Урсула Ле Гуин
Светът на Роканон (3)

II

Вечерта на втория ден от пътуването Роканон беше целият вдървен и обрулен от вятъра, но се бе научил да седи свободно в седлото и да управлява с лекота огромния звяр от оборите на Халан. Сега над него и под него се простираха кристално чистите аленеещи ивици на бавния залез. Ветрогоните летяха високо, за да останат колкото е възможно по-дълго в слънчевата зона — грамадните котки обичаха топлото. Могиен на черния си жребец („Как е по-правилно да се каже, жребец или котарак?“ — чудеше се етнографът) се взираше надолу, търсейки място за почивка: ветрогоните отказваха да хвърчат нощем. Отзад се носеха двама недорасли върху по-дребни бели животни, чиито крила изглеждаха розови в последните лъчи на гигантския Фомалхаут.

— Виж, Звездни повелителю! Ей там!

Звярът на Роканон се задърпа с ръмжене при вида на онова, което сочеше Могаен — някаква малка черна точка летеше ниско над земята пред тях, огласяйки вечерния въздух с далечно бръмчене. Ученият даде знак да се спуснат веднага. Кацнаха на една поляна сред гората.

— Това кораб като твоя ли беше? — попита халанецьт.

— Не, нарича се хеликоптер и не може да напусне планетата. Успял е да стигне дотук само на доста по-голям транспорт от моя — звездна фрегата или нещо подобно. Явно разполагат с опасни сили и са дошли преди мене. И все пак за какво са им необходими тези бомбардировачи и хеликоптери?… Те могат да ни изпозастрелят във въздуха от значително разстояние. Ще трябва да се пазим от тях, господарю Могиен.

— Онуй чудо идваше откъм земите на хората-къртици. Надявам се, че не са ни изпреварили.

Роканон само кимна, кипящ от гняв при мисълта за това черно петно върху залеза, за тази хлебарка върху чистата местна повърхност.

Които и да бяха чужденците, взривили без предупреждение мирен изследователски кораб, те очевидно възнамеряваха да проучат планетата и да я завземат за колонизация или за военни цели. Разумните форми на живот — а такива наоколо имаше поне три вида, и всичките с ниско технологично ниво на развитие — щяха да бъдат игнорирани, поробени или пък унищожени, в зависимост от факта кое ще се стори най-удобно на нашественика. Агресивните цивилизации се интересуват единствено от техниката.

Да, помисли си гостът, докато наблюдаваше как двамата недорасли разседлават животните и ги пускат за нощния им лов, може би тука е слабото място и на самия Съюз. Посещенията в този район бяха започнали през миналия век с тласък в прогреса на един от видовете към доатомно равнище, без дори да проучват останалите континенти и да се установи контакт с всички заслужаващи раси. Той беше сложил край на това и в последна сметка успя да организира етнографска експедиция, за да узнае нещо повече.

Разбира се, Роканон не бе глупак и не си правеше илюзии. Даже резултатите от собствената му работа тук щяха да послужат съответно само като изходен материал, въз основа на който да се насърчи технологичното развитие на вида или културата, сметната за най-перспективна. Така Вселенският съюз се готвеше за срещата си с последния враг. Стотина планети вече бяха обучени и въоръжени; още хиляда се запознаваха със стоманата и колелото, с трактора и реактора. Но специалистът по разумни форми, чиято задача беше да изследва, не да поучава и който бе живял в няколко изостанали свята, силно се съмняваше в мъдростта на подобна позиция, щом се залага единствено на оръжието и машините. Изцяло под влиянието на агресивните, изработващи оръдия на труда народи от Центавьр, Земята и съзвездието Кит, Съюзът гледаше с пренебрежение на някои умения и способности, свойствени за интелигентните раси. Той съдеше според твърде ограничени критерии.

Тази планета, която все още не притежаваше дори собствено име, а само обозначението Фомалхаут II, може би никога нямаше да привлече достатъчно внимание, тъй като при откриването й не бе отбелязан нито един вид, стигнал в развитието си по-далеч от лоста и наковалнята. Отделни нации на други планети биха могли да получат по-бърз тласък, за да бъдат използвани като съюзници, когато извънгалактическият враг се върне. А той щеше да го стори — това бе вън от всяко съмнение.

Роканон си спомни, че Могиен му предложи мечовете на Халан, та да воюват с флота сврьхсветлинни бомбардировачи. Ами ако се окажеше, че тези бомбардировачи не са нищо повече от бронзови саби в сравнение с потенциала на противника? И врагът владееше като оръжие например мозъчната енергия? Няма ли да бъде по-умно, ако се постараят да научат още за формите и възможностите на телепатичните сили? Политиката на Съюза бе прекалено тесногръда и се пропиляваха редица шансове, а сега очевидно беше довела и до бунт. Да речем, че метежът на Фарадей отпреди десет години е бил успешно потушен. Това означаваше, че някоя нова планета на обединението, усвоила бързо военното изкуство и добре въоръжена, напоследък е решила да създаде своя собствена империя, отрязвайки си солиден къс от звездната карта.

Етнографът, Могиен и двамата чернокоси слуги вечеряха с корав, но вкусен хляб от кухнята на Халан, пиха жълт васкан от кожената манерка и скоро легнаха да спят. Високо над малкото им огнище се издигаха дърветата, чиито тъмни вейки се огъваха под тежестта на островърхите черни шишарки. Посред нощ в листата зашумоля ситен студен дъждец. Ветрогоните се върнаха на разсъмване и още преди да изгрее слънцето, четворката отново бе на път, летейки към бледите пясъци на залива, обитавани от хората-къртици.

По пладне кацнаха сред глинесто поле. Роканон и двамата слуги — Рахо и Яхан — безпомощно се оглеждаха. Не се забелязваха никакви признаци на живот. Благородникът заяви с безпрекословната увереност на кастата си:

— Ще дойдат!

Те действително дойдоха: шестима ниски, набити хуманоиди, каквито беше видял преди години в музея, едва стигащи до гърдите му и до кръста на Могиен. Бяха голи, с белезникавосива кожа като глината, върху която стъпваха — истински деца на подземията. Когато се обадиха, тръпки побиха Роканон, понеже бе невъзможно да се каже кой от тях говори. Сякаш бяха всичките, но с един-единствен рязък глас. „Частична колониална телепатия“ — спомни си етнографът бележките в наръчника и погледна с уважение грозните човечета, които притежаваха такъв рядък дар. Тримата му високи спътници явно не се вълнуваха от подобни чувства. Видът им беше мрачен.

— Какво търсят ангиар и техните слуги при Владетелите на нощта? — попита някой от хората-къртици, а може би цялата група наведнъж на „общия език“ — един от местните диалекти, използван универсално.

— Аз съм Господарят на Халан — отвърна Могиен, извисяващ се сред тях като някакъв гигант. — С мене е Роканон, Повелител на звездите и пътищата до края на нощта, служител на Съюза на Всички светове, гост и приятел на Халанския род. Въздайте му нужните почести! Отведете ни при онези, които са достойни да разговарят с нас. Има думи, дето трябва да бъдат изречени, защото скоро ще завали сняг през лятото, ветровете ще задухат в обратна посока и дърветата ще започнат да растат с корените нагоре!

За учения бе същинско удоволствие да го слуша, макар речта на младия благородник да не се отличаваше с кой знае какъв такт.

Джуджетата бяха застинали в недоверчиво мълчание.

— Това истина ли е? — попита накрая един от групата или всичките вкупом.

— Вярно е: водата в морето ще се превърне в дърво, а на камъните ще им поникнат пръсти! Водете ни при вашите главатари, които знаят какво значи Звезден повелител, и да не губим повече време!

Отново се възцари тишина. Застанал сред дребните пещерни люде, Роканон изпитваше неприятното чувство, че край ушите му бръмчи с невидими крила рояк насекоми. Най-сетне решението беше взето.

— Да вървим — заявиха хората-къртици и ги поведоха по лепкавия терен.

Те спряха внезапно, събраха се в кръг и се наведоха, приближавайки глави. Когато се изправиха, пред очите на пътешествениците зейна яма, от която стърчеше краят на стълба — входът към Нощното царство.

Двамата слуги останаха да чакат навън с животните, а пък Могиен и Роканон слязоха по стъпалата в подземния свят на пресичащи се, разклонени тунели, прокопани в глината и укрепени с грапав цимент. Бяха огрени от електрически лампи и вмирисани на пот и развалена храна. След тях безшумно крачеха с плоските си сиви ходила техните стражи. Заведоха ги в слабо осветена, кръгла пещера, наподобяваща въздушен мехур в скалното напластяване, и ги оставиха сами.

Ето че двамата зачакаха, но никой не се появяваше.

За какъв дявол е трябвало първата експедиция да избере тъкмо тия хора и да ги препоръча за членове на Съюза? Етнографът имаше обяснение, не твърде ласкателно. Може би пионерите изследователи са били от студения Центавър и с удоволствие са се скрили в дупките на гдемиар, спасявайки се от ослепителните потоци светлина и топлината на грамадното слънце от типа А-3. Според тях на планета като тази всички разумни същества би следвало да живеят под земята. За Роканон жарката бяла звезда и светлите нощи, озарени от четири луни, резките промени във времето и нестихващите ветрове, плътният въздух и слабото притегляне, позволяващи огромно разнообразие от летящи твари, бяха не просто приемливи — те го изпълваха с възторг. Да, но точно по същата причина на него му беше по-трудно да съди обективно за хората-къртици. О, без съмнение бяха умни. Освен това притежаваха дара на телепатията (явление, далеч по-рядко и трудно разбираемо от електричеството например), ала първите експедиции, изглежда, не са му обърнали внимание. Пришълците бяха дали на гдемиар генератор, космически кораб-автомат с програмиран маршрут, малко математика плюс някое и друго потупване по рамото… и ги бяха оставили да се оправят сами. Какво ли са правили дребните подземни човечета оттогава нататък?

Зададе този въпрос на Могиен.

Младият аристократ, който досега не беше виждал друг светилник освен насмолените факли и свещите, без всякакъв интерес погледна електрическата крушка над главата си.

— Те винаги са били някакви майстори — заяви той с присъщото си крайно високомерие.

— Ами напоследък да са направили нещо ново?

— Ние купуваме своите мечове от хората-къртици. Още по времето на прадядо ми тук е имало ковачи, обработващи стомана, а преди това не знам. Моят народ отдавна живее в близко съседство с людете от глината, като им позволява да копаят тунелите си чак до границите на нашите земи и им плаща за оръжието със сребро. Казват, че са богати, но обичаите ни забраняват да ги нападаме. Войните между расите са лошо нещо — ти самият го знаеш. Дори тогава, когато Дядо ми Дурхал тръгнал да търси съпругата си при тях, мислейки, че са я отвлекли, той не дръзнал да наруши вече възприетото и да ги накара да проговорят със сила. Хората-къртици не лъжат, ала и не казват истината, щом е възможно да го избягнат. Ние не ги обичаме и те не ни обичат. Навярно още помнят старото време, когато онзи обичай още не е съществувал. Едва ли някой ще ги нарече храбреци. Внезапно зад гърба им прогърмя глас:

— Склонете глава пред Владетелите на нощта! Мъжете мигновено се обърнаха. Роканон постави ръка върху дръжката на лазерния си пистолет, а Могиен се хвана за мечовете; но ученият веднага забеляза високоговорителя, монтиран във вдлъбнатата стена, и прошепна на русокосия: „Не им отвръщай!“

— Говорете, неканени гости, нахълтали в пещерите на Нощното царство!

Този гръмлив глас би трябвало да вдъхне ужас у двамата пътешественици, обаче Могиен стоеше, без да му мигне окото. Само едната му извита вежда се повдигна с лениво недоумение. Той погледна към спътника си.

— Сега, след като три дни си се носил с ветровете, започваш ли да усещаш удоволствието от полета, повелителю Роканон?

— Говорете и ще ви чуят!

— Да, почувствах го. А шареният ветрогон лети леко като западния вятър през лятото — отвърна етнографът, служейки си с един комплимент, който беше запомнил от трапезата в Голямата зала на Халан.

— Той има прекрасно родословие…

— Хайде говорете! Слушат ви! Чужденците продължиха да обсъждат потеклото на животното, а в това време стената бълваше огън и жупел над главите им. Най-сетне се появиха две човечета и изрекоха безстрастно:

— Да вървим.

Поведоха ги през нов лабиринт от тунели към изящна малка мотриса. Тя наподобяваше многократно увеличена електрическа играчка, но действаше и ги понесе с шеметна скорост през глинените коридори, които след няколко мили останаха зад гърба им и на тяхно място се ширнаха варовикови пещери. Влакчето спря пред входа на ярко осветена зала, в дъното на която върху ниска платформа бяха застанали три джуджета. В първия миг, за срам на Роканон като етнограф, всичките му се сториха съвсем еднакви: както са китайците за европееца или руснаците — за жителите на Центавър… После лицето на човечето в средата сякаш започна да добива индивидуалност. То беше бледо и набръчкано, обаче излъчваше някаква вътрешна сила под железния обръч върху косите си.

— Какво дири Звездният повелител в пещерите на Могъщите?

Официалният и скован общ език бе точно онова, от което имаше нужда Роканон, за да отговори по подобаващ начин:

— Надявах се един ден да дойда като гост в тези места, да се запозная с обичаите на Нощните владетели и да видя сам сътворените от тях чудеса. И все още се надявам. Ала горе стават лоши работи и нуждата ме тласна при вас сега. Аз съм служител на Съюза на Всички светове. Моля ви да ме отведете при звездния кораб, даден ви от нашия Съюз в знак на доверие.

Изражението им не се промени. Благодарение на платформата техният ръст бе еднакъв с тоя на Роканон, който се вглеждаше с интерес в широките им лица без възраст, с очи, студени и безизразни като камъни. Сцената напомняше нечий нелеп сън, когато застаналият отляво произнесе на галактически жаргон:

— Няма кораб.

— Напротив, има!

Настъпи тишина, после джуджето повтори все така безстрастно:

— Не, няма кораб.

— Говорете на общия език. Аз ви моля за помощ. На планетата са кацнали врагове на Съюза. Ако им позволите да останат, този свят вече не ще бъде ваш.

— Няма кораб — за трети път изрече гдемът вляво.

Двамата му съплеменници стояха като сталагмити.

— Значи да кажа на другите Звездни повелители, че людете от глината са излъгали доверието им и не са достойни да се сражават в Бъдещата война?

Мълчание.

— Доверието или е взаимно, или липсва — произнесе най-накрая на общия диалект дребосъкът с железния обръч.

— Ако не ви вярвах, щях ли да търся помощ от вас? Тогава изпълнете поне тази моя молба: изпратете кораба със съобщение за Кергелен. Не е нужно някой да лети на него и да загуби осем години — той ще стигне сам.

Отново настъпи тишина.

— Няма никакъв кораб — проскърца най-сетне джуджето отляво.

— Да вървим. Господарю на Халан — каза Роканон и се обърна с гръб към хората-къртици.

— Ония, които предават Звездните повелители -заяви Могиен високомерно, като натьртваше всяка дума, — изменят на още по-старинни обичаи. Едно време вие сте правили нашите мечове, люде от глината. Те и досега не са ръждясали.

След това той закрачи редом с Роканон, следвайки сивите си късокраки гидове, които мълчаливо ги поведоха обратно към железницата, после през лабиринта от влажни, ослепително осветени тунели, докато накрая двамата се озоваха пак на дневна светлина.

Щом прелетяха с ветрогоните си няколко мили в западна посока извън пределите на гдемиар, те кацнаха на брега на някаква река сред гората, за да се посъветват.

Могиен не можеше да се отърве от мисълта, че е излъгал очакванията на своя гост. Не беше свикнал някой да му бъде спънка, когато е решил да се покаже щедър и великодушен, и самообладанието му бе поставено на сериозно изпитание.

— Пещерни червеи! — избухна аристократът. -Страхливи дървеници! Никога не казват какво точно са направили или искат да направят. Всички дребосъци са такива, дори и фийа. Само че на фийа може да се вярва. Мислиш ли, че хората-къртици са дали кораба на неприятеля?

— Откъде да знам…

— В едно съм сигурен: те не биха го отстъпили никому, без да измъкнат двойна цена. Вещи, вещи -нищо друго не ги интересува, просто им дай да трупат вещи! Какво ли искаше да рече онзи старият, когато разправяше, че доверието трябва да бъде взаимно?

Роканон поклати глава.

— Според мен смисълът беше, че неговият народ се смята предаден от Съюза. Отначало ги насърчаваме, започваме да им помагаме, после ги изоставяме за цели четирийсет и пет години, прекъсваме отношенията с тях и преставаме да ги каним при себе си — с други думи, да се оправят, както могат. И това е мое дело, макар те да не го знаят. Е, защо тогава да ми вършат услуга? Съмнявам се, че вече са установили връзка с неприятеля. Но даже и да са направили сделката с кораба, нищо не се променя. Врагът ще има от него толкова полза, колкото и аз.

Ученият стоеше с приведени рамене над искрящата река и се вглеждаше във водата.

— Роканон! — Могиен за първи път се обърна към пришълеца само по име, сякаш беше от собствения му народ. — Недалеч от тази гора живеят братовчедите ми от непристъпния замък Киодор. Те притежават трийсет воини ангиар и три села с недорасли. Ето кой ще ни помогне да накажем къртиците за тяхната дързост…

— Не! — отсече етнографът. — Да държат под око людете от глината — така става; врагът може да ги подкупи. Но не искам на съвестта ми да тежи нарушаването на обичаите, та дори и война. Просто е безсмислено. Във времена като тези съдбата на един отделен човек е без значение, друже.

— Ако това няма значение — вдигна смуглото си лице благородникът, — тогава кое е важно?

— Повелители мои — прекъсна ги стройният млад слуга Яхан, — там зад дърветата се крие някой.

И младежът показа към отсрещния бряг, където сред тъмните ели се мяркаше пъстро петно.

— Ами че това са фийа! — възкликна Могиен. — Погледни животните.

Четирите огромни крилати звяра бяха наострили уши и гледаха в същата посока.

— Аз, Господарят на Халан, ще дойда при фийа по пътеката на приятелството! — звънна гласът му над широката плитка река, шумна и игрива.

Не след дълго отвъд нея — там, където под дърветата сянката и светлината се смесваха, се появи малък силует. От слънчевите зайчета, подскачащи върху него, той ту просветваше, ту гаснеше и оставяше впечатлението, че танцува. Докато фигурката се приближаваше насам, Роканон имаше чувството, че тя се движи по повърхността на водата: така свободно прекосяваше фианът веселата, окъпана от лъчи река. Ивичестият ветрогон стана и се запъти към брега, стъпвайки меко и безшумно с едрите си, леки като перушина лапи. Когато човечето излезе на сушата, грамадното животно наведе глава, а дребосъкът го почеса зад пухкавите шарени уши. После се насочи към хората.

— Приветствам те, Могиен, Господарю на Халан, Златокос меченосецо!

Гласът беше тъпичък и нежен сякаш на малко дете, такава беше и дребната крехка фигурка, но лицето не бе детско.

За миг двете светли, огромни, удивителни очи се спряха върху Роканон.

— Привет и на тебе, Звездни повелителю, гостуващ на Халан, Страннико!

— Фийа знаят всички имена и новости — каза Могиен с усмивка; ала ситното човече не се усмихна в отговор. Дори и етнографът, който за кратко бе посетил едно от селата им с изследователската група, беше поразен.

— О, Звездни пришълецо — произнесе нежният треперещ гласец, — кой лети на крилатите кораби и убива?

— Убива?! Кого — твоите съплеменници ли?

— Цялото ми село — въздъхна джуджето. — Аз пасях стадото из хълмовете. Чух в главата си как моите хора викат за помощ и тръгнах нататък, а горките горяха в пламъци и пищяха. Наблизо заварих два кораба с крила, които се въртяха. Те плюеха огън. Сега съм сам и трябва да говоря на глас. Там, където долавях в ума си мислите на своите близки, днес има само пепел и безмълвие. Защо стана така, господари мои?

Той гледаше ту Роканон, ту Могиен, но и двамата мълчаха. Фианът се преви, сякаш бе смъртно ранен, сгърчи се на земята и скри лице.

Халанецът стоеше над него, разтреперан от гняв, с ръце върху дръжките на мечовете.

— Заклевам се да отмъстя на звездните чужденци, причинили зло на малкия народ! Как е възможно, Роканон?! Фийа нямат оръжие, нямат богатства, нямат врагове! Погледни го; всичките му хора са мъртви -онези, с които общуваше без слова, неговите близки. Никой фиан не може да живее сам. Без тях той ще умре. За какво са унищожили рода му?

— За да покажат силата си — дрезгаво изрече ученият. — Да го вземем с нас в Халан, Могиен.

Едрият рус господар коленичи до свитата фигурка.

— Приятелю на хората, ела с мене. Аз не умея да разговарям с тебе с мисли както твоите съплеменници, но и думите, дето се произнасят на глас, невинаги са просто празен звук.

Те възседнаха мълчаливо животните (човечето яздеше като дете на високото седло пред Могиен) и четирите ветрогона се издигнаха във въздуха. Южният вятър, примесен с дъждовни капки, духаше в гърба им, улеснявайки техния полет. Късно на следващия ден Роканон съзря между размаханите крила на грифона мраморното стълбище, изкачващо обраслия с гора склон, Моста над бездната, съединил двата зелени края на пропастта, и кулите на Халан, открояващи се сред заревото на бавния залез.

В двора веднага ги наобиколиха светлокоси благородници и тъмнокоси слуги, които побързаха да им съобщят новините. Реохан, най-близкият до тях замък в източна посока, беше опожарен, а хората му — избити. И този път нападателите дошли с два хеликоптера: няколко души, въоръжени с лазерни пистолети. Воините и селяните от Реохан били унищожени още преди да си извадят мечовете. Сега жителите на Халан едва сдържаха своя гняв. Когато видяха човечето, яздещо пред младия им господар, и чуха историята му, към това чувство се прибави и някакъв благоговеен ужас. Мнозина, прекарали живота си в тази най-северна крепост на ангиар, никога не бяха зървали фийа, но добре ги познаваха от сказанията и помнеха древната забрана, която ги пазеше. Покушението над една от собствените им твърдини, колкото и кърваво да бе, напълно се вписваше в представите им за света (нали бяха воини?), ала изтребването на джуджетата беше светотатство за тях. Яростта и възмущението от такова потъпкване на старинния обичай бяха безгранични.

Късно вечерта от стаята си в кулата Роканон долови шум откъм Голямата зала, където се бяха събрали всички халански благородници. Клетвите им да унищожат врага и целия му презрян род се изливаха в поток от метафори и ураган от хиперболи — ангиар бяха ненадминати самохвалковци, отмъстителни, самонадеяни, упорити и невежи. В диалектите им нямаше първо лице на глагола „не мога“. В техните легенди се говореше за герои, но не и за богове.

Изведнъж нечий глас, прозвучал съвсем наблизо, заглуши далечния тътен откъм Голямата зала. От изненада ръката на Роканон трепна върху бутона за настройка. Най-сетне бе уловил честотата на неприятеля! Някакъв непознат тембър гърмеше на неизвестен език. Щеше да бъде прекалено добър късмет, ако врагът използва галактическия жаргон — на планетите от Съюза се употребяваха стотици хиляди наречия, без да се смятат отчасти проучените светове като Фомалхаут II и още неизследваните. Гласът започна да изброява поредица от числа; разбираше ги, понеже звучаха на езика на цивилизацията от съзвездието Кит, надарена с изключителни математически способности. Постиженията й в тази област бяха намерили широко разпространение сред всички съюзни планети, а оттам бе тръгнало и използването на нейните цифри. Етнографът слушаше напрегнато, но успяваше да долови само аритметическите символи.

Ето че гласът изчезна така внезапно, както се беше появил. След него остана единствено пращенето на статичното електричество.

Роканон хвърли поглед към далечния край на стаята където върху пода до прозореца седеше с кръстосани крака малкият им спътник от народа фийа.

— Това бе врагът, Кио.

Лицето на дребосъка не изразяваше нищо.

— Хей, Кио! — продължи Роканон (ангиар се обръщаха към тях с названието на селото, в което живееха: никой не можеше да каже дали фийа изобщо притежават лични имена). — Ами ако се напрегнеш, би ли успял да доловиш мислите на врага?

— Не, повелителю — смирено се отзова човечето.

— А можеш ли да чуеш хората от твоята раса, които са в други села?

— Донякъде. Ако съжителствах с тях, тогава може би… Понякога ние наистина отиваме да живеем в друго село. Говори се даже, че в древността нашето племе и гдемиар са общували помежду си като един народ, ала това е било много отдавна. Разправят още…

Тук Кио замълча.

— Твоите хора и людете от глината действително имат общ произход, макар сега пътищата ви да са разделени. Какво искаше да кажеш преди малко, Кио?

— Разправят, че някога в планините на юг, където цялата природа е сива, обитавали онези, които умеели да говорят наум с всички живи твари. Те, Старите, Най-древните, можели да чуват всякакви мисли… Но ние сме слезли от високото, за да се установим в долините и пещерите, и сме загубили спомена за оня труден живот.

Роканон се концентрира. На юг от Халан чак до морето липсваха планини. Той се надигна да вземе своя „Наръчник за Галактически район 8“, където имаше карти, ала в този миг го спря радиостанцията. Апаратът продължаваше да пращи на същата честота.

Разнесе се глас — много по-слаб, отдалечен, засилващ се или утихващ, заглушаван от смущенията, Сега обаче бе преминал на галактическия език:

— Номер шест, обадете се! Номер шест, обадете се! Говори Фойер. Обадете се. Номер шест!

След безкрайни повторения и паузи гласът продължи:

— Тук Петък… Не, тук е Петък… Говори Фойер. Чувате ли ме. Номер шест? Свръхсветлинните кораби пристигат утре и ми трябва пълен доклад за обшивките „седем-пет“ плюс мрежите. Оставете на Източния отряд плановете за всяване на ужас. Разбрахте ли ме, Номер шест? Утре ще се свържем с Базата по ансибъла. Искам незабавно информацията за обшивките. Модел „седем-пет“. Не е нужно…

Тембърът се изгуби в бъркотията от космически шумове, а когато се появи отново, можеха да се доловят само отделни думи и откъслечни фрази. В продължение на десет минути се чуваше единствено това — смущения, паузи, случайни думички, — после в тази суматоха изведнъж се вряза някой по-близък, който бързо говореше нещо на същия непознат език, прозвучал по-рано. Съобщението сякаш нямаше край. Неподвижен, с ръка върху наръчника, ученият бе застинал и слушаше. Не мърдаше и Кио, седнал в сянката в другия край на стаята. Гласът изреди две двойки числа, като скоро ги повтори. Роканон пак долови познатия му термин за градуси. Той чевръсто отвори бележника си и записа цифрите. Без да престава да слуша, намери в справочника картата на Фомалхаут II.

Записаните от него числа бяха 28° 28’ — 121° 40’. Ами ако това бяха пространствени координати?… Етнографът постоя замислен над шарената карта, докосвайки дваж-триж с връхчето на молива си някаква точка в открито море. Сетне проследи варианта 121 градуса западна дължина и 28 градуса северна ширина. Сега моливът сочеше (откъм южната й страна) подножието на планинска верига, пресичаща приблизително по средата Югозападния континент. Роканон мълчаливо се вглеждаше в географското пособие. Предавателят не издаваше звук.

— Звездни повелителю…

— Мисля, че вече знам къде са. Може би знам… И имат апарат за мигновена връзка. — Той вдигна глава и се взря в Кио с невиждащ поглед, после отново насочи вниманието си към картата. — Е, стига наистина да са там… Само да успея да се добера до тях и да разстроя плановете им! Ако можех да изпратя поне едно съобщение по тяхната радиостанция до Съюза. Ако можех…

Картата на Югозападния материк бе изработена с помощта на въздушни снимки и от вътрешната страна на бреговата линия липсваха обекти освен планините и по-големите реки. Оставаха стотици километри неизвестност, огромни бели петна. И целта, за която човек само да гадае…

— Не, не мога да стоя със скръстени ръце! — заяви Роканон.

Пак изправи глава, за да срещне отново ясния, неразбиращ поглед на малкия фиан. Стана и закрачи напред-назад по застлания с каменни плочи под. Радиостанцията пращеше и съскаше.

Имаше едно-единствено преимущество: врагът не подозираше за съществуването му, нито го очакваше. Пришълците смятаха, че планетата е изцяло в техни ръце. Но с това предимствата му се изчерпваха.

— Добре ще е да използвам срещу нападателите собственото им оръжие! — каза той. — Какво пък, ще се опитам да ги открия — някъде на юг… Моите хора също бяха избити от тях, Кио, не само твоите. И двамата сме самотни и говорим на чужд език. Много ще се радвам, ако дойдеш с мене.

Ученият не знаеше кое го накара да изрече тези думи.

Сянка от усмивка пробягна по лицето на човечето. То вдигна високо ръце. Пламъчетата на стенните светилници се наклониха, заподскачаха, промениха формата си.

— Предсказанието гласи, че Странникът ще си избере спътници — промълви Кио. — За известно време.

— Странникът ли? — повтори Роканон, но този път не получи отговор.