Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rocannon’s World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СВЕТЪТ НА РОКАНОН. 1998. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.34. Превод: от англ. Силвана МИЛАНОВА [Rocannon’s World / Ursula LE GUIN]. Печат: Балкан прес, София. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 2 000 бр. Страници: 160. Цена: 2900.00 лв. ISBN: 954-570-039-4.


VIII

Между няколко удара на крилете Роканон зърна неравен скалист склон — истински хаос от нахвърляни камъни, които се спускаха стръмно зад гърба му. Отпред те се изпречваха като груба плоскост и лявото крило на ветрогона, който се издигаше с последни сили към седловината, почти ги докосваше. Бедрата на ездача бяха здраво пристегнати за хвъркатия, тъй като въздушните течения и яростните пориви на вятъра подмятаха животните. Освен това беше облякъл защитния си костюм да му държи топло. Зад него Яхан, увит във всичките им плащове и кожи, направо се бе вкочанил. Роканон предвидливо завърза китките му към седлото, за да не изпадне по пътя. Могиен пък, яздещ далеч отпреде на по-малко натоварения си звяр, понасяше студа и изкачването доста по-леко от прислужника и се наслаждаваше на битката с височините с някаква сурова радост.

Преди петнайсет дни бяха напуснали последното село на фийа, сбогувайки се с Кио. Тогава поеха над хълмовете и по-ниските хребети към мястото, което в перспектива им изглеждаше като широк проход. Човечетата не бяха способни да ги упътят — при всяко споменаване на планината те млъкваха и се свиваха уплашено.

Отначало напредваха добре. Сетне, с увеличаването на височината, животните взеха да се уморяват бързо: разреденият въздух не можеше да им осигури кислорода, който използваха за гориво. Нагоре ги очакваше ново изпитание — постоянните капризи на климата, характерни за подобни места. През последните три дни бяха изминали двайсетина километра, като повечето време яздеха почти без видимост. Хората гладуваха, за да отделят за грифоните допълнителна дажба сушено месо. Тази сутрин Роканон им даде онова, което бе останало в дисагите. Ако още днес не преодолееха хребета, трябваше да се върнат назад, в горите, където можеха да ловуват и да си починат, но после щеше да им се наложи да започнат операцията отново. По всичко личеше, че са поели в правилна посока, ала от зъберите на изток духаше отвратителен пронизващ вятър, а небето постепенно побеляваше, натежало от надвисналите облаци. Могиен не се отказа да хвърчи отпред и Олхор смушка животното си да го догони — в безкрайния, мъчителен полет във висините младият халански воин беше безспорният водач и на него не му оставаше друго, освен да го следва. Вече бе забравил защо е тръгнал да прекосява тия планини; спомняше си само, че е нужно, че е жизненоважно да върви на юг. Но за да има сили да го направи, някой трябваше да му вдъхне смелост. Тук би могъл да помогне единствено Могиен.

— Мисля, че това са твоите владения — каза му Роканон вечерта, докато обсъждаха накъде да поемат следващия ден. И наследникът, загледан нейде отвъд величествените, студени очертания на зъберите и пропастите, в скалите, снега и небето, бе отговорил с присъщата си царствена самоувереност:

— Да, това са моите владения…

Ученият отново смушка ветрогона, взирайки се напред през заскрежените мигли. Щеше ли някога да свърши този безкраен стръмен хаос? В същия миг го забеляза — конуса, островърхия покрив на планетата. Каменистият склон изчезна, а под него се ширна бяла пустиня: проходът… От двете страни се изправяха и потъваха в снежните облаци обрулени от вятъра върхове. Роканон беше достатъчно близо, така че видя безгрижното лице на приятеля си и чу вика му — онзи пронизителен боен вик на победилия воин. Той полетя след благородника над алабастровата долина. Наоколо се извиха рояци снежинки, които не падаха, само кръжаха в своята обител, сред родната стихия, понесени във вихрен танц. Полугладен и претоварен, грифонът му едва си поемаше дъх след всяко издигане и спускане на огромните ивичести крила. Могиен хвърчеше по-бавно, за да не се изгубят във виелицата, ала продължаваше да води.

Сред този танцуващ рой се появи почти незабележимо светло петънце. То постепенно се увеличи, превърна се в ярко златно сияние. Леко докоснати от позлатата, отдолу се ширеха чистите белоснежни поля. После внезапно планетата сякаш се сгромоляса в някаква бездна и ветрогоните бяха погълнати от исполински въздушен въртоп. Далеч под тях се простираха малки, но ясно различими долини и езера, искреше стъкленият език на ледник, зеленееха кръпките на горите. Звярът на Роканон се замята безпомощно горе и с разперен силует полетя като камък в пропастта. Яхан изкрещя от ужас; етнографът затвори очи, вкопчил се в седлото.

Животното заблъска яростно с криле, опитвайки се да възстанови равновесието; падането се забави, премина в плавно слизане и спря. Треперещият грифон се отпусна по корем върху каменистото дъно на долината веднага щом краката му допряха твърда земя. До него сивият ветрогон последва примера му. Могиен скочи със смях и извика:

— Преодоляхме го! Не е за вярване, обаче го направихме!

Той се приближидо спътниците си, тъмното му лице сияеше от възторг.

— Сега моите владения се простират от двете страни на планината, Роканон!… Не е зле да пренощуваме тук. Утре животните ще половуват долу, при дърветата, а ние ще се смъкнем пеша. Хайде, Яхан, слизай!

Недораслият се бе свил в седлото и не можеше да мръдне. Могиен го вдигна и му помогна да легне под навеса, образуван от една издадена скала. Късното следобедно слънце продължаваше да свети, но едва ли топлеше повече от Голямата звезда — късче кристал на югозападния небосклон, — пък и вятърът духаше все така леден и пронизващ. Докато Роканон разседлаваше зверовете, ангиарският господар се опитваше да стопли слугата си. Нямаха с какво да накладат огън: линията на гората бе още далеч под тях. Пришълецът свали защитния костюм и накара Яхан да го облече, без да обръща внимание на слабите му протести, а сам се загърна в кожите. Хората и животните се притиснаха плътно един в друг, дано се сгреят, и си поделиха остатъците от водата плюс сухарите на фийа. Тъмата се надигна откъм мъглявите простори под лагера им. Освободени от мрака, звездите се изсипаха отгоре и съвсем близко засияха двете най-ярки луни.

Късно през нощта Роканон се събуди от дълбокия си сън. Наоколо под пепеливия зрак царяха безмълвие и сковаващ студ. Прислужникът го беше сграбчил за лакътя и трескаво му шепнеше нещо, сочейки напред с трепереща ръка. Олхор погледна нататък, за да види изправената на скалата над тях сянка, закриваща небето.

Също като онази, която бяха зърнали в степта, тя бе огромна и неясна. Както се взираха в нея, звездите започнаха да прозират през тъмните й очертания, докато накрая сянката избледня и се стопи, остана само прозрачният въздух. Отляво мъждукаше намаляващата с всяка изминала минута Хелики.

— Това беше просто игра на лунната светлина, Яхан — промълви Роканон. — Хайде спи, ти имаш треска.

— Не — разнесе се редом тихият глас на Могиен. — Не беше игра на светлината, друже. Това бе смъртта ми.

Разтрепераният от студа младеж се надигна и седна.

— Не, господарю! Не е твоята смърт! Изобщо не е възможно! Аз съм я мяркал и преди, в равното, когато тебе те нямаше. Олхор също я забеляза.

Роканон повика на помощ последните остатъци от здрав разум и трезва мисъл на учен, спомни си за някои непоклатими житейски правила и изрече твърдо:

— И двамата говорите глупости.

Аристократът не му обърна внимание.

— Да, видях я в равнините. Тя ме търсеше. После пак я зърнах на два пъти из хълмовете, докато дирехме прохода. Тогава чия смърт би могла да бъде, ако не моята? Твоята ли, Яхан? Ти какво, да не би да си някакъв благородник? Да не би да носиш два меча?

Болен и объркан, слугата се опита да възрази, но Могиен продължаваше:

— Не е и на Роканон, защото той има още да върви… Човек може да умре навсякъде, но кончината на господаря, единствената и само неговата, го среща в собствените му владения. Тя го чака там: на бойното поле, в палата му, в края на пътя. Това тук е моето царство. От тези планини е дошъл моят народ, а сега аз се върнах в люлката му. Вторият ми меч беше счупен в бой. Ала чуй, смърт моя! Аз съм Могиен, наследникът на Халан — позна ли ме днес?

Над скалите все така духаше пронизващият леден вятър. Наоколо се ширеше каменната пустиня, озарена от звездна светлина. Един от ветрогоните се размърда и изръмжа.

— Успокой се — каза Роканон. — Това са глупости. Успокой се и заспивай.

Но самият той повече не можа да се унесе и всеки път, щом отвореше очи, виждаше Могиен. Бе се притиснал към огромния хълбок на своето животно, спокоен и готов да срещне съдбата си, загледан в мрака на безкрайната пустош.

На съмване пуснаха зверовете на лов и заслизаха пеша към линията на гората. Все още бяха много високо, далеч над растителния пояс, и знаеха, че нищо не ги грози само ако времето се задържи ясно. Не бяха се движили и час, когато видяха, че Яхан няма сили да ходи. Спускането не бе трудно, ала студът и изтощението си казваха думата. Младежът не беше в състояние да върви, камо ли да пълзи или пък се катери, както неведнъж им се налагаше. Поне ден почивка (плюс топлината на херметичния костюм) би го вдигнала на крака, но това означаваше още една нощ на върха, без огън, без покрив и храна. Могиен мигновено прецени обстановката и предложи на Роканон да остане заедно със слугата в слънчева, добре защитена от вятъра ниша сред скалите. Той щеше да потърси подходящо място за слизане, за да пренесат спътника си, а ако се окаже невъзможно — ще дири някакъв подслон, който да ги приюти от снегопада.

Скоро след като Могиен тръгна, потъналият в трескава забрава Яхан поиска вода. Манерката бе празна. Пришълецът му нареди да лежи и запълзя нагоре по чакълестия склон. На около петнайсет метра над тях беше видял сенчеста площадка, покрита с неразтопен сняг. Катеренето излезе по-трудно, отколкото бе очаквал, и щом най-сетне се добра до издатината, Роканон се просна върху камъните, поемайки жадно чистия разреден въздух. Сърцето му бясно блъскаше в гърдите.

Ушите на учения бучаха и той реши, че кръвта шуми в главата му. Обаче се оказа, че само на крачка от него тече малко поточе, над което се стелеше пара. Тънката му нишка се виеше край замръзнала вкоравена пряспа. Роканон приседна и потърси с поглед откъде извира ручеят. Под надвисналата скала зееше черният отвор на пещера. Това бе най-добрият подслон, за какъвто можеха да мечтаят, подсказа му здравият разум, но далеч по-силно беше чувството на тъмен панически ужас, сковал изведнъж разсъдъка му. Сега мъжът седеше вцепенен в лапите на най-големия страх, който някога беше изживявал.

Наоколо бяха пръснати безредни пепеляви камънаци, осветявани от лъчите на студеното слънце. Близките канари скриваха острите планински зъбери, а равнината отдолу се губеше под плътния саван на облаците. Нищо друго нямаше на този пуст сив покрив на планетата — само той и зейналата сред скалите дупка.

Най-после Роканон се изправи, прекрачи през димящия поток и изрече към мрака, дебнещ в тъмния отвор:

— Аз дойдох.

Ето че мракът се раздвижи и на входа се появи обитателят на пещерата.

Приличаше на хората-къртици — бледо джудже, но с ясния поглед и крехкостта на фийа. И беше, и не беше като тях. Косите му белееха подобно сняг, а неговият глас всъщност не бе глас, защото прозвуча в съзнанието на пришълеца, докато слухът му долавяше само шепота на вятъра. Даже думите не бяха точно думи, ала смисълът им се оформи във въпроса, който очакваше да чуе.

— Не зная! — произнесе той ужасен, но непоколебимата му воля отговори безмълвно: „Отивам на юг, за да намеря врага си и да го унищожа.“

Вятърът свиреше в ушите на човека, долу палаво се кискаше топлото поточе. Обитателят на пещерата с бавни и леки движения се отдръпна и Роканон влезе приведен под тъмния свод.

„Какво ще ми дадеш в замяна на това, дето ти предложих?“

„А какво трябва да бъде то. Старче?“

„Онова, което ти е най-скъпо и с което най-трудно ще се разделиш.“

„Нямам нищо свое на тази планета. Как бих могъл да се отблагодаря?“

„С някаква вещ, нечий живот, някаква възможност; поглед, надежда, завръщане — името не е важно. Но ти ще го извикаш на глас в мига, щом го загубиш. Даваш ли ми го по своя воля?“

„Да, Старче, подарявам ти го доброволно.“

Безмълвие и повей на вятъра… Роканон наведе глава и излезе от мрака. Когато се изправи, червената светлина на изгрева го заслепи — кърваво сияние над пурпурно-сивото море на облаците.

Яхан и Могиен спяха, притиснати плътно един до друг на долната площадка, зарити под цяла камара кожи и плащове. Етнографът се приближи, обаче те не помръднаха.

— Събудете се — търпеливо ги подкани той. Яхан се привдигна и седна; в аленото зарево лицето му изглеждаше детинско и измъчено.

— Олхор! Мислехме… помислихме си, че си паднал… Могиен разтърси златистата си грива да прогони съня и задържа дълъг поглед върху Роканон, после рече тихо, прегракнало:

— Добре дошъл, звездни гостенино, приятелю наш. Чакахме те.

— Срещнах… говорих с…

Наследникът вдигна ръка.

— Ти се върна и аз се радвам. Продължаваме ли на юг?

— Разбира се.

— Това е хубаво.

И Роканон, кой знае защо, не се учуди, че Могиен, който толкова дълго бе водачът, сега разговаря с него като васал със своя цар.

Младият мъж наду свирката си, ала ветрогоните не се появиха, макар да ги чакаха доста. Пътниците доядоха последните остатъци от твърдия, засищащ хляб на фийа, сетне отново заслизаха пеша. Топлината на защитния костюм беше помогнала на Яхан да се съвземе и Олхор настоя да не го съблича. Недораслият имаше нужда от храна и хубава почивка, за да възстанови напълно силите си, но и така можеше да продължи. Всъщност то бе крайно наложително: пурпурният изгрев предвещаваше влошаване на времето. Спускането не беше опасно, обаче се оказа бавно и измерително. Късно сутринта се върна единият грифон — сивото животно на Могиен леко и безшумно излетя над тъмнеещия долу лес. Хората натовариха върху гърба му седлата, сбруята, кожите (всичко, дето носеха) и го пуснаха да хвърчи свободно редом с тях. То ту се издигаше в небето, ту кръжеше ниско и понякога надаваше пронизителен вик, с който навярно зовеше ивичестия си другар, останал да ловува из горите.

Около пладне се натъкнаха на сериозно препятствие — огромна отвесна скала, препречила маршрута им като щит. Единственият начин да я преодолеят беше да се вържат един за друг.

— Може би ако се качиш на ветрогона, по-лесно ще откриеш подходящ път — обърна се Роканон към Могиен. — Колко жалко, че второто животно го няма!

Кой знае защо, през цялото време някакво чувство го тласкаше далеч от това място. Искаше му се час по-скоро да се махне от голия пепеляв склон и да се скрие сред дърветата.

— Ивичестият бе много уморен, когато го пуснахме; може още да не е уловил никаква плячка. Тоя тук беше по-малко натоварен, докато преминавахме прохода; Добре, ще погледна колко е висока скалата от другата страна. Може би моят ветрогон ще успее да пренесе и трима ни на няколко хвърлея със стрела.

Аристократът свирна и сивото създание веднага се подчини с готовност. Роканон за сетен път се удиви от покорството на този толкова едър и кръвожаден звяр, който при първия зов описа широк кръг във въздуха, за да се спусне грациозно в подножието на канарата. Могиен скочи в седлото и с пронизителен вик се понесе нагоре, а златистата му коса улови последния слънчев лъч, пронизал сгъстяващите се облаци.

Резкият, студен вятър продължаваше все така да духа. Яхан се сви в близката скална ниша и затвори очи. Ученият седна, после се взря към далечината. Някъде отвъд хоризонта сияеше морето и дъхът му се долавяше дори тук. Той не се интересуваше от величествената неясна панорама, която ту се появяваше, ту изчезваше в пролуките между трупащите се облаци, ами гледаше в една точка на югоизток. Стисна клепачи, ослуша се… и чу.

Странен подарък бе получил Роканон от обитателя на пещерата, стража на топлия ручей сред безименните планини; дар, какъвто най-малко желаеше и очакваше. Там, в мрака, край бликащата от дълбините гореща струя, той овладя изкуство, наблюдавано неведнъж от съплеменниците му и хората от Земята у други раси, докато самите те оставаха глухи за него, ако не се смятат кратките проблясъци или редките изключения. Като в спасителна сламка се вкопчи тогава Олхор в своята човешка природа, отхвърляйки товара на неизмеримата мощ, която пазителят на извора притежаваше и бе готов да му предложи. От всички гласове във вселената Роканон се беше научил да чува гласа на един-единствен разумен вид и това бе врагът.

Когато Кио пътуваше с тях, той се докосна бегло до умението да общува без думи; но не пожела да наднича в мислите на спътниците си, щом те нямат дори най-слаба представа от неговите.

Ала онези, дето убиха приятелите му и нарушиха мира, трябваше да бъдат следени. Сега пришълецът седеше на скалната издатина сред безлюдната пустош и се вслушваше в гласовете на хората долу, в постройките между диплите на хълмовете, от които го деляха много километри. Долавяше неясно бръщолевене, бръмчене и забързано ломотене, объркване или недоволство: цяла буря от бушуващи страсти. Той не знаеше как да отличи нечий тембър от друг; от стотиците кръстосващи се думи и посоки му се виеше свят. Колкото и да напрягаше мозъка си, също като малките деца не бе в състояние да разграничи пороя шумове, нито да вникне в посланията им.

Стражът на извора притежаваше дар, за който Роканон само беше чувал на една от планетите -умението да освобождава телепатичните способности у другите. Джуджето научи госта си да пя концентрира и насочва, но не му стигна време да го посъветва как да си служи с тях. Мъжът се почувства замаян от наплива на чужди емоции и разсъждения, стотици непознати се тълпяха в черепа му, но никоя думичка нямаше смисъл. Ангиар, най-невъзприемчивите към телепатията, я наричаха мислен слух. Е, неговият умствен слух долавяше не самата реч, а намеренията, желанията, положението в пространството и посоката на мозъчните излъчвания на множество индивиди, безнадеждно объркани в нервната му система; ужасяващи изблици на страх и ревност; вълни на задоволство, сънни бездни — главата му шеметно се въртеше от това полуразбиране-получувство. И изведнъж от целия пъстър хаос се надигна нещо съвършено ясно, осезаемо като допира на чужда ръка до разголена плът. Някой се приближаваше към него и този „някой“ го беше чул. Същевременно в съзнанието на Роканон нахлу не толкова силното усещане за скорост, за затворено помещение, за любопитство и боязън.

Ученият отвори очи и се вгледа пред себе си, сякаш се надяваше да зърне лицето на човека, когото разкри с мисления си слух. Без съмнение той бе наблизо и продължаваше да скъсява дистанцията. Но наоколо нямаше нищо, освен разреден въздух и снишаващи се облаци. Вятърът въртеше шепа остри снежинки. Отляво се извисяваше скалната маса, преградила пътя им. Яхан се бе приближил неусетно и наблюдаваше спътника си, а в погледа му се четеше смут. Ала Роканон не намери сили да го успокои — чуждото присъствие се беше вкопчило в съзнанието му и той не можеше да го отблъсне.

— Виж… там има крилат кораб… — Гласът на етнографа прозвуча дрезгаво, като насън. — Ето там!

Ръката му сочеше празното пространство, въздуха и облачните грамади.

— Ето там! — повтори шепнешком Роканон.

Слугата отново се взря нататък и извика. Могиен, яхнал сивия звяр, се носеше с вятъра, приближавайки се постепенно. Далеч зад него в небосвода внезапно изникна катранена сянка, която сякаш стоеше на място или се движеше много бавно. Наследникът летеше, без да се обръща; погледът му бе насочен към склона, където трябваше да са другарите му: две дребни фигурки върху малката площадка сред морето от скали и облаци.

Черният силует се уголеми, скъсявайки разстоянието. Металните перки тракаха и разпръскваха тишината над зареяния във висините хребет. Олхор го виждаше ясно, но още по-отчетливо долавяше присъствието на човека в него, непонятното докосване до чуждото съзнание, притулилия се зад мнима агресивност страх.

— Скрий се! — прошепна той на Яхан, обаче остана като закован на мястото си, неспособен да помръдне.

Хеликоптерът идваше към тях някак неуверено, на тласъци; въртящите се витла подмятаха разкъсаните парцали на облаците. Докато следеше приближаването на машината, Роканон същевременно се намираше и вътре в кабината, без да знае, че търси именно двете миниатюрни фигурки върху склона, а страхът скова разума му… После — ослепителна светлина и пареща болка, непоносимо острие в собствената му плът. Психическата връзка прекъсна, сякаш никога не е съществувала. Отново беше той и стоеше на площадката, притиснал дясната си ръка към гърдите; дишаше на пресекулки и се взираше в растящия хеликоптер с оглушително тракащите перки и насочения към него лазер на носа.

Някъде отдясно, от бездната на облаците и въздуха, се стрелна хвърковат сив звяр, а ездачът му нададе пронизителен тържествуващ вик, наподобяващ смях. Един мах на грамадните криле — и животното заедно с човека се вряза право в движещата се машина. Сякаш нещо огромно се раздра на две, но страшният писък така и не прозвуча… сетне небето опустя.

Двамата мъже на скалата се притискаха към камъка и гледаха с широко отворени очи.

Никакъв шум не нарушаваше тишината. Облачните масиви се трупаха и плавно се носеха над бездната.

— Могиен!

Викът на Звездния повелител отекна и замря във висините. Никой не му отговори. Останаха само болката, страхът и безмълвието.