Пол Андерсън
Дяволски свят (10)

10.

Когато пристигна в Луноград, Едуард Гарвър се отправи директно към полицейския комплекс.

— Доведете онзи уоденитски затворник в стаята за разпити — разпореди се той. После кимна към тримата мъже с каменни физиономии, които го придружаваха. — С помощниците ми искаме лично да го повъртим на шиш. Направете околната му среда възможно най-неудобна в рамките на позволеното от закона — а ако се наложи по-свободен прочит на въпросния закон, какво пък, случаят е твърде голям, за да се занимаваме с дребни подробности.

Не очакваше с нетърпение разпита. По природа не беше жесток човек. А и чисто интелектуално планираният подход го изпълваше с презрение. Вината би трябвало да се доказва чрез логически анализ въз основа на научно събраните доказателства. Но какво да се прави, щом Лигата плаща по-високи заплати, отколкото ти би могъл да предложиш, и обира най-сръчните техници и аналитиците с най-остър ум? Целият си съзнателен живот бе посветил на едничката цел да направи от Центъра една ефикасна и високоморална организация. И се гордееше с прецизния начин, по който се справяха с обикновените престъпници. Но всеки път, когато видеше агентите си да се оттеглят, смутени и обезкуражени, от всяка следа, която водеше към Лигата, гордостта загорчаваше като пепел в устата му.

Усърдно беше изучавал апологетиките на съвременните философи. „Правителството е онази институция, която претендира за правото да насочва всички хора в избраната от него посока и да наказва неподчинението с отнемане на собственост, на свобода и, в краен случай, на живот. То е това и нищо повече. Факт, който не се променя от случайните актове на благотворителност. Притежавайки същата или по-голяма власт, но без да претендира за правото на принуда, Полесотехническата лига действа като най-ефективния коректив на правителството, познат досега от историята.“ Гарвър не вярваше и на дума от това.

Така Адзел се намери във въздушна среда, задушаващо разредена и влажна, толкова студена, че люспите му се покриха със скреж, и при гравитация два пъти по-голяма от тази на родната му планета. Беше почти сляп под симулираната светлина на звезда от клас червено джудже и със сигурност не можеше да види нищо през стъкления панел, който го делеше от екипа на Гарвър, разположил се удобно при условия, равни на земния стандарт. Времето си минаваше, без някой да му предложи храна или нещо за пиене. Непрестанните въпроси бяха модулирани пискливо и пронизително, на честота, болезнена за тъпанчета, нагодени към ниския регистър.

Той не им обръщаше капка внимание.

След половин час Гарвър си даде сметка, че това може да продължи до безкрайност. Стегна се вътрешно за следващата фаза. Тя нямаше да е приятна за никого, но вината си беше изцяло на чудовището.

Напълни дробовете си с въздух и изрева:

— Отговори ни, проклет да си! Или искаш да те обвинят и във възпрепятстване на правосъдието отгоре на всичко?

За първи път Адзел отговори.

— В интерес на истината — каза той, — да. Тъй като просто се възползвам от правото си да запазя мълчание, подобно обвинение би увенчало подобаващо абсурдността на цялата тази процедура.

Гарвър натисна един бутон. Адзел примижа.

— Нещо не е наред ли? — попита помощникът на Гарвър, който бе поел ролята на доброто ченге.

— Усетих доста силен електрически удар през пода.

— Мили Боже! Сигурно е дало на късо някъде. Освен ако въображението не ти прави номера. Съзнавам, че си уморен. Защо да не приключим с този разговор и всички да идем да си починем?

— Правите ужасна грешка, да знаете — спокойно изрече Адзел. — Признавам, че малко се бях ядосал на работодателя си. Но сега съм много по-ядосан на вас. Няма да ви сътруднича при никакви обстоятелства. За щастие, кръстосвайки космоса, привикнах към какви ли не екзотични условия. А на настоящото си положение гледам като на възможност да облагородя характера си, като се извися над физическия дискомфорт. — Той се отпусна в четириногия вариант на йогийската поза „лотос“, който представлява доста забележителна гледка. — Моля да ме извините, но трябва да си кажа молитвите.

— Къде беше вечерта на…

— Ом мани падме хюм.

Един от помощниците на Гарвър изключи вътрешната уредба и каза:

— Не знам дали си струва усилията, началник.

— Той е жив организъм — изръмжа Гарвър. — Издръжлив, признавам, но дори и той си има граници. Ще продължим на смени, докато не го пречупим.

Не след дълго телефонът в помещението иззвъня и образът на Мендез заговори почтително:

— Сър, съжалявам за прекъсването, но току-що ни се обадиха. От „Серендипити“. — Той преглътна. — Те… те оттеглят оплакването си.

— Какво? — Гарвър скочи от стола си. — Не! Не могат! Сам ще внеса обвиненията! — Млъкна. Червенината се оттече от страните му. — Включи ги — студено нареди той.

Ким Йон-Кун го погледна от екрана. Дали не изглеждаше една идея по-малко хладнокръвен отпреди? Зад гърба му се появи Ван Рийн. Гарвър потисна повечето от автоматично изпълнилия го при вида му гняв.

— Е? — попита той. — Какви са тези глупости?

— С партньорите ми разговаряхме с господина тук — започна Ким. Всяка дума сякаш си имаше свой собствен неприятен вкус, толкова бързо ги плюеше. — Смятаме, че се е получило непростимо недоразумение. То трябва да бъде поправено веднага.

— Като съживите мъртвите, например? — изсумтя Гарвър. — Няма значение с какъв подкуп ви е изкушил. Разполагам с доказателство, че е било извършено федерално престъпление. И трябва да ви предупредя, сър, че всеки опит да прикриете каквото и да било, ви прави съучастник.

— Но тук не става дума за престъпление — възрази Ким. — А за злополука.

Гарвър погледна покрай него към Ван Рийн. Ако старото копеле посмееше да злорадства… Но Ван Рийн само се усмихна и дръпна от голямата си пура.

— Позволете ми да започна от самото начало — каза Ким. — С партньорите ми бихме желали да се оттеглим от активна дейност. Поради факта, че „Серендипити, Инк.“ извършва истински необходими услуги, продажбата й ще включва значителни суми и ще засегне интересите на много хора. Преговорите ще бъдат пропорционално деликатни. Това е особено вярно в светлината на факта, че дейността на компанията зависи изцяло от доверието на клиентите ни в нашата безпристрастност. Ако позволим името й да бъде опетнено и с най-нищожното подозрение в некоректност, клиентите ще ни обърнат гръб. Всички вече знаят, че ние сме чужденци и отбягваме светския живот. Следователно не сме запознати с емоционалния лабиринт, с който може да се сблъскаме. Свободен Ван Рийн щедро — Ким определено срещна затруднения да изрече последното — ни предложи своето съдействие. Но ролята му на консултант трябва да остане строго поверителна, за да не решат конкурентите му, че цели да направи от „Серендипити“ своя креатура.

— Вие… вие… — Гарвър се чу да квичи, сякаш все още се опитваше да изтръгне признания от Адзел, — вие продавате компанията? На кого?

— Точно тук е проблемът, директоре — въздъхна Ким. — Купувачът трябва не само да е в състояние да плати, но и да е способен да извършва специфичната ни дейност и да стои над всяко подозрение. Може би консорциум от нехуманоиди? Във всеки случай Свободен Ван Рийн, при пълна поверителност, ще бъде нашият брокер.

— Срещу тлъста комисионна — изпъшка Гарвър.

Ким не можа да се сдържи и изпъшка на свой ред.

— Много тлъста. — После се стегна и продължи: — Капитан Фолкейн дойде като негов представител да обсъди въпроса с нас. С цел да гарантира нужната секретност, по необходимост той бе заблудил всички, дори и собствените си съекипници. Така се роди и историята за годежа му със Свободна Белданиел. Сега осъзнавам, че тази стратегия е била обречена на провал. Тя е възбудила подозрителността им до степен, принудила ги да прибегнат до отчаяни мерки. Адзел си осигури достъп насилствено, както знаете. Но щетите, които нанесе, са незначителни и, след като капитан Фолкейн му обясни как стоят нещата, ние бяхме доволни да приемем извиненията му. Исковете за обезщетение ще бъдат уредени извън съда. След като приключи с работата си в нашия дом, капитан Фолкейн се отправи заедно с Чий Лан на едно пътешествие, чиято цел е да потърсят купувач за компанията. В заминаването му нямаше нищо нелегално, тъй като не бе престъпен нито един закон. Междувременно Свободен Ван Рийн беше така добър да вземе Адзел със собствената си яхта.

— Не са престъпени закони, така ли? Ами законите против убийство? — изкрещя Гарвър. Пръстите му се протегнаха, сякаш да стиснат нечие гърло. — Държа ги… и вас… с това!

— Но, моля ви, директоре — каза Ким. — Признавам, че на пръв поглед ситуацията изглеждаше зле, поради което и ние прибързахме да подадем оплакване. Като казвам „ние“, имам предвид онези от нас, които не присъстваха на мястото на инцидента. Но след разговор със Свободна Белданиел и сверка с оригиналните планове на замъка, разбрахме какво точно се е случило. Замъкът разполага както с автоматизирани, така и с ръчно управляеми системи за защита. Решително поднесената молба за достъп на Адзел е активирала роботизираните системи в една от кулите, които са реагирали погрешно, като са открили огън по собствените ни патрули, когато те са се върнали да окажат помощ. Чий Лан разрушила кулата от космическия си кораб в доблестен опит да спаси хората ни, но било твърде късно. Трагична злополука. Ако трябва да виним някого, то това е доставчикът, инсталирал тези машини с неадекватни разпознавателни връзки. За съжаление, доставчикът е нехуманоид, който живее далеч извън юрисдикцията на Общността…

Гарвър седна.

— Най-добре ще е незабавно да освободите Адзел — продължи Ким. — Свободен Ван Рийн каза, че вероятно би могъл да бъде убеден да не прави скандал заради безпочвения арест, стига вие да му се извините лично в присъствието на журналист.

— Стигнали сте до частно споразумение… с Ван Рийн? — прошепна Гарвър.

— Да — потвърди Ким, като човек с насочен към гърдите байонет.

Гарвър събра каквото беше останало от мъжкото му достойнство.

— Добре — изстиска от себе си той. — Така да бъде.

Ван Рийн надникна иззад рамото на Ким.

— Злорадствай — изсъска Гарвър и прекъсна връзката.

Космическата яхта излетя и се люшна към Земята. Звездите блещукаха в илюминаторите. Ван Рийн се облегна назад в шезстола си, вдигна халбата с разпенена бира и каза:

— Проклятие, по-добре да го отпразнуваме сега. Веднага щом кацнем, ще ни се отели волът от работа.

Адзел отпи от подобна халба, само дето неговата беше пълна с уиски. Да си голям си имаше някои предимства. Щастието му обаче не беше пълно.

— Ще оставите ли онези от „Серендипити“ да се измъкнат безнаказано? — попита той. — Те са лоши хора.

— Може би не точно лоши. Може би са просто врагове, а двете неща не са непременно синоними — поклати глава Ван Рийн. — Ще видим. Че няма да е безнаказано, е точно толкова сигурно, колкото, че това, дето го лочиш за моя сметка все едно е обикновена бира, всъщност си е чисто уиски. Не, виж сега, те загубиха компанията си, техния шпионски център, който е бил и единственото основание за пребиваването им тук. А от тяхната загуба аз ще извлека печалба, като уредя продажбата.

— Но трябва да имате и някаква друга цел, освен парите! — възкликна Адзел.

— О, да, да, естествено. Виж, не знаех какво ще стане, след като измъкнеш Дейви. Трябваше да свиря по слух. Стана това, че „Серендипити“ се опита да отвърне на удара с помощта на закона. Това водеше със себе си специфични рискове, както и специфични възможности. Тогава в ума ми се оформиха четири неща. — Ван Рийн започна да изброява нещата на пръсти, като ги свиваше един по един. — Първо, трябваше да сваля теб и другите си верни приятели от кукичката. Само по себе си това беше по-важно от отмъщението. Но такива бяха и някои други неща. Като второто, например — трябваше да пръждосам правителствените служители от операцията. Поне за известно време. Може би по-късно ще се наложи да ги повикаме обратно. Но за момента съществуват следните причини да ги държим настрана: подточка а) — правителството е твърде голямо и тромаво, за да се справи с проблем като нашия с толкова много неизвестни. Подточка б) — ако хората в Общността узнаят, че някъде там имат мощен враг, може да ги хване истерията, а това би се отразило зле на една разумна и принципна политика, да не говорим, че ще е лошо за бизнеса. Подточка в) — колкото по-дълго работим необезпокоявани, толкова по-голяма е вероятността да си отрежем парченце от каквито там торти летят из космоса, като отплата за усилията ни.

Направи пауза, колкото да си поеме дъх и да отпие дълга глътка от бирата си. Адзел погледна през илюминатора към звездите, които бяха прекрасни, но не предлагаха повече утеха, от онази, за която животът сам можеше да се пребори. А ничий живот не беше дълъг, сравнен и с най-късото време, в което съществуваха тези слънца.

— Какви са другите ви цели? — приглушено попита той.

— Номер три — продължи Ван Рийн. — Според мен дадох ясно да се разбере, че сама по себе си „Серендипити“ е добра идея, полезна за всички, нали така? Тя не бива да се унищожава, само да бъде предадена в честни ръце. Или пипала, лапи, перки и така нататък. Следователно не бихме искали да се вдига много шум около продажбата й. По същата причина трябваше да се спазаря с партньорите. Не исках да се почувстват като Самсон^[1] — без грам надежда, която да им попречи да сринат цялата бръснарница. И четири. — Тонът му стана необичайно сериозен. — Кои са тези същества хикс? Какво искат? Защо се крият? Можем ли да постигнем някакво споразумение с тях? Никой разумен човек не търси война. Трябва да съберем повече информация, за да знаем как най-добре да постъпим. А „Серендипити“ е единствената ни следа към нейните господари.

Адзел кимна.

— Разбирам. Получихте ли някаква информация?

— Не. Не. По този въпрос не можах да ги накарам да отстъпят. По-скоро биха умрели. Казах им, че трябва да си идат у дома и да докладват на шефовете си. Ако не друго, поне да се уверят, че партньорите им, които тръгнаха по-рано, няма да бъдат заловени на връщане към Луна и евентуално подложени на разпит. И така, всичко е наред, те тръгват, аз имам кораб, който да следва техния от разстояние по целия път. Може да успеят да го прилъжат към някой капан, може и да не успеят. На мен ми се струва, че не си заслужава труда, така им казах, при положение, че никоя от двете страни не може да бъде сигурна, че ще надхитри другата. Дори и най-върлите врагове винаги имат някакви общи интереси. Ако предположим, че искаш да убиеш някого, защо първо да не поговориш с него? В най-лошия случай ще си загубил малко време. В най-добрия — ще се окаже, че нямаш причина да го убиваш.

Ван Рийн пресуши халбата си.

— А-ах! И така — ухили се той, — стигнахме до компромис. Те си заминават, с изключение на един от тях, с кораб, който няма да бъде проследен. Собствените им детектори ще бдят за последното. Оставащият тук ще уреди законовите детайли по прехвърлянето на собствеността. Това ще бъде Теа Белданиел. На което тя не се противопостави и аз подозирам, че се е очовечила доста повече от приятелчетата си. По-късно ще тръгне с наш кораб и ще го отведе до предварително уговорено място за среща, предполагам на неутрален терен, където да се срещнем с шефовете й. Заслужава си да се запознаем с тях, като се има предвид гениалната им идея да ни шпионират чрез „Серендипити“. Нал тъй?

Адзел вдигна рязко глава.

— Моля? — възкликна той. — Искате да кажете, че вие лично и… и аз…

— Че кой друг? — сви рамене Ван Рийн. — Това е една от причините да те задържа тук. Трябва да съм сигурен, че освен мен, ще има и още някой, на когото мога да се доверя. Студено пътуване ще е то, да знаеш. Както са казвали в старата Норвегия или там някъде. — Ван Рийн удари с длан по масата. — Момче! — изтрещя той. — Няма ли повече бира на тоя кораб, дявол го взел?