Евгений Велтистов
Победителят на невъзможното (5)

Четвърти април.
В очакване на свръхновата

Колко трудно е да си гений, дори обикновен!

Например върви човек по улицата и носи бъчва. Веднага си личи, че човекът е силен, опитен, държи здраво бъчвата. А минувачите се оглеждат, предлагат му помощта си, някои се отдръпват встрани: ами ако човекът вземе, че изтърве бъчвата, ако тя ги притисне?

До входа на жилищния блок стоят бабички. Отдалеч видяха човека с бъчвата, обсъждат кой ли ще е, къде ли я е понесъл. „Божичко, ами че това е Макар Гусев!… Защо му е тази бъчва? За какво му е дотрябвала?… Ти не знаеш ли, Нюрка?…“

И Нюрка, сестрата на Макар, е сред съседките. Още не са й израснали всички зъби, а вече е противна бабушкера!

Бре, че си взе белята Макар с тази бъчва за зеле!…

Как да обясниш на родната си баба какво е стереометрия на винената бъчва?

Стереометрията мина край ушите й, а за виното изведнъж разбра:

— Ти какво такова си намислил, безсрамнико!

— Ама не аз, бабо, а ученият Кеплер.

— Под отговорност този твой учен трябва да се привлече!

Макар се разсмя високо:

— Но той, бабо, е умрял преди четиристотин години…

Старицата се успокои, дори взе да задълбава в стереометрията на Кеплер. И пак разбрала — неразбрала, се нахвърли срещу Макар:

— Ти не ми мъти главата с твоите истории. За каква женитба там приказваш?… На баща ти ще се оплача.

— Какво си се разтревожила толкова, бабо! — отвърна глухо Макар. — Че това е моя домашна работа! По физика!

— Виж това е хубаво съгласи се баба му. — Сега ще ти опека кравайчета.

— Не искам никакви кравайчета! — крещи Макар. — Не ми пречете да си готвя уроците!

А Нюрка вече тича по двора и при всеки вход разправя, че приятелят на Макар, ученият Кеплер, се тъкми за женитба, а бъчвата с виното била донесена за сватбата… Противно момиче, да не ти се ще заради нея да се покажеш на улицата…

Както знаем, домашната работа на Гусев за стереометрията на винената бъчва беше одобрена от Таратар. Жалко само, че антигравитационното килимче изчезна в чантата му… Блестящо замисленото изследване се провали. Тук, в къщи, Макар цяла вечер се беше издигал с килимчето до тавана и, като откачаше пластинките, скачаше върху дивана. А в класа, в тържествения момент, изведнъж обърка контактите. Гърбът така го боли, че не може да се наведе…

Мая Светлова се ядоса: „Без килимчето да не ми се вестяваш пред очите!“ И Сироежкин гледа накриво, гълчи го: „Такова изобретение загуби. Че с а-килимчето може да се отлети на Луната…“ Знаем за каква Луна говориш, влюбен нещастнико, за Мая въздишаш…

Виж Електроник е истински приятел. Каквото и да се случи, за него науката преди всичко. Като изслуша идеята на Макар, два часа си блъска главата над изчисленията. Бъчвата наистина беше най-важното изобретение на Гусев.

… Макар, като старогръцкия философ Диоген, се вмъкна в бъчвата. Разбира се, на Диоген не му е ставало нужда да лежи на гвоздеи, но той, както гласи преданието, живял в обикновена бъчва. И Кеплер с неговите изчисления за стереометрията на бъчвата не бил осенен от идеята на Гусев. А Макар, като направи изчисленията на Кеплер и узакони в стаята си бъчвата, я превръща в „камера за свръхсила“.

Какво е това камера за свръхсила? Наглед бъчва като бъчва, но вътре — жици по точна схема. Забиват се в дъските гвоздеи, и навивка след навивка бъчвата се оплита отвътре с електрическа жица. После се включва щепселът в електромрежата и човек влиза в камерата, която усилва биотоковете приблизително сто пъти.

И излиза свръхатлет!

Сега за него е нищо да вдигне с една ръка тежката щанга. Да вкара десет гола във вратата — защо не. Да счупи световния рекорд на сто метра — и това. Само трябва да е много внимателен, особено в стаята: с едно движение на пръста може например да счупи масата…

От бъчвата Макар вижда тънки крака в сини чорапки.

— Пак ли шпионираш? — заплашително пита Макар.

— Не шпионирам. Просто ми е интересно. — Нюрка приклекна. — Какво е това? Ти като космонавт…

Макар знае: има тайни, които на никого няма да каже дори най-бъбривото момиченце.

— Камера за свръхсила — казва Макар и потупва бъчвата си.

— Ще станеш ли силен? — досеща се Нюрка.

— Твоят брат е най-добрият спортист в класа — напомня Макар.

— Да — потвърждава сестричката.

— А сега ще стана най-силния човек в света… Само виж: какво, Нюрка, на никого ни дума!

— Чудесно! — ръкопляска Нюрка. — На никого няма да кажа. Макар, искаш ли да ти донеса жица? Видях на стълбището.

— Донеси — съгласява се бъдещият атлет.

Нюрка изтичва и се връща с тежко руло жици.

— Благодаря, бабо! — похвалва я изобретателят.

… След половин час Макар включи шнура в електромрежата.

В щепсела светна, жилищният блок потъна в мрак. Макар намери джобното фенерче, освети чертежа си.

— Сега все така ли ще е тъмно? — попита Нюрка.

Тя се страхува от тъмното, но не издава най-силния човек.

 

Късото съединение помогна на Сергей Сироежкин: в тъмното той се измъкна тихичко от къщи.

Вече от половин месец Сергей водеше странен от гледна точка на родителите му и обикновен от гледна точка на астрофизика начин на живот. Денем Сергей се прозяваше, бореше се с дрямката, а щом се стъмнеше, в него се пробуждаше енергия. Сироежкин не отиваше да гледа телевизора, дори когато предаваха хокей, седеше до среднощ над графиците, таблиците, картите на звездното небе. А когато родителите му заспяха, тихичко се измъкваше от къщи.

Той се покатерваше на самия покрив. Тук, в едно скришно кътче, беше уредена истинска обсерватория. Два стола, походна маса, закачен на стената фенер, карти и фотографии. През отворения прозорец е насочена тръбата на саморъчно направен телескоп. Знаменитият Айнщайн беше казал, че идеално място за учения би бил закътаният от света маяк.

Само един учен може да оцени приятните минути на усамотението. Човекът и Вселената насаме един с друг. Зорките като на рис очи на Сироежкин различават звездите до осма величина, а телескопът приближава далечните галактики. В галактиките има огромни, колкото стотици милиона слънца, звезди; това са звезди-старици, те са на осем милиарда години; видиш такава звезда и сякаш си надзърнал в дълбочината на времето, в самото „начало на света“, когато не е имало още нито Слънце, нито Земя.

Но има и звезди-пеленачета, още съвсем в детска възраст — на един милион години. Те светят спокойно в нощното небе, но изведнъж, буквално пред очите ни, избухват, разгарят се, като запалена в тъмното лампа, после угасват. Астрономите казват, че се е родила Свръхнова звезда, и я нанасят в специален списък. Като изучават Свръхновите, учените се мъчат да разгадаят механизма на раждането на звездите.

Стотици такива звезди има в списъка на астрофизиците, но още никой не е наблюдавал Свръхнова преди възпламеняването.

Телескопът на Сироежкин е насочен в звездния рояк на Плеядата. Тук, според изчисленията на него и на Електроник, трябва да светне Свръхнова звезда.

Вечерта, когато светлината в жилищния блок угасна, Електроник чакаше Сергей в обсерваторията. Той запали фенера, разстла на масата снимките на съзвездието, където се очакваше раждането на Свръхновата.

— Откъде си ги намерил? — попита радостно Сергей, като разглеждаше фотографиите.

— Изпратиха ни ги обсерваториите в Крим, Индия и Австралия — със скърцащия си глас каза Електроник. — В отговор на нашата телеграма.

— Толкова бързо? — учуди се Сергей.

— Аз ги приех по телефона. Запомних информацията, а после ги напечатах. Ти знаеш, моето око е точно копие на фотоапарата.

— Обикновен гений на науката, а също и на техниката — с удоволствие каза Сергей.

Откакто Електроник монтира в себе си радиотелефон, той стана незаменим за осмокласниците, решили да докажат, че гении може да има във всеки клас на всяко училище, ако са трудолюбиви и не изпитват недостиг на информация. Справки от архиви, изчисления на Изчислителния център, дори описание на най-сложни схеми вече получаваха по телефона от Електроник. Ако пък материалът беше прекалено обемист, ако на някого бяха нужни фотографии, копия на древни ръкописи или реферати на докторски труд, Електроник ги печаташе на фотохартия или на пишеща машина.

— За съжаление си ти, за съжаление — каза на приятеля си Сироежкин. — Колко много работиш за нас! Да не си уморен? Да не прегориш?

— Аз изпитвам удоволствие, когато ви помагам. — Електроник се усмихна. Не така, както се усмихват хората, а някак особено, посвоему, с една скъперническа усмивка. — Ти постъпваш неправилно като ме съжаляваш. Хвали ме повече и аз ще работя още по-добре.

Сироежкин с изумление погледна другаря си.

— Да — призна Електроник. — Аз съм от ония, които ги лекуват с аплодисменти. Засега, разбира се, мога да работя.

— Прекрасно! — Сергей заръкопляска. — Ти си най-добрият астрофизик, биолог, математик, физик, химик, психолог, механик в света, стопанин на знаменития Реси и консултант на осми „Б“. Да не изброяваме всичко останало.

— Ние ще докажем на Таратар и на останалите, че обикновени гении съществуват! — каза хрипкаво Електроник. — Нашите изобретения са нужни на хората.

Те взеха да си припомнят, как Таратар се отнесе подозрително към светещата лампичка, как предпазливо надзърна в тенджерата, как с разтворени ръце хвана падащия Макар, и се разсмяха. Да беше Таратар тук, в обсерваторията, щеше ли да повярва в бъдещата Свръхнова? Май че не. И засега ще е прав: всяко изчисление, всяка теория се потвърждава или опровергава само от резултатите на опита.

— Ами ако сме се излъгали? — попита Сергей. — И обсерваториите предупредихме. Голям срам ще е…

— Да сме се излъгали? В какво? — попита строго Електроник. За изчисленията гарантирам. Ние изхождаме от публикуваните данни на тези обсерватории.

— Помниш ли — подхвана Сергей, — аз казах: „Защо никой не е наблюдавал Свръхнова звезда преди възпламеняването й. Нали трябва от нещо да се възпламенят…“ Ти ми отговори, че никой в света не знае точно причината за възпламеняването, инак Вселената нямаше да е загадка за човека. А аз ти приведох пример с жилищния блок — как сутрин светват прозорците, защото хората се готвят да отиват на работа. И звездите си имат причини… И тогава почнахме да говорим за масата, енергията, разстоянието.

— Ти умееш да задаваш много сложни въпроси — потвърди Електроник. — Мене не ме бива за това.

— Затова пък ти умееш да развиваш и да подкрепяш всяка мисъл…

— Но ако в изходните данни има дори мъничка неточност, разликата в отговора може да бъде плюс-минус няколко столетия — каза Електроник.

— Искаш да кажеш, че трябва да седя на тавана няколко века?

— Разчитам на изчисленията… Но възпламеняването продължава няколко минути. Може в това време да си заспал.

— Няма да съм заспал — убедено каза Сироежкин и погледна в окуляра на телескопа. — Още нищо не се вижда.

— Ако възпламеняването стане през деня — продължи Електроник, радиотелескопите ще го уловят. Но ние си имаме Реси. Той наблюдава от Юпитер.

— Реси сигурно няма да го изтърве! — зарадва се Сергей.

За Реси Сергей винаги си спомняше с удоволствие и тъга. Как би искал той, когато се събуди, да види най-напред добродушната муцунка, умните очи. Но Реси е толкова далече оттук, самичък в чуждия океан, следи непознатото същество. Ами ако то нападне Реси? Ще се окаже ли той както винаги неуловим?…

В същия момент, когато в космоса летяха радиосигналите със задачата за Реси да установи наблюдение на Свръхновата, на тавана позвъня обикновен телефонен звън и Електроник каза:

— Ало!…

Сергей с учудване слушаше познатия глас на майка си и не можеше да разбере откъде иде той.

— Електроник, случайно да си видял Сергей?

Сергей не успя да даде на приятеля си никакъв знак и Електроник с цялата си прямота отговори:

— Гледам го в момента. Той седи пред мене.

— Деца, стига сте се занимавали, вече е късно — каза строго майката. — Кажи му, че го чакаме…

Сергей погледна възмутено приятеля си:

— Ех ти, не можа ли да измислиш нещо, най-добрият в света консултант!

— Аз винаги говоря истината — напомни Електроник своето главно правило.

Сироежкин хвърли поглед към таванския прозорец, изпълнен със звезди. Какъв странен избор трябва да прави астрофизикът: Вселената или сънят?…

— Електроник, бъди ми приятел, иди вместо мен.

Електроник мълчаливо поклати глава.

— Ти — това съм аз, а аз — това си ти — напомни заветната парола Сергей. — Хайде, за последен път. Разбираш ли, голям резил ще е да пропуснем възпламеняването. Нали Свръхновата…

Електроник неочаквано се съгласи.

— Ще ида вместо тебе. Само че не възнамерявам да говоря неверни неща.

Сергей стисна ръката на приятеля си.

— Ако всичко е в ред, ще наречем звездата „Свръхновата на Електроник—Сироежкин“. Само да се възпламени!

— Телеграмите, които изпратихме до обсерваториите, подписах с твоето име. Аз съм само помощник. — И Електроник излезе.

В окуляра на телескопа звездите намигаха на Сироежкин, искряха и се сплитаха в сребриста мрежа. В тихата звездна люлка почиваше щастливият астрофизик. Приятно беше да си мисли, че до такова прозорче е седял някога и самият Йохан Кеплер, наслаждавал се е на усамотението и се е измъчвал, че не може да опише хармонията на целия свят. Съвременниците му не са го разбирали, той е бил много самотен, защото е изказвал безумни за времето си идеи. Кеплер е вярвал в математическото описание на природата, в истинските причини за движението на планетите, в единството на земните и небесните закони. Кеплер е писал за Земята, която като кораб с издути платна се носи по своята гигантска орбита, сякаш ясно я е виждал от космоса. Кеплер е сравнявал историята на откриването на вечните закони, по които се движат планетите, с разказите за плаванията на Колумб, Магелан и Васко да Гама.

А Макар се увлече само по бъчвите. Той изобщо не можа да разбере, че Кеплер е бил не просто гениален астроном, математик, физик от онова далечно време, а може би и пръв астрофизик в света.

И Сироежкин, като спореше мислено с Гусев, извади от саморъчно направената лавица един том с дългото заглавие: „Новата астрономия, основана върху причините, или физика на небето, представена от изследванията на движенията на звездата Марс… 1609 г.“ Отвори първата страница на знаменитата Кеплерова „Нова астрономия“ и прочете гласно:

— „В наше време е крайно тежка участта на ония, които пишат математически и особено астрономически книги. Ако не се спазва необходимата строгост — в теоремите, поясненията, доказателствата и изводите, — книгата няма да е математическа. Ако ли пък строгостта е спазена, четенето на книгата става уморително… Ето защо много рядко срещаш подходящи читатели: повечето предпочитат изобщо да избягват четенето“. Ясно, другарю Гусев? — каза язвително Сироежкин. — Тебе и с тояга не могат те накара да вземеш книга. — И продължи четенето на „Новата астрономия“: — „Много ли са математиците, които са се нагърбили с труда да прочетат изцяло „Коническите сечения“ на Аполоний Пергамски?“

Астрофизикът се почеса по тила и самокритично си призна:

— Само Професора издържа. И то защото си въобрази, че е Фермá.

— Професора вече спи, а Гусев се разхожда нейде — чу се спокоен глас зад гърба на Сироежкин. — Часът е вече един след полунощ!

Сироежкин скочи.

— Електроник, защо се върна?

— Не можах да изпълня поръката ти — призна Електроник. — И за тебе е време да спиш.

И той разказа как отишъл в къщи при Сироежкина и легнал на дивана. А майката на Сергей седнала до него и казала: „Какво значи всичко това?…“ Електроник мълчал. И в този момент зазвънял радиотелефонът в него — обадила се майката на Гусев. Тогава Сергеевата майка веднага се сетила кой е пред нея и заповядала незабавно да й изпрати истинския Сергей, че инак сама щяла да иде да търси по стълбището своя астроном.

— Как се е досетила? — учуди се Сироежкин, като оглеждаше обсерваторията.

— Много лесно. Цялата ти стая е с карти на звездното небе.

— Добре, аз не критикувам твоя телефон-автомат — въздъхна Сергей.

Едва сега, когато внимателно се вгледа в приятеля си, той видя, че между тях има разлика. Те пак така си приличаха като двама близнаци, но единият от тях бе си останал същия. Сергей явно усещаше, че е и по-снажен, и по-широк в раменете, и обувките му са вече четиридесет и втори номер, а Електрониковите са си все трийсет и девети. Сергей дори усещаше физическото си превъзходство. Той подаде ръка на приятеля си:

— Хайде, стисни я с всичка сила! — И се изчерви от голямото усилие: — Юначага!… Отивам да спя. — Той кимна към телескопа: — Ей тъй хората са проспали много велики събития. А после се оплакват, че не знаят произхода на Вселената.

— Аз ще дежуря — обеща Електроник. — Но преди мене трябва да види възпламеняването Реси. Щом той се обади, аз ще напечатам фотографията. Ще приглуша телефона. Ако пожелаеш, позвъни, ще те чуя.

Астрофизикът си тръгна за вкъщи.

В къщи той каза:

— Напразно се тревожиш, мамо. Наполеон, Петър първи, Бехтерев са спали по четири часа на денонощие. Затова са останали в историята. Аз съм послушен син, затова освен тебе никой няма да чуе името ми.

Майка му прихна от смях: „Вижте го новия Наполеон“, но остана доволна.

Сироежкин се въртя в леглото. Мяркаше му се рошавата муцунка на Реси. Внимателното немигащо око е устремено към Свръхновата… Реси не бива да я изпусне!…

Нашият астрофизик вече спеше спокойно, а Електроник и Реси непрекъснато си разменяха съобщения. Потоци от цифри летяха от далечния Юпитер на Земята, и там, в един голям град, под покрива на десететажен жилищен блок ги приемаше и моментално преценяваше електронното момче. Ако приведем тези цифри на обикновен език, те означаваха, че Свръхновата още не се е възпламенила. А в края на всяко съобщение стоеше условната фраза:

„КИТЪТ НА ЮПИТЕР МЪЛЧИ“.

От всички гении на осми „Б“ не влезе в конфликт с възрастните само Професора. И никой не знаеше какво беше преживял той тази вечер.

Изписаната с формули ученическа тетрадка лежеше пред автора. Професора се прощаваше със своето откритие…

Няколко дни Вовка Каролков живя в седемнайсети век, живя така, както е живял някога Пиер Фермá.

Връщаше се от училище, събличаше униформеното си облекло, обличаше бабиния си халат и вземаше в ръце старогръцкия фолиант. Сега той е юрист от Тулуза, съветник в парламента на този град, гасконец. Оня, истинският Пиер Фермá, както е известно, се е занимавал с математика след работа, в свободните си часове. Водела се е Трийсетгодишната война между Франция и Англия. Арман Жан дю Плеси, първият министър на Луи XIII, известен под името кардинал Ришельо, изкусно плетял дворцовите интриги, мускетарите се сражавали на дуели с гвардейците, а в провинциалния градец любителят на математиката Фермá правел по белите полета на книгата бегли бележки.

После ще го нарекат един от създателите на аналитичната геометрия и на теорията на числата, теорията на вероятностите и геометричната оптика — това ще стане след неговата смърт.

Пиер Фермá не напечатал бележките си, тъй като не обичал да прави това. Но трудовете му били забелязани от следващите поколения математици.

Всички стигнали до наши дни теореми на Фермá били доказани. С изключение на една, която учените наричат Великата.

Каролков още от четвърти клас знаеше условието й наизуст. Нали е много проста, измамливо проста, че тегли всеки математик към перото…

В оная обикновена вечер на своя живот Пиер Фермá четял съчинението на гърка Диофант Александрийски. Той разглеждал „Питагоровата тройка“ — тройката от цели числа a, b, c, съвсем обикновеното уравнение на които гласи „a²+b²=c²“. И тъкмо тук, по белите полета на книгата на Диофант Александрийски Фермá на бърза ръка написал: „При n>2 уравнението aⁿ+bⁿ=cⁿ е нерешимо за цели числа“.

Тъкмо така написал: „Нерешимо“.

При това Фермá добавил, че (намереното от него остроумно доказателство е много дълго, за да се побере върху белите полета на книгата.

Всичко е ясно: на Фермá не му е стигало място за изчисленията. Неведнъж той писал бележки в книгите, без да се затруднява с доказателствата. И никой от математиците не се съмнява, че Фермá е знаел доказателствата — нали всичките му други бележки след време бяха проверени от учените. Освен „най-простата“, Великата.

Цели три века са се блъскали най-големите умове над тази загадка. Леонард Ойлер доказа Великата теорема на Фермá за частните случаи n, за 3, 4, 5, 7. Германският математик Кумер направи най-големия принос в решаването на проблема на Фермá, като между другото разви новата за деветнайсетия век, много важна теория на алгебричните числа. Други видни математици доказаха хипотезата на Фермá за повече от шестстотин различни случаи.

Какво трябваше да прави сред тези великани малкият, хилав, но много горд Професор?

Професора знаеше твърдо своята задача: той се зае да докаже теоремата изцяло!…

Веднъж Пиер Фермá получил писмо: „Обикновено ли е числото 100895598169?“ Фермá незабавно отговорил на адресанта; че даденото дванайсетцифрено число е произведение на две прости числа: 898423 и 112303.

И така Фермá можел да смята почти моментално — по свой собствен метод.

Професора по примера на Фермá започна да атакува Великата теорема с прости примери.

Той умножаваше на ум шестцифрени числа на седемцифрени, делеше деветнадесетцифрени на петцифрени, извличаше кубически корен от осемцифрено, разлагаше повече от шестцифрени числа на пет куба и пет квадрата, които събрани трябваше да дадат началното число с точност до една милионна.

От тези мъчения пред очите му се появяваха сини, жълти, зелени кръгове, мяркаха се като на сметало редиците на разнообразни тайнствени знаци, плаваха мъгляви ивици, но в края на краищата той се научи да намира бързо правилния отговор.

Дори Електроник, който донесе на Каролков цял вързоп редки съчинения, презаписани по телефона, се учуди на способността му да смята толкова бързо. Професора благодари сърдечно на Електроник. Юначага! Без такъв помощник нито един съвременен ученик не може да се сравни с изтъкнатите мислители на миналите векове.

Както и Пиер Фермá, Каролков обикна трудовете на старогръцките математици. Например по времето на Евклид живял знаменитият Аполоний Пергамски. За живота му почти нищо не се знае. Едни го наричали Великия Геометър, който ни оставил труд за метода на геометричните места на точките, други казвали, че Аполоний бил известен под името Епсилон и се прославил с наблюденията си по астрономия, които по-късно използувал Птоломей. Каролков с молив в ръка четеше трудовете на Аполоний, като подчертаваше термините на древния математик, които са известни сега на всеки ученик: „парабола“, „метод“, „хипотеза“, „епсилон“…

В тези часове Професора не беше вече Вовка Каролков. Той бе потънал изцяло в седемнайсети век. Дори си мърмореше носово по френски. Външно спокоен, но реагиращ бързо на всяка изненада, Професора пълнеше трескаво тетрадката с изчисления. Ако нещо се объркаше, започваше да решава отначало, но вече по Най-краткия начин. И веднъж той приложи алгоритъм, който сам беше намерил, и откри в себе си великата способност да разпознава простите множители, колкото и многоцифрени да са натуралните числа.

Дързостта му беше възнаградена. Изпълнил последната страница, Професора разбра, че е решил Великата теорема.

Решил…

В тази минута Каролков сякаш наяве чу гласа на кардинал Ришельо: „Във ваша чест, Каролков, аз се разпоредих през 1635 година да открият Парижката академия. Такива хора като Фермá, Декарт и вие, Професоре, са гордост не само за Франция, но и за целия свят. Аз разбрах, че нито военните успехи, нито короните, нито дори кралската хазна са сравними с великото научно откритие…“

… Връзката на времената се наруши, Каролков се пренесе в своя век. Тук той се убеди, че никой не владее способността да се намират простите числа — способност, която имал някога Фермá. Дори Таратар не иска да разбере, че Пиер Фермá е бил обикновен гений. За него Фермá е сякаш светец. А пък всеки, който решава тази теорема, просто е колега на великия математик. Време е да се разбере това… „Авторите на тези доказателства — презрително каза Таратар за ръкописите на „фермистите“, — бяха вдъхновени от жаждата за лесен успех…“ Как може да се забрави такава обидна фраза!

Професора скъса тетрадката с доказателството на теоремата на Фермá. Второто в света доказателство… Но сега това нямаше никакво значение. За историците е оставена кратка бележка в дневника на Каролков: „Аз доказах теоремата на Фермá, като открих неизвестен досега начин за намиране на множителите на числото!“.

Решението на тази задача не знаеше дори Електроник.

„Нека се намери трети човек, който сериозно да се заеме над Питагоровата тройка“. — каза в заключение Професора.

И той се зае с ново съчинение.

Беше го замислил отдавна. Ще се нарича „Симфония на града“.

На магнетофонни касети Професора бе записал звуци от големия град — шум на мотори, на машини и механизми, бръмчене на автомобили, самолети, хеликоптери, на влакове на метрото, на автобуси и тролейбуси, говор на тълпата, рев на стадиона, ахане на пневматичния чук. Сега му оставаше да забави рязко магнетофонните записи, да ги разшифрова — да начертае по тях графики в нотната тетрадка. После трябва да зачеркне всичко излишно — така наречените немузикални структури, да препише нотите на чисто, да смеси музикалните гласове, и симфонията е готова: градът ще оживее, ще зазвучи с инструментите, ще запее с гласовете. Градът, чут от автора от височината на хеликоптеров полет.

„Първи концерт за хеликоптер с оркестър“ — промени Каролков заглавието на своето съчинение. Също съвременно название.

Както е известно, Каролков не обичаше уроците по музика, които баба му преподаваше, считаше ги просто за губене на свободното време на математика. Но трябваше да изучава съчиненията на класиците. Сега Каролков вместо класиците ще свири концерти на Каролков. Математиката, както предполагаше авторът, ще внесе в пъстротата на нотите свой ред, ще опровергае старите канони, ще създаде нова музика…

Вовка слушаше как на магнетофонната лента трещи перката на хеликоптера и нахвърляше нотите. После реши да изсвири партията на хеликоптера — и с всичка сила удари по клавишите. Излезе доста добре…

Влезе баба му и каза с тъжен глас:

— Вова, защо разваляш пианото?

— Това е мое съчинение — рече гордо Вовка. — Партия на хеликоптера.

— За щастие, това съчинение никога няма да бъде чуто от Бетховен… — въздъхна баба му и излезе.

Композиторът позвъни на Сергей Сироежкин.

— Как мислиш ти — попита той, — на хората на бъдещето, е, с една дума, за „Космическия кораб „Земя““, нужна ли е нова музика?

— На хората на бъдещето е нужно оригинално изкуство — категорично потвърди Сергей. — Ти какво си съчинил?

— „Първи концерт за хеликоптер с оркестър“.

— Ти си гигант, Професоре! — каза възторжено Сироежкин.

Вовка почувствува прилив на нова енергия. Той реши да сподели радостта си от новото откритие с Електроник.