Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rocannon’s World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски

 

Издание:

СВЕТЪТ НА РОКАНОН. 1998. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.34. Превод: от англ. Силвана МИЛАНОВА [Rocannon’s World / Ursula LE GUIN]. Печат: Балкан прес, София. Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 2 000 бр. Страници: 160. Цена: 2900.00 лв. ISBN: 954-570-039-4.


IX

Дъждът шумно тропаше по покрива. В стаята цареше полумрак, обаче се дишаше леко.

До леглото на Роканон стоеше жена, чието лице му се стори познато: гордо, тъмно лице, увенчано с корона от златни коси,

Искаше да й каже, че Могиен е мъртъв, но езикът не го слушаше. Видът на непознатата го озадачи безкрайно — сети се, че Халдре от Халан вече е беловласа старица, а пък единствената златокоса дама, която си спомняше, отдавна е мъртва. При това я бе видял само веднъж на планета, отстояща на осем светлинни години оттук. Тогава той все още беше човек на име Гаверал Роканон.

Опита се отново да заговори, ала тя сложи пръст върху устните си и изрече на общия език, завалвайки леко думите:

— Лежи си спокойно, повелителю. Жената остана до леглото и скоро пак подзе с нежния си глас:

— Това е замъкът Брейгна. Ти дойде заедно с още един мъж през снеговете, откъм високите планини. Беше на косъм от смъртта, пък и сега не си укрепнал достатъчно. Ще мине много време…

Да, време имаше и под музиката на дъжда часовете се нижеха неусетно и мирно.

На следващия ден, а може би и по-следващия, в стаята влезе Яхан. Представляваше измършавял, накуцващ момък, с белези от измръзване по лицето. Но в него бе настъпила и друга, по-трудно обяснима промяна — беше се появило някакво раболепие, някакво робско смирение. Докато си говореха, Роканон все се чувстваше неуютно и накрая попита:

— Да не би да се плашиш от мене, Яхан?

— Аз… ще се опитам да не се боя, господарю Олхор — отвърна недораслият със запъване.

Когато етнографът най-после бе в състояние да слезе в Залата за пиршества, по всички лица, обърнати към него, се четеше онзи благоговеен ужас, макар тия хора да бяха смели и умни. Златокоси, тъмнокожи, високи — същото онова древно племе, от което някога са се отделили ангиар, за да тръгнат на север през морето. Те бяха лиуар, Господарите на сушата, обитаващи от незапомнени времена земите в подножието на планината и хълмистите равнини далеч на юг.

Отначало той си помисли, че ги е стреснала външността му, толкова различна от тяхната — тъмната му коса и бялата кожа; ала такъв беше и Яхан, а от него не се бояха. Домакините се държаха с младежа, сякаш е благородник, и това слисваше и радваше безкрайно бившия халански слуга. Но към Роканон се отнасяха като към по-висш повелител, който няма равни.

Забеляза само едно изключение. Господарката Гание, снаха и наследница на стария владетел на замъка, беше вдовица едва от няколко месеца; златокосото й синче бе през цялото време с нея. Макар и срамежливо, детето не се плашеше от Странника. Напротив, нещо го теглеше към този възрастен мъж, когото неуморно обсипваше с въпроси за планините, за северните земи и морето. Роканон търпеливо му отговаряше. Майката, спокойна и ласкава като слънчевата светлина, слушаше внимателно разговора и понякога обръщаше с усмивка лице към чужденеца — онова лице, което той още в първия миг позна, без да го е виждал никога.

В края на краищата Олхор се реши да я попита как гледат на него в замъка Брейгна и тя отвърна откровено:

— Смятат, че си бог.

Жената употреби думата, която му беше направила впечатление още в селото на Толен — педан.

— Не съм бог — недоволен изрече той. Тя се засмя.

— Защо мислят така? — продължи Роканон. — Нима божествата на лиуар се явяват ей тъй, със сива коса и осакатени тела?

Лазерният лъч от хеликоптера го бе улучил в дясната китка и сега ръката почти не му служеше.

— А защо не? — По устните на Гание пробягна познатата му горда, ласкава усмивка. — Но причината е в това, че ти слезе от планината. Той се замисли и едва тогава схвана.

— Кажи ми, господарке Гание, чувала ли си… за стража на кладенеца?

Лицето й изведнъж стана мрачно.

— Знаем за този народ само от легендите. Много отдавна — от онова време са се сменили девет поколения владетели в Брейгна — Йолт Високия отишъл горе и се върнал оттам друг човек. Тогава хората проумели, че се е срещнал с тях, със Старците.

— Ами как разбрахте за мен?

— Ти бълнуваше и постоянно говореше за някаква цена, за получения дар и данъка, който си заплатил. Йолт също е трябвало да плати… Твоята цена е била дясната ти ръка, нали, повелителю Олхор? — неочаквано плахо попита тя.

— Не. Бих дал двете си ръце, за да запазя това, дето загубих.

Той стана и се приближи до прозореца. От кулата се разкриваше внушителна гледка — просторната равнина започваше в подножието на планината и се ширеше чак до далечното море. Около високия хълм, върху който бе разположен замъкът, се виеше река. Водите й се разливаха волно между по-ниските възвишения нататък, просветваха и се губеха към неясния хоризонт, където едва се различаваха села, ниви, кули на замъци — и после отново блясваше течно сребро сред бушуващите сини бури и тънките стрели на слънчевите лъчи.

— Това е най-прекрасното място, което съм виждал — промълви Роканон, мислейки за Могиен и за това, че той изобщо не може да зърне тази хубост.

— За мен то никога няма да бъде същото, каквото беше.

— Но защо, господарко Гание?

— Заради Чужденците!

— Разкажи ми за тях, моля ти се.

— Появиха се в края на миналата зима. Бяха много и летяха на големи въздушни лодки, а оръжията им опожаряваха всичко. Никой не знае от кои земи са дошли — в легендите не се споменава нищо за подобно племе. Днес цялата площ между река Виарн и морето е тяхна. Те избиха или прогониха от родните им места жителите на осем владения. Лиуар, сред хълмовете, сме затворници; не смеем дори да откараме стадата си долу, на старите пасища. Отначало се опитахме да воюваме с Чужденците. Мъжът ми Ганхинг беше убит от изпепеляващите им оръжия. — Погледът й се плъзна към обгорената, осакатена ръка на Роканон и тя замълча за миг. — Те… затриха го още по времето, когато снеговете почваха да се топят, и досега въобще не е отмъстено за него. Ние скланяме глава и стоим настрани от земите им, ние, Господарите на сушата! И никой от нас не е способен да им поиска сметка, да ги накара да платят за смъртта на Ганхинг!

В гнева си златокосата жена бе прекрасна. Роканон сякаш чуваше в гласа й фанфарите на далечния, изгубен навеки Халан.

— Ще платят, господарко Гание, ще платят с лихвите! Ти разбираш, че аз не съм бог, но сигурно не ме мислиш и за обикновен човек?

— Не, повелителю — отвърна тя. — Знам, че не си обикновен човек.

Занизаха се ден подир ден — тези дълги дни на топлата година… Белите склонове на хребета над Брейгна станаха сини; зърното в полята се наля, беше ожънато и засято, за да зрее отново. Един късен следобед ученият приседна до Яхан в двора. Сега там обяздваха два млади ветрогона.

— Аз продължавам на юг, друже мой. Ти ще останеш тук.

— Не, Олхор! Нека да дойда и аз…

Той спря на половин дума — може би си спомни оня мъглив бряг, където, жаден за приключения, отказа да се подчини на Могиен. Роканон се засмя:

— Сам ще се справя по-добре. Но при всички положения няма да ми трябва много време.

— Аз се заклех да ти служа, повелителю Олхор. Моля те, нека да дойда с тебе!

— Клетвите губят силата си, когато изчезнат имената. Ти прие да ми помагаш там, отвъд планината. В тази страна няма слуги, нито човек на име Роканон. Заръчвам ти като на приятел, Яхан, не говори повече за това с мен или с когото и да било, ами оседлай утре на разсъмване сивия ветрогон.

На сутринта, преди да изгрее слънцето, момъкът го чакаше в задния двор, хванал юздите на единствения оцелял грифон от Халан — пепелявия ивичест звяр. Той се появи в Брейгна няколко дни след тях, премръзнал и гладен. Сега животното бе гладко и лъскаво и кипеше от енергия. Шарената му опашка потупваше, а от гърлото му се изтръгваше диво ръмжене.

— Облякъл ли си втората кожа, повелителю? — шепнешком попита недораслият, докато затягаше ремъците към бедрата на Роканон. — Разправят, че Чужденците обстрелвали с огън всеки, който се приближи до техните земи.

— Облякъл съм я.

— Но нямаш меч…

— Да, наистина. Слушай, Яхан, ако не се прибера, отвори чантата, която е в стаята ми. Вътре ще намериш парче плат с… със знаци и рисунки на местността. Щом някога се появят моите хора, ще им го предадеш, нали? Там е и огърлицата. — Лицето му потъмня и той се извърна за миг. — Занеси я на господарката Гание… ако не си дойда, за да й я поднеса лично аз. Довиждане, момко. Пожелай ми късмет!

— Дано враговете ти умрат, без да оставят синове! — гневно, през сълзи изрече Яхан и пусна юздата.

Ветрогонът се стрелна към топлото белезникаво небе на ранната лятна утрин, загреба въздуха с мощен удар на крилете и понесен от северния вятър, се стопи над хълмовете. Слугата остана така, загледан след него. А от един прозорец високо в кулата на Брейгна се взираше в далечината нежна тъмнолика жена. Ездачът отдавна изчезна, слънцето беше изгряло, но тя стоеше и гледаше…

Странно се оказа това пътуване към места, които Олхор никога не бе виждал, ала си представяше много ясно благодарение на впечатленията, нахлуващи в съзнанието му заедно с чувствата и вълненията на стотици хора. Въпреки че не притежаваше вътрешно зрение, усещанията за допир, за пространство, време и движение бяха твърде силни. Часове наред, седнал вглъбен в стаята си, в продължение на три месеца Роканон бе изучавал тази информация и придоби точна представа (макар и лишена от зрителни образи и словесни формули) за всяка сграда или помещение в базата на противника. Всичко чуто и доловено вече се оформяше в отчетлива картина — той знаеше в подробности какво представлява самата база, как се влиза в нея и къде трябва да се търси онова, което му е необходимо.

Но след тия дълги, напрегнати тренировки му беше доста трудно да се въздържи и да не използва мисления си слух в близост до врага, да се самоизключи и се довери на сетивата и ума си. Срещата с хеликоптера трябваше да му послужи за предупреждение: тогава Роканон разбра, че на малки разстояния по-възприемчивите индивиди могат да усетят присъствието му, макар и чисто интуитивно. Също като рибар той бе притеглил с невидимо влакно пилота, който вероятно така и нямаше да проумее кое го е накарало да полети в тази посока и да стреля по непознатия мъж. Днес, когато му предстоеше да проникне сам в гигантската база, Олхор не изпитваше никакво желание да привлича вниманието върху себе си, понеже бе дошъл като крадец под прикритието на нощта.

Малко преди залез слънце той завърза ветрогона си в просеката на нисък хълм и сега, след като вървя няколко часа пеш, пред него изникнаха група постройки, от които го делеше обширна, пуста циментова равнина — ракетната площадка. Беше само една, обаче и тя рядко се използваше, защото всички нужни материали и човешки кадри бяха тук, на място. Пък и кой би помислил да води война с традиционните ракети, летящи със скоростта на светлината, щом най-близката цивилизована планета се намира на осем парсека?

Базата се оказа огромна — ужасяващо огромна, когато я видиш със своите очи, — но в повечето сгради бе настанен личният състав. Въстаниците вече бяха прехвърлили на Фомалхаут II почти цялата си армия. Докато Съюзът си губеше времето да претърсва и покорява родния им край, те залагаха на обстоятелството, че от Хейн едва ли ще се сетят да ги дирят точно тук, из тия безименни места. Та нали в галактиката имаше още хиляди различни светове? Роканон знаеше, че някои казарми отново са празни: неотдавна част от войската и техническият персонал бяха изпратени на друга планета, която бунтовниците са подчинили или привлекли за съмишленик. Щяха да минат близо десет години, преди този контингент да се върне. Да, метежниците от Фарадей бяха прекалено самоуверени — явно войната се развиваше в тяхна полза. За да нарушат сигурността и спокойствието на Вселенския съюз, им беше необходима просто добре засекретена база и шестте мощни оръжия, с които разполагаха.

Роканон бе избрал предварително периода, когато от всичките четири луни преди полунощ щеше да свети само дребният, уловен от хаоса астероид Хелики. Щом се приближи до редицата хангари, открояващи се като черен риф върху сивото циментово море, месечината вече се бе издигнала над хълмовете, но никой не го видя; не се долавяше и ничие присъствие. Нямаше нито огради, нито охрана. На стража стояха единствено машините, те непрестанно наблюдаваха космоса в радиус няколко светлинни години от Фомалхаут. В края на краищата с какво можеха да ги застрашат аборигените от тази малка безименна планета, които все още живееха в бронзовата ера?

Когато ученият излезе от сянката на хангарите, Хелики грееше с пълна сила. Докато се добере до целта си — шестте свръхсветлинни кораба, — луната бе изминала своя път наполовина и беше значително намаляла. Звездолетате бяха наредени един до друг като огромни абаносови яйца под едва различим в тъмното навес от камуфлажна мрежа. Пръснатите край тях групички дървета (оттук започваше Виарнската гора) приличаха на детски играчки върху фона им.

Сега се налагаше да използва вътрешния си слух, колкото и да бе рисковано. Той пак застана в сянка и започна мислено да опипва яйцевидните корпуси, стараейки се да проникне вътре и да огледа пространството наоколо. Още в Брейгна Роканон разбра, че във всеки от корабите денонощно има човек, готов да излети — най-вероятно към Фарадей — в случай на опасност.

За шестимата пилоти заплаха означаваше само това: ако някой се опита да превземе или разруши Центъра за управление, който се намираше на четири километра от хангарите, в източния край на базата. Тогава задачата им беше да изведат космолетите до безопасно място, използвайки собствената си система за контрол; всички кораби от този тип разполагаха с такава, независеща от външни фактори, уязвими компютри или енергийни източници. Но подобен полет бе равен на самоубийство — никое живо същество не би могло да оцелее при свръхсветлинна скорост. Всеки пилот тук беше не просто добре обучен математик, ами и фанатик, съгласен да пожертва живота си. Те бяха цветът на армията. Обаче и тия суперхора страдаха от скука, докато седяха и чакаха нищожния шанс да ги озари блясъкът на славата. Роканон усети, че в единия звездолет има двама души. Вниманието им бе погълнато от някаква разчертана плоскост, поставена между тях. Същият образ вече неведнъж беше посещавал съзнанието му предишните вечери и накрая той стигна до извода, че двамата мъже играят шах. В това време неговият мислен слух се опитваше да проникне във вътрешността на съседния кораб. Там нямаше никой.

Олхор прекоси бързо сивата циментова площадка, заобикаляйки дърветата, и се приближи до петия силует в редицата. Изкачи трапа и влезе през отворения люк. Интериорът по нищо не приличаше на познатите му космолети. Имаше ракетни хангари, пускови установки, множество компютри и реактори. Един зловещ чужд лабиринт, чиито коридори бяха толкова широки, че можеше да се вкара ракета с ядрена бойна глава, способна да унищожи цял град. Корабът не се движеше по пространствено-времевия континуум, а в конструкцията му липсваше всякаква видима логика. Преден и заден край не се забелязваха. Роканон не умееше да разчита езика на знаците, пък и нямаше кой да му послужи за водач. Изминаха двайсет минути в търсене на ансибъла. Той действаше методично, стараейки се да потисне засилващата се паника и да не позволи на своя вълшебен слух да се изплъзне от контрола му, за да не обезпокои отсъстващия пилот.

Само за миг, след като най-сетне откри кабината с устройството и седна пред него, ученият се осмели да проникне мислено в съседния звездолет. Долови ясно колебанието на мъжа, посягащ към белия офицер. Отдръпна се веднага. Запамети координатите, отбелязани върху монитора на предавателя, и ги смени с тези на Базата за наблюдение на разумните форми в Галактически район №8 в Кергелен, планета Нова Южна Джорджия — единствените данни, които можеше да си спомни без помощта на наръчника. Настрои машината за работа, после започна да набира съобщението.

Докато натискаше клавишите (само с лявата ръка, което му струваше доста усилия), знаците се появяваха без секунда забавяне върху малък черен екран в една стая, в един град, на една планета, отдалечена на осем светлинни години:

„СПЕШНО ДО ПРЕЗИДИУМА НА СЪЮЗА. Военнокосмическата база на въстаниците от Фарадей се намира на Фомалхаут II, Югозападния континент, 28° 28’ северна ширина и 121° 40’ западна дължина, на около три километра североизточно от голяма река. Базата е замаскирана, но би трябвало да се вижда като 4 комплекса от 28 казарми и хангари край ракетната площадка, ориентирана по посока изток-запад. Шестте свръхбързи кораба не са в нея, а недалеч от споменатата площадка на югозапад, в края на гората и са камуфлирани с мрежа и светопоглъщатели. Не нападайте безразборно — местните жители не участват в метежа. Предава Гаверал Роканон от Етнографската експедиция на Фомалхаут. Аз съм единственият оцелял участник. Свързвам се по ансибъла от борда на един от вражеските звездолети. До съмване остават около пет часа локално време.“

Искаше му се да добави: „Дайте ми два часа да се махна оттук“, ала не го стори. Ако въстаниците го хванеха, щяха да бъдат предупредени и можеха да прехвърлят флотата си на друго място. Той изключи предавателя, възстанови старите координати. Докато се промъкваше по тесните пешеходни платформи в огромните коридори, Роканон още веднъж опипа втория кораб. Играчите бяха зарязали шахматната дъска и се движеха. Хукна да бяга, сам из слабо осветените безлични помещения. Мина му през ума, че е свил в грешна посока, но в този миг право пред него зейна отворът на люка. Ученият се втурна надолу по трапа и с всичка сила побягна към спасителния мрак на гората, оставяйки зад гърба си двата яйцевидни корпуса, които му се видяха безкрайно дълги.

Когато се озова сред дърветата, вече не бе в състояние да тича. Всяко вдишване му причиняваше болка, пък и черните преплетени клони не пропускаха лунната светлина. Той продължи напред с бързи крачки, заобиколи ракетната площадка и пое по маршрута, който беше използвал на идване. Помагаше му само Хелики — тя отново бе навлязла в пълната си фаза; след около час изгря и Фени. Придвижването му беше много бавно, а времето летеше. Ако започнеха да обстрелват базата, преди да се е отдалечил достатъчно, ударната вълна или бушуващите пламъци можеха да го застигнат. Сега, проправяйки си път в мрака, Роканон усещаше как все по-силно го обзема паника при мисълта за светлината, която всеки миг щеше да избухне зад него и да го унищожи. Но защо ли не идваха, защо се бавеха толкова?

Още преди съмнало той се добра до двувърхия хълм, където беше оставил ветрогона. Животното изръмжа насреща му, раздразнено, че е стояло вързано цяла нощ, вместо да половува на воля. Мъжът се притисна до топлия му хълбок и го почеса зад ушите, както правеше Кио.

Щом си пое дъх и се успокои, Роканон възседна грифона в опит да го подкара. Звярът лежеше като сфинкс и не искаше да стане. Най-после се изправи, протестирайки с жално мяукане, и тръгна влудяващо бавно на север. Наоколо вече можеха да се различат смътните очертания на хълмовете и полята, изоставените села и вековните дървета, ала ветрогонът не пожела да литне, докато изгревът не заблестя на изток. Тогава се издигна високо в небето, намери подходящ въздушен поток и хвръкна под бледите лъчи на зората. Олхор час по час се обръщаше, за да се огледа назад. Мир и покой царяха над земята. Далеч на запад се виеше пресъхналото корито на някаква река, запълнено с димяща мъгла. Той се вслушваше в мислите и утринните сънища на враговете си. Нищо не се бе променило…

Е, направи каквото му е по силите. Глупаво беше да си въобразява, че е в състояние да стори нещо повече. Можеха ли да се очакват чудеса от сам човек, изправен срещу цял народ, поел. пътя на войната? Безкрайно уморен, смазан от поражението си, сега се връщаше в Брейгна — единственото място, където щяха да го приютят. Вече не си задаваше въпроса какво чака Съюзът, защо отлага атаката. Важното беше, че никой не се появи. Сигурно бяха решили, че всичко е някакъв капан, отвличаща маневра. Или пък Роканон бе объркал координатите — един погрешен знак и съобщението отлиташе в бездната извън времето и пространството. Точно за това бяха загинали Рахо, Йот, Могиен… Заради посланието, което никога няма да стигне до местоназначението си! А самият той ще остане затворник на тази планета до сетния ден на своя живот — безполезен чужденец в чужд свят.

Но не това бе най-важното в края на краищата. Звездният повелител беше просто човек. Съдбата на един-единствен индивид нямаше значение.

„Че какво тогава има значение?“ — прозвуча в паметта му…

Споменът за тия думи го изгаряше като огън. Той се обърна още веднъж назад, сякаш да прогони изплувалото от миналото лице на Могиен… и с вик вдигна осакатената си ръка към очите, за да се предпази от непоносимата бяла светлина на огнения стълб, израснал безшумно над равнината зад гърба му.

Ужасен от грохота и връхлетелия вятър, грифонът изпищя, мълниеносно се сниши и стъпи на тревата разтреперан. Роканон се изтърколи от седлото и се прилепи към земята, стиснал черепа си с ръце. Не можеше да се скрие от взрива — не светлината, ами мракът го връхлетя и го ослепи; с всяка своя частица той почувства, преживя смъртта на хилядите хора в един миг. Смърт, безкрайна и мъчителна, повторена безброй пъти само за секунда в собственото му тяло и мозък. А накрая — тишина…

Странникът вдигна глава, ослуша се. Безмълвие.