Пол Андерсън
Дяволски свят (13)

13.

Рефлексът го накара да се хвърли на земята и да се свие на кълбо, секунда преди свлачището да го застигне. После потъна в мрак и басов тътен, подхвърлян насам-натам, още един предмет сред хаоса от камъни и ледени парчета, които се блъскаха в скафандъра му.

Ударите го застигаха през метала и подплатата. Главата му се блъскаше в шлема. Един път, втори път, десети път, докато съзнанието му изтъня до невидима нишка.

Пороят забави скоростта си и спря. Фолкейн смътно осъзна, че е погребан под лавината. Коленете му все още бяха свити до корема, ръцете — върху лицевата маска. Измърмори нещо на болката, която пулсираше из вените му, и направи опит да се размърда. Невъзможно. Връхлетя го ужас. Изкрещя и се помъчи отново. Нямаше смисъл. Плътната маса около него го държеше в капана на ембрионалната му поза.

Започна да замръзва. Излъчването не е ефективен процес. За разлика от отвеждането, особено когато материята около теб изсмуква всяка калория топлина. Затоплящата система на скафандъра му бе изчерпала мощността си още преди той да дойде в съзнание. Не можеше да се движи, така че да поддържа топлината си чрез физическо усилие. Опита да се свърже по радиото, но изглежда и то се бе повредило. Тишина изпълваше черепа му, тъмнина — взора му, студ — тялото му.

Мисълта се процеди капка по капка: „Безпомощен съм. И едно шибано нещо няма в целия континуум, което да мога да направя, за да се спася. Отвратително чувство.“

Бунтът: „Поне мозъкът си е мой. Мога да се измъкна оттук с мисълта си, да съживя спомените си, като свободен човек.“ Но нищо не му идваше наум, освен мрак, неподвижност и студ.

Стисна челюсти, за да укроти тракащите си зъби и се улови с магарешки инат за твърдото си решение да не се поддаде отново на паниката.

Лежеше така, само искрица живот мъждукаше някъде в мозъка му, когато глетчерната маса край него се стопи в пара. Изпружи се глуповато сред мъгла и изпаряваща се течност. Бета Крусис изгори мъглите и впи зъби в скафандъра му. Другаде лавината възвираше по повърхността на долината с по-нормални темпове. Но „Как да е“ кръжеше над главата му, бавно, разгънал във ветрило слаб енергиен лъч, който шеташе из снеговете. Когато скенерите му уловиха Фолкейн, един теглещ лъч протегна пръсти към него. Грабна го, прибра го през един от товарните шлюзове и го стовари на пода в командната зала, оставяйки го на сквернословните грижи на Чий Лан.

След няколко часа той седеше на койката си, гребеше от една паница със супа и я гледаше с ясен поглед.

— Вече съм добре — заяви Фолкейн. — Нека поспя малко и ще съм си същия като преди.

— Това желателно ли е? — изсумтя синтиянката. — Ако аз бях толкова кухоглава, че да изляза на опасен терен без гравитационен колан, който да ме вдигне при нужда, щях да поискам да ми подменят чарковете с по-нов модел.

Фолкейн се засмя.

— И ти не го предложи — каза той. — Ако го бях взел, щеше да е за сметка на част от екипировката. Какво стана всъщност?

— Ами… от онова, което двете с Тъпичка успяхме да възстановим, излиза, че глетчерът не е бил замръзнала вода. А сух лед в по-голямата си част — твърд въглероден диоксид — смесен с някои други газове. Температурата най-накрая е стигнала до точката на сублимация^[1] или една идея по-горе. Но изпаряването трябва да се подхранва с топлина. Този район се охлажда много бързо след залез-слънце, а денят продължава само няколко часа. Освен това подозирам, че по-летливите компоненти са крадели топлина от основната замръзнала маса. В резултат се е стигнало до нестабилно равновесие. Което се разпадна, точно когато ти беше навън. Колко типично за съдбата! Огромна част от ледената маса е сублимирала експлозивно и е отделила останалото от склона на планината. Ако само се бяхме сетили да проверим отражателните спектри и данните от термоелементите…

— Но не се сетихме — прекъсна я Фолкейн, — и аз за пръв път не се чувствам прекалено виновен. Не можем да мислим за всичко. Никой не може. Обречени сме да научаваме повечето неща по принципа на опита и грешката.

— Като за предпочитане е някой да ни пази гърба и да ни спасява задника, когато се разхвърчат лайна.

— Ъхъ. Би трябвало да водим след себе си цяла изследователска флота. Но при настоящите обстоятелства не водим и точка по въпроса. — Фолкейн се изкиска. — Ако не друго, поне си затвърдих мнението как трябва да се нарича тази планета. Сатана.

— Което означава?

— Врагът на божественото, източникът на всемирното зло според една от нашите земни религии.

— Но за всяко разумно същество е ясно, че самото божествено е… О, добре, забрави. Мислех, че вие, хората, сте изчерпали запаса си от митологични наименования за нови планети. Няма начин вече да не сте кръстили някоя Сатана.

— Ммм, не помня такова нещо. Има Луцифер, разбира се, и Ариман, и Локи, и… Както и да е, оригиналният Сатана управлява подземен свят от огън, освен на местата, където е замръзнал, и се забавлява, като измисля наказания за подлите души. Подходящо, не мислиш ли?

— Ако е като някои от другите антибогове, които съм срещала — отговори Чий, — значи може да те направи богат, но накрая винаги разбираш, че не е било добра идея да сключваш сделка с него.

Фолкейн вдигна рамене.

— Ще видим. Къде се намираме в момента?

— Кръжим над тъмната страна, отчитаме уредите и правим снимки. Не виждам смисъл да се мотаем. Всички показания, до които сме се добрали, и всяка екстраполация, която можем да извършим, доказват, че както вървят нещата, Ван Рийн ще остане доволен до най-затлачените нишички на алчното си сърце. Тоест, цялата криосфера ще се втечни и след десетина години условията ще бъдат подходящи за започване на производство. Междувременно, обаче, положението става все по-опасно.

Сякаш в потвърждение на думите й, корабът залитна и връхлетяният му от вятъра корпус зазвънтя. След минута-две излязоха от бурята. Но Фолкейн се замисли що ли за буря беше това, за да разтърси толкова силно един кораб с термоядрена тяга, контрол над гравитацията, екраниращи щитове, сензорно насочване и компютърно управление, който е способен да прекосява междузвездни пространства и да влиза в бой с цели флотилии.

— Съгласен съм — каза той. — Ще съберем колкото можем повече данни, безопасно, през… ами, през следващите двайсет и четири часа — и после хайде към къщи. Нека някой друг извърши детайлното проучване по-късно. И без това ще ни трябва бойна група, за да защитава претенциите ни над обекта.

— Колкото по-скоро Стария Ник научи, че си заслужава да изпрати въпросната група, толкова по-добре. — Чий размаха опашка. — Ако врагът вече си е забил колчетата, когато момчетата пристигнат, всички ще си имаме неприятности.

— Не се притеснявай — успокои я Фолкейн. — Нашите високопоставени съперници едва ли живеят наблизо, като се има предвид, че още и един изследователски кораб не са изпратили.

— Сигурен ли си, че изследователската им експедиция не е дошла и не си е отишла, докато ние бяхме на път? — бавно попита Чий.

— В такъв случай още щяха да се мотаят наоколо. Ние пътувахме две седмици и още толкова работихме тук. Тръгваме си рано, защото две същества в един кораб могат да свършат само толкова — а не защото сме научили всичко, което бихме искали да научим — и защото отчитаме фактора време. Другите, нямайки причина да подозират, че сме се набъркали в играта им, би следвало да са планирали едно по-спокойно и подробно изследване. — Фолкейн се почеса по брадичката. Четината го подсети, че е закъснял да си вземе дозата антибрадат ензим. — Разбира се — продължи той, — изследователите им може да са били тук, да са засекли пристигането ни и да са хукнали да викат татенцето. Което може да е тръгнало за насам и да си носи голяма тояжка. — Той повиши глас и попита на шега: — Да мяркаш някакви космически кораби наоколо, Тъпичка?

— Не — отвърна компютърът.

— Хубаво. — Фолкейн се облегна обратно на възглавниците си. Корабът беше съоръжен с уреди, които засичаха квазимоментните „вълни“, разливащи се в радиус из космоса около оперираща хипертяга, с обхват почти до теоретичната граница от една светлинна година. — Не бях и очаквал…

— Детекторите ми са изключени — поясни Тъпичка.

Фолкейн подскочи като ужилен. Супата се плисна от паницата му и заля Чий Лан, която изхвърча с врясък.

— Какво? — извика той.

— Точно преди да навлезем в орбита, вие ме инструктирахте да пренасоча всички детектори към опасности откъм планетата — напомни му Тъпичка. — От това следваше, че възможностите на компютъра не бива да бъдат раздвоявани със следене на уредите, насочени към междузвездното пространство.

— Юда в реактор — изпъшка Фолкейн. — Мислех, че си станала малко по-самостоятелна. Какво са ти направили ония инженери от Луна с готварски книги в ръце, докато те проверяваха?

Чий се отърси, съвсем като куче, пръскайки супа около себе си.

— Я-т’ин-чай-урх — изстреля тя, което не се поддаваше на превод. — Включи проклетите детектори!

За миг тишината зажужа на фона на писъците отвън. Вещите, с които бе претъпкана каютата на Фолкейн — картини, книги, записвач, ролки и телеекран, открехнат гардероб, натъпкан с елегантни дрехи, няколко сувенира и любими оръжия, бюро, отрупано с писма, на които още не беше отговорил, — станаха дребни, но крехки и скъпи. Човекът и синтиянката се сгушиха несъзнателно един в друг и зъбките й проблеснаха в лакътната сгъвка на дясната му ръка.

Думите на машината ги удариха като лавина от камъни:

— Двайсет и три ясни източника на пулсации се наблюдават в посока към Компас^[2].

Фолкейн изправи гръб и застина. Мислите се затълпиха в главата му: „В този район не живее никой, когото да познаваме. Сигурно са тръгнали насам. Няма как да сме сигурни за направлението им и разстоянието помежду ни, освен ако не офейкаме някъде на сигурно и оттам не изчислим триангулацията, или не останем да чакаме тук и не видим какво ще направят. Но нима има някакво съмнение, че те са Врагът?“

Сякаш през дълбока бездна, до него достигна шепотът на Чий:

— Двайсет… и три шибани… източника. Та това е цял отряд за бързо реагиране! Освен ако… Можеш ли да направиш някаква оценка?

— Коефициентът сигнал към шум предполага, че се намират на около половин светлинна година — заговори компютърът с глас, който не беше по-изразителен от когато и да било преди. — Времевото темпо на промяна говори за по-висока псевдоскорост, отколкото един главен корабен инженер би сметнал за разумна при приближаване към звезда като Бета Крусис, която е заобиколена от необичайно количество газове и твърда материя. Съотношението между амплитудите на отделните сигнали изглежда потвърждава хипотезата за флотилия, организирана около един доста голям кораб, приблизително с мащаба на боен кораб на Лигата, три леки крайцера или подобни на тях единици, и деветнайсет по-малки и по-бързи кораби. Но всички тези заключения са хипотетични, разбира се, основани на предположението, че наистина се касае за бойна сила и че тя наистина идва към нас. Дори и при този клас хипотези, вероятната грешка в информацията понастоящем е твърде голяма, за да ни послужи за достоверна оценка на ситуацията.

— Ако вземем да я чакаме тая оценка — изръмжа гърлено Чий, — ще се окажем достоверно мъртви. Ще повярвам, че това не е бойна флотилия, изпратена от нашите самозвани врагове със заповед да размажат всеки, който им се изпречи на пътя, когато командирът им ни покани на чай. — Тя се дръпна от Фолкейн, клекна пред него на одеялото с настръхнала опашка и очи като нефритени лампи. — Е, какво ще правим сега?

Човекът си пое дълбоко дъх. Усети как влажният студ се отдръпва от дланите му, как сърцето в гърдите му се връща към нормалния си бавен ритъм и как военният офицер поема командването над душата му.

— Не можем да останем на Сатана, нито в околностите — заяви той. — Ако не друго, ще засекат двигателите ни с неутринодетекторите си и ще ни издухат. Можем да избягаме при обикновен гравитационен режим, да влезем в орбита по-близо до слънцето и да се надяваме, че излъчването му ще ни скрие, докато се махнат. Но и това няма да ни свърши работа. Те едва ли ще си тръгнат, преди да сме получили смъртоносна доза кумулативна радиация… ако въобще имат намерение да си тръгват. От друга страна, бихме могли да се оттеглим в много голяма орбита около Бета. Минималното излъчване на двигателите ни ще може да бъде засечено на слабия радиационен фон, но ще ни остане да се молим на никой да не му хрумне да насочи уредите си в нашата посока. И тази идея не ми допада. Ще заседнем тук за неопределено време, без никакъв шанс да изпратим съобщение у дома.

— Бихме могли да изпратим доклада си в капсула, нали? Имаме цели четири на борда — размишляваше на глас Чий. — Не, реално разполагаме с две, защото ще трябва да вземем капацитаторите на другите, ако искаме тези две да имат достатъчно енергия, за да стигнат до Сол — или до някое друго място, откъдето съобщението да бъде препредадено към Сол. Както и да е, имаме две капсули.

Фолкейн поклати глава.

— Много са бавни. Ще ги засекат…

— Те нямат голямо излъчване. Не е като да са с ядрени генератори.

— Всеки детектор от флотски тип е способен да засече капсула в режим на хипертяга в много по-голям радиус от този, който ние можем да си позволим, Чий. А това чудо е само една тръба, в името на Юда, с най-елементарен двигател и робопилот, чиито възможности се ограничават с това да закара криво-ляво капсулата там, където е програмиран да я закара, и да извика: „Ей ме, тук съм, елате ме вземете“ по радиото си в края на пътуването. Не, всеки преследвач може да го вземе на мушката си и или да взриви капсулата, или да я прибере на борда си.

Синтиянката поотпусна малко мускули. След като веднъж асимилира факта, че са попаднали в кризисна ситуация, поведението й започна да придобива хладната рационалност на това на хермесианеца.

— Да разбирам ли, че според теб трябва сами да се спасяваме? — попита тя. — Не е лоша идея, стига някой от тези кораби да не може да ни надбяга.

— Ние сме доста бързи — каза той.

— Някои модели бойни кораби са по-бързи. Мястото, което ние използваме за товарни помещения, те го пълнят с генератори и осцилатори.

— Знам. Не е сигурно какъв ще е резултатът от състезанието. Виж, обаче. — Фолкейн се наведе напред, със стиснати върху коленете юмруци. — Дали нашите крака са по-дълги от техните или обратното, една преднина от половин светлинна година едва ли ще бъде от значение, като знаем, че ни чакат още двеста. Няма да увеличим много риска, като отидем да ги посрещнем. А може пък да научим нещо или да ни се отвори възможност да направим нещо, или… и аз не знам. Картите са раздадени и трябва да си изиграем ръцете. Най-важното, обаче, е следното. Ако потеглим с хипертяга, оставяйки мощна „вълна“ след себе си, ще прикрием изстрелването на миниатюрната капсула куриер. Тя ще е излязла от обсега на засичане, преди някой да е успял да отдели излъчването й от нашето… особено ако сме тръгнали право срещу въпросния някой. Така че каквото и да се случи с нас, ще сме пратили информацията вкъщи. Поне с това ще сме натрили носа на врага!

Чий го гледа известно време, докато мълчанието не се проточи, и накрая измърмори:

— Подозирам, че това е гласът на чувствата ти. Но днес те звучат разумно.

— Започни подготовка за акция — отсече Фолкейн. Преметна краката си на пода и се изправи. Зави му се свят. Облегна се на преградната стена, докато усещането отмине. Изтощението беше лукс, който не можеше да си позволи. Ще вземе една таблетка стимулант и ще си плати метаболичната цена по-късно, в случай че оцелее.

Думите на Чий се шляеха лениво в нишите на мозъка му. „Без съмнение е права. Води ме гневът заради онова, което ми причиниха.“ Нервите му се изопнаха. Той си пое дълбоко дъх. „Или е от страх… че може пак да ми го направят?“

„По-скоро ще умра. И ще взема някои от тях с мен на… на Сатана!“