Включено в книгите:
Игра на сенките
Българска диаболична фантастика
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Игра на сенките

Българска. Първо издание

Съставител: Огнян Сапарев

Редактор: Тодор Чонов

Художник: Владимир Генадиев

ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983


Срещах го много често. Не знаех кой е той, какъв е, откъде е. Нищо не знаех за него. Още при първата среща ми направи впечатление приликата, която имаше между нас. Той беше нисък, с малко птиче лице и тънки женствени ръце — почти същият бях и аз. По-невероятна беше приликата между външните изрази, на онова, което ставаше дълбоко в нас. Често забелязвах; свивах устни, притварях едното си око, оправях косата си — същото (сякаш мое собствено отражение в огледалото) повтаряше едновременно и той. Аз се сърдех, негодувах, не разбирах. Сякаш една и съща воля движеше нашите членове, повеляваше постъпките ни. Понякога прибягвах до измама, до фокусничество, за да го изиграя. Напразно. Тоя човек никога не оставаше изненадан: и най-мъчителния размах, и най-неочакваното движение той повтаряше със сигурност и точност, тъй както го правех аз.

Но всичко това ставаше много рядко. Аз мислех, че то е само една минутна случайност, на която причината лесно може да се открие — стига само да се помисли.

Без този случай — като оставим настрана малката външна прилика — ние бяхме съвършено чужди и далечни. Особено се различаваше той от мене по своите постъпки. И ако имаше нещо, с което ми обърна вниманието отначало — това бяха именно тия постъпки. Обикновено той заставаше на някой многолюден ъгъл и протегнал напред глава, търсеше онова, което го интересуваше. Но по-често го срещах при спирките на трамваите. Празните вагони никак не го занимаваха. Затова пък дочакваше с видимо нетърпение всяка пълна каруца. Оставяше да се качат новите пътници и след това сам влизаше във вагона. На стъпалото не му харесваше. Въпреки възможността да се качи на платформата или да влезе вътре, той ловко се промъкваше между тълпата и оставаше сред нея. Избираше обаче да не бъде между работници — мъже изобщо. Жените някак повече му се нравеха. И в такъв случай колкото по-притискван беше, толкова по-доволен изглеждаше. Но настроението му се променяше с намаляването на пътниците. То стигаше до явно недоволство, когато вагонът се опразваше. Тогава той слизаше при първата спирка, за да дочака по-подходяща каруца. Ако такава не идеше скоро, побягваше към любимите кръстопътища или пред изхода на някой театър, локал. Заставаше там и проточил високо напред глава — гледаше. Погледът му никога не се свеждаше надолу. По земята сякаш за него нямаше нищо интересно. Това той намираше малко по-нависоко: над раменете на тълпата. Там вторачваше своя стъклен поглед и не го отмахваше, докато не оставаше сам. Аз не разбирах този човек — и го следях. Той ме поразяваше със своите постъпки. Те внасяха смут в мене и изостряха любопитството ми. Аз го следях.

Една вечер ние бяхме пак близо един до друг. Той не беше доволен. Това се виждаше. Напразно чакаше пред трамвайната спирка подходящата кола: всички каруци минаваха празни или с неколцина пътници. Той крачеше пред спирката и мърмореше нещо. Отправяше поглед по опустялата улица и неговата фигура сякаш ставаше все по-малка под тежестта на някаква мъка. Но в една минаваща кола той видя нещо и бързо се качи. Аз останах изненадан: колата беше съвършено празна. Тя обаче беше същата, която чаках и аз. Неволно ние станахме спътници. С още няколко: двама работници, една стара дама и две госпожици. Момичетата стояха на платформата и високо приказваха. По всичко изглежда — провинциалистки. Но тяхната компания му се видя по-интересна. Той остана на платформата.

Едната госпожица — стройна блондинка, скръбно разказваше историята си. Дошла отдалече. Търсела работа, квартира. Напразно. Живеела в хотел. Ужасно. Господинът внимателно ги наблюдаваше. Очите му не се отмахваха от тях. Но по-продължително гледаше той блондинката — нейната глава, както винаги. Разкошни златни къдри се пилееха по нея и хвърляха нежни оттенъци по лицето. Тънка усмивка присвиваше устните на господина, а погледът му ставаше все по-настойчив. Той сякаш не беше на себе си. Нещо го опиваше, нещо го обезумяваше. Аз видях: той протегна ръка и леко поглади косите на момичето. В тоя миг нашите погледи се срещнаха и той прехапа устните си. Аз се обърнах. Тогава чух неговия глас:

— Вие търсите квартира? Извинете, че се вмесвам в разговора ви, но тъй като…

Пауза. Аз чувствувах как учуденото момиче го гледаше. После — пак неговия глас:

— Ако вие можете да плащате петдесет лева месечен наем, аз мога да ви предложа стая, от която ще бъдете предоволна.

Един женски глас възкликна:

— О, аз никога не мислех толкова евтино!

Не можах да удържа повече. Влязох във вагона и седнах така, че да виждам групата. Господинът се беше съвършено приближил до момичетата и продължаваше разговора с блондинката. Неговото лице сияеше с някакъв странен блясък, а момичето изглеждаше доволно. Явно беше, че работата се нареждаше. Той извади картичка и я подаде на провинциалистката. Аз проклинах шума на летящата каруца и гърлените гласове на двамата работници: не можех да чуя нищо от това, което се приказваше вън. Ядосването ми се оказа напразно, защото миг след това господинът се сбогува с момичетата и скочи от вагона.

Цяла седмица след тая вечер не го срещах. Нямаше го пред театрите, из улиците, пред трамвайните спирки. Никъде. Не знаех какво да мисля. Бях свикнал да го виждам навсякъде и неговата липса сега идеше да засили още повече любопитството ми. Не можех да допусна, че се е отказал от любимото си занимание — вечно да дири нещо. Това беше негова страст! А позастарелите хора не се отказват тъй лесно от своите страсти! Дали не беше намерил търсеното? Но какво собствено той търсеше? Неговият поглед, изпълнен с огъня на някакво безумно желание, плаваше между главите на хилядното многолюдие — и там може би намираше диреното. Но какво беше то?

Между това едно странно събитие се случи. Споменавам за него, защото то възпламени за миг у мене страшно подозрение, за да угасне веднага. А по-късно…

Но нека по-добре да разкажа за случката.

Един ден срещнах русата провинциалистка. Тя тичаше из шумната улица и викаше. Не за помощ, не от радост — а тъй, както викат лудите: безпричинно. Дрехите й бяха разкъсани, очите й гледаха в пространството. Но едно нещо ме учуди повече от всичко: нейните златни коси бяха отрязани и по главата й стърчаха само жалки кичури от предишното съкровище.

Аз видях къщата, от която тя излезе. Това беше мълчаливият дом, построен от големи каменни блокове, който винаги ми правеше впечатление. Черните каменни блокове придаваха на сградата величественост и загадъчност. Това идваше и от вечно затворената врата, по която майстор-резбар беше изработил два големи разярени лъва, а по краищата — странни фигури на жени и мъже, обезглавени жени и убити мъже. Идеше и от спуснатите жалузини, през които никога не се виждаше светлина отвътре, нито проникваше слънчев лъч отвън. Аз винаги очаквах тази къща да бъде място на нещо, което ще се случи или се е случило вече, но нещо, което ще порази всички. И сега изглеждаше, че моето подозрение се оправдава.

Повиках стражар и с него поведохме лудата към тая къща. След всяка стъпка нейното безумие растеше. А когато трябваше да прекрачим прага на дворната врата, тя диво се запротиви. Някакъв ужас й навяваше тая къща и не се поддаваше на желанието ни да я въведем вътре. Ние не отстъпихме. Вкарахме я в двора и позвънихме на къщната врата. Трябваше дълго да звъним. Накрая дантелата на едно перде се подигна и някой погледна към нас. Аз познавах тоя поглед. Познавах тоя стъклен поглед. Но скоро трябваше да помисля, че съм се излъгал, защото вратата се отвори и на прага видяхме някаква старуха, която имаше същия поглед.

— Господи! — възкликна тя, като ни видя.

— Госпожицата живее тук, нали? — попитах аз.

Бабата ме погледна учудена:

— Та вие добре знаете, че тя е нашата нова квартирантка.

После, като протегна ръце към лудата:

— Милата! Какво е станало с нея?

— Значи госпожицата живее тук? — обади се стражарят.

Старата жена потвърди.

Аз попитах:

— А някой друг?

— Господи! — прекръсти се бабата и ме гледаше дълбоко учудена.

Аз погледнах към прозореца нагоре и повторих по-ясно:

— А господинът, който преди малко беше на прозореца — той ваш квартирант ли е?

Изумена, бабата отново се прекръсти:

— Какъв господин? Господи! Тук няма никакъв господин. Вие знаете това много добре. Ах, господине, какво значи цялата…

В този миг стана нещо страшно. Обезумялата, която досега стоеше мълчалива и кротка до нас, изведнъж разпери ръце и преди да успеем да я задържим, се хвърли по стълбата към прозореца, чиято завеса по-рано се беше повдигнала. На една крачка от него тя внезапно се вцепени на мястото си, завъртя се и политна надолу по каменните стъпала. Кръв обагри лицето й — то се сгърчи в страшна болка, и не мръдна повече.

— Милата ми! Милата ми! — чух отново гласа на бабата…

* * *

Мина една седмица.

През тия дни аз почти забравих господина от трамвая, потресен от случки и изживявания, които не мога да разбера.

Отсъствувах от града, а когато се върнах, стана първата неясна за мене случка. Отивах към дома, в който живеех. Бях вече на няколко крачки пред него. Една мисъл ми мина: някога аз съм виждал този дом. Не тук — другаде! Не можех да си спомня къде, но сега в мене по-ясно възникна споменът за тази къща. Аз виждах нейната голяма врата и черните блокове, от които беше построена. Виждах странните фигури на обезглавени жени и убити мъже, изобразени по дървото на вратата. После: жалузините с позеленели железа. В моя спомен и тук, в лицето на моя дом — поразителна прилика! Помислих дали моите разстроени нерви не са ми устроили комедия и да са ме довели пред оня чужд дом, който познавах. Помислих и пристъпих към вратата. Натиснах звънеца. Едно перде се заклати в първия прозорец на долния етаж и зад него видях едни очи. Зачаках в тревога. Споменът за тези очи ме обгаряше. Къде бях виждал тези очи? Трябваше да се засмея — вратата се отвори и на прага се показа моята стара икономка.

— Какво нещастие! Какво голямо нещастие! — започна тя още от вратата. Но радостта вече кипеше в мене. Какво по-хубаво след толкова безименни тревоги да бъдеш в своя дом! Аз ударих леко бабата по рамото и казах:

— Ти си счупила нова чаша? Нищо. Нищо даже и ако си счупила десет от най-хубавите чаши.

— Господи! — възкликна тя.

Аз си влязох в стаята. Бедната женица се чувствуваше винаги нещастна, когато нейните треперещи ръце й изневеряваха. Нищо. Аз не исках и да мисля за това. Радостен, въздъхнах сред любимата обстановка и се излегнах на отоманката.

Навън се свечеряваше. Камбана биеше за вечерня и нейните удари се преплитаха с гласа на някакъв вестникар, който високо провъзгласяваше новините на своите вестници. Когато минаваше под прозорците ми, той вече крещеше най-голямата си новина — и тя възбуди моето любопитство. Повиках старата жена и я пратих да купи всички вестници. Няколко минути по-късно аз четях:

От известно време в столицата ни се случват странни и поразителни по своята прилика неща.

Следваше едно дълго описание на случката с русата провинциалистка, която тъй трагично загина пред своята квартира. После:

Но ето че завчера гражданите бяха свидетели на една втора такава случка. Вчера — на една трета. А днес осъмнахме с четвърта.

Винаги при едни и същи обстоятелства: отнякъде се задавала една обезумяла жена и с писъци тичала из улиците. Дрехите — разкъсани; лицето — издраскано до кръв. Но най-интересното било, че на всички косите били отрязани.

Последната част от вестта аз дори не прочетох. В паметта ми ясно израсна пред мене онова, което никога не бях видял: случилото се с останалите жени. Не знам защо, но аз веднага почувствувах, че то ми е отдавна известно. Че съм чувал за него, а може би — и видял. Аз си казах: на следния ден из улиците тичаше една друга жена с отрязани коси, после една нова, след това още една — и винаги с отрязани коси. И прочетох същото във вестника. Но когато стигнах до пасажа „отрязани коси“, аз коригирах и себе си, и вестника. Гласно казах: косите не бяха отрязани, а отскубани, откъснати — с ръце и нечовешки усилия.

За миг в душата ми изплува странна картина. Мъгла се спущаше в съзнанието ми, виждах небивали неща, пред мен се движеше лента от случаи и събития и аз не знаех спомен ли бе всичко това или сънувах. Едно само помня: страшен ужас ме облада. Побягнах по улиците и когато погледнах своя дом с големите каменни блокове и затворените жалузини, с разярените зверове по вратата — някой изписка в мене: това не е твоят дом!

През една нова седмица се случи това, след смъртта на бедната провинциалистка. През тия дни аз бях почти забравил господина от трамвая, нито го срещах някъде.

* * *

Срещнах го един ден по-късно. В бюрото за квартири. Аз търсех — той предлагаше. Когато излезе от бюрото, помолих за неговото предложение. Прочетох:

Стая добре мебелирана, само за госпожици, при нищожен наем, но с условия, които трябва да се уговорят.

Следваше адресът. И той указваше същата къща, от която аз видях да излиза обезумялата провинциалистка през онзи съдбоносен за нея ден. Останах изумен. Бабата каза тогава, че там не живее никакъв господин. Защо излъга тя? Какъв смисъл имаше лъжата й? Гледах листчето с адреса и не можех да си дам никакъв отговор. Тази квартира беше точно подходяща за моята сродница, която ме беше задължила с търсенето. Още повече ми се нравеше, защото щях да изпълня план, който внезапно проблесна в мен. Аз съчетах случките: лъжата на бабата, странното подлудяване на провинциалистката; внезапно в мен възникна спомен за известието във вестника — и реших, че трябва да проникна в дома на господина от трамвая.

Но от плана ми нищо не излезе. Аз дадох адреса на своята сродница и я изпратих в дома. Един час след това тя се върна. Той отказал да й даде квартирата: тя не отговаряла на условията. Той давал стаята само на бедни момичета от провинцията, и то с условие, че неговата квартирантка ще му помага в домакинството.

След тоя ден нашите срещи зачестиха отново. Аз го виждах навсякъде: по многолюдните кръстопътища, пред театрите, пред трамвайните спирки. Винаги и навсякъде, където имаше много хора — особено жени. Очите му напрегнато блуждаеха между тълпата. Но често те се спираха само върху един предмет. Проследявах погледа му и нашите очи се събираха в един фокус: главата на някоя жена.

Но през тези дни той не изглеждаше много доволен. Търсеше и явно беше, че не му се удаваше. Аз знаех вече какво търси. Реших да му помогна.

Няколко дни по-късно му изпратих една нова квартирантка. Предварително й казах как да се държи и тя бе приета. По-скоро аз предполагах, че е приета, защото тя не се върна същия ден, както бяхме уговорили. Не дойде и на втория, и на третия ден. Започнах да се безпокоя. И една вечер сам тръгнах да отида при нея. Слава богу, че сторих това! Но не мислете, че успях да помогна с нещо на момичето. Не! През тази нощ аз имах нещастието да бъда само зрител — безпомощен зрител на нечовешкото, което се разигра пред очите ми.

Преди да се осмеля да позвъня и попитам за своята позната, когато влязох в двора на къщата, погледът ми бе привлечен от особената светлина, която трептеше в една от стаите. Тя беше в долния етаж, наред с друга, през спуснатата жалузина на която едва проникваше светлината отвътре. Аз пристъпих към прозореца на първата. Завесата беше спусната и трябваше да надникна през дантелата. В дъното горяха няколко свещи, поставени на висока подложка. Под тяхната светлина можах да разгледам стаята. Четири голи стени, на една от които висеше кожен бич; един селски оджак, пред който бяха нахвърляни дърва; а встрани — един голям дървен сандък. Но в дъното на стаята видях и нещо друго: голяма пожълтяла икона, а пред нея — коленичил — някакъв човек. Аз го познах. Господинът от трамвая. Той седеше там и се молеше. Или се преструваше, че върши това. Никога не очаквах да го видя в такава поза. Скоро трябваше да се уверя, че това наистина е поза, ако не и нещо по-лошо.

Не бяха изминали и няколко мига, когато чух гласа му. Той викаше някого. Едно познато име. С трепет зачаках. В стаята влезе моята приятелка. Тя изглеждаше спокойна и като че ли свикнала вече с обстановката и странностите в тая къща. Тя тихо пристъпи към своя хазаин.

— Коленичи! — чух неговия глас, и той се изправи пред нея с някаква голяма книга.

Момичето се подчини. Той сложи ръката си върху главата й и промърмори нещо. Не чух какво. Видях. Неговото лице — тихо, смирено, огряно от светлината на фанатична вяра. А момичето кротко бе скръстило ръце за молитва и чакаше. Тогава отново чух неговия глас:

— Съблечи се!

Момичето погледна учудено. То не бе очаквало това. Но той я притисна с едната си ръка, навярно за да внуши своята мощ, и по-високо заповяда:

— Хвърли дрехите и чакай пречистването!

Моята приятелка се изправи и блъсна книгата и самия него настрана. Той не мръдна. Само очите му се взираха в нейната глава. Той вече не беше смиреният верующ. Сега беше такъв, какъвто го познавах от улицата, а пред него беше търсеното. Той се взираше със своя стъклен поглед в него и чакаше. Ръцете му потреперваха и на няколко пъти се издигаха към момичето. Но то не изглеждаше, че ще изпълни заповедта му. Цяло настръхнало, то стоеше срещу него и беше готово да се брани. Тогава аз видях как неговото лице се изостри, а ръката му се протегна напред. Но не към момичето, а към стената. Същата стена, на която висеше бичът. Миг след това кожената сплитка изпищя във въздуха и се обви около тялото на моята приятелка. Тя извика и побягна към вратата. Остана там, за миг разперила ръце, с ужас в очите — и се изгуби. Бичът втори път изсвири във въздуха и падна някъде из стаята. Господинът от трамвая не изтича след избягалата. Той остана сред стаята: чупеше ръцете си, а тялото му трепереше. Пламъкът на свещите играеше по лицето.

Аз не знаех какво стана с приятелката ми. Изтичах към входа на къщата и блъснах вратата. Тя беше заключена. Върнах се и отидох към прозореца на втората стая. Жалузината беше здраво притисната и аз не можех да видя нищо в стаята. Чух само един сподавен плач. Тогава всичко ми стана съвсем ясно, като че някога съм го виждал или сега го виждах. Една елегантно уредена спалня. Насреща — огледало над мраморен умивалник, и в него — фигурата на една жена, трепереща в несдържан плач. Познах блузата и черните къдри на своята позната — и исках да изтропам. Нещо ме въздържа: една мъжка фигура се приближи до тая в огледалото. Миг след това от огледалото изчезнаха двете изображения, за да видя сред стаята моята приятелка, а срещу нея — господинът от трамвая. Те се гледаха. Но това беше само за миг. После той протегна ръка.

— Вземи! — чух аз гласа му и видях да подава някакъв бял предмет на момичето.

— Какво искате от мене? — проплака моята приятелка.

— Вземи! — долетя до мене гласът му.

После отново пак неговият глас:

— Ти си блажена сега! Ти си блажена след причестяването! А ето сега и нафората. Вземи!

Аз не можех да разбера нищо от странностите на този човек. Това не бе кроткото внушение на верующ, а несвестните пориви на луд. Едно разбирах само — техния обект. Те заплитаха в една чудовищна мрежа моята приятелка. Но какъв беше смисълът на това заплитане?

Момичето прие нафората. При това господинът от трамвая прилепи ръце една към друга и кротко гледаше своята жертва. По лицето му се разливаше блаженство и доволство — докато момичето започна странни гърчения и треперения. Сластна усмивка цъфна на устните му и то пошепна нещо. Аз не чувах какво, но то като че ли повика, като че ли призова мъжа. Той приближи и обви ръце около тялото й.

И сега започваше страшното. Момичето се гърчеше и притискаше до себе си мъжа, а той, коленичил пред нея, прокарваше ръцете си по цялото й тяло: от нозете нагоре, все по-нагоре, в странни скачания и плъзгания, към раменете, до главата, до косите й. И тук те се свиха, прихванаха здраво плитките, разплетоха ги, издигнаха ги нагоре като стена от нежни жици, слязоха пак надолу, обхванаха цялата коса до черепа.

Аз изтръпнах. Исках да извикам, но нещо стягаше гърлото ми. Исках да разбия прозореца, юмрукът ми остана във въздуха. Една необяснима сила сковаваше всичките ми членове. А страшното продължаваше пред очите ми.

Момичето изписка от болка и се загърчи. Тогава господинът от трамвая обви лицето си с нейните коси, прехапа ги. Косите съвършено закриваха неговата глава, а моята приятелка се губеше някъде под него. Аз виждах само ръцете му и бесния трепет на тялото — и чувах непрекъснатия болезнен писък на своята приятелка. Тя изнемогваше. Но, обхванат от безумна похот, той не преставаше. Впиваше се все по-плътно в своята жертва, ръцете му трепереха и все по-бясно развяваха косите, които обвиваха и ласкаеха лицето му.

В тоя миг той се изправи, издигна нагоре ръце и аз видях: косите! Откъснатите коси на моята приятелка! Той ги ласкаеше, хапеше, целуваше. Обвиваше се в тях, искаше, благославяше. А момичето се гърчеше в адски болки в леглото и пищеше.

Направих нечовешки усилия и блъснах жалузината. Тя не се счупи. Изтичах към вратата и я налегнах с всички сили. Тя отстоя. Тогава се спуснах из улицата и завиках…

Събраха се хора. Аз им разказах всичко. Казах им за страшното, жестокото, което стана в къщата. Те заблъскаха по вратата — дълго и силно. По вратата на къщата, в която видях страшното зрелище. Аз също блъсках — силно, до кръв. Изглеждаше, че в къщата всичко спи дълбок сън. Дълго време никой не се обади. Най-сетне видях да се повдига крайчецът на едно перде и там зад него — две очи, две стъклени очи. Аз ги познах: те бяха неговите. Сега не се съмнявах в това: те бяха неговите. Зачаках. Чуха се бавни стъпки. Той иде. Аз казах: Той иде. Хората също зачакаха с трепет. Но вратата се отвори и на прага застана предишната баба. А горе на прозореца нямаше вече никой.

— Къде е той? Къде е той? Извикай го! — завика тълпата, а аз най-силно.

— Кой? Кой? — трепереща, питаше бабата.

Тогава ние влязохме в къщата. Претърсихме навсякъде — всички стаи и ъгли. Бабата тичаше след нас и викаше:

— Тук няма никой. Никой друг, господин Лунц, какво става с вас? Господин Лунц?

Ние не я слушахме. Обърнахме цялата къща. В нея нямаше никой. Тогава аз казах: Да търсим още, той се е скрил! Но разбрахме отново, че в къщата нямаше никой освен бабата и младото момиче, което ридаеше в леглото.

Аз отидох при него и го попитах:

— Къде отиде той? Избяга ли?

Тогава момичето се изправи, погледна ме, погледна другите и като се хвърли отгоре ми, завика:

— Демон! Звяр! Чудовище!

Аз казах:

— Тя е луда. Тя е безумна. Той беше тъй жесток с нея!

— Ти ме подлуди! — изкряска тя.

В същия миг тя се хвърли отново върху мене, хвана се за жилетката ми — копчетата попадаха по земята — и тя издърпа едни коси — едни женски черни коси…

Хората ме гледаха с широко отворени очи. Те всички ме гледаха с широко отворени очи. С моите ги гледах аз. Тогава някой каза:

— Той е луд или мошеник.

И очите на всички се притвориха и станаха зли. Аз не мръднах. Аз само помислих, помислих с широко отворени очи: това е черният дом, страшният черен дом, в който живее ужасът…

А до мене някой горко плачеше:

— Какво става с вас? Какво става с вас, господин Лунц? — плачеше до мене старата ми икономка.

Край
Читателите на „Черният дом“ са прочели и: