видове не е стигнал сам до идеята за война и намират за отблъскваща самата мисъл за преследване. Като правило са стадни същества и социалните им единици — семейства, кланове, племена, нации или други групи, за които е трудно да се намерят имена — се сливат с лекота в по-големи общности с подобрението на комуникациите и транспорта.

Шените нарушаваха всички тези правила. Убиваха за забавление, деляха планетата си на патриархални баронства, създаваха оръжия и бойни кораби, заплашваха една съседна цивилизация, която не ги бе засегнала по никакъв начин… „Накратко, — помисли си Чий Лан, — те се държат като хора. Ако успеем да разберем как са се появили от утробата на този някога обещаващ свят, може би ще знаем как да се справим с тях.“

„Или поне ще знаем как те смятат да се справят с нас.“

Комуникаторът й я прекъсна. Устройството беше така настроено към организма й, че да не може да бъде засечено. Кодовите прещраквания прозвучаха неестествено високо в черепа й. „Връщай се незабавно“. Нито тя, нито Фолкейн биха предали съобщение, освен в случай на опасност. Чий превключи тласкача си на висока скорост и излетя през вратата.

Звездите блещукаха мразовито, сиянието танцуваше в странни фигури, пустинята се кълбеше гола под нея. Наоколо нямаше враждебна активност, не бе предупредена за подобна и край кораба, така че тя свали лицевата си маска и се стрелна на максимална скорост. Вятърът дюдюкаше и се врязваше в нея. Стоте километра й се сториха като хиляда.

„Как да е“ лежеше на дъното на сух, обрасъл с храсталаци каньон и не се виждаше отгоре. Чий се спусна косо покрай стърчащите останки на малкото селище на ръба на каньона, където Фолкейн се занимаваше с разкопките си. Снижи се в сенките и превключи фенера и очилата си на инфрачервено виждане. Все още нямаше видима причина за предпазливост, но за месоядно като нея, това си беше въпрос на инстинкт. Вейки се замотаха в краката й, прошумоляха листа, тя разтвори клоните и увисна пред една от шлюзовите камери. Сензорите на Тъпичка я разпознаха и клапаните се отвориха. Чий се стрелна вътре.

— Дейв! — изкрещя тя. — Какво става, в името на Цуча, проклета да е?

— Каквото ти душа поиска. — Гласът му по интеркома никога не бе звучал толкова безизразно. — На мостика съм.

Можеше да прелети с тласкача до командната зала, но щеше да е почти толкова бързо и далеч по-удовлетворително, ако използваше за целта мускулите си. Отново на четири крака, с вирната опашка, оголени зъби и очи, които святкаха в зелено, Чий препусна през кораба и скочи на скорост в креслото си.

— Ниаор! — извика тя.

Фолкейн я погледна. Тъй като не беше лягал, след като тя излезе на разузнавателната си мисия, още бе облечен в прашния комбинезон, с който работеше денем, ноктите му бяха почернели от мръсотия, а кожата — загрубяла. Едно избелено от слънцето кичурче коса падаше на слепоочието му.

— Получих съобщение — каза й той.

— Какво? — напрегна се Чий, като в същото време не можеше да си намери място от нетърпение. — От кого?

— От Стария Ник, лично. Той е на тази планета… заедно с Адзел. — Фолкейн се обърна към главното командно табло, сякаш душата на кораба се намираше някъде там. — Прочети още веднъж съобщението — нареди той.

Изреченията се заизсипваха отсечено и равно.

Последва ги мълчание, което сякаш щеше да продължи вечно.

Най-накрая Чий се размърда.

— Какво предлагаш да направим? — тихо попита тя.

— Да се подчиним, разбира се — сви рамене Фолкейн. Тонът му беше бездушен като на компютъра. — Колкото и бързо да отнесем съобщението у дома, все ще сме закъснели. Но първо трябва да решим как да се измъкнем оттук. Тъпичка засича сигнали от все повече кораби на предни постове. Предполагам, че шените най-после са се разтревожили за шпиони като нас. Въпросът е, дали да се измъкнем на пръсти с всички системи на минимален режим и да се надяваме, че няма да ни забележат? Или да излетим на пълна мощност и да разчитаме на изненадата, преднината и възможните избягващи маневри в дълбокия космос?

— Последното — отговори Чий. — Спасителната ни операция и без това вече ще е вдигнала на крак врага. Ако уцелим точния момент, можем да скочим между техните патрули и…

— Ъ? — изправи гръб Фолкейн. — Каква спасителна операция?

— Адзел — поясни Чий. Поведението й беше въздържано, но мустаците й трепереха. — И Ван Рийн, без съмнение. Трябва да приберем Адзел, нали се сещаш?

— Не, не се сещам! Слушай, ти, въртоглава котарано такава…

— Вярно е, че с него непрекъснато се караме — призна Чий, — но той си остава мой приятел, както и твой. — Тя кривна глава и огледа човека от главата до петите. — Винаги съм те имала за почтена личност, Дейв.

— Ами, но… но аз съм такъв, дявол го взел! — изкрещя Фолкейн. — Не чу ли? Заповедите ни са да излитаме право към дома!

— Това какво общо има с цената на яйцата? Не искаш ли да спасиш Адзел?

— Естествено, че искам! Дори ако трябва да платя със собствения си живот. Но…

— Ще позволиш ли няколко думи от оня дебелогъз Ван Рийн да те спрат?

Фолкейн си пое накъсано въздух.

— Чуй ме, Чий — заговори той. — Ще ти го обясня много бавно. Ван Рийн иска да изоставим и него. Дори не споменава къде точно се намират. Тъй като по необходимост е използвал вълна, която отскача от атмосферата и обикаля цялата планета, няма как да разберем къде са.

— Тъпичка, можеш ли да откриеш източника на това съобщение? — попита Чий.

— Съдейки по модела на отражение в йоносферата — да, с приемлива приблизителност — отговори компютърът. — Източникът съвпада с едно от по-големите населени места, не много далеч от тук, което идентифицирахме като такова по време на навлизането ни в атмосферата.

Чий се обърна към Фолкейн.

— Видя ли?

— Ти си тази, която нищо не вижда! — бурно възрази той. — Адзел и Ван Рийн не са важни в сравнение с онова, което е заложено на карта. Нито ти или аз. Просто случаят е такъв, че те не могат да предупредят Лигата, а ние можем.

— Както и ще направим, след като приберем Адзел.

— И да рискуваме да ни свалят или сами да попаднем в плен, или… — Фолкейн замълча. — Познавам те, Чий. Ти произлизаш от хищници, които действат сами или на изключително малки групи. Оттам идват и инстинктите ти. Твоят свят не познава такива неща като нациите. Идеята за всемирния алтруизъм е непонятна за теб. Чувството ти за дълг е силно като моето, може би и по-силно, но се отнася само до твоите роднини и приятели. Хубаво. Това ми е ясно. Така, сега да си представим, че си развихриш въображението за момент и осъзнаеш накъде бия. В името на дяволовите топки, направи една проста сметка! Един живот не се равнява на един милиард живота!

— Определено — съгласи се Чий. — Което обаче не ни освобождава от нашето морално задължение.

— Казвам ти…

Фолкейн не стигна по-далеч. Тя беше извадила зашеметителя си и го бе насочила право между очите му. Може би щеше да се опита да й го отнеме, ако насреща си имаше човек, но знаеше, че не може да се мери с нея по бързина. Затова застина на мястото си и я чу да казва:

— Предпочитам да не те изваждам от строя и да си губя времето да те връзвам. Без помощта ти, може и да не успея да измъкна нашите хора. Но въпреки това ще се опитам. И наистина, Дейв, кажи си честно. Признай, че имаме сносен шанс да свършим работата. Ако не е така — срещу тия шенски селяндури, — значи трябва да ни въдворят в най-близкия дом за слабоумни.

— Какво искаш от мен? — прошепна той.

— Да ми обещаеш, че ще направиш всичко по силите си да приберем Адзел.

— Можеш ли да ми имаш доверие?

— Ако не мога, на единия от нас ще му се наложи да убие другия. — Пистолетът й все така сочеше недвусмислено между очите му, но главата й клюмна уморено. — А това би ми било изключително неприятно, Дейв.

Той седя цяла минута, без да помръдне. После удари с юмрук по страничната облегалка на креслото и се изсмя гръмогласно.

— Добре, дяволче такова! Печелиш. Това си е чиста проба изнудване… но, в името на Юда, аз нямам нищо против!

Пистолетът й се озова обратно в кобура. Чий скочи в скута му. Фолкейн я почеса по гърба и я погъделичка под брадичката. Тя, на свой ред, го замилва с опашката си по бузата. И междувременно каза:

— Ще имаме нужда и от тяхната помощ. Като се започне с подробно описание на местонахождението им. Предполагам, че в началото ще откажат. Трябва да им обясниш недвусмислено в съобщението си, че нямат друг избор, освен да ни сътрудничат. Или ще си тръгнем всички заедно, или няма да тръгне никой.