Урсула Ле Гуин
Светът на Роканон (5)

IV

Морето се стелеше под дъждовната пелена към забуления в мъгла хоризонт. Светът бе изгубил багрите си. Два ветрогона с вързани криле, приковани към кърмата, жално виеха, а откъм втората лодка се отзоваваше също такъв печален вой и се носеше над вълните през сивото було.

Пътниците бяха прекарали много дни в Толен -чакаха да заздравее раната на Роканон и черният му звяр отново да полети. Но макар обстоятелствата да налагаха това забавяне, истината беше, че Могиен съвсем не изгаря от желание да премине водната преграда. Той бродеше сам из оловните пясъци сред лагуните в подножието на замъка и може би се бореше със същото предчувствие, което бе споходило майка му Халдре. Веднъж сподели с етнографа, че от шума и вида на морето сърцето му се свива.

Щом най-сетне черният ветрогон беше напълно излекуван, Могиен изведнъж реши, че трябва да го върне в Халан под грижите на Биен, като по този начин избави ценното създание от опасностите, които ги очакваха. С Роканон се споразумяха да оставят и двете товарни добичета плюс по-голямата част от багажа си под надзора на стария господар на Толен и племенниците му. Те продължаваха да се лутат наоколо, опитвайки се да закърпят някак своя замък, превърнал се в свърталище на куп ветрове. Ето защо сега в двете лодки с драконови глави на носа, порещи мъглата, имаше само шестима пътници и пет животни — всичките мокри и повечето готови да се жалват от съдбата си.

Двама мрачни толенски рибари управляваха возилото на учения. Яхан се мъчеше да успокои окованите ветрогони с дълъг монотонен речитатив, който оплакваше някакъв отдавна умрял владетел. Роканон и Кио, загърнати в плащовете си и с нахлупени качулки, седяха на кърмата.

— Приятелю, ти веднъж спомена нещо за планините на юг…

— Да — кимна човечето и погледна на север, където брегът на Ангиен се беше изгубил в мъглата.

— Какво знаеш за хората, които живеят там, във Фиерн?

От наръчника тук нямаше особена полза — та нали именно тази празнина целеше да запълни неговата експедиция? Съставителите твърдяха, че на планетата съществуват Пет разумни раси, но бяха описали едва три: ангиар/олгиор, фийа и гдемиар, и накрая още един нехуманоиден народ, обитаващ огромния Източен континент от другата страна на света. Бележките на географите, отнасящи се до Югозападния материк, се основаваха само върху слухове: „Недоказани сведения за вид IV (?) — едри хуманоиди, населили според мълвата големи градове. Непотвърдена информация за вид V (?) — крилати двуутробни.“ От всичко това имаше толкова полза, колкото и от Кио. Той, изглежда, смяташе, че Роканон предварително знае отговорите на собствените си въпроси. Сега му отвърна като ученик пред черната дъска:

— Във Фиерн живеят древните, нали така? Звездният повелител трябваше да се задоволи с този отговор и с гледката на мъглата, скриваща тайнствената земя на юг. В същото време вързаните животни виеха, а ледените дъждовни капки се стичаха във врата му.

Веднъж при плаването му се стори, че дочува далечния шум на хеликоптер над главата си, и се зарадва, че изпаренията ги потулват. Сетне сви рамене. Защо да се крият? Армия, която използва планетата като база за водене на междузвездна война, едва ли би се почувствала застрашена при вида на десетимата мъже и петте им гигантски домашни твари в двете подхвърляни от вълните разнебитени лодки…

Притиснати между дъжда и морето, те плаваха, плаваха… Мракът се надигна досущ като мъгла над водата. После дългата студена нощ отстъпи пред сивата светлина на утрото и отново даде път на лошото време. Начумерените толенски рибари — по двама във всеки съд — изведнъж бяха обхванати от тревога и с ръце на кормилото напрегнато започнаха да се взират напред. Над главите им през разкъсаните валма на изпаренията внезапно изникна стръмна скала. Докато я заобикаляха, покрай платната надвиснаха каменни грамади и ниски, изкривени от вятъра дървета.

Яхан размени няколко приказки с по-възрастния рибар и обясни на Роканон:

— Недалеч оттук се намира устието на голяма река. Някъде на брега й има място, където можем да слезем — единственото в цялата околност.

Още неизрекъл тези думи, и надвисналите скали изведнъж изчезнаха в мъглата, чиито плътни кълба обгърнаха лодката. Силно течение блъсна кила, дъските заскърцаха. Озъбената драконова глава на носа заподскача и се завъртя. Въздухът беше непрогледно бял; мътната червеникава вода кипеше и се пенеше. Моряците от двата екипажа възбудено си подвикваха.

— Реката е излязла от бреговете — каза Яхан. -Опитват се да обърнат назад… Дръж се по-здраво!

Роканон едва успя да се пресегне и да хване Кио за ръката, когато возилото им рязко изви, залюля се като празна черупка и се замята в някакъв лудешки танц, блъскано от кръстосващите се течения. Рибарите с всичка сила се мъчеха да го укротят; бялото було скриваше повърхността, а пък ветрогоните пробваха да освободят крилата си, виейки от ужас.

Драконовата глава спря да подскача, понесла се плавно напред, но внезапен порив на вятъра, примесен с мъгла, събори мачтата и само дето не обърна лодката. Платното с плясък се стовари във водата. В миг то сякаш прилепна към нея, а паянтовият съд легна на единия си борд. Бърза червена вълна безшумно заля палубата и докосна лицето на Роканон, нахлу в устата му, заслепи очите му. Той се хвана за първото, което му попадна, опитвайки се отчаяно да си поеме дъх. Оказа се, че отново държи ръката на Кио и двамата се борят с подивялото море, топло като кръв. Стихията ги подмяташе, въртеше ги подобно сламки и ги отнасяше все по-далеч от преобърнатата дъсчена грамада. Ученият закрещя за помощ, ала гласът му потъна в безмълвната пустота на мъглата. Дали имаше наблизо бряг и къде, на какво разстояние? Заплува към смътно очертания силует на лодката, а фианът се беше вкопчил в тялото му.

— Роканон!

От белия хаос изникна озъбената в усмивка драконова глава на втория им съд. Само след миг Могиен вече бе скочил долу и докато се бореше с течението, успя да тикне в ръцете на етнографа въжето, което държеше, и да го омотае около гърдите на Кио. Роканон виждаше ясно лицето му, високите дъги на веждите, потъмнялата от водата златна коса. Ето че другарите им ги издърпаха на борда. Халанският благородник остана последен.

Веднага след това измъкнаха Яхан и единия толенски рибар. Другият моряк и двата ветрогона, захлупени от преобърнатия кил, се бяха удавили.

В същото време пътешествениците стигнаха средата на залива, където теченията и ветровете откъм устието на реката бяха по-слаби. Препълнената с притихнали, мокри до кости мъже лодка се люлееше върху червените вълни, обгърната от плътната вата на мъглата.

— Хей, Роканон, та ти въобще не си мокър! Как така?

Звездният повелител, който още не бе дошъл на себе си от преживяното, огледа с недоумение своите подгизнали дрехи. Треперещ от хлад, Кио отговори усмихнато вместо него:

— Странникът има две кожи.

Едва тогава той разбра и показа на Могиен втората си „кожа“ — херметичния костюм. Облече го предната вечер, за да се пази от студа и влагата, оставяйки открити само главата и ръцете си. Да, защитният костюм беше тук, оцеля и „Окото на морето“, скрито на гърдите му, но радиостанцията, картите, пистолетът и всичко онова, което го свързваше с неговия свят, бе изгубено.

— Яхан, побързай. Ти се връщаш в Халан. Слугата и господарят стояха лице в лице на чуждия северен бряг, обгърнат от мъглата, а в нозете им се пенеше и съскаше прибоят. Яхан мълчеше.

Сега бяха шестима, крилатите зверове — само три. Кио можеше да язди с някой от прислужниците, Роканон също, обаче Могиен бе прекалено тежък, за да качи при себе си друг човек на по-голямо разстояние. Трябваше да се щадят животните, затуй се налагаше единият от недораслите да се върне с лодката в Толен. Аристократът реши това да бъде най-младият сред свитата му.

— Не те пращам у дома за нещо, което не си свършил както следва, момче. Хайде, върви — рибарите те чакат.

Младежът не помръдна. Зад него тримата моряци тъпчеха огъня, край който пътниците току-що се бяха нахранили. Бледи искрици излитаха нагоре и бързо гаснеха в мъглата.

— Господарю Могиен — прошепна недораслият, -изпрати вкъщи Йот! Моля те.

Очите на наследника потъмняха. Той сложи ръка върху дръжката на меча си.

— Тръгвай, Яхан!

— Няма да тръгна, господарю!

Измъкнатият от ножницата бляскав меч изсвистя и слугата с вик на отчаяние отстъпи крачка назад, обърна се и побягна в мъглата.

— Почакайте го мъничко — нареди Могиен на рибарите; лицето му не изразяваше никакви чувства. -После заминавайте. Ние също ще си хващаме пътя. Малки приятелю — кимна той към Кио, — искаш ли да яздиш ветрогона ми, докато още не сме излетели?

Фианът се беше свил и зъзнеше край изстиналия огън; откакто слязоха на брега на Фиерн, не бе хапнал залък, нито промълвил дума. Халанецьт го качи в седлото на сивия звяр и поведе животното нагоре по склона, далеч от морето. Роканон ги последва, като често се обръщаше, търсейки с поглед Яхан, сетне отново се взираше в крачещия пред него мъж. Странно създание бе приятелят му:, само преди миг готов в хладната си ярост да убие човек, а сега разговаряше сърдечно с друго човешко същество. Надменен и предан, безмилостен и добър — дори в непоследователността си Могиен бе великолепен.

От рибарите бяха научили, че на изток от заливчето, в което пуснаха котва, има селище, и се насочиха нататък, все така похлупени под купола на мъртвобледата мъгла. Можеха да се вдигнат с ветрогоните над непроницаемото й покривало, но животните, омаломощени и унили от двата дни затворничество на лодката, не искаха да летят. Могиен, Йот и Рахо ги водеха за юздите, докато Роканон вървеше отзад и продължаваше да се озърта крадешком за Яхан — бе се привързал към младежа. Още беше облечен в защитния си костюм, за да го пази от студа; не си сложи единствено качулката, която прилепваше плътно към главата и го правеше неуязвим. Независимо от това той усещаше безпокойство, крачейки по този чужд бряг в непрогледната мъгла, и през цялото време се оглеждаше за някаква пръчка или подходящо дърво.

Най-после сред браздите, оставени от влачещите се криле на ветрогоните, между дългите ленти на водораслите и засъхналите езерца морска сол съзря онова, дето търсеше — дълъг бял клон, явно изхвърлен от вълните. Измъкна го от пясъка и се почувства по-уверен, сдобил се с оръжие. Но забавянето го беше оставило далеч зад спътниците му. Ученият забърза да ги догони. Внезапно от дясната му страна изникна нечия фигура. Роканон веднага разбра, че мъжът е непознат, и вдигна тоягата, ала някой го сграбчи изотзад и го повали по гръб на брега. Затиснаха му устата с нещо, което имаше вкуса на мокра кожа. Понечи да се освободи, обаче върху черепа му се стовари тежък юмрук. Всичко потъна в мрак.

Когато започна да идва на себе си, бавно и болезнено, все още лежеше проснат на пясъка. Над него се извисяваха два огромни неясни силуета. Непознатите ожесточено спореха на диалекта на недораслите, от който Роканон долавяше само отделни фрази.

— Да го оставим тук — каза единият.

— Дай направо да го убием — гласеше горе-долу отговорът на другия.

При тези думи пришълецът се извъртя настрани, нахлузи върху главата си качулката на защитния костюм и я закопча херметически. По-близкият от великаните се наведе да го погледне и той видя, че до него стои обикновен олгиорски селянин, но много едър и омотан в кожи.

— Да го отведем при Згама, може пък да му потрябва — предложи първият.

Двамата поспориха още минута, после го изправиха с рязко дръпване за ръцете и го помъкнаха след себе си. Роканон трябваше да подтичва, за да не падне, Опита някак да се изтръгне, ала му се виеше свят и мозъкът му бе като обвит в мъгла. Смътно долавяше какво става наоколо — забеляза как притъмнява, чу гласове, мярнаха му се ограда от колове, глина и преплетена тръстика със закрепен за нея пламтящ факел. След това: таван, пак гласове, мрак. Накрая се свести с лице към каменния под и обърна глава,

На няколко крачки в огромно огнище пламтеше буен огън. Боси нозе и дрипави непоръбени наметки, увиснали над тях, се изпречиха пред погледа на Роканон. Привдигна се малко и зърна нечие брадато лице. Мъжът бе от недораслите — бледолик, чернокос, обрасъл до очите, омотан в кожи на зелени и черни ивици. Носеше четвъртита кожена шапка.

— Ти какъв си? — дрезгаво изръмжа той, блещейки се свирепо към своя пленник.

— Аз… аз моля за гостоприемството на този дом -промълви етнографът и с мъка застана на колене. В същия миг не беше способен да стори нищо повече.

— Ти вече се запозна с него — подметна брадатият, докато Роканон опипваше цицината на тила си. -Нима ти е малко?

Мръсните крака и окъсаните кожи наоколо му се раздвижиха, тъмните зеници засвяткаха развеселено, върху бледите лица цъфнаха подигравателни усмивки.

Звездният повелител напрегна всичките си сили, за да се изправи напълно. Остана така, безмълвен и неподвижен, докато виенето на свят изчезна, а пронизващата болка в черепа му започна да отслабва. Тогава вдигна глава и погледна право в блестящите черни очи на брадатия.

— Ти си Згама! — изрече той.

Онзи ужасен отстъпи крачка назад. Роканон, който неведнъж беше изпадал в трудни положения на други планети, опита да се възползва от предимството си.

— Аз съм Олхор, Странникът. Дойдох от север през морето, от земите зад слънцето. Идвам с мир и ще си ида с мир. Пътят ми води на юг, край дома на Згама. Нека никой не се опитва да ме спре!

— О-о-о! — изтръгна се от всички гърла. Роканон продължаваше да гледа втренчено домакина.

— Тук аз съм господарят! — изръмжа огромният мъж, но гласът му бе дрезгав и неубедителен. — Сигурен съм, че никой не може да подмине моя дом!

Олхор мълчеше и не откъсваше очите си от неговите.

Згама разбра, че губи двубоя с поглед: хората му все така изумено се блещеха в пленника.

— Какво си ме зяпнал? — изрева той.

Роканон сякаш не го чуваше. Схвана, че има насреща си човек, който никога няма да се признае за победен, ала вече бе късно да променя своята тактика.

— Стига си зяпал! — още по-диво изрева Згама, измъкна меча си изпод кожената наметка и го размаха, стоварвайки го с всичка сила върху чужденеца.

От този удар главата му би трябвало да отхвърчи. Тя обаче си остана на мястото. Роканон се олюля, но оръжието отскочи от него като от камък.

— О-о-о! — разнесе се отново изумен шепот.

Непознатият продължаваше да стои изправен и неподвижен, а очите му пронизваха Згама.

Брадатият започваше да се колебае; още малко и щеше да остави пленника да си тръгне жив и невредим. Ала вроденият инат на людете от неговата порода взе връх над объркването и страха.

— Хванете го! Дръжте го за ръцете! — изкрещя той, обаче никой от хората му не помръдна.

Згама сграбчи Роканон за раменете и го завъртя. Сега и другите добиха смелост да се намесят. Пришълецът не се съпротивяваше. Защитният костюм го пазеше надеждно от всякакви „лоши“ вещества, високи и ниски температури, радиоактивност; сътресения и удари с умерена сила (от меч или куршум например) изобщо не биха му причинили вреда. Но костюмът не бе в състояние да го застрахова срещу желязната хватка на десетина-петнайсет яки мъже.

— Нито един човек не може да подмине дома на Згама, Владетеля на Дългия залив! — брадатият отприщи гнева си, когато Роканон беше здраво овързан.

— Ти си шпионин на жълтоглавците от Ангиен. Знам ви аз вас! Промъкваш се насам и говориш на ангиарски, пъчиш се с магиите и хитрините си, а след тебе от север ще довтасат лодките с драконовите муцуни! Да, ама не и тук! Аз съм господарят на онези, които нямат господар. Нека само дойдат жълтоглавите със своите слуги подлизурковци — ние ще им покажем вкуса на бронза! Ти изпълзя от морето, за да се стоплиш край моя огън, нали така? Добре, аз ще те сгрея, шпионино. Ще те нагостя до насита с печено месо. Вържете го за оня стълб! По-бързо!

Това безогледно самохвалство въодушеви хората му. Те се втурнаха презглава да връзват пленника за един от диреците, крепящи над огнището грамаден шиш, и да трупат дърва в краката му.

После се възцари тишина. Зловещ и огромен в кожените си дрехи, Згама пристъпи напред, измъкна от огъня пламтяща главня и я размаха пред очите на пришълеца, преди да я поднесе към кладата. Дървата се разгоряха веднага. Само след миг дрехите на Роканон — кафявият плащ и халанската туника, лумнаха, а жълто-алените езици затанцуваха пред лицето му.

— О-о-о! — за кой ли път се изтръгна от гърлата на зрителите.

— Гледайте! — извика някой.

Пламъците се бяха укротили. Сега сред дима смътно се обрисуваше изправеният силует на Странника, който стоеше неподвижен и не отместваше поглед от мъчителя си, докато огнените струйки ближеха краката му. Върху голата му гръд, окачен на златна верижка, като широко отворено око сияеше голям скъпоценен камък.

— Педан, педан… — занареждаха жените и се изпокриха из тъмните ъгли. Ревът на Згама наруши заредената с ужас тишина:

— Той ще изгори! Трябва да изгори! Дехо, сложи още дърва там, шпионинът се пече прекалено бавно!

Брадатият вожд замъкна до огнището момчето, попаднало му пред очите, и го накара да допълни кладата.

— Дайте нещо за ядене! Ей, женоря, чувате ли! Виждаш ли колко сме гостоприемни, Олхор, как можем да похапваме?

Сетне грабна огромен къс месо от дървеното блюдо, което му поднесоха, застана пред Роканон и започна да разкъсва храната със зъби; върху брадата му се стичаше мазнина. Двама-трима мъже последваха примера на главатаря си, но останаха на почетно разстояние зад гърба му. Повечето предпочетоха да стоят по-далеч от огнището, ала по заповед на Згама трябваше също да се включат в пиршеството — да ядат, да пият и крещят. Някои младежи, насърчавани от подвикванията на групата, се осмеляваха от време на време да се приближат и да хвърлят една-две цепеници в кладата. Спокоен и безмълвен, пленникът все така стоеше сред пламъците, а по странната му блестяща кожа играеха червеникави отблясъци.

Най-после огънят и шумът стихнаха. Недораслите спяха, натръшкани върху пода, из ъглите или топлата пепел, увити в кожените си дрипи. Няколко мъже останаха да пазят с мечове на коленете и чаши в ръце.

Ученият затвори очи. С кръстосване на два пръста разпечата качулката на своя защитен костюм, пое дълбоко въздух. Дългата нощ преваляше и започваше бавно да се развиделява. В сивата утринна светлина от нахлуващата през процепите в стените мъгла изникна Згама. Подхлъзвайки се по мазния под и прескачайки хъркащите тела, той се приближи до Роканон и го загледа втренчено. Погледът на „шпионина“ беше все тъй спокоен и твърд, докато в очите на тъмничаря му се четеше безсилна злоба.

— Гори, гори! — изръмжа брадатият, преди да се отдалечи.

Някъде отвън долиташе глухото гукане на херило — тлъсти пернати, отглеждани за месо от олгиор; крилете им се подрязваха, за да не избягат. Тукашните животни вероятно биваха изкарвани на паша сред крайбрежните скали.

В къщата не беше останал почти никой, ако не се смятаха няколкото жени с малки деца. Те гледаха да стоят по-настрани от пленника дори когато дойде време да пекат кървавите късове за вечеря.

Близо трийсет часа Роканон бе изкарал прав, вързан за дирека; болката и жаждата започваха да го терзаят. Жаждата беше най-лоша от всичко. Можеше да изтрае дълго без храна, да стои прикован към стълба също не бе чак толкова мъчително, макар че вече започваше да му се вие свят от умора. Ала без вода не би издържал повече от ден, още един от тези безкрайни дни.

Усети се неспособен да предприеме нещо — каквото и да кажеше на Згама, просто би подсилил злобата на дивака и нито заплахи, нито обещания можеха да му помогнат.

Тая нощ, докато пламъците танцуваха пред очите му и зад тях трептеше брадатото, мрачно, бяло лице на вожда, пред мисления му взор застана друго лице, тъмно, обградено от златни коси: Могиен. Бе обикнал наследника не само като приятел, но донякъде и като син. Часовете се нижеха мудно, огънят все така лумтеше, а Роканон размишляваше за малкия Кио. У него имаше нещо детинско и в същото време непостижимо — с фиана го съединяваха непонятни и за самия учен връзки. Виждаше Яхан, възпяващ героите; Йот и Рахо, които се оплакваха или смееха, решейки с чесалото ширококрилите ветрогони; Халдре, която сваляше от шията си златната огърлица. Никакъв спомен от предишния му живот не го споходи, въпреки че бе живял дълго в разни светове, много беше научил, много и направил… Миналото се бе превърнало в пепел. Струваше му се, че е в Халан, във високата зала с гоблените, на които хора се сражават с великани, и Яхан поднася към устните му чаша вода.

— Пий, Звездни повелителю, пий.

И той пи.