Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rocannon’s World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СВЕТЪТ НА РОКАНОН. 1998. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.34. Превод: от англ. Силвана МИЛАНОВА [Rocannon’s World / Ursula LE GUIN]. Печат: Балкан прес, София. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 2 000 бр. Страници: 160. Цена: 2900.00 лв. ISBN: 954-570-039-4.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

ВТОРА ЧАСТ
СТРАННИКЪТ

VI

Могиен скочи от седлото още преди лапите на ветрогона да докоснат земята, хвърли се към Роканон и го притисна до гърдите си като брат.

В гласа му звучаха огромна радост и облекчение:

— Кълна се в копието на Хендин, това е Звездният повелител! Какво правиш гол като сокол сред тая пустиня? И как се озова толкова далеч на нзг, вървейки на север? Да не би…

В този миг забеляза недораслия и спря на половин дума.

— Яхан сега е вече мой слуга — подчерта Роканон. Наследникът на Халан мълчеше. Виждаше се, че се бори със себе си, ала накрая се усмихна, после гръмко се разсмя.

— Затова ли изучаваше нашите обичаи, та да ми крадеш слугите? Я кажи, кой ти отмъкна дрехите?

— Олхор има две кожи — Кио се приближи с лека стъпка през тревата. — Привет, Господарю на огъня! Нощес те чух в ума си.

— Кио ни доведе при тебе — потвърди Могиен. — Откакто кацнахме на брега на Фиерн, за десет дни не пророни думица, но снощи край пролива, когато Лиока изгря, той се вслуша в гласа на лунните лъчи и ми каза: „Нататък?“ Още щом се съмна, полетяхме накъдето ни посочи фианът и така те намерихме.

— Ами къде е Йот? — попита Роканон, озъртайки се. Единствено Рахо държеше юздите на хвърковатите твари.

— Мъртъв е — отговори Могиен, без лицето му да трепне. — Там на брега, в мъглата, ни нападнаха олгиор. Имаха само камъни за оръжие, но бяха много. Йот беше убит, ти изчезна. Скрихме се в пещера сред скалите и изчакахме, докато ветрогоните си отпочинат. Рахо тръгна напред за сведения. От местните чул за някакъв чужденец, който стоял сред запаления огън и не горял, а на шията му светел син скъпоценен камък. Щом крилатите си отдъхнаха, поехме към имението на Згама, обаче не те намерихме там. Подпалихме мижавия му подслон и прогонихме стадата му в гората, след това се отправихме към брега да те търсим около пролива.

— Могиен, камъкът… — прекъсна го Роканон. -"Окото на морето"… Наложи се да откупя с него живота си и тоя на Яхан. Той вече е в чужди ръце.

— Дал си огърлицата? — възкликна аристократът. — Накита на Семли? И не за да отървеш своята глава (кой всъщност би могъл да ти причини вреда?), ами да спасиш жалкия животец на този получовек! Така ли цениш наследството ми? На, вземи го! То не се губи толкова лесно!

Той се разсмя и подметна нещо лъскаво във въздуха. После го хвана и хвърли към пришълеца, който гледаше и не вярваше на очите си — в ръката му блестеше златната верижка, а сапфирът сякаш пареше дланта му.

— Вчера отвъд пролива се натъкнахме на двама недорасли, третият от тях лежеше мъртъв. Спряхме да ги попитаме дали не са видели да минава гол пътник с недостойния си слуга. Единият падна ничком и ни разказа цялата история. Камъкът пък беше у другия — аз, разбира се, му го взех. Заедно с главата му, защото негодникът се съпротивяваше. Ето как научихме, че сте преминали пролива; накрая Кио ни доведе право при вас. Само че защо вървяхте на север, Роканон?

— За да… търсим вода.

— На запад оттук има ручей — обади се Рахо. -Зърнах го точно преди да ви видим.

— Чудесно, да идем тогава там. От вчера не сме пили нито капка.

Качиха се на ветрогоните — Яхан при Рахо, а Кио на обичайното си място зад гърба на Роканон — и полетяха. Приведената от вятъра трева остана далеч под тях, скоро въздушното течение ги понесе на югозапад между безкрайната равнина и слънцето.

Спряха за почивка край потока, който бавно се виеше сред еднообразната растителност. Най-сетне ученият успя да свали защитния костюм и да облече резервните дрехи на Могиен и плаща му. Ядоха твърд толенски хляб, корени от пейа плюс печено от късокрилите зверчета, които Рахо и Яхан убиха. Младежът не можеше да се нарадва, че пак държи лък в ръцете си. Животинките не показваха никакви признаци на страх — те буквално налитаха върху стрелите и се оставяха ветрогоните да ги събарят с лапите си в полет. Дори дребните зелени, виолетови и жълти кили (те напомняха насекоми с прозрачните си жужащи криле, а всъщност бяха миниатюрни двуутробни) тук пърхаха безгрижно над главите на хората, кокореха любопитно кръглите си златисти очи и разсеяно кацаха върху нечия ръка или коляно, за да литнат отново само след миг. По всичко личеше, че в тази безкрайна тревиста равнина няма разумен живот. Могиен каза, че докато хвърчели над нея, изобщо не са забелязали следи от човешко присъствие.

— На нас пък ни се стори, че нощес около огъня имаше някой — изрече колебливо Роканон. Какво ли в действителност бяха видели?

Кио, седнал край огнището, на което се готвеше храната, се обърна и го погледна. Наследникът в момента сваляше пояса си с двата меча и сякаш не чуваше.

Вдигнаха лагера още с първите слънчеви лъчи и целия ден яздиха вятъра между равнината и небето. Полетът над степта беше толкова приятен, колкото бе неприятно ходенето по нея. Така измина и следващият ден. На смрачаване, докато оглеждаха отгоре местността и търсеха поточе сред тревите, Яхан се размърда и извика:

— Олхор! Погледни напред!

Някъде много далеч на юг, на самия хоризонт, смътно сивееха нагънати очертания.

— Планините! — каза Роканон и чу как зад гърба му Кио отривисто си пое дъх, като че обзет от страх.

На другата сутрин продължиха пътя си. Плоската степ постепенно преминаваше в ниски полегати хълмове, подобни на огромни вълни сред застинало море. От време на време под тях прелитаха плавно купести облаци, понесени на север, а в дълбочина равнината се издигаше все по-високо и очертанията й ставаха все по-тъмни и начупени. Малко преди свечеряване планините вече се виждаха ясно. Долу беше притъмняло, но далечните остри върхове на юг още дълго блестяха, позлатени от лъчите на залязващо слънце. Щом и те се потопиха в мрака, оттам изплува бързата Лиока и заискри като голяма жълта звезда. Фели и Фени бяха изгрели по-рано, величаво следвайки пътя си на запад. Последна се яви Хелики — тя се втурна да догонва останалите, като ту засияваше ярко, ту помътняваше, подчинена на половинчасовия си цикъл. Роканон лежеше по гръб и се взираше през високите черни стъбла на тревата в бавния лъчезарен танц на луните.

На сутринта, когато двамата с Кио се приближиха към сивия ивичест ветрогон, застаналият до главата на животното Яхан го предупреди:

— Внимавай днес с него, Олхор. Крилатият свирепо и протяжно изръмжа, а пепелявият звяр на Могиен откликна като ехо.

— Какво ги мъчи?

— Гладът! — отвърна Рахо, стиснал здраво за юздите белия си грифон. — Натъпкаха се до пръсване с херило от стадата на Згама, но откакто сме в равнината, не сме срещнали едър дивеч. Тези малки скокливци тук не им стигат и за единия зъб. Запретни плаща си, повелителю Олхор — ако го плесне по муцуната, нищо чудно да се наобядва с тебе.

Рахо със светлата си коса и мургава кожа бе живо свидетелство за влечението, което някоя от бабите му беше събудила у неизвестен ангиарски благородник. Неговите безцеремонност и насмешливост го отличаваха от повечето недорасли, ала Могиен бе склонен да гледа през пръсти на тия странности, понеже зад резкостта му се криеше гореща преданост. Зрял и разсъдлив мъж, слугата смяташе това пътуване за безсмислено губене на време, но и през ум не му минаваше, че може да изостави своя господар сам сред толкова опасности.

Яхан подаде юздите на Роканои и се отдръпна. Животното изхвърча нагоре като освободена пружина. През целия ден трите ветрогона летяха бясно и неуморно на юг, към ловните места, които усещаха отдалече, а северният вятър ги тласкаше услужливо напред. Все по-тьмни и отчетливи се открояваха обраслите с лесове подножия на планината, която сякаш плуваше над гънките им. Сега в равното вече се срещаха дървета — те растяха на китки и чернееха досущ островчета сред развълнуваното море от треви. По-нататък се сливаха, превръщайки се в гори с разхвърляни из тях изумрудени полянки. Малко преди мръкване пътешествениците кацнаха край тясно езеро между хълмовете, обточено с блатна зеленина. Бързо и ловко двамата слуги разтовариха всички вързопи, разседлаха ветрогоните и ги пуснаха. Със свиреп рев животните излетяха стремително, като размахваха широките си криле. После се извиха над височините и изчезнаха в три различни посоки.

— Ще се върнат, щом се нахранят — каза Яхан на Олхор — или когато господарят Могиен надуе своята безшумна свирка.

— Понякога си водят и самки, от дивите — допълни Рахо насмешливо.

Наследникът и слугите се пръснаха да ловят скокливия или каквото им попадне, стига да е годно за ядене. Роканон изтръгна няколко корена от пейа, уви ги в листака и ги зарови да се пекат в пепелта. Той умееше да се задоволява с онова, което земята му предлага; дори се гордееше с дарбата си да го използва. Тези дни на огромни преходи между утрото и нощта, на постоянен глад и сън върху голата пръст под напора на пролетния вятър бяха развили уменията му и обострили до крайност сетивата му. Когато се изправи, видя застаналия недалеч от езерото Кио — дребна фигурка на височината на стърчащата от водата тръстика. Фианът се взираше в сивите грамади на планините, събрали около острите си върхове всички облаци и величавото безмълвие на небосвода. Роканон се приближи, прочел върху лицето му едновременно отчаяние и възторг.

— Олхор, камъкът се върна при тебе — бавно произнесе Кио, без да се обръща.

— Макар че през цялото време се опитвам да се отърва от него — засмя се ученият.

— А там, горе… комай ще трябва да дадеш нещо повече от злато и скъпоценни камъни… С какво ще се разделиш. Страннико, там във висините, сред снега и сивотата? От огъня — в царството на студа…

Роканон чуваше гласа му; гледаше го, но не виждаше устните му да се движат. Полазиха го хладни тръпки. Той закри съзнанието си пред това необичайно и плашещо чувство, затваряйки се в своята човешка съкровена същност.

Най-после Кио се извърна към него, спокоен и усмихнат както обикновено, и заговори с нормалния си глас:

— Оттатък хълмовете в подножието, отвъд горите и в зелените долини живеят фийа. Моят народ обича дори тези гънки тук, обича слънчевата светлина, закътаните низини. За няколко дена ще долетим до селата им.

Щом Роканон съобщи новината на другарите си, всички се зарадваха.

— Мислех, че скоро няма да срещнем същества с дар слово — каза Рахо.

Могиен, загледан в двойка кили, наподобяващи водни кончета, които танцуваха като аметисти над езерото, изрече:

— Насам невинаги е било така безлюдно. Предците ми са прекосили тия места преди много години, още в онези времена, когато не е имало герои, а Халан и високият Ойнхал не са били построени; преди Хендин да нанесе великолепния си удар и Кирфиел да загине на Оренския хълм. Дошли сме от юг в лодки с драконови глави и сме намерили в Ангиен диваци, които се криели из пещерите и горите, хора с бели лица. Ти, Яхан, нали знаеш баладата за Орхогиен?

Яхнали вятъра,

пеш през тревите

и носени от вълните

по пътеката на Лиока

— към звездата със име Брехен…

 

Благородникът помълча малко, сетне продължи с унесен вид:

— Пътеката на Лиока върви от юг на север. В песента се разказва как златокосите са покорили дивите ловци олгиор, едничкото родствено ни племе в Ангиен; понеже ние принадлежим към един и същ народ, наречен лиуар. Но в баладата не се говори нищо за тези планини. Вярно, тя е доста стара, може началото да се е загубило или пък моите хора са дошли от хълмовете в подножието. Хубава страна — има и гори за лов, и лъки за паша, и височини за укрепленията. И все пак изглежда, че сега никой не живее тук…

Днес Яхан не докосна лирата си със сребърните струни. Всички спаха неспокойно, може би защото ветрогоните ги нямаше, а околностите бяха обгърнати от такава мъртва тишина, сякаш живите твари се бяха затаили в страх.

Край езерото беше твърде влажно и на сутринта пътешествениците решиха да продължат. Движеха се бавно, като често спираха да половуват или наберат свежа зеленина. По здрач се добраха до някакъв хълм, изгьрбен и назъбен чудато: изглежда, под тревите на върха му се криеха останките на разрушена сграда. От стените не бе запазено нищичко, но по очертанията на основата можеше да се отгатне къде е бил дворът на малката крепост, съществувала някога — в далечни времена, незапомнени дори от легендите. Разположиха лагера си там, та крилатите да ги открият по-лесно, щом пожелаят да се върнат.

Дългата нощ вече преваляше, когато Роканон се събуди и седна. От луните светеше само дребната Лиока. Огънят бе угаснал. Вечерта не бяха поставили стража. На четири-пет метра по-нататък стоеше Могиен — неподвижна, източена фигура, смътно очертана под звездния зрак. Ученият сънно го оглеждаше, чудейки се защо плащът го прави толкова висок и така стеснява раменете му. Имаше нещо нередно в случая. Ангиарските наметала се разширяваха нагоре като покрив на пагода, а Могиен и без плащ бе забележително плещест. Защо тогава стърчеше тъй издължен, сгьрбен и мършав?

Фигурата бавно се извърна. Това не беше лицето на благородника.

— Кой е там? — обади се Роканон, взрян в мрака. Гласът му прозвуча дрезгаво сред дълбоката тишина. До него Рахо също седна, огледа се и внезапно скочи на крака, грабвайки лъка си. Зад високия силует нещо помръдна. Още един. Навсякъде около тях, върху обраслите с трева развалини, в слабата лунна светлина се мяркаха удължени, безмълвни сенки с тежки наметала и наведени глави. Край угасналия огън стояха само двамата пътешественици.

— Господарю Могиен! — извика Рахо. Никаква реакция.

— Къде е Могиен? Кои сте вие? Говорете… Отговор не последва, но фигурите бавно започнаха да се приближават. Слугата опъна лъка. Те останаха все така безмълвни, ала изведнъж по някакъв непостижим начин взеха да растат. Плащовете им се издуха и се разтвориха от двете страни. Непознатите атакуваха едновременно от всички посоки, придвижвайки се с тромави, високи подскоци. Докато се бореше с тях, Роканон опита да се отърси от съня, защото това не можеше да бъде друго: в тези забавени движения, в мълчанието им имаше нещо призрачно, а и болка липсваше. Той обаче бе облечен в защитния си костюм. Чуваше как Рахо крещи пряко сили: „Могиен!“ Нападателите събориха етнографа на земята, притиснали го вкупом, и преди да успее да се освободи, Роканон увисна с главата надолу. От рязката промяна му прилоша, зави му се свят. Както се мъчеше да превъзмогне тяхната хватка, видя — някъде далеч под себе си — облените от лунна светлина хълмове и гори. Те се люшкаха и подскачаха. Тогава се вкопчи отчаяно в тънките ръце на съществата, които го носеха. Бяха гъмжило, дланите им го крепяха; въздухът наоколо беше изпълнен с пляскането на множество черни крила.

Това трая дълго. Звездният повелитея неведнъж пробва да се събуди, да се измъкне от еднообразието на страха, но тихите гласове не спираха да съскат в ушите му, а блъскащите до изнемога криле го тласкаха все по-нататък и по-нататък. Сетне полетът внезапно премина в продължително плавно спускане. Изсветляващият хоризонт на изток се хлъзна зловещо край него, земята се издигна насреща му и десетките нежни, силни ръце, които го държаха, го пуснаха да падне. Невредим, ала твърде слаб и зашеметен, за да седне, той лежеше проснат и се оглеждаше наоколо.

Под мъжа се ширеше площадка, застлана с равни, безупречно гладки плочи. Отляво и отдясно се простираше стена, сребрееща в бледната светлина на настъпващия ден, висока, права и чиста като стоманено острие. Зад гърба му се извисяваше грамадният купол на някаква сграда, а напред, отвъд исполинската порта, пришълецът видя улица от две безукорно опънати редици сребристи къщи без прозорци. Всички постройки бяха еднакви, сливайки се в съвършена геометрична перспектива сред прозрачната бистрота на новото утро. Това беше град — не селище от каменната ера, нито крепост от бронзовата епоха, ами огромен град, прост и величествен, строг и могъщ, продукт на високоразвита технология.

Най-после Роканон седна, все още замаян.

Небето изсветляваше и сега той успя да различи в полумрака на площадката нечии смътни очертания, едва забележими купчинки, а в края на едната проблясваше нещо жълто. Изумлението при вида на тъмния овал под копата руси коси мигновено го извади от унеса. Там лежеше Могиен със замръзнал, немигащ поглед, лицето му бе обърнато нагоре.

Всичките му четирима спътници лежаха също като него — вцепенени, с отворени клепачи. Чертите на Рахо бяха зловещо разкривени. Даже Кио, който му изглеждаше неуязвим в своята крехкост, в момента бе застинал, приковал към избледняващото небе огромни сиви очи.

Те обаче дишаха — с продължителни, трудно доловими вдишвания, траещи цели секунди. Роканон допря ухо до гърдите на аристократа и усети биенето на сърцето, много слабо и забавено, сякаш идваше нейде отдалеч.

Някакво свистене във въздуха го накара инстинктивно да се свие, да замре неподвижно като парализираните тела наоколо. Нечии ръце задърпаха крайниците му, обърнаха го по гръб и той остана така, загледан в надвесеното отгоре му лице — едро, удължено, печално и красиво. Тъмният череп бе напълно лишен от коса, нямаше дори вежда. Очите, сякаш излети от чисто злато, сияеха между тежките клепачи без мигли. Устните, малки и изписани, бяха плътно прилепнали. Нежни, силни пръсти стиснаха челюстта му, принуждавайки го да отвори уста. Над него се наведе още една висока фигура и сипа в гърлото му няколко глътки застояла вода, блудкава и топла. Роканон се закашля мъчително, задавил се. Непознатите го оставиха на мира; той се изправи на крака, като плюеше с отвращение.

— Добре съм, не ме закачайте!

Ала те и така вече се бяха обърнали, за да напоят Яхан. Единият разтваряше челюстите на слугата, а пък другият изливаше между зъбите му струя от издължена сребърна ваза.

Бяха много високи и много слаби хуманоиди, силни и същевременно крехки; придвижваха се бавно и тромаво — явно не се чувстваха твърде удобно на земята. Тесните им гърди стърчаха между мускулести рамене, преминаващи в широки крила, които се диплеха меко зад гърба като сиви наметки. Краката бяха тънки и къси, а тъмните, благородно очертани глави се накланяха напред — изглежда, че издадената горна част на крилете им пречеше да се изправят.

Наръчникът на Роканон лежеше върху дъното на пролива, под водата и гъстата мъгла, но паметта му реагира мигновено: „Разумни форми на живот, непотвърден вид IV (?). Едри хуманоиди, обитаващи според слуховете големи градове (?).“ И именно той бе щастливецът, получил шанса да потвърди тайнствените сведения, да види пръв този нов вид, тая непозната високоразвита култура, този нов член на Съюза! Чистата, строга красота на сградите, безличното милосърдие на двете напомнящи ангели същества, които ги напоиха с вода, царственото им мълчание — всичко това го изпълваше с благоговение. На нито една планета досега не бе виждал подобна раса. Мъжът се приближи до двойката, която даваше на Кио да пие, и попита любезно, опитвайки се да скрие обхваналата го неувереност:

— Говорите ли общия език, крилати господари? Двамата не му обърнаха никакво внимание. С тихата си, малко тромава походка те се придвижиха към Рахо и започнаха да наливат в разкривената му уста вода, ала тя се стичаше по бузите му. Ето че създанията завиха към Могиен, а Роканон ги последва.

— Почакайте! — извика той и им прегради пътя, но в следващия миг се спря сякаш закован.

От мисълта, която го осени, вътрешностите му изстинаха: широко отворените златни очи бяха слепи, тези другопланетци не виждаха и не чуваха нищо! Те не му отговориха, дори не го удостоиха с поглед. Скоро си тръгнаха, високи и ефирни, загърнати като в плащове от главата до петите в меките си криле. Вратата се затвори безшумно зад тях.

Роканон се отърси от вцепенението и побърза към другарите си с надеждата, че може заедно с водата да са погълнали някаква противоотрова, която да се справи с парализата. Не, изобщо нямаше промяна. Всичките дишаха все така бавно, а сърцата им биеха слабо — с едно изключение. Сърцето на Рахо не се чуваше, разкривеното в жална гримаса лице бе студено. От онова, което бяха налели в устата му, бузата му беше още мокра.

Пришълецът почувства, че го обзема гняв. Как можеха тия ангелоподобни създания да се отнасят с него и приятелите му като с уловени диви животни? Той остави спътниците си и прекоси двора. После мина през огромната порта, за да се озове на улицата на чуждия фантастичен град.

Нищо не помръдваше наоколо. Всички врати бяха затворени. Източени и слепи, наредени в безконечна върволица, сребристите фасади оставаха безмълвни под лъчите на изгряващото слънце.

Роканон измина шест пресечки, преди да стигне края на маршрута, който свършваше със стена. Пет метра висока, тя явно опасваше целия град. Не тръгна да търси изход: такъв сигурно липсваше. За какво са им притрябвали на тези крилати същества порти? Вместо това се запъти обратно към централната сграда — единствената в града, която се отличаваше по форма и размери от строените в прави редици сребристи къщи. Те бяха все тъй плътно затворени, улиците немееха чисти и пусти, пусто беше и небето. Едничкият звук, отекващ в тишината, бе тропотът от стъпките му.

Етнографът се приближи към вратата на високата сграда и заудря с юмруци по нея. Мълчание. Накрая я блъсна и тя безшумно се открехна.

Вътре цареше топъл мрак, чуваха се тихо свистене и шумолене. Роканон изпита усещането, че е попаднал в бездънно помещение. Край него се прокрадва издължен силует, спря и застина на място. В лъчите на ранното слънце, проникващи през входа, той видя как жълтите очи на крилатото създание се затварят и отварят сънливо. Явно беше, че светлината ги заслепява. Сигурно излизаха на улицата и напускаха града само по тъмно.

Взирайки се в тия дълбоки чужди зеници, ученият зае драматичната поза, която специалистите по разумните форми на живот наричаха УШВК (Универсален шперц за влизане в контакт), и попита на галактически:

— Кой е най-главният тук?

Ако този въпрос се зададеше достатъчно изразително, обикновено следваше някакъв отговор. Но не и в случая. Другопланетецът го погледна втренчено, примигна с безразличие, по-обидно дори от открито презрение, и потъна в сън.

Роканон вече беше посвикнал с тъмнината. Сега успя да различи сред топлата здрачевина под сводовете стотици крилати фигури, подредени в редици, скупчени на групички или пръснати поединично, всичките замрели и със затворени клепачи.

Тръгна бавно между тях, ала никоя не помръдваше.

Това му напомни за Давенант — планетата, на която се бе родил — и за времето, когато се разхождаше из залите на музея сред неподвижните статуи на древните хейнски богове, взирайки се по детски благоговейно в застиналите им изражения.

Той събра цялата си смелост, приближи се до един от чудноватите хора и докосна ръката му (или ръката й — как би могъл да знае дали съществото е мъж или пък жена?). Златните зеници се отвориха, а красивото лице, тъмно в заобикалящия ги мрак, се обърна към него.

— Хасса! — произнесе странното създание, бързо се наведе и го целуна по рамото. После отстъпи три крачки, загърна се в плаща на крилете си и замря с притворени очи.

Роканон, загубил интерес, продължи пипнешком нататък през мирния, изпълнен със сладникава миризма полумрак на грамадното помещение. Накрая се добра до втора врата или по-скоро процеп, който стигаше до самия таван. От другата страна бе малко по-светло. През скромните отвори на покрива се промъкваха и сипеха надолу златни прашинки светлина. Горе стените се събираха, образувайки свод с тясна арка. По всичко личеше, че е попаднал а кръгла галерия, опасваща централната сграда — сърцето на града, откъдето се разпростираха лъчите на улиците. Външната стена беше покрита с изумително красива плетеница от повтарящи се фигури: причудливо преплетени триъгълници и шестоъгълници се катереха чак до върха.

Етнографът отново се събуди у Роканон. Тези същества се изявяваха като първокласни строители. Повърхностите в огромното здание бяха огладени навсякъде, а местата, в които се съединяваха — безупречно напаснати; замисълът беше великолепен, изпълнението — ненадминато. Само твърде развита култура би могла да постигне подобно съвършенство. Но никога досега ученият не бе срещал толкова неотзивчива цивилизация. В края на краищата защо им трябваше да довеждат него и спътниците му тук? Може би в безмълвното си ангелско високомерие бяха поискали да ги спасят от някаква среднощна опасност? Или пък имаха обичая да превръщат другите разумни същества в свои роби? Ако е така, защо не обърнаха внимание на явната му невъзприемчивост към парализиращото вещество? Нищо чудно да общуваха помежду си без думи. Ала в тоя невероятен дворец той беше склонен да си обясни всичко с факта, че интелектът, достигнал такова равнище, отдавна е излязъл извън рамките на нормалното разбиране и е станал непостижим за ограничения човешки ум.

Роканон продължи нататък, за да открие във външната стена на кръглата галерия трета врата. Тя бе много ниска, така че трябваше да се наведе, а крилатите създания биха могли да минат през нея едва пълзешком.

Вътре цареше същият топъл, жълт, сладникав полумрак, но сега той се движеше, шепнеше, шумолеше. Тихо ломотеха гласове, долавяше се мърдането на безчет тела, триеха се о пода влачещи се криле. През овалния отвор в купола високо горе проникваха златни лъчи. По стената чак до самия свод спираловидно се виеше ограден с парапет наклонен балкон. Тук-там по него се забелязваше раздвижване; на два пъти нечии странни фигури, които отдолу изглеждаха съвсем дребни, разперваха „плащовете“ си и безшумно пресичаха големия цилиндър от прашна златиста светлина. Той прекоси помещението и застана в подножието на спиралата. В този миг някъде от средата й падна неясен предмет, който се заби в пода със сух трясък. Приближил се, Роканон разбра, че пред него лежи едно от хвъркатите създания. От удара черепът бе смачкан, ала изобщо не се виждаше кръв. Тялото беше малко, с още недоразвити крила. Какви ли драми се разиграваха тук?

Мъжът упорито продължи напред и започна да се качва по спиралата.

На десетина метра по-горе се натъкна на триъгълна ниша в стената, където се бяха свили няколко чудновати същества, също дребни, със сбръчкани криле. Бяха девет, разделени на три групички по три, на равно разстояние една от друга, заобиколили някаква грамадна бледа маса. Роканон се взира известно време, преди да различи в нея муцуна и широко отворени, празни очи. Това беше ветрогон — жив, но парализиран! Малките, нежно очертани устица на чуждопланетните твари се навеждаха над тялото, целувайки го отново и отново…

Ето че нещо пак се удари с трясък в пода. Ученият му хвърли бегъл поглед, докато тичаше покрай него. Върху плочника лежеше изсушеният, съсухрен труп на барило.

Той прекоси високата, великолепно украсена галерия и се запромъква възможно най-бързо и предпазливо сред тълпата спящи на крак фигури. Най-после се озова в двора. Беше пуст. Режещата очите бяла светлина на слънцето се отразяваше в гладките плочи. Спътниците му бяха изчезнали. Явно бяха завлечени в централната зала, под купола, където невръстното потомство на прилепите щеше да изсмуче кръвта им.