Евгений Велтистов
Победителят на невъзможното (15)

Четиринайсети април.
Сеанс на едновременна игра

Шестимата гросмайстори, шестима бивши световни шампиони по шахмат, получиха вечерта писмо с еднакво съдържание. Някакъв непознат ги канеше на състезание, като им предлагаше да играе едновременно на шест дъски. Писмото беше написано с голямо уважение, но имаше странен подпис: „Електроник, машина от петото поколение“.

Шестимата гросмайстори свиха рамене и забравиха за писмото. На тях не им беше до шеги, те се състезаваха помежду си, за да определят кой е достоен партньор на световния шампион. А за да спечелят титлата на претендент, трябва добре да познават утрешния си противник, характера му, слабите и силните му страни в играта, изкуството му да бъде такъв, какъвто си е на обикновената шахматна дъска.

Мачът на претендентите се играеше в павилиона „Изкуство“. Това беше едно от най-многолюдните места на Изложбата за постиженията на народното стопанство. Залата не можеше да побере всички запалянковци, та любителите на шахмата с часове стояха пред павилиона и наблюдаваха как бавно се местят фигурите на електронното табло. Затова пък всеки ход на пешка предизвикваше вълнение, а ходът на офицера можеше да се сравни само е бягането на слон, това кротко животно, по улиците на големия град.

Преди мача един от гросмайсторите си спомни за писмото и другарите му се посмяха на находчивия запалянко, който бе измислил да се представи за машина, та да получи автографи.

На сцената бяха поставени масичките за игра и телевизионните камери за предаване на мача в самия павилион се насочваха вече към бойното поле, към зрителната зала и съдийската колегия, когато пред гросмайстора, който беше седнал преди определеното време в креслото си, застана едно момче със синя куртка и със сериозен тон каза: „Готови ли сте? Аз правя ход. Нали ви писах“ — именно така, незабелязано за по-голямата част от населението на земното кълбо започна мачът на века.

Неочаквано за гросмайсторите, за съдиите, за зрителите момчето започна партията с ход на пешката пред царицата.

Гросмайсторът погледна за миг момчето и се замисли.

А момчето вече отиде на следващата маса.

Новият ход на Електроник предизвика реакция на компютрите в световната изложба, които бяха наблизо до павилиона „Изкуство“. Компютрите, без да престанат да работят, както и преди обслужваха посетителите, но всички изведнъж засвирукаха тихо и изложбената зала сякаш се изпълни с истинско вълнение: компютрите следяха играта на своя другар с бившите световни шампиони.

„Машина играе с човек“.

„Машина извика на състезание гросмайстори“.

„Машина поставя задачи на бивши шампиони…“. Така свиреха нетърпеливо компютрите и пресмятаха всеки ход на своя колега.

— Това е Електроник! — каза изведнъж професор Громов, като научи за настроението на компютрите. — Но къде играе?

Съобщиха му, че компютрите имат своеобразна информация. Една от машините — Космос — сред многото свои работи случайно улови космическия диалог „Земя—Юпитер“, в който се съобщава за всеки ход на машината срещу гросмайсторите на шахматната дъска.

Компютрите незабавно се включиха в играта като страстни запалянковци.

Громов се досети, че Електроник държи връзка с Реси. Професорът помисли дали трябва да се хаби скъпа машинна енергия за предаване на мача специално за Реси и вече щеше да нареди да изключат канала за връзка, но нещо го възпря. Той си спомни разноцветния загадъчен Китюп, който винаги мълчеше… Реси не е такава примитивна система, че току-тъй да разходва енергия, пък и Електроник, разбира се, ненапразно се съветва с Реси…

— На Земята или на Юпитер той трябва да докаже своето! — каза тогава със загадъчна усмивка професор Г. И. Громов. Компютрите и живите свидетели запомниха и после цитираха тази фраза.

Но за компютрите беше все едно къде става играта. За тях си оставаше важна същността: победа или поражение за машината?… А Таратар и неговият осми „Б“ особено се вълнуваха за Електроник: бе ясно, че това е решаващият двубой за целия му живот.

Громов помоли справочната служба да научи къде играят гросмайсторите.

 

В залата, където се играеше мачът, цареше напрегната тишина. Трима гросмайстори бяха застанали неподвижно над дъските и обмисляха предложената им позиция.

Внесоха още три масички и момчето със синята куртка направи нови ходове с белите. Един от съдиите се опита да протестира, но най-авторитетният гросмайстор внимателно погледна съдийската колегия и шумът утихна. Зрителите се досещаха, че пред тях стои шахматен гений: още с първите ходове той създаде трудна ситуация за знаменитите играчи.

На първа дъска срещу Електроник играеше млад ленинградски студент. Слабичък, малко по-висок от Електроник, той бе много страшен за всеки противник, защото бе нанасял поражения на не един известен майстор. Достатъчно е да кажем, че от сто и трийсет партии с авторитети студентът беше спечелил сто и две. Човек с тънка интуиция, гросмайсторът оцени по достойнство хода на бялата пешка пред царицата, която създаде усложнения на дъската, и пресмяташе вариантите, за да намери правилна контраигра. Такава възможност сякаш се очертаваше, ако белите проявяха инициатива на царския фланг. Но младият противник неочаквано предложи жертва офицера и за черните възникнаха трудности. Гросмайсторът се намръщи и погледна с преценяващ поглед дебютанта: „На колко години ще да е? Тринайсет… четиринайсет? А е толкова сериозен… Навярно и той като мене обича захаросани орехи. Нима мога да загубя срещу този… пионер?“ — помисли си майсторът и отметна от челото си кичура коса.

Момчето със синята куртка, съсредоточено, бледо от вълнение, изглеждаше самотно в претъпканата, напрегнато притихнала зала. То не виждаше нищо освен фигурите на всяка от шестте дъски, между които ходеше.

Електроник беше възмъжал в своето творчество, беше разиграл хиляди и хиляди исторически шахматни партии. Помнеше всички победи на съперниците си, знаеше борбените им качества, закалени в огъня на турнирната борба. За него не бе изненада, че гросмайсторът на втора дъска избра спокойна система за разгръщане на играта: бившият световен шампион толкова майсторски разполагаше фигурите, че обикновено лишаваше противника си от възможността да води активна борба и тук белите — Електроник — трябваше да разгадаят плана на този най-силен позиционен шахматист.

На трета дъска се разиграваше старинната испанска партия. Такова начало винаги доставяше особено удоволствие на международния гросмайстор, който често много изкусно си служеше с това оръжие в турнири на разни континенти. Винаги уравновесен по време на игра, сега гросмайсторът имаше повишено чувство за опасност. Като погледна съперника си с големи тъжни очи, той нито с едно движение не издаде своите преживявания. Само особеното му изкуство да се защищава в най-напрегнатите партии разкриваше за запалянковците истинските чувства на майстора. В партията с Електроник след обикновените ходове на дъската възникна затворена позиция, която изискваше маневриране в дълбочина на бойните редици, и шансовете на страните като че ли бяха равни.

Строго казано, и гросмайсторите, и Електроник действуваха по една и съща формула, върху която се гради цялата шахматна теория: винаги, във всяка позиция съществува един най-добър ход. Всеки играч, както е известно, се стреми да спечели, но в двубоя по-силният противник се старае да победи с минимален брой ходове, а по-слабият се съпротивлява и се мъчи да отдалечи поражението. И както нерядко се е случвало в историята на шахмата, губещият с извънредно голямо напрежение на волята, със самодисциплина и тънко познаване психологията на противника е постигал победи, като прави неочаквани, рисковани и дори парадоксални ходове. В играта с човека машината не проявяваше такива качества: в губещи ситуации тя винаги се е оказвала вял, сив, неинтересен играч, на когото простата логика е подсказвала, че загубата е неизбежна. Като пресметнеше вариантите, машината обикновено се предаваше.

А Електроник, за голяма радост на своя учител Громов, който наблюдаваше играта, се държеше иначе. Той проявяваше инициатива, правеше разумен риск, водеше активна отбрана — с една дума, проявяваше най-добрите качества на шахматен боец във всички партии.

Осми „Б“ намери отнейде дъски, постави фигурите и започна да ги мести, без все още да знае, че сеансът на едновременна игра става съвсем наблизо. Пък и гросмайсторите едва ли се досещаха, че играят не просто с едно гениално момче.

Броят на запалянковците растеше. Професор Громов с удивление забеляза, че наред с осмокласниците се бяха замислили над дъската академик Кримов и пианистът Турин; впрочем, тук, в тълпата на любителите, те бяха обикновени запалянковци. Пред електронното табло кипяха страстите, възникваха стихийни дискусии — сигурен признак, че напрежението на играта расте. Само компютрите „преживяваха“ за себе си, като разиграваха партиите в своите схеми, но тегнещото във въздуха напрегнато свирукане показваше, че те работят с пълна мощност.

Електроник чувствуваше необикновено въодушевление и лекота, когато от безкрайното множество варианти избираше най-важните и ги пресмяташе мигновено — преди да направи нов ход. В него се бе пробудило онова важно за шахматиста комбинационно зрение, онова великолепно умение да прави малки открития в минутите на вдъхновение, които преди наричаше „формула на гениалността“.

Формулата, която той така мъчително търсеше, не съществуваше като застинала веднъж завинаги абстракция. Но Електроник знаеше как да опише математически ония творчески процеси при преработката на информацията, с които той си служеше през време на играта, когато вдигаше ръка, за да премести фигурата на черно или бяло поле.

„Я, ами че аз мисля! — с учудване помисли за себе си Електроник. — И зная как мисля!“ Това бе най-важното за него откритие. Той изпитваше удоволствие.

Тишината в залата беше прекъсната от гръмки ръкопляскания. Дисциплинираните зрители не можаха да сдържат чувствата си, като наблюдаваха как се развиват събитията на трета дъска. Хиляди пъти беше изпитвал гросмайсторът хода на коня в испанската партия, като активизираше фигурите си, и този похват обикновено излизаше сполучлив. Но момчето със синята куртка неочаквано сдвои пешките и те изведнъж започнаха да контролират редица важни пунктове в центъра на шахматната дъска.

Гросмайсторът виждаше, че белите получиха предимство, но не това го вълнуваше сега; младият противник бе направил откритие, намери оригинално решение, продължи старата испанска партия със съвременен ход. Ето защо тържествуваха зрителите… На гросмайстора не оставаше нищо друго, освен да се усмихне на противника си и да се съсредоточи над новата задача.

И отново заръкопляскаха. Момчето бе спечелило на пета дъска! За запалянковците не представляваше трудност да забележат превеса на белите: царят на черните не беше защитен и никаква контраигра не помагаше. Но шахматистите не обичат категоричните оценки, затова те търпеливо чакаха кога бившият световен шампион ще се признае за победен. Това бе удивително: победа на едно никому неизвестно момче. Съдиите едва сега се сетиха, че дори не знаят фамилното му име.

В момента, когато белите завършваха най-силната атака на съседната дъска, в павилиона „Електроника“ стана произшествие, което прекъсна нормалната работа на изложбата на кибернетите. Изненадващо за посетителите ония компютри, които можеха да се движат, забързаха като по команда към изхода.

Авторитетният Епикак напусна изложбата с последните. Страните му блестяха от златиста руменина. Той викна, когато се изравни в Таратар:

— Вашият Електроник побеждава!… Исторически мач — машина против гросмайстори! Аз вече съобщих във вестниците…

— „Животът е шахматна партия“ — Таратар цитира дошлите му наум думи на Сервантес.

— Напред! — изкомандува Сироежкин децата. — При Електроник!

 

Компютрите се появиха в залата, когато зрителите аплодираха петата победа на младия играч; ясно е, че на влезлите никой не обърна внимание. Но Електроник веднага забеляза колегите си, кимна им от сцената. Той си помисли: „Разбират ли те на какво се научих?“ И по съсредоточения вид на автоматите се досети, че те са анализирали всеки негов ход.

Той погледна себе си отстрани — как прави ход след ход и кара шахматните знаменитости да изричат едни и същи думи: „Предавам се!“ И в тази радостна минута отслаби вниманието си, допусна мъничка неточност в ендшпила с леките фигури. Противникът му бе нащрек и атакува с коня на открития фланг.

Всички още веднъж се убедиха, че дори и талантливите играчи могат да допуснат грешки… Но какво ще предприеме опитният гросмайстор? А той, широко усмихнат, предложи на момчето реми. Залата оцени великодушния жест на опитния боец.

— Позволете ми — каза той, когато ръкоплясканията стихнаха, — да ви представя победителя в този неочакван мач. Струва ми се — добави лукаво, — че аз имам това право като единствен, който не е загубил…

Но преди това той заведе тържествено момчето при другарите си и бившите шампиони му стиснаха ръката.

— А сега, момче, ако обичаш, кажи името си — рече гросмайсторът.

— Аз съм Електроник — произнесе момчето от сцената, — помощникът на учителя по математика Таратар.

— Електроник? Как да… разбираме това? — смутено каза един от победените и извади от джоба си смачкано писмо. — Тук, струва ми се, е написано вашето име?!

Сивокосият гросмайстор, специалист по испанската партия, с голямо усилие на волята успя да си спомни с какво беше свързано това странно, някога мимоходом чуто от него име „Електроник“. Спомни си и от вълнение порозовя.

— Вие… — започна той деликатно, като не знаеше как да се обърне към обикновения наглед шахматен вундеркинд, — сте ученик на професор Громов?

— Да, той е мой ученик — отговори от залата Гел Иванович Громов.

А Електроник уточни:

— Машина от петото поколение.

Запалянковците седяха толкова тихо, сякаш в залата нямаше ни един човек. Само палавият вятър се осмели да зашуми с пердетата на прозорците и на улицата щуро закрякаха някакви птици. На някои впечатлителни запалянковци им се струваше, че чуват как навън по клоните се пукат пъпките.

На електронното табло наред с имената на световноизвестните шахматисти светна:

Десет големи букви.

Трябваше да се осмисли какво означава това необикновено име в хилядолетната история на шахмата и как да се разбира сега рекордният резултат 5½:½ в полза на машината?

— Как оценявате своята победа? — попита в тишината един нетърпелив запалянко.

Електроник засия, не скриваше радостта си и усмивката му хареса на всички.

— Аз сякаш станах друг — звънко каза Електроник. — Това е голямо удоволствие — да мислиш по човешки и да знаеш, че мислиш.

— Електроник, откри ли формулата на гениалността? — викна от залата Макар Гусев.

— Аз разбрах, че точно такава формула не съществува — призна с усмивка Електроник. — Но има основни закони на творчеството. Оня, който ги изпълнява, може да постигне победа.

— Какви закони? — провикнаха се от разни краища на залата.

— Трудолюбие! Увлеченост! Знания! Смелост! Дързост? Минус възгордяване! Всички понятия са със знака плюс или със знака за умножение… И само един минус! — Гласът на Електроник звънеше. — Сега аз зная това съвсем сигурно!…

Обикновените гении от осми „Б“ се спогледаха. Злополучният минус накара някои от тях да се изчервят. Електроник отбеляза за себе си гъвкавостта на формулата: минусът може да се превръща в плюс — плюс скромност!

— Аз научих много неща днес — каза в заключение Електроник.

И как всички си спомниха кой е този победител.

— Мачът на века! — обяви тържествено главният съдия. А опитният гросмайстор го поправи:

— Може би и на хилядолетието…

Вълнението и звуците отново изпълниха залата. Най-съобразителните запалянковци се спуснаха към сцената за автографи. Децата от осми „Б“ викаха „ура“. Компютрите пускаха с всичка сила своите микрофони.

Към Електроник не можеше да се пробие път, бяха го наобиколили в плътен обръч. Победителят с усмивка раздаваше автографи, но същевременно кой знае защо странно свиреше. В общия шум думите на победителя не се отделяха, затова пък всеки от приятелите на Електроник чуваше ясно гласа му. Електроник включи своя радиотелефон и говори; едновременно с целия осми „Б“:

— Макар, твоите опити с камерата за сила ми подсказаха как да съсредоточа силата на волята…

— Професоре, слушах твоята музика по радиото, тя ме вдъхновяваше…

— Сергей, сега зная как да завършим проекта „Космически кораб «Земя»“…

И възрастните ясно чуха гласа на Електроник, който звучеше на далечната от тях сцена, всеки — именно ония думи, които бяха отправени към него. Пианистът Турин — за прекрасната и нужна на хората музика, ученият Кримов — за скорошното разкриване на антигравитацията, а Таратар — затова, че той е най-добрият математик в света.

Но най-важните думи Електроник каза на професор Громов:

— Аз изучих грешките и победите на всички велики хора от миналото, но само живите хора, такива като вас, ми помогнаха да преодолея трудностите. Сега зная какво значи думата — Учител!

Гласът на Електроник внезапно пресекна. Престана жуженето на компютрите. Деликатните шахматни запалянковци напрегнаха цялото си внимание, утихнаха.

Електроник млъкна, опъна се напрегнато, сякаш се вслушваше в нещо много далечно. От залата той изглеждаше твърде строг. Може би никога не бе приличал толкова много на робот.

— Внимание! — отривисто каза Електроник. — Които имат портативни телевизори, незабавно да ги включат! Това е важно… Говори Юпитер!

През залата със свистене, грохот и святкане сякаш прелита космически вятър. Компютрите, които държаха връзка с Юпитер, показваха на екрана цветни вълни. После изплава някакво сивкаво, с метален блясък тяло. И изведнъж на всички екрани светна една чудновата и весела кучешка муцуна!

— Гледайте, нашият Реси! — извика Сергей Сироежкин. — Ето го!

— Какво е това?… Какъв Реси?… Защо там има куче? — се чуха гласовете на запалянковците, и осмокласниците се заеха шумно да обясняват.

Реси, без да мига, гледаше хората. Очите му светеха, всеки косъм сияеше, устата му беше отпорена.

— От Юпитер съобщават — разнесе се усиленият от микрофоните глас на Електроник, — че Реси приема информация от кита на Юпитер… Китът е първата известна нам изкуствена система на тази планета… Центърът за космическа връзка бързо търси академик Кримов и професор Громов…

Учените се отправиха към изхода. Бързащите компютри ги настигаха, разменяха кратки реплики.

— Бих искал да зная — замислено рече Громов — колко милиона години този кит е мълчал и защо е проговорил?

Той си спомни, че Електроник държеше връзка с Реси. Възможно е Реси да се е обучил на нови начини за преработване на информацията. А може би именно блестящата победа на електронната машина е пробудила кита на Юпитер?

В тази минута от Юпитер идеше важна за хората информация. За хората от Космическия кораб „Земя“.

Заедно с осми „Б“ — със Сироежкин, Гусев, Смирнов — се връщаше и Електроник. С кожена шапка, килната настрани, той изглеждаше обикновено момче. Махаше ръце, разговаряше, слушаше Реси, осмисляше отговорите.

— Не можете да си представите колко много значите за мене — говореше Електроник на момчетата. — Когато се готвех за мача, си спомнях нашия клас… Утре ще продължим работата над нашия проект. Нали Семьон Николаевич?

— Да. — Таратар се усмихна, като си представи за миг новите опити на своите гении. — По-точно, ще започнем отначало, нали?

— Ще започнем — уверено повтори Електроник.

Десетки въпроси се посипаха към него. Никой не можеше да чака ни минута повече. Децата разбираха колко важен е за бъдещето на човечеството този обикновен априлски ден, в който се роди Победителят на невъзможното.

Април блестеше.

Април хвърляше върху просторното аквамариново платно слънце, облаци, сняг и дъжд.

От края на това платно лениво припълзяваше лилаво-черен облак. И ако вземеш и дръпнеш за този край облака, ще видиш нощта, звездния космос, далечния Юпитер, а на него — Реси.

Пронизала облака, искреше сребърната игла на кулата, която приемаше сигнали от космоса.

Някой от минувачите беше включил транзистора си и алеята се изпълни с музика. Без думи бе ясно, че говорят звуците на рояла: „Електроник е нужен на всички!“

Електроник погледна смутено приятелите си:

— Благодаря ви, Победители на невъзможното!