Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rocannon’s World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СВЕТЪТ НА РОКАНОН. 1998. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.34. Превод: от англ. Силвана МИЛАНОВА [Rocannon’s World / Ursula LE GUIN]. Печат: Балкан прес, София. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 2 000 бр. Страници: 160. Цена: 2900.00 лв. ISBN: 954-570-039-4.


VII

Краката на Роканон се подкосиха. Отпусна се върху червените полирани плочи и опита да надвие обзелия го страх дотолкова, че да е в състояние да измисли нещо. Как да постъпи? Трябваше да се върне в централното здание и да пробва да измъкне Могиен, Яхан и Кио. Пред перспективата да се озове още веднъж там — сред високите ангелски фигури, в чиито благородни глави мозъкът бе изроден или пък специализиран в дейности, характерни за насекомите — той усети, че по тила му пропълзяват ледени тръпки. Ала не можеше да не се върне. Приятелите му бяха вътре и етнографът трябваше да па спаси. Дали малките прилепчета и пазачките им спяха достатъчно дълбоко, та да не му попречат? Както и да е, нямаше смисъл да си блъска ума над това. Най-добре първо да потърси изход, защото ако не го откриеше, всичките му усилия щяха да отидат на вятъра. Не виждаше никакъв начин да прехвърли другарите си през петметрова стена.

Докато крачеше по пустата, идеално права улица, той разсъждаваше, че крилатите твари вероятно се делят на три касти. В залата под купола се намираха бавачките, във външните помещения — строителите и ловците, и накрая — майките, които снасят и мътят яйцата в къщите. Двамата златооки, дето го напоиха, сигурно бяха бавачки и задачата им беше да поддържат живота у парализираната жертва, за да могат прилепчетата да изсмучат соковете й. Те се опитваха да дадат вода и на мъртвия Рахо… Как не успя да разбере веднага, че тези създания нямат мозък? Истината беше, че му се искаше да ги смята за разумни поради приликата им с хората, и дори не със самите хора, а с родените във въображението им ангели. „Задраскай вид IV (?)!“ — побеснял изкрещя наум към потъналия си наръчник.

Точно в този миг някой притича през улицата и се шмугна в пресечката: снишено кафяво същество, което можеше да е дребно, но нищо чудно и да беше едро. В нереалната перспектива на еднаквите фасади бе невъзможно да се определи. Явно то не се вписваше в сложния механизъм на града, освен ако обществото на ангелоподобните не си развъждаше паразити в иначе добре организирания кошер. Роканон продължи да върви бързо и решително в безмълвието на пустата улица, подмина последната къща и сви наляво.

На няколко крачки отпред, в огладеното сребристо подножие на стената, беше замряло едно от кафявите създания. То стоеше на четири крака — оказа се, че едва стига до коляното му. За разлика от повечето лишени от разум същества на планетата животното нямаше криле. Бе се снишило и изглеждаше уплашено до смърт. Мъжът реши просто да го заобиколи, за да не го предизвиква. Пред него зидът се простираше все така гладък, без следа от порта.

— Господарю! — чу зад гърба си тънко гласче. -Господарю!

— Кио! — реагира Роканон и се обърна, а викът му отекна в тишината. Нищо не помръдваше. Всичко си беше постарому: бели стени и тъмни сенки, прави линии, безмълвие.

Дребното кафяво животно се раздвижи, приближавайки на подскоци към учения.

— Господарю! — изписука отново. — Господарю, ела, ела? О, ела,господарю!

Звездният повелител го зяпаше като втрещен. Съществото приклекна отпреде му на жилестите си задни нозе. То дишаше тежко и покритите с козина гърди, пред които бяха молитвено свити малките черни ръчички, пулсираха от ударите на сърцето. Черни изплашени очи гледаха нагоре към лицето на Роканон. Зверчето повтори с треперещ тембър на общия език:

— Господарю…

Човекът коленичи и изумен се взря в него. Когато дай-после се съвзе, изрече кротко:

— Не знам как да те наричам…

— О, ела! — проговори то със същия треперлив гласец. — Господари… Господари… Ела!

— Другите господари ли? Приятелите ми?

— Приятелите… Приятели. Замък. Господари, замък, огън вятър, ден, нощ, огън. О, ела!

— Идвам — отзова се Роканон.

Създанието веднага скочи и той го последва. Тръгнаха по улицата към центъра, сетне завиха по някаква пресечка на север и се намериха пред една от дванайсетте порти на куполообразния дворец. Там върху червените плочи лежаха в същите пози, в които ги беше оставил, четиримата му спътници. По-късно, когато имаше време да помисли, мъжът съобрази, че е излязъл от сградата в друг двор и затова не ги е открил.

Пак там ги чакаха още петима от кафявите дребосъци, разположили се около Яхан. Роканон отново коленичи, за да намали разликата в ръста, и се поклони толкова ниско, колкото възможностите му позволяваха.

— Привет, малки господари!

— Привет, привет! — откликнаха всичките в хор. После един другопланетец с черна козина около муцуната рече:

— Киемхрир.

— Вие ли сте киемхрир?

Те се поклониха, подражавайки на неговия жест.

— Аз съм Роканон Странникът. Идваме от север, от Алгиен и замъка на Халан.

— Замъка — повтори Черната муцунка. Тънкото му писукащо гласче трептеше от усърдие. Той се замисли, почеса се по главата. — Дни, нощ, години, години… Господарите отива. Години, години, години… Киемхрир не отива.

И погледна с надежда към етнографа.

— Киемхрир… са останали тук?

— Остана! — извика създанието неочаквано звучно. — Остана! Аха, остана!

И другарите му заломотиха въодушевени:

— Остана, остана…

— Ден — Черната муцунка посочи решително към дневното светило. — Господарите ела. Отива?

— Да, отиваме си. Можете ли да ни помогнете?

— Помощ! — повтори косматият дребосък, вкопчвайки се възторжено и жадно в думата. — Помага върви. Господарю, остава!

И Роканон го послуша, седна и започна да наблюдава как киемхрир се захванаха за работа. Ето че Черната муцунка изсвири. Скоро дотърчаха още дузина от събратята му, озъртайки се плахо наоколо. Човекът не можеше да се начуди къде в този град, притежаващ математическото съвършенство на пчелна пита, успяват да се скрият и да живеят тези същества. Но те очевидно се справяха и дори си имаха складове, защото един от новодошлите държеше в тъмните си ръчички бял сфероид, който приличаше на яйце. Това бе яйчена черупка, използвана явно вместо буркан. Черната муцунка я взе и внимателно я отхлупи. Вътре имаше гъста, прозрачна течност. Той намаза леко раничките по раменете на проснатите в несвяст мъже. После косматите създания нежно и без страх повдигнаха главите им; водачът наля по малко в устата на всекиго, не докосна само Рахо. Киемхрир не разговаряха помежду си, служеха си единствено с жестове и подсвирквания, ала в цялото им държане се долавяше някаква трогателна вежливост и внимание.

Черната муцунка се приближи към пришълеца и произнесе успокоително:

— Господарю, остава.

— Да почакам ли? Да, разбира се.

— Господарю… — дребосъкът посочи към тялото на Рахо и замълча.

— Мъртъв — каза Роканон.

— Мъртъв, мъртъв — повтори съществото, след това пипна шията си. Ученият кимна.

Ярката слънчева светлина се отразяваше в сребърните стени и изпълваше двора. Изведнъж Яхан, просват недалеч от Роканон, дълбоко пое дъх.

Зверчетата приседнаха на задните си крака около своя водач. Човекът се обърна към него:

— Малки господарю, мога ли да зная името ти?

— Име — прошепна Черната муцунка. Останалите замряха. — Лиуар — учлени той думата, с която Могиен бе назовал златокосите аристократи и недораслите, обхващаща в наръчника вид II. — Лиуар, фийа, гдемиар. Име. Киемхрир. Не име.

Роканон кимна, питайки се какво ли може да значи това. Най-вероятно звукосьчетанието „киемхрир“ е прилагателно и ще рече гъвкав или пъргав.

Зад гърба му Кио пое шумно дъх, размърда се и седна. Етнографът се приближи до него. Малките безименни създания го наблюдаваха с черните си очи внимателно и спокойно. Почти в следващия миг се изправи и Яхан, а после се съвзе Могиен, който явно беше получил солидна доза от парализиращото вещество, защото отначало не бе в състояние да си вдигне ръката. Един от косматите дребосъци стеснително обясни с жестове на Роканон, че трябва да се разтрият крайниците на Могиен. Той веднага започна да масажира приятеля си, като в същото време му разказваше какво се е случило и къде се намират.

— Гоблените… — прошепна младият мъж.

— За кое говориш? — меко попита Роканон, който реши, че онзи още не е дошъл на себе си.

— Гоблените у дома… Крилатите великани. Тогава пришълецът се сети как стоеше с Халдре в Голямата зала на Халан под тъканото изображение на светлокосите воини, сражаващи се с хвърковати фигури.

Без да откъсва поглед от киемхрир, Кио протегна ръка. Черната муцунка подскочи към него и сложи малката си четирипръста ръчичка върху дългата му тясна длан.

— Словолюби — тихо произнесе крехкият фиан. -Словояди, безименни, пъргави, с добра памет. Спомняте ли си още думите на Високите люде, о, киемхрир?

— Помни — потвърди Черната муцунка. С помощта на Роканон Могиен се вдигна на крака. Изглеждаше изтощен и мрачен. Той постоя пред тялото на Рахо, чието лице бе зловещо под ослепителната бяла светлина на слънцето, сетне поздрави киемхрир и каза на приятеля си, че вече е наред.

— Ако няма порти, можем да направим вдлъбнатини и да се прекачим — предложи Роканон.

— Свирни на ветрогоните, господарю — проломоти Яхан.

Въпросът дали ще събудят тварите под купола беше твърде сложен, за да го зададат на дребосъците. Крилатите изчадия будуваха нощем, затова решиха да си опитат късмета. Могиен измъкна изпод плаща си малка свирка, окачена на верижка, и я наду. Роканон не чу нищо, обаче Черната муцунка и другарите му трепнаха. След двайсетина минути над свода се стрелна голяма сянка, описа кръг и пое на север, но скоро се върна с другар. С мощни удари на крилете двата грифона се спуснаха в двора — ивичестият и сивият звяр на Могиен. Белият не се появи. Може би точно него беше видял пришълецът в златистия душен полумрак под купола, където невръстните прилепчета изсмукваха жизнените сокове на жертвите.

Киемхрир се уплашиха от ветрогоните. Когато Роканон понечи да им благодари и да се прости с тях, Черната муцунка едва сдържаше паниката си и почти бе изгубил присъщото на племето му радушие.

— О, лети, господарю! — жално изписука той, отдръпвайки се боязливо по-далеч от огромните ноктести лапи.

И пътешествениците полетяха, без да пилеят време. На час път от града-кошер, край изстиналата пепел на огъня, който бяха запалили предната вечер, лежаха недокоснати багажът и постелите им от плащове и кожи. Малко по-надолу по склона бяха проснати телата на трима хвърковати великани, а наблизо се търкаляха двата меча на Могиен. Единият бе счупен до самата дръжка. Аристократът се беше събудил през нощта и видял крилатите твари, надвесени над Яхан и Кио. Бяха го ухапали. „И не успях да кажа гьк“ -обясни той. Ала младият воин се бе сражавал храбро, поваляйки няколко нападатели, преди парализата да го екове напълно.

— Чух вика на Рахо — разправяше Могиен. — Повика ме три пъти, но вече не можех да му помогна.

Наследникът приседна сред обраслите с трева развалини, надживели всички имена и легенди, взе счупения меч на коленете си и не каза дума повече.

Пътниците струпаха камара от клонки и шума и положиха върху нея тялото на Рахо, което бяха докарали от града. До него поставиха лъка и стрелите му. Яхан извади огнивото, а пък Могиен поднесе аления език към кладата. После те възседнаха ветрогоните -Кио зад халанеца, Яхан зад Роканон — и закръжиха над пушека и пламъците, издигащи се към небето от върха на хълма в тази чужда, загадъчна страна.

Още дълго четиримата пътешественици се обръщаха, вглеждайки се в тъмнеещия долу дим.

Киемхрир им бяха дали да разберат, че трябва да продължат нататък и през нощта да си намерят надеждно укритие, иначе крилатите демони щяха да ги открият веднага щом мръкнеше. По здрач кацнаха на брега на някакъв поток сред дълбока гориста клисура, където разположиха лагера си недалеч от шумен водопад. Беше влажно, но въздухът ухаеше и сякаш звучеше с успокояваща мелодия, помагайки им да се отпуснат. За вечеря се сдобиха с истински деликатес: бавноподвижно водно създание, наподобяващо охлюв и доста вкусно. Роканон обаче не можа да си наложи да хапне от него — около ставите и опашката на животното се виждаше закърняла козина. Както много други обитатели на планетата, то бе яйценосен бозайник; такива бяха може би и самите киемхрир.

— Яж ти, Яхан. Аз не искам да измъквам от черупката му същество, което току-виж ми проговорило — заяви той, макар стомахът му да стържеше жестоко. После отиде да седне до Кио.

Човечето се усмихна и потърка ухапаното си рамо.

— Ако всичко, дето говори, можеше да се чуе… -… аз бих умрял от глад, приятелю.

— А зелените създания мълчат — Кио погали приведения над ручея грапав ствол. Тук, на юг, пролетта бе обагрена в изумрудено — тъмно и светло, редуващо се с езерца от златист прашец. Дърветата, все иглолистни, бяха започнали да цъфтят.

Още с падането на мрака Могиен и Яхан легнаха да спят край топлата пепел. Не беше разумно да поддържат огъня през нощта, за да не ги забележат хвърковатите вампири. Фианът се оказа по-устойчив към отровата от хората и сега двамата с Роканон седяха на брега и разговаряха.

— Ти поздрави киемхрир, сякаш предварително си научил за съществуването им — кимна човекът.

— Това, което помни един в селото, се знае от всички нас — отвърна Кио. — Има много лъжи и истини, истории, разказвани на глас и шепнешком, и кой би могъл да каже на колко години са…

— Ама за крилатите демони нямаше никаква представа, нали?

Дребосъкът комай искаше да премълчи, но накрая изрече:

— Фийа не помнят страшното, Олхор. Пък и за какво ни е? Ние направихме избора си. Оставихме нощта, пещерите и металните мечове на людете-къртици, когато пътищата ни се разделиха, и избрахме зелените долини, щедрата слънчева светлина, изрязаните от дърво чаши. Затова сме и полухора. И сме забравили, доста неща сме забравили!

В този миг слабото му гласче беше по-решително и напрегнато от друг път. То кънтеше звънко сред шума на потока и грохота на водопада в дъното на клисурата:

— С всеки изминал ден, откак летим на юг, в мене оживяват легендите, които сме чули още като деца из зелените падини на Ангиен. И всичко е истина. Ала половината от тях са угаснали в паметта ни отдавна. Малките словояди киемхрир се споменават в песните, дето си пеем един другиму наум, но няма и дума за хората-прилепи. Ние помним приятелите, а мерзавците — не. Обичаме слънчевата светлина и забравяме мрака. И ето сега аз съм на път с Олхор. В легендата той се насочва именно на юг и не носи меч. Яздя заедно със Странника, който се опитва да долови гласа на враговете си и е видял света да грее като син скъпоценен камък сред тъмната бездна. Какво да правя, аз съм само получовек и не мога да дойда с тебе по-вататьк от хълмовете. Не мога да те последвам във висините, Олхор!

Роканон нежно положи ръка на рамото му и Кио замря. Двамата се вслушваха в шума на потока, в тътена на водопада и попиваха мътното блещукане на звездите върху бързата вода, която се спускаше леденостудена от билото, носейки със себе си килимчета от цветен прашец.

През следващата сутрин неведнъж зърваха от въздуха далеч на изток куполите и льчеобразните улици на градове-кошери. Тази нощ спаха на две смени. На другата вечер бяха горе сред хълмовете и посрещнаха нощта, а после и деня, който прекараха в езда, шибани от хладен проливен дъжд. Щом облаците се поразпръснаха, видяха високо над главите си мрачните грамади на планините, издигащи се от двете им страни. На едно възвишение (в подножието на древна разрушена кула) те изтърпяха в будуване на смени и зъзнене втора дъждовна нощ. По пладне пътешествениците оставиха прохода зад гърба си. Най-сетне излязоха в окъпана от слънце долина, чийто край се губеше на юг в мъгливия, опасан от зъбери хоризонт.

Докато летяха над падината, просната като широк смарагдов път, отдясно се нижеха остри бели върхове, далечни и огромни. Духаше поривист вятър и грифоните се носеха досущ опадали златни листа в лъчите на дневното светило. Над нежнозелената вдлъбнатина под тях, по която като късчета емайл бяха пръснати тъмни групички дървета и храсти, плаваше ефирна сивкава мъгла. Животното на Могиен неочаквано направи завой и се върна обратно, а Кио посочи надолу. Четиримата пътници се спуснаха в озарено от слънцето селце, сгушено между хълмовете и течащата през долината рекичка. Ето че мъглата се оказа дим от пушещи комини. Върху склона пасеше стадо херило. Сред скупчените в неравен кръг живописни къщурки с леки дъсчени подпори и огреви балкончета се извисяваха пет грамадни дървета. Компанията се приземи там и жителите, срамежливите усмихнати фийа, се завтекоха да я посрещнат.

Тукашните хорица почти не говореха общия език, нито бяха свикнали да изразяват мислите си гласно. Но пътешествениците изпитаха чувството, че се връщат у дома, когато влязоха в една от светлите къщички и седнаха да похапнат от огладените дървени купи, отдъхвайки си от пустошта и капризите на времето в жизнерадостното обкръжение на гостоприемните стопани. Странни малки люде — радушни, ненатрапчиви, непонятни. Полухора, беше казал Кио. Ала самият той вече не бе един от племето им. Макар да изглеждаше точно като тях в новите чисти дрехи, дето му бяха дали, да се движеше и жестикулираше по същия начин, Кио рязко изпъкваше сред своите съселяни. Дали защото като чужденец не можеше да разговаря свободно в ума си, или заради дружбата му с Роканон, която го промени и направи нещо твърде различно от обичайното за фийа… но сега той бе по-самотен, по-тъжен, повече човек отпреди.

Народецът разказа на пътешествениците за земите си. Отвъд огромния хребет на запад от тези места се простираше пустиня; за да продължат на юг, те трябваше да вървят дълго по протежение на долината, източно от планините, докато и хребетът завие натам.

— Ще можем ли да намерим проход? — попита Могиен.

Човечетата закимаха усмихнато:

— Разбира се, разбира се.

— А знаете ли какво има зад върховете?

— Те са много високи, много студени — учтиво отклониха въпроса му.

Пътниците останаха две денонощия тук и си тръгнаха с натъпкани дисаги — сухари и сушено месо в запас. Фийа обожаваха да правят подаръци. След два дни прелет стигнаха до друго село, където отново ги посрещнаха със същата сърдечност, сякаш не бяха чужденци, ами дългоочаквани гости. Щом ветрогоните кацнаха, група мъже и жени се запъти към тях и приветства възторжено Роканон, който пръв слезе от седлото.

— Добре дошъл, Олхор!

Роканон беше изумен. После се сети, че думата означава „странник“ — и все пак Кио го бе назовал така за първи път, а той принадлежеше към племето на фийа!

По-късно, когато измина още един дълъг ден в спокоен полет, пришълецът запита:

— Докато живееше сред своите, бяха ли ти дали име, Кио?

— Наричаха ме „пастира“ или „по-малкия брат“, понякога и „бегача“. Бях доста добър в надбягванията.

— Но това са просто прякори, описания — също като Олхор или киемхрир. Вие сте големи майстори в изобретя ването на прозвища. Посрещате всеки новодошъл с някаква „титла“: Звезден повелител, Мечоносец, Златокос, Словолюб. Струва ми се, че ангиар са възприели от вас навика да дават на всичко определено име. А пък вие самите нямате собствени имена.

— Ти имаш още — Пътешественика, Мъжа с пепелявите коси, Владетеля на сапфира… — усмихна се човечето. — Виждаш ли колко много названия? За какво е нужно тогава само едно?

— Мъжът с пепелявите коси ли? Нима съм посивял?… Не знам защо точно е необходимо името. При раждането са ме кръстили Гаверал Роканон. Когато го произнеса, аз не описвам нищо, ами обозначавам себе си. И ако видя някое непознато дърво, питам тебе, Яхан или Могиен. Щом науча думата за него, се успокоявам.

— Е, дървото си е дърво и фийа са просто фийа, както ти си… какво си ти всъщност?

— Има разлика, Кио! Във всяко село аз се интересувам как наричат тези възвишения на запад, хребета, в чието подножие минава целият ви живот от люлката до гроба, и навсякъде чувам дежурни отговори: „Това са планини, Олхор.“

— И наистина са такива.

— Но съществуват и други — да речем, по-ниската верига на изток, отвъд тази долина! Как разграничавате помежду им тварите или планините, без да ги назовавате различно?

Кио беше обгърнал коленете си с ръце, загледан в озарените от слънцето върхари. Роканон разбра, че няма да получи отговор.

Ветровете ставаха все по-меки, дните — все по-дълги. Топлата година настъпваше, а пък пътешествениците напредваха неуморно на юг. Грифоните бяха претоварени и ездачите не ги насилваха да бързат. Често спираха за ден-два да половуват, давайки възможност на животните да се нахранят. Най-после видяха хребета пред тях да завива към изток, за да се съедини със следващата брега каменна верига, преграждаща пътя им. Злакът в долината се катереше по огромните склонове и с височината избледняваше. Малко по-нагоре бяха разхвърляни зеленикавите и зелено-кафяви петна на планинските ливади. Следваше сивото на скалите и сипеите, а накрая, почти в небето — искрящата белота на брулените от бурите върхове.

Високо в хълмовете се гушеше още едно селце на фийа. Студеният вятър връхлиташе откъм зъберите върху крехките покриви и развяваше синия дим от комините сред пръснатите светлини на залеза и настъпващите сенки. Както винаги, пътниците бяха посрещнати радушно. Поднесоха им вода, месо и зеленина в дървени купи и ги настаниха край огнището в една от къщичките. През това време почистиха прашните им дрехи. Мъничките, пъргави като живак дечица хранеха и милваха ветрогоните. След вечерята четири девойки от селото им потанцуваха без музика. Техните движения бяха толкова леки и стремителни, че момичетата изглеждаха безплътни, пулс на светлината и мрака в диханието на огъня, неуловим и мимолетен. Роканон с доволна усмивка се обърна към Кио, който седеше на обичайното си място редом с него. Човечето го погледна печално в очите, сетне промълви:

— Аз ще остана тук, Олхор.

Ученият потисна своя изумен вик. Отново се взря в танцуващите девойки, в изменчивия, нереален рисунък на осветените от пламъка сенки, които изтькаваха музика от тишината и караха душата да потръпва от докосването на нещо чуждо, непостижимо. Върху дървените стени отблясъците на огнището също трептяха, накланяха се, променяха формата си.

— Предречено е, че Странникът ще си избере другари. За известно време.

Роканон не знаеше дали той е произнесъл това или Кио. А може би паметта му… Думите звучаха и в неговото съзнание, и в главата на фиана. Девойките се пръснаха, силуетите им пробягнаха по стените, за миг се метнаха и заискриха нечии разпуснати коси. Безгласният танц беше свършил; момичетата, чиито единствени имена бяха светлина и сянка, замряха. Тънките нишки, протегнати между него и Кио, също изчезнаха, оставили подир себе си тишина.