Пол Андерсън
Дяволски свят (22)

22.

Слънцето на Датина изглеждаше от познат вид на Адзел — клас F от средна величина, 5,4 пъти по-ярко от земното, по-скоро бяло, отколкото жълто, — докато не го проучи с наличните уреди. Объркан и смаян, той повтори проверката и стигна до същите резултати.

— Това не е нормална звезда — заяви той.

— Върви към свръхнова^[1]?

— Не, отклоненията не са толкова големи. — Адзел увеличи картината, засили светлинните филтри, докато на екрана остана само един диск. Короната грееше огромна, в красив и ведър цвят на седеф, но на нейния фон бушуваха вихри и изригвания сред разноцветни петна, гъсти като белези от шарка. — Забележете нивото на излъчване. Забележете и сложния модел на изригванията. Те говорят за мощно, но нестабилно магнитно поле… А! — Мъничка точка ослепителна светлина избухна и се стопи на повърхността. — Ядрена експлозия в границите на фотосферата. Представете си какви топлинни трансферни вихри и плазмени ефекти са необходими за такова нещо. Спектроскопията потвърждава визуалното впечатление, както и показателите за яркост. Дори и при сегашното ни отстояние, слънчевият вятър е силен, а структурата му постоянно се променя с движението ни навътре. — Адзел наблюдаваше сцената, извил гуменявите си устни в смущаваща усмивка. — Бях чувал за случаи като този, но те са много редки и не вярвах, че ще имам късмета да видя един със собствените си очи.

— Радвам се, че се забавляваш при настоящите обстоятелства — изръмжа Ван Рийн. — Следващия път, когато отида на погребение, ще те взема с мен да потанцуваш джига под собствен съпровод. Е, за какво става въпрос?

— Слънце, което е не само голямо, но и с необичаен състав, изключително богат на метали. Вероятно се е сгъстило в съседство на наскоро избухнала свръхнова. Освен нормалните еволюционни етапи на основната последователност, е имало и редица допълнителни синтезни вериги, някои от които са завършили с атомно разцепване. Това влияе на вътрешните процеси, които на свой ред определят излъчването. Приемете я за неравномерно променлива звезда. Не е точно такава, но моделът е толкова сложен, че едва ли се повтаря в границите на обозримото време. Ако правилно интерпретирам показанията, в момента е в период на затихване след връх на активност, който е настъпил… занх-х-х… преди няколко хиляди години, бих казал.

— Без да унищожи живота върху Датина?

— Явно не. Яркостта никога няма да стане толкова голяма, поне докато слънцето не напусне изцяло основната последователност. Въпреки това, трябва да е оказало значителен ефект върху живите организми, особено като се има предвид, че облъчването със заредените частици е било извънредно силно.

Ван Рийн измуча, отпусна се още повече в креслото и посегна към глинената си лула. Обикновено я пушеше тогава, когато искаше да помисли здравата.

Флотилията се приближаваше към Датина. Следвайки инструкциите, компютърът на пленения кораб държеше всичките си сензори отворени и докладваше за активна дейност в този район на космоса — кораби в орбита, кораби, които пристигат, и такива, които заминават, кораби в процес на конструиране. Адзел се зае да свали показанията на самата планета.

Беше четвъртата поред от слънцето, правеше пълно завъртане около него за 2,14 стандартни години при средно разстояние от две астрономически единици. По маса също приличаше на Марс — 0,433 от земната и с диаметър само 7950 километра при екватора. Въпреки това и едната трета повече топлина и светлина, които получаваше в сравнение със Земята, Датина имаше дебела кислородно-азотна атмосфера. Налягането падаше бързо с увеличаване на надморската височина, но на морското ниво бе малко по-високо от земното. Подобно количество газ със сигурност се дължеше на планетния състав — изобилие от тежки елементи, водещи до обща специфична гравитация от 9,4 и оттам до повърхностно ускорение от 1057 см/сек на квадрат. Богатото на метали ядро трябва да е довело до огромно излъчване на газове посредством вулканична активност, когато планетата е била млада. Днес, в комбинация с доста бързото въртене около оста — един оборот за седемнадесет часа и петнадесет минути, — се създаваше силно магнитно поле, което отразяваше голяма част от слънчевите частици, които в противен случай можеха да изритат молекулите на въздуха в открития космос. Помагаше и фактът, че Датина нямаше луни.

Чисто визуално, издувайки се на фона на звездната нощ, планетата изглеждаше не по-малко странна. Имаше много по-малко океани от Земята — квантите на разсипнически ултравиолетовото слънце бяха разцепили не една водна молекула. Но понеже планините и континенталните маси не бяха така ясно разграничени, а релефът като цяло по-равен, водата покриваше почти половината от повърхността. Плитки и лишени от приливи и отливи, тези морета бяха покрити от слой водораслоподобни организми — червено-кафяво-жълтеникаво покривало, на места раздрано от слаби вълни, на други съсирено в плаващи острови.

При слабото си осово отклонение и сравнително слаб периферен ефект^[2], полярните зони не се различаваха забележително от екваториалните. Но при големите разлики в атмосферното налягане на различна височина, планинските райони нямаха нищо общо с долините в подножията им — единствено ледници покриваха голите им зъбери. Някои низини, особено близо до океаните, изглеждаха плодородни. Кафеникаво-златистата местна растителност им даваше цвят — гори, поляни и обработваеми площи шаренееха върху екрана. Но огромни райони бяха покрити с пустини и прашни бури метяха червеникавите скали. Безплодието им бе геологически ново явление — а вероятно и исторически не много старо, — защото още се виждаха кулите и полузатрупаните стени на много и големи мъртви градове, както и мрежата от пътища и енергопреносни пилони, необходими в миналото на едно многобройно население.

— Слънцето обгорило ли е повърхността по време на върховата си активност? — Като никога, Ван Рийн почти прошепна въпроса си.

— Не — каза Адзел. — Не е било толкова просто, мисля.

— Защо?

— Ами, покачването на температурата би довело до по-голямо изпарение, повече облаци, по-висока отразителна способност на атмосферата, което води до създаването на ново динамично равновесие. Още повече, дори и да порази някои райони, в същата степен би облагодетелствало други. Животът би следвало да е мигрирал към полюсите и към по-големите надморски височини. Но, както виждате, големите ширини и високите места са пострадали не по-малко от другите… Пък и едно проспериращо, високотехнологично общество трябва да е намерило начин да се справи с една обикновена промяна на климата — промяна, която не е настъпила внезапно, не забравяйте.

— Може би са водили война, която е излязла от контрол?

— Не забелязвам следи от широкомащабни военни ядрени операции. А не ми се вярва да има такова биологическо или химическо оръжие, което да унищожи цялата екологична система на една планета, чак до местния еквивалент на обикновената трева. Мисля — добави сериозно Адзел, — че катастрофата е имала много по-мащабна причина и много по-страшни последствия.

Не му бе дадена възможност да навлезе в подробности, защото в този момент на кораба бе наредено да навлезе в атмосферата. Двойка разрушители го придружиха. Моат и Теа насочваха роботите от един малък снабдителен кораб. Групата кацна близо до потомствения замък на шена. Въоръжен патрул изтича да ги посрещне.

 

 

През следващите три дни на Ван Рийн и Адзел им бе дадена възможност да разгледат забележителностите. Водеше ги Теа.

— Моят господар разреши това по моя препоръка, докато той не се върне от свиканата среща на Великия съвет — обясни тя. — Като ви осигурим по-верен поглед към нашето общество, ще можете по-добре да ни помогнете с информация. — После продължи умолително, без да ги гледа в очите: — Ще помогнете, нали? Нищо друго не сте в състояние да направите, освен да умрете. Моят господар ще се отнася добре с вас, стига да му служите добре.

— Ами нека тогава да видим що за място е мястото, където ще прекараме остатъка от живота си — предложи Ван Рийн.

Групичката им бе тежко охранявана от млади мъжки екземпляри — синовете, племенниците и свитата, които съставляваха бойната сила на Моат — и роботизирани бластери, носещи се около тях на гравитационни платформи. Размерите на Адзел им вдъхваха уважение, макар че той се държеше съвсем кротко. По-млади членове на семейството и свободни от задължения слуги се влачеха мързеливо отзад. Женските и работниците се пулеха, докато чужденците минаваха покрай тях. Шенската раса не бе напълно лишена от любопитство — както и никое гръбначно от познатите светове. Просто им липсваше интензитета му, характерен за видовете на хората и дракокентаврите. А тези две раси много си приличаха по любовта им към новостите.

„Замък“ не беше точната дума. Някога на мястото му е имало взаимосвързана система от сгради, огромен комплекс със страна пет или шест километра и височина една десета от дължината — и в същото време, въпреки размерите си, бе изящен, многоцветен, с колони от кристал, които нямаха друго предназначение, освен да радват окото, с кули, които се издигаха толкова високо над стените, че куполите им с форма на венчелистчета почти се губеха в небето. Било е място, където милиони са живели и работили — общност, представлявала инженерно цяло, автоматизирано, захранвано с атомна енергия и свързано с останалата част от планетата чрез пътни и комуникационни артерии.

Сега половината тънеше в руини. Съборени колони, пропаднали покриви, ръждясали до неузнаваемост машини, същества, подобни на птици, си виеха гнезда в куличките и същества, подобни на плъхове, припкаха из помещенията. Макар разрушението да бе отминало другата половина и търпеливите самоподдържащи се роботи да се грижеха за сградите, кухият екот на прекалено многото коридори и плячкосаната голота на твърде многото стаи, площади и тераси действаха по-потискащо от руините.

Теа отказа да им обясни какво се е случило тук преди векове.

— Забранено ли ти е да ни кажеш? — попита Адзел.

Тя прехапа устни.

— Не — отговори с тъжен гласец, — не точно. Но аз не искам. — После добави след кратко мълчание: — Не бихте разбрали. Ще си създадете погрешна представа. По-късно, когато опознаете нашите господари…

Около половината от функциониращата част на комплекса се ползваше активно. Обитателите й не се вълнуваха от миналото. Те изглежда възприемаха огромната структура като част от пейзажа. Руините се бяха превърнали в каменоломни — това беше една от причините за жалкото им състояние, — а останалото щеше да се напълни с увеличаването на населението. Забързан, енергичен, шумен живот се плискаше между стените и извън тях. Макар роботите да вършеха повечето от основната работа, за поданиците на Моат също оставаха немалко задачи — от техническия надзор до грубите им изкуства и занаяти, от земеделие и лесовъдство до минно дело и лов, от образованието, ограничено до мястото на всеки в това йерархично общество, до военното обучение. Въздушни кораби пренасяха пътници и товари от други баронства. Гравкораби летяха между планетите от системата; хиперкораби пътуваха към и от колониите, наскоро заселени сред по-близките звезди, или кръстосваха по-далечния космос с разузнавателни и империалистични мисии. Дори и в мирното ежедневие на Датина се усещаше гръмотевичната мощ на Минотавъра.

Но този свят беше беден откъм живот. Богат на метали, но беден на живот. Насажденията растяха хилави по прашните полета. Една постоянна слаба воня се носеше из въздуха, довявана от близкия океан, чието покривало от морски растения умираше и гниеше по-бързо, отколкото възстановяваше загубите си. Хълмовете на изток бяха гористи, но дърветата изглеждаха предимно недорасли и чепати, поникнали сред следите от повалени гиганти. Нощем рогът на някой окъснял ловец прозвучаваше оттам по-самотно и от воя на последния жив вълк.

Адзел беше смаян, когато разбра, че шените ловуват и дори отглеждат животни за месо.

— Но нали каза, че са тревопасни? — възмути се той.

— Така е — отвърна Теа. — Слънцегреенето тук дава възможност на растенията да образуват високоенергийни съединения, които могат да поддържат по-активни, и следователно по-интелигентни животни, отколкото на световете със звезди от типа на Сол.

— Знам — кимна Адзел. — Самият аз произхождам от система със звезда от клас F5 — макар че на Затлак, Уоден, животните изразходват тази допълнителна енергия, като растат по-големи, а ние, разумните, сме всеядни. Предполагам, че шените трябва да обработват по специален начин месото, преди да го ядат.

— Точно така. Разбира се, сигурна съм, че знаеш по-добре от мен колко неясна е границата между „месоядните“ и „тревопасните“. Аз, например, съм чела, че на Земята копитните изяждат собствената си плацента след раждането, докато котките и кучетата често пасат трева. Тук, на Датина, съществува и друга възможност. Чрез специфично ензимно действие, соковете на определени плодове правят месото хранително за всяко иначе тревопасно същество. Процесът на обработка е съвсем прост. Бил е открит в… в древни времена от примитивните прародители на днешните шени. А вероятно и още по-рано.

— А на планета, преживяла екологична катастрофа като тази, всеки източник на храна трябва да се оползотворява, разбирам. — Адзел беше доволен.

Поне докато Ван Рийн не се обади:

— Но шените ходят на лов, хей-хо, просто за забавление. Сигурен съм. Видях онзи младеж да се прибира вкъщи, понесъл рогата на плячката си. При това я беше отстрелял с лък, въпреки че има хубава пушка. Чиста проба спорт.

Теа изви вежди.

— И защо не? — предизвика го тя. — Доколкото знам, повечето интелигентни видове обичат лова. И битките. Включително и вашите.

— Да, да. Не казвам, че е лошо, стига да не подгонят мен. Но откъде се взема този инстинкт, който ни кара да се чувстваме добре, когато преследваме и убиваме? Е, може би не при всички е така, и все пак малко са хората, които, макар никога да не биха убили елен, не умират от кеф, когато размажат някоя муха. Отде иде туй нещо? — Ван Рийн размаха пръст. — Ще ви кажа. Ти и аз произхождаме от ловци. Африканският прачовек е бил кръвожадна маймуна. Онези, които не са родени убийци, не живеят достатъчно дълго, за да предадат гнусливостта си на следващото поколение. Но прародителите на шените са пасели трева! Може и да са се посбивали по време на размножителния период, ала не са ловували други животни. Сегашните шени обаче го правят. Това откъде е дошло?

Теа смени темата. Което не беше трудно, при толкова много неща, за които да се говори — безбройните аспекти на една планета и една цивилизация. Трябваше да се признае, че шените бяха цивилизовани в технологичния смисъл на думата. Имаха машини, бяха грамотни, културата им обхващаше цял един свят, а вече излизаше и извън тесните му граници. Разбира се, те просто бяха наследили създаденото от едно по-древно общество. Но бяха спрели, преди да унищожат всичко, бяха възстановили част от него и дори бяха прибавили някои нови неща.

А сега патриарсите им насочваха погледите си и по-далеч. Събрани някъде на Датина, водеха бурни дебати, за да решат — какво? Ван Рийн потръпна в сгъстяващия се здрач. Нощите в тази полупустиня бяха студени. Щеше да е хубаво да се върне към топлината и меката светлина на своя кораб.

Беше си извоювал тази отстъпка след първата нощ, която двамата с Адзел прекараха заключени в една от стаите на замъка. На следващата сутрин той се бе проявил в най-върховната си форма, псувайки, кашляйки, хриптейки, подсмърчайки и кълнейки се във всички човешки и нечовешки светии, включени или не в подборния каталог на светците, че ако прекара още една нощ без защита срещу температурата, радиацията, праха, цветния прашец, тежките метали, чиято вездесъщност не само принуждаваше чужденците да се тъпчат с хапчета, за да не се отровят, а придаваше гаден вкус и на самия въздух, срещу шума, вонята и всичко на тази планета, чието съществуване би било силен аргумент в подкрепа на манихейската ерес^[3], понеже той не можел да си представи защо един великодушен Бог би пожелал да я натресе на вселената — още една такава нощ и бедното му старо тяло щяло да се превърне във вкочанен и жалък труп… Най-накрая Теа се разтревожи и се нагърби със задачата да ги върне на кораба. Двама военни инженери, с помощта на няколко робота, изключиха тяговия механизъм на кораба на Лигата. И си свършиха работата добре. Без определени части и прибори, пленниците нямаше как да излетят. Можеха спокойно да спят на борда му. Един-двама пазачи с огромни бластерни пушки можеха да стоят на пост отвън.

Късно на третия ден Моат се върна.

Ван Рийн и Адзел наблюдаваха врявата отдалеч, докато поданиците се трупаха да поздравят господаря си. Той се обърна към тях от един висок шлюз на личния си космически флитер. Гласът му тътнеше като приливна вълна и земетресение едновременно. Откъм земята му отговаряха урагани. Младите шени ревяха, рипаха възбудено, танцуваха в кръгове, думкаха по корпуса на флитера, докато той не зазвъня, вдигаха за поздрав архаични мечове и стреляха във въздуха с модерни енергийни оръжия. От най-високата запазена кула се развя флаг — с цвета на прясна кръв.

— Какво казва той? — попита Ван Рийн. Теа стоеше неподвижно, очите й — разфокусирани, зашеметена, сякаш някой я бе фраснал по главата. Той я хвана за лакътя и я разтърси. — Кажи ми какво казва! — Един от пазачите направи опит да се намеси. Адзел препречи туловището си помежду им, колкото Ван Рийн да изкрещи силно, почти като самия Моат: — Кажи ми какво става! Заповядвам ти!

В състоянието си на шок, тя автоматично се подчини на Минотавъра.

Скоро след това пленниците бяха подкарани към кораба им. Клапаните на шлюзовата камера се затвориха със съскане зад тях. Екраните показваха мразовити звезди над една земя, посивяла и изпъстрена със сенки, замъкът — пламнал от светлините и огромните празнични огньове отпред. Звуковите сензори улавяха далечния вой на вятъра и близката врява, рева на ловджийски рогове, дрънченето и барабанния ритъм на шените.

Ван Рийн се обърна към Адзел:

— Един час прави, каквото искаш. Аз ще бъда със Свети Дисмас. Трябва да се изповядам на някого. — Не можа да се въздържи и добави: — Хо, хо, а на бас, че никога не е чувал по-гореща изповед от тази, която ще чуе след малко!

— Аз ще се върна към някои спомени и ще размисля над някои принципи — каза Адзел, — и след един час ще ви чакам на мостика.

Точно там, докато още бяха в системата на безименната звезда, Ван Рийн му бе обяснил защо се е предал на врага.

— Но може би ще успеем да ги изпързаляме — беше възразил Адзел. — Вярно, шансовете ни не са големи. Но, в най-лошия случай, те ще ни прихванат и ще ни унищожат. Бърза и чиста смърт на свободни разумни същества, смърт, която е почти за завиждане. Наистина ли предпочитате да станете роб на Датина?

— Виж — отговори Ван Рийн с необичайна сериозност, — абсолютно задължително е нашите хора да разберат какво са намислили тия типове, и колкото може повече за това какви са те. Имам едно чувство, което вони като развален хамбургер, и то ми нашепва, че не е изключено да изберат войната. Може да победят, може и да загубят. Но дори една изненадваща атака с атомни оръжия срещу гъстонаселена планета означава колко — милиони убити? Милиарди? И обгорени, ослепени, осакатени… Ами мутациите… Аз съм един грешник, но не съм чак толкова грешен, че да не направя всичко възможно, за да се опитам да спра това нещо.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Адзел. И все пак го мъчеше необичайно нетърпение. — Но ако им избягаме, ще можем да ги предупредим още веднъж, да засилим впечатлението от онова, което ще прочетат, когато документите ви бъдат направени публично достояние на Земята. Ако отидем на Датина обаче… о, знам, че сигурно ще съберем изключително важна информация. Но какво ще спечелят от това нашите народи? Шените със сигурност няма да ни разрешат достъп до някой космически кораб. Големият проблем на военното разузнаване винаги е бил не събирането на информация, а изпращането й обратно у дома. Нашето положение е класически пример за това.

— А — ухили се Ван Рийн. — При нормални обстоятелства щеше да си прав. Но, как да ти кажа, навярно няма да сме сами там.

— Йарру! — възкликна Адзел. Това го облекчи достатъчно, така че той седна, зави опашка около бутовете си и зачака обяснението.

— Така-а — започна Ван Рийн, разделил вниманието си между разговора, чашата с джин и пурата си. — Оня приятел Гахуд е собственикът на Хю Латимър. Това го знаем от Теа. Също така знаем, че Латимър вече го няма. Знаем също, че е донесъл новини, от които на всички наоколо са им възврели червата. Това е, което знаем със сигурност. Но от него можем да си извадим не едно и две заключения, така да знаеш. От това, че ни изпревариха, излиза, че Датина отстои на около една седмица път. Представи си сега права линия от Сол до тук и до там. Бета Крусис е на около две седмици от Сол. Като извършиш няколко тригонометрични операции, ъгъла между Южен кръст и Компас — е, изчисленията ще са твърде приблизителни, но времето съвпада толкова точно, че няма начин да грешим. Следвай сега мисълта ми. Латимър е докладвал директно на своя шеф, Гахуд, на Датина. Гахуд е потеглил право за Бета Крусис да хвърли едно око — видяхме ги тези шени какви са, като слонове в стъкларски магазин — и Латимър е тръгнал с него. Отнело им е приблизително две седмици и половина. Така че са пристигнали, докато Дейви Фолкейн и Чий Лан още са били там. Нашите приятели не биха могли да съберат свястна информация за скитничката за по-малко време, само двамата и само с един кораб. Ето обаче, че Гахуд се връща на Датина по най-бързия начин. Когато пристига там, научава за тази среща с нас. Хуква насам и съобщава нещо на другарчетата си. Времето пасва идеално и обяснява много други неща.

— Да-а-а — въздъхна Адзел. Върхът на опашката му се вирна. — Гахуд пристига силно възбуден и без Латимър, който е изчезнал.

— Изчезнал — къде другаде, освен на Бета Крусис? — попита Ван Рийн. — Ако се бе изгубил на друго място, едва ли някой щеше да се развълнува, освен може би Гахуд. Изглежда, че Гахуд се е поспречкал с нашите приятелчета там. И е избягал с подвита опашка. Защото ако ги беше надвил, едва ли щеше да доприпка тук и да се хвали с това… а и другите шени определено нямаше да реагират с гняв и тревога. Освен това — нямаше да има значение, ако Латимър бе загинал в битка. Просто един слуга, нал тъй? Но, виж, ако са го пленили — хо-хо! Това променя цялата картинка. От него могат да изстискат каква ли не информация, като се започне с това къде е Датина. Нищо чудно, че Гахуд доприпка като ужилен! Шените е трябвало да бъдат предупредени за промяната в положението, преди да са направили сделка с нас. Нал тъй? — Ван Рийн отпи една дълга глътка.

— В такъв случай, изглежда вероятно „Как да е“ да се е отправила към Земята със събраната информация. — Адзел кимна. — Смятате ли, следователно, че може да бъдем освободени от приятелски сили?

— Не бих разчитал на това — поклати глава Ван Рийн, — особено като се има предвид какви същества ни държат в плен — същества, които най-вероятно ще си излеят гнева от поражението върху нас. Освен това, още не сме сигурни, че се готви война. И целта ни е да я предотвратим, ако можем. Обаче не мисля, че „Как да е“ се е отправил към дома. Само се надявам и шените да приемат, че е така, също като теб.

— Че какво друго да направят? — попита смутено Адзел.

— Ти не си човек и човешкото мислене често ти се изплъзва. Също като на шените. Забрави ли, че Фолкейн може да изпрати капсула куриер със запис на информацията? Междувременно, Гахуд си плюе на петите. Фолкейн знае, че Гахуд ще предупреди Датина. И не след дълго ще стане изключително трудно да се разузнае планетата. Но ако се отправи директно за там, бързо, към един свят, който разчита, че местоположението му ни е неизвестно и следователно едва ли има много предни постове — той би трябвало да може да се промъкне.

— И вече е там?

— Така предполагам. Нужно е време да проучиш един свят. Разбира се, той си е планирал и път за бягство. — Ван Рийн вдигна глава, изправи гръб, изпъна плещи и изпъчи шкембето си. — Може би ще успее да ни измъкне. А може и да не успее. Но, ако такава е Божията воля, би могъл да занесе у дома допълнителна информация или спешна информация, която ние ще му дадем. Има много гаднички „ако“-та в разсъжденията ми, знам. Шансовете ни не са кой знае какви. Но не мисля, че имаме друг избор, освен да приемем облога.

— Така е — бавно каза Адзел, — нямаме.

 

 

Празненството в замъка замираше, когато уоденита се срещна с човека на мостика. Със затихването на огньовете, звездите заблестяха още по-студени и ярки.

— Имаме късмет, че не ни демонтираха комуникаторите — отбеляза Адзел. Нямаше смисъл да влагат каквито и да било емоции в думите си. Онова, което се канеха да направят, можеше да доведе до незабавната им смърт. Но те вече се смятаха за обречени, бяха постигнали вътрешен мир, всеки посвоему, и нито един от тях не беше в настроение за сантименталности. Все пак, когато Ван Рийн седна, драконът положи голямата си люспеста ръка на рамото му и човекът я потупа леко.

— Нямаха причина да го правят — каза Ван Рийн. — Въобще не подозират, че Дейви и Чий може да се спотайват наблизо. Освен това казах на Белданиел, че би ми помогнало да разбера по-добре шените, ако мога да следя програмите им. — Той се изплю. — Програмите им са ужасни.

— Каква вълна ще използвате?

— Стандартна техническа №3, мисля. Доколкото можах да разбера, шените не я употребяват често. „Как да е“ автоматично държи един приемател настроен на нея.

— Ако „Как да е“ наистина е свободен, в изправност и в обхват. И ако излъчването ни не бъде прихванато.

— Все трябва да разчитаме на нещо, момче. Пък и, ако някой шенски радиооператор случайно засече кода ни, може като нищо да реши, че това е обикновена позивна. Точно с такава цел е създадена. Отвори ми една бира, ако обичаш, и ми напълни лулата ей там. Крайно време е да предам съобщението.

Пръстите му заподскачаха сръчно по клавиатурата.

 

 

Никълъс Ван Рийн, Майстор търговец от Полесотехническата лига, вика…

Научихме следното за Датина и нейните жители…

Готови за главното съобщение.

След като разбраха, че местоположението на планетата им е, твърде вероятно, вече известно, шените не реагираха по подобие на повечето разумни същества, като засилят отбраната си и в същото време потърсят начини и средства да се спогодят с нас. Вместо това, техният Велик съвет е решил да рискува всичко в една офанзива, проведена преди разпръснатата и зле организирана Техническа цивилизация да е имала време да събере силите си.

От малкото, което разбрахме по този въпрос, идеята не е неизпълнима от военна гледна точка. Макар слабоефективни, шенските бойни кораби са многобройни и всеки един има много по-голяма огнева мощ от всеки наш кораб от съответния клас. Благодарение на „Серендипити“, военното им разузнаване разполага с огромно количество подробна информация за расите и обществата, които спадат към Техническата цивилизация. Освен това, шените знаят, че Общността е сърцето на тази цивилизация, че тя отдавна живее в мир и че няма никаква представа за плановете на някакви си чужденци да я нападнат. Една враждебно настроена флота може да прекоси територията й незабелязано, а когато се приближи достатъчно, за да я засекат радарите, вече ще е прекалено късно за всеки свят, който не разполага с мащабна отбранителна система.

Планът на шените се гради върху серия от масирани атаки срещу ключовите планети на Общността и срещу някои други. Това ще доведе до всеобщ хаос, от който Датина може да се надява да излезе, ако не абсолютен победител, то поне като свят с доминираща позиция. Без значение дали шените ще победят или не, очевидно е, че цели цивилизации ще бъдат изтрити от лицето на галактиката, навярно и цели интелигентни видове, а със сигурност милиарди разумни същества ще изгубят живота си.

Несъмнено на врага ще му е необходимо известно време да мобилизира цялата си бойна мощ, да планира операцията и да организира материално-техническото обезпечаване. Може да се очаква известно забавяне поради арогантността на шенските лордове и полуанархичния характер на тяхното общество. От друга страна обаче, вродената им агресивност ще ги накара да пришпорят подготовката и да се примирят с известни слабости в името на по-кратките срокове.

Ако бъде предупредена навреме, Лигата би трябвало да е в състояние да вземе подходящите контрамерки, без да разчита на правителствено съдействие. Това предупреждение трябва да бъде предадено незабавно. До Дейвид Фолкейн, Чий Лан и/или всяко друго разумно същество, което може да ни чуе: не губете и минута с други неща. Незабавно потегляйте към дома и уведомете ръководството на Лигата.