Включено в книгите:
Игра на сенките
Българска диаболична фантастика
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Игра на сенките

Българска. Първо издание

Съставител: Огнян Сапарев

Редактор: Тодор Чонов

Художник: Владимир Генадиев

ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983


Плаха светлина играеше в кандилото под сребърното разпятие. Мълчаливи сенки трептяха по стените.

В стаята на болния студент беше тихо. Никой не смееше да наруши заповедта на лекаря: нито бащата, нито трите сестри на умиращия. Те се притайваха по ъглите на стаята и чакаха да стане някакво чудо. Но никой не вярваше, че то ще дойде. Не вярваше и болният. С тих глас той направи някои разпореждания относно работите, които щеше да остави. Това разплака близките му. Мъчително е да се мисли за раздялата завинаги с любим човек. Но когато думите му затихнаха на устните и той се отпусна в леглото, сестрите му и бащата отново се притаиха в своите ъгли. Чудото може би нямаше да дойде, но всеки чувствуваше, че не трябва да губи надежда и че е длъжен да подготви неговия път. В стаята настана предишната мъчителна тишина.

Тогава на вратата се чуха два отсечени удара. Далечни и близки, властни и тайнствени! Забравени в своята скръб, бащата и сестрите не ги чуха. Само болният, уплашен, отправи поглед към вратата.

— Татко! — пошепна той.

Бащата скочи и приближи до леглото, но синът не можеше да продума нищо повече. Той гледаше втренчено към вратата. Страх и безнадеждност гърчеше лицето му.

— Какво има, сине? — питаше бащата, като давеше плача си, но неполучил отговор, той се оттегли и там, в голямото старо кресло, даде воля на скръбта си.

А на вратата се чуха повторни, по-властни и по-близки удари. Тя проскърца и по една от стените заигра нова сянка. В стаята бе влязъл някакъв непознат. Той дори не погледна наоколо. Пристъпи право към леглото.

— Аз дойдох! — каза той съвсем свободно на болния.

Умиращият го гледаше занемял.

Непознатият се засмя.

— Така изплашен ме гледате! А вие знаехте, че ще дойда! Пък сме и стари познати! Не си ли спомняте? Преди десетина години се видяхме. Помните ли? Вие бяхте още палав юноша. Искахте да прескочите с кон голям ров в предградието. Конят мина, но вие паднахте в калния ров. Не бяхте се научили още да яздите. Вършехте доста лудории. Струва ми се, че тогава си счупихте крака. Аз дойдох при вас и ви попитах дали ви е удобно в рова. Не ме посрещнахте много любезно! А притичаха и хора и всичко излезе глупаво. След тая случка ние повторно се срещнахме. На плажа или по-точно във водата, дето бяхте навлезли, без да знаете как да плувате… Дявол, как изплашено ме гледате!

— Татко! — простена едва чуто умиращият, като махаше с ръце, сякаш да прогони някого.

Този път бащата не стана. Избухна само в нескрито ридание, а една от сестрите с мъчителен вопъл побягна в съседната стая.

— Татко! — помъчи се да извика повторно синът и гласът му се задави. Непознатият бе прострял ръка и затисна устата му.

— Не викайте! — проговори той. — Те не ме виждат и аз искам моето посещение да мине незабелязано поне засега. Пък и глупаво е да се вика! По-рано бяхте по-мъжествен! Спомняте ли си нашата трета среща? Бяхте вече току-що изслужил военната си служба — мъжага! Тогава вие ми се изсмяхте. Това стана, когато се бихте за вашата любима. Бяха ви нападнали някакви хулигани в градината. Ах, как ми се смяхте вие тази нощ! Така дързък аз ви харесах извънредно много. Исках на всяка цена да ви отведа със себе си. Но вие се справихте с нападателите и нищо не излезе, макар да бяха трима дангалаци! Спомнете си този най-хубав случай от вашия живот и не викайте! Нали знаете кой съм аз? Познавате ли ме?

— Махни се! Махни се! — завика болният и някакъв странен трепет обхвана тялото му.

— Да вървим! — изсъска сега в ушите му гостенинът, надвесен над него.

— Къде? Не искам… — гледаше със замътен поглед и се мъчеше да го отблъсне умиращият.

— Тази вечер при мене съм уредил празненство. Трябва непременно да присъствувате! Пригответе се по-скоро и ме последвайте!… Ето тука са вашите дрехи… Добре беше да имате фрак и жълти ръкавици, както и лачени половинки. В Германия всички тези работи ги правят от мукава и хартия, спомняте ли си? Възмущавахте се някога. Но е практично и евтино, защото най-важно е да бъде спазена формата. Какво чакате? Обличайте се!…

— Не мога! Не искам! — възпротивяваше се болният.

Непознатият започна да става нетърпелив. Той извади часовник и каза:

— Обещах в единадесет да се съберем. Ще бъде весело. Обличайте се!

И той подаде дрехите, които бе извадил от гардероба. Умиращият внезапно си спомни нещо. То сякаш го прониза като нож, защото той прехапа устните си и изохка болезнено.

Бащата скочи. Погледна сина си и разпореди да повикат лекар.

— Нека веднага дойде! Нека тутакси да дойде! — викаше той като луд.

Сестрите забързаха изплашени. А бащата се хвърли към леглото. Викаше, плачеше, питаше, обгръщаше своето момче.

— Сашинка! Сашинка! Сашинка! Лекарят ще дойде. Сега ще дойде. Ти трябва да живееш. Трябва! Трябва! Господи!

С последните думи той бързо се хвърли към сребърното разпятие, коленичи там и започна горещо да моли.

Тогава странният гостенин отново се приближи до леглото.

— Стига комедии! — започна той. — Всичко това е глупаво! А там ни чакат вече. Помисли — на празненството ще бъде и любимата, за която ти се би през онзи хубав ден на твоя живот!

— Емилия! — възкликна умиращият.

— Да, Емилия! — отвърна господинът. — Тя те чака… Ето панталоните, половинките… Стани и се облечи! Не забравяй и парфюм! Непременно парфюм!

Студентът бавно се изправи и започна да се облича. Устните му непрестанно шепнеха името на неговата любима. В това време този, който искаше да го поведе, отиде до тоалетката и потърси парфюм, отваряше всяко шишенце, помирисваше и захвърляше стъклото, като ругаеше:

— Баналности! Глупости! Безвкусици! Това било мирис!

Най-сетне отиде при вече облечения болен и като извади от джоба си малко шишенце, започна да пръска дрехите му. В стаята се понесе уханието на неговия парфюм, който не беше много приятен, но сега господинът изглеждаше доволен. Той потри самодоволен ръце и каза:

— Сега е добре! Вече можем да тръгнем!

— Господи! — проплака студентът.

Господинът извади часовника си, погледна:

— Ще стигнем тъкмо навреме!

Огледа болния и изведнъж недоволен сви устни:

— Трябваше да облечете фрак и да сложите лачените половинки, както и ръкавици…

— Вие сте жесток! — пошепна умиращият.

— Та как иначе ще срещнете Емилия! — засмя се непознатият. — Сякаш нищо не е останало от вашето следване в Германия.

— Да, там се кичат с такива работи, макар и книжни! — припомни си студентът, който някога бе учил в Германия…

— Да! Да! — смееше се господинът. Вървете сега…

— Не! — задъхан опита да откаже болният.

— Пак ли се развикахте! — упрекна го непознатият.

— Зная къде искате да ме заведете! Вече зная и не искам!

— Нима сте престанали да обичате своята Емилия?

— Емилия! — простена болният.

— Ще я оставите ли още да чака? Мълчите! Тръгвайте сега… по-тихо… по-тихо…

Двамата напуснаха безшумно стаята. Слязоха по стълбите и излязоха на улицата.

— Сега ще можем да вървим като доволни младежи, безгрижни и весели? — предложи господинът и загледа изпитателно спътника си.

Той кимна одобрително глава.

— Безвкусица! Пеша? — избухна непознатият. — Ах, вие съвършено сте загубен, мой мили!

И с жест махна ръка към кочияша на близкостоящата карета.

Двамата се качиха.

— Трябва да умееш да живееш! — каза господинът като се наместваше удобно. — Всяко нещо изисква своя тон и стил. Що за простащина да отидеш на такова тържество като устроеното при мене, а да завлечеш всичката улична кал със себе си!

— Емилия! — шепнеше забравен болният.

— Да, Емилия! Ще я видиш! — отвърна господинът, взе съобщителния шнур до кочияша и му заповяда да потегли.

Колата тръгна бавно по широката улица на града, като привличаше погледите със своята необичайна натруфеност. Болният студент е в някакво състояние на просъница. Но той не може да не забележи, че тяхното пътуване прави впечатление на минаващите хора. Под светлината на уличните лампи той вижда как мнозина спират, свалят почтително шапка и стоят тъй, докато колата отмине. Някак му е стеснително. Никога не е обичал да се натрапва на вниманието на хората. А колата непрекъснато пресича и извива от улица в улица. Най-сетне тя спира пред някакво голямо здание. Слуги в черно дотичват от широката врата, застават до колака.

— Моля! — поканва непознатият и става.

Студентът поглежда разсеяно слугите, отрупания с цветя вход на зданието, слиза от колата. Спътникът му го повежда. Докато се качват по широкото стълбище, следвани от слугите в черно, болният чува тихо, сподавено пеене.

— Емилия! — шепне той и не знае сънува ли, или всичко наоколо е действително.

На площадката пред вратата слугите избързаха пред него. Те разтвориха вратата и той видя обширна зала, пълна с хора. В същия миг забеляза, че странният му пътник бе изчезнал някъде, а пеенето спря.

От тавана в залата се спущаха огромни полилеи, които блестяха в ослепителна светлина с всичките си свещи. На далечното дъно се издигаше, на няколко стъпала от пода, тежко, високо кресло. Над него, зад овална преграда на някаква галерия, стърчаха главите на хористите, които пееха, и гърбът на диригента, размаха ръце.

— Къде е това? — запита болният.

В същия миг гостите в залата се раздвижиха и мълком отвориха път, като се оттеглиха към стените, стиснали цветя в ръцете си, а към креслото пристъпи и се настани в него странният спътник, появил се незабелязано отново отнякъде.

— Господа! — обади се той, обхванал с поглед присъствуващите. — Ще ви представя нашия нов приятел. Всъщност може би той е познат на мнозина тука…

С тези думи той насочи поглед към една от по-младите жени. Като хипнотизиран болният погледна в същата посока.

— Емилия! — възкликна той.

Господинът от креслото продължаваше:

— Да, той е познат на мнозина, но тъй като ще влезе за първи път в нашето общество…

Гостите покрай стените се поклониха учтиво. Те всички бяха облечени като него в най-новите си тъмни костюми, някои дори във фрак, бяла жилетка, лачени половинки, панталони от фин черен плат. А жените — повечето в бели бални рокли.

— Пристъпи, скъпи приятелю, и заеми своето място сред нас.

Все по-голям страх сковаваше болния. Не можеше да помръдне. В същия миг диригентът горе на галерията отново дигна ръка и хорът запя предишната тиха и сподавена песен. Болният не можеше да се успокои.

— Къде съм? Какви са тези странни хора? — питаше той. Изведнъж тревожно завика: — Защо ме доведохте тука, защо ме доведохте тука…

Струваше му се, че и пеенето, и светлините, и странните хора с цветята в залата са някаква злокобна примка, в която го омотаваше властният му спътник. И тъкмо сега се загледа по-добре и видя. И хористите, и диригентът, и гостите в залата са кресливи и мълчаливи, бурни и кротки, красиви и грозни безплътни призраци, които изчезват и се появяват в светлината на полилеите. Разтревожен, той стоеше до входа. Вече съвсем ясно разбираше, че е попаднал в някаква опасност.

Двамина слуги пристъпиха към него. Поканиха го отново да влезе в залата. Той се помъчи да събере сили да побегне, да се измъкне от протегнатите ръце. Тогава всички призраци, недоволни, мърморещи тръгнаха към него. А господинът от креслото се дигна и сред голямата олелия прогърмя гласът му:

— Докога трябва да те чакаме!

Болният правеше последни усилия да се възпротиви. Но сега съвсем близо до него един женски глас пошепна:

— Подчини се, мой мили!

Той позна този глас. Вълна от нежност и наслада го обля.

— Емилия! — проплака той е тръгна.

И в някаква просъница долови как го заобиколиха множество хора-призраци, над които, властен и заплашителен, се възправяше господинът от креслото. Чу отново хоровото пеене и със спомена от любимата потъна във върховна, необятна тишина, а пред очите му се отвори просторен път, в дъното на който тя му махаше ръце и ласкаво се усмихваше…

Плахо трептеше кандилото над голямото сребърно разпятие в стаята и по стените бягаха уплашени сенки. Едва се долавяше тихият шепот на молещия се баща, а от другата стая — сподавеният плач на трите сестри.

Когато в стаята влезе повиканият лекар, болният лежеше мъртъв в своето легло.

Край
Читателите на „Смърт“ са прочели и: