Евгений Велтистов
Победителят на невъзможното (12)

Единайсети април.
Новият Таратар

— Веднага личи, че си новак, Електроник — каза Сироежкин, като влизаше в клас. — Още никого няма, а учителят е на мястото си.

Той остави чантата си на чина и с учудване обърна поглед към дъската. Вместо обикновената класна дъска светеше огромен, почти колкото цялата стена, екран.

— Какво е това, Електроник?

— Моето рационализаторско предложение — каза спокойно новият учител. — Дъска с нова конструкция.

Екранът показваше разтворените врати на училището, идващите с чанти в ръце ученици.

— Класно изобретение! — похвали го Сергей.

— Специално за нашия клас — потвърди Електроник.

— Значи няма вече да драскаме с тебешир. Гледай, изучавай и прави изводи — предположи Сергей.

— Ние можем да се включваме към лабораториите, телевизията, изчислителния център. Честно казано, това не е мое изобретение. Виждал съм в много институти как професорът чете лекция на катедрата, а студентите го виждат и чуват от стотици и хиляди километра.

— Ти си най-добрият учител в света — похвали Сергей приятеля си. — Таратар ще е доволен от тебе. А другите класове ще си умрат от завист… Впрочем, ще идват при нас на екскурзия… — Той показа дъската. — Гледай! Ето бързат дребосъците от долните класове!… Бързат първокласничетата. А академиците от десетите класове не бързат… Те дори не знаят, че имаме такова изобретение… Сега ще се покажат нашите…

Те наблюдаваха как децата влизат в училището и пред тях се изпречваха живи картини от минали епохи. Като размахваха въображаеми копия, каменни брадви и лъкове, шумно нахълтаха в коридора малките „древни“ хора: те смъкваха пухкавите си зверски кожи в гардероба, слагаха пантофи и изведнъж се превръщаха в симпатични ученици. Група мълчаливи „рицари“ в гладки кожени куртки със стиснати под мишница чанти гръмко трополяха с обувките си и, без да хвърлят ни един поглед към момичетата, влизаха направо в клас. Бавно вървяха ораторите, говореха всички в един глас, без да се изслушват един друг; грамадните им чанти бяха натъпкани с учебници и тетрадки… Изобретателите носеха кутии с модели… Някой, който вървешком измисляше фотонна ракета, пусна с огледалцето си слънчеви зайчета и „ракетата на светлината“ отлетя през отворената врата.

Минаха вече представителите на всички епохи, а обикновените гении, изпреварили своя век, все не идваха. Удари звънецът. В осми „Б“ клас все така си седяха учителят и единственият ученик.

— Какво се е случило? — недоумяваше Сергей. — Грипна епидемия? Вчера всички бяха здрави.

Електроник включи радиотелефона и класната стая се изпълни с гласовете на учениците от осми „Б“ клас — гласове на най-обикновени гении.

Те залягаха над своите изобретения. Никой не беше болен.

— „Космически кораб «Земя»“ — каза Сироежкин парола и всички съкласници веднага го чуха. — Защо не сте на училище? — попита Сироежкин. Електроник чака! Нима сте забравили, че той е учителят?!

Раздаде се хор от възмутени гласове. Никой не бил забравил, че учител днес е Електроник. Децата просто били заети. Не им оставала ни една свободна минута за уроците. Професора съчиняваше втора симфония. Кукушкина моделираше система на кръвоносните съдове. Гусев преправяше своята бъчва, като усилваше въздействието й върху мускулите. Всички те — бъдещи инженери, учени, художници — искаха сега свобода за творчество!

„Защо да ходим на училище, когато Електроник и така ни дава своята информация!…“, „Тетрадки, писалки, чинове, дори самият „Репетитор“ — всичко това е остаряла система на занятия…“, „В края на краищата, ако става дума за задачи, параграфи и правила, може да ги предаде по телефона или телевизора…“ — такива бяха доводите на новите гении.

— Иди, че се опитвай да изучиш хората, щом дори на урок не идват — забеляза печално Електроник.

— Всички са класически мързеливци! — каза възмутено Сергей. — Да си седиш в креслото, да дъвчеш сандвичи и да гледаш телевизора се счита за нормално учене и нормален живот. Просто не разбират, че днес ти си Таратар.

— Аз не съм Таратар — каза бавно Електроник. — Аз съм помощник на учителя. Никога не съм забравял това.

— Изключи телефона си и всички гении ще довтасат в клас за нужната им информация — посъветва го Сироежкин.

— Защо да го изключа? Тогава изобщо на никого няма да съм нужен. — Нека си работят. Харесва ми, когато хората работят. Аз се уча от вас да работя. — И Електроник каза по радиотелефона на осми „Б“: — Продължавайте да работите над домашната си работа!

— Значи, ти извеждаш своята формула за гениалност?

— През нощта четох съчинения на поети. Не всичко разбирам. Например какво е това „душа“?

— Защо те интересува душата?

— Четох у Пушкин: „Вдъхновението е разположение на душата за най-живо възприемане на впечатленията и за обмисляне на понятията, следователно и за обясняването им. Вдъхновението е нужно в геометрията, както и в поезията.“ В тази точна формула — призна Електроник — всичко ми е ясно, дори „им“, не ми е известно само едно понятие — „душа“.

Сергей се затрудни с отговора.

— Душа ли? Това според мен е разум, нерви, изобщо целият човек — каза той. — Целият аз или целият ти. Разбираш ли?

— Почвам да се досещам как се ражда вдъхновението.

На Сергей винаги харесваше искреността на Електроник, неговата голяма обективност. Той каза:

— Трябва много да се работи, за да се получат красиви неща.

— Разбирам! — възкликна Електроник. — Най-хубавото нещо — най-красивото! Автомобил, дом, самолет, доказана теорема…

— Мнозина умеят да работят красиво — каза сериозно Сергей.

— Значи вдъхновението е нужно навсякъде — в геометрията, смятането, стиховете, шахмата — продължаваше да размишлява Електроник съгласно Пушкиновата формула.

— Разбира се. Архимед, Лобачевски, Алехин и другите велики хора са потвърдили това правило.

— Трябва още веднъж да разгледам грешките на великите — направи извод електронното момче и след известни колебания предложи на Сергей: — Може ли да опитаме да поиграем на шах?

Сергей се спусна към шкафа, изсипа на учителската маса шахматните фигури. Той беше доволен, че Електроник печели над себе си мънички победи.

 

Когато директорът на училището надзърна в осми „Б“ клас, за да провери как върви урокът, той остана изумен: в празната класна стая играеха шах учителят и единственият ученик.

— А къде са останалите? — попита Григорий Михайлович. — Къде са учениците ви, Електроник?

— Аз им разреших да се занимават у дома си — каза, като ставаше, Електроник. — Те още не са довършили домашните си работи.

— Ние тук се посъветвахме — добави Сироежкин — и решихме, че домашната им работа е по-важна от урока.

— Не е вярно! — чу се зад гърба на директора един глас и в класа влезе Мая Светлова от училището на химиците.

Сироежкин цял пламна, като Свръхновата: защото Мая не знаеше, че пред нея стои директорът и можеше да издаде всички ученици.

— Самият ти каза, че са мързеливци — обърна се Мая към Сергей, който продължаваше да пламти. — Тъкмо звънях на Електроник през почивката и чух вашия разговор. Електроник толкова много се готви, а те не дойдоха! Много са важни — „обикновени гении“… Просто самоуверени мързеливци!

— Да ти повикам ли веднага, Григорий Михайлович? — каза уплашеният от откровеността на Мая Сироежкин.

— Вие навярно сте учител? — обърна се Мая към директора.

— Не, аз съм директорът.

— Толкоз по-добре. Викайте ги!

— Аз не мога да отменя разпореждането на учителя, без да поговоря с него — усмихна се Григорий Михайлович и изведнъж видя светещия екран, който показваше празния слънчев коридор, окачените на закачалките палта, отворените врати на училището.

Директорът огледа екрана, подаде ръка на новия учител.

— Благодаря за нововъведението, Електроник. Наистина децата са пропуснали много важен урок. — И той се обърна към притихналата кампания: — Да послушаме Електроник!

Директорът, Сироежкин и Светлова седнаха на чиновете, а Електроник отиде при екрана. Той включи института и разказа как тук се раждат новите електронни машини. Зрителите видяха учени и инженери в бели престилки. В една от групите се мярна лицето на Громов. Професорът погледна камерата, отдръпна се от колегите си.

— Как върви урокът, другарю учител? — попита той Електроник.

— Урокът върви добре — доложи ученикът му.

— Извинявай, че те отвличам — каза Громов. — Имам към тебе една молба. Утре в нашия град се открива важна изложба, институтът ти възлага да работиш в нея. Впрочем — поправи се Громов, — това не е най-точната дума — „изложба“. Просто пристигат кибернети, или роботи, както ги наричат в много страни, за да демонстрират своите способности. Също такива електронни механизми, какъвто си ти. Подробности ще научиш в информационния център. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — каза Електроник.

— Можеш да поканиш своя клас на откриването — предложи професорът. — Така да се каже, нагледен урок. Ако, разбира се, дирекцията не възразява.

— Директорът е тук, слуша урока от чина — простодушно каза Електроник.

— Считам предложението на Гел Иванович за интересно — обади се от първия чин директорът.

— Григорий Михайлович е съгласен — предаде Електроник на Громов.

— В такъв случай аз правя заявка за осми „Б“ — И Громов се върна на работното си място.

Електроник погледна часовника, веднага превключи екрана. Сега на него се появи някакво грамадно рогато животно.

— Изложба за постиженията на народното стопанство — обясни Електроник. — Сега ще видите доказателство за последния опит на осми „Б“.

Животното стърчеше над тълпата като мощен древен мамонт. Внезапно то вдигна глава, откъсна няколко клонки от върха на тополата и лениво задвижи челюсти.

— Нима тава е крава? — каза с любопитство директорът. — Никога в живота си не съм мислил, че има такива гиганти!

— Изобретение на Виктор Смирнов — потвърди новият учител. — Виждате, именно той стои до кравата! А до него е баща му…

 

Виктор Смирнов с мъка изведе кравата от гаража. Той дори се изплаши, като я видя на дневна светлина: бре, че грамадна!

До вчера вечерта кравата беше малко по-голяма от обикновена крава, в гаража лежаха кутии с царевична свила, няколко стари автомобилни покривки, бали с пресовано сено.

Сега гаражът беше пуст и чист, сякаш излизан от някакъв грамаден език. Както се вижда, на кравата се бе отворил голям апетит, тя не остави дори парченце хартия, а самата стана колкото камион. Не, май че още по-голяма — колкото тролейбус!…

Приятелят на Виктор само примигваше и не разбираше как така за три дни от донесеното в тенджерата дребосъче беше пораснало такова чудовище.

Кравата беше великолепна: бяла, с черни петна и войнствено вдигнати рога — сякаш изсечена от мрамор. Тя гледаше стопанина си.

— Донеси стълбата, Олег! — викна Смирнов на приятеля си и размота на земята едно въженце.

Той постави стълбата до стената, качи се почти до самия покрив и оттам метна въженцето върху якия врат на животното. Завърза го, леко дръпна въжето. Кравата тръгна спокойно след стопанина си, сякаш цял живот беше вървяла с оглавник.

Олег запали мотоциклета и на малка скорост изпрати приятеля си с кравата до шосето. До града имаше пет километра. Олег пожела щастливо пътуване и препусна към училището.

Момчето вървеше отстрани на шосето, кравата зад гърба му заемаше почти половината от шосейното платно. Смирнов се страхуваше, че бръмчащите автомобили ще изплашат животното. Но кравата не проявяваше никакво любопитство към техниката. Обратното, любопитство проявяваха всичко пътуващи в превозни средства. Колите, които настигаха кравата, рязко удряха спирачки, известно време пътуваха успоредно с нея, после пак набираха скорост. Подире й се мъкнеше тълпа от дечурлига и зяпльовци.

Биологът реши твърдо да не отговаря на никакви въпроси, за да не обърка пътя — ония, които се интересуват, ще научат всичко на изложбата. А всеки, който бе видял животното, не можеше да не се изкаже. Дечурлигата най-много се интересуваха какво ще стане, ако това кравище замахне с рога.

Виктор беше горд със своето изобретение. Само веднъж той се ядоса, когато някакъв малчуган изскочи от тълпата и каза провлечено, като се кълчеше:

Крава, крава —

колко си здрава!

Аз в тази си-вуш-ка

съм влю-бен до у-ши…

— Млъкни! — каза му строго изобретателят. — Сега ще ти дам една „сивушка“.

Кравата сякаш разбра стопанина си, замахва страшно с рога и шегобиецът за миг се изпари.

— Умна е — единодушно решиха зрителите.

При градската черта, тъкмо там, гдето се кръстосват двете шосета, се раздаде предупреждаващ глас от високоговорител:

— Момчето с кравата да спре!

Зяпачите се увеличиха.

Довтаса един жълт милиционерски мотоциклет. Сержантът слезе от седалката, бавно огледа животното, отдаде чест на Виктор.

— Къде отивате, гражданино?

— На Изложбата за постижения на народното стопанство — отговори Виктор. — Рекордсменка!

— Добре — каза сержантът. — Вървете след мене. През града не е лесно да я преведете. — И се наведе към осмокласника. — Как се казваш?

— Аз ли? Виктор Смирнов.

— Много ми е приятно — усмихна се сержантът. — А тя?

— Надежда — неочаквано и за себе си каза Смирнов. Изобретението му вече имаше име.

— Надя, значи — широко се усмихна сержантът.

— Не в оня смисъл — поправи го изобретателят. — Това е моята надежда. — И повече нищо не взе да обяснява.

— Ясно. — Сержантът пак премина към официалния тон. — Каква е височината?

— Височината на кое? — не разбра Виктор.

— До върха на рогата — обясни милиционерът. — Мостовете, жиците и т.н. имат допустима височина.

— Не зная, не съм я мерил.

— Ще се движим с всички мерки за предпазливост — предупреди сержантът и извика по радиото втори мотоциклетист.

Придружен от почетния ескорт, експонатът се придвижваше към изложбата. Трябва да кажем, че гигантското животно нито веднъж не се спря пред червената светлина; потоци от коли и пешеходци, трамваи и тролейбуси — всички правеха път на Надежда. Пешеходците гледаха почтената крава от значително разстояние. Пътуващите в превозните средства долепваха чела към стъклата. Децата си умираха от възторг, като гледаха как рогата на кравата едва не докосват тролейбусните жици.

На изложбата дежурните предварително бяха отворили широко главната врата: ясно, и тук си бе казала думата милиционерската радиостанция. Придружено от голям брой любопитни, момчето с кравата се отправи след мотоциклета към павилиона „Животновъдство“. Той не забеляза как към тълпата на запалянковците се беше присъединил и баща му. Виктор в отлично настроение си тананикаше песничката на оня малчуган: „Аз в тази Надежда до уши съм влюбен…“

При павилиона, украсен с дърворезба, Виктор върза Надежда за едно дърво и благодари на сержантите за помощта. Тълпата се разположи край павилиона в полукръг и заобсъжда необикновените данни на животното. Дори продавачите от будките оставиха своите сандъци с пирожки и сладолед — къде ти сега купувачи!

Директорът на павилиона стисна ръката на Виктор, поздрави го за рекордния екземпляр, като предварително му обеща медал от изложбата. След това внимателно огледа кравата, преценявайки размерите й на око.

Виктор ликуваше: „Сега няма как да се откаже от обещанието си… Пред толкова много свидетели…“

Той забеляза, че е дошъл деловит фотограф, който снимаше неговата Надежда от различни страни.

— Но къде ще намеря помещение за такъв експонат? — каза директорът, когато се върна при Виктор. — Нямам свободна територия. А пък за нея трябва…

Той не успя да доизрече фразата си и остана с отворена уста, защото кравата изведнъж отгриза връхчето на тополата и захруска клонките. Тишината беше толкова голяма, че хрускането се чуваше по целия площад. Точно в този момент Електроник бе включил екрана към телевизионната камера за изложбата.

Тополовите клонки, явно, бяха събудили силен апетит. Надежда пое дълбоко с черните си ноздри въздух, изсумтя силно, сякаш изразяваше съжалението си, и като наведе глава, захапа с яките си зъби фурнировия сандък с пирожките. Продавачът подскочи на място и, като чу как изтрещя сандъкът, бързо се отдръпна встрани, а кравата вече повдигаше сандъка със сладоледа като перце.

Тълпата се завълнува. Директорът гледаше въпросително Виктор. Изобретателят смело се приближи, хвана въжето за края.

— Спокойно. Надежда — каза той. — Разбирам, че искаш да ядеш.

Рогата останаха неподвижни в очакване.

— Нямате малко царевична свила? — високо попита Виктор. — Или сено…

— Сено! Сено! — завика директорът така, сякаш от тези думи зависеше целият му живот.

Скоро един малък трактор докара на площада платформа с балирано сено.

Надежда спокойно се зае със закуската.

Някой докосна Виктор по рамото. Той се обърна и се зарадва, като видя баща си:

— Ти какво правиш тука?

Инженер Смирнов помаха с бележника си.

— Щом твоята Надежда има такъв апетит, ще трябва да й се направи ясла — обясни баща му и подаде бележника. — Тук нахвърлих нещичко… — каза смутено той. — И въобще — продължи Смирнов-баща вече по-уверено — отдавна съм ти казал, че такава крава иска индустриални методи на отглеждане…

Лека-полека Надежда се пригаждаше към новото място. Отделиха й просторна празна площадка, предназначена за зубри, внимателно й сложиха бали със сено, изсипаха й няколко чувала царевична свила в голямо корито. Виктор огледа придирчиво замрежената площадка и остана доволен.

„Може би ако й направят и покрив, само че непременно да е разтегателен — размишляваше Виктор. — Трябва да кажа на баща си. Интересно е до какви размери ще расте тя?“

Той поиска разрешение от директора да навестява Надежда: опитът трябваше да се продължава.

Директорът с широк жест показа заградената площадка, отговори, че от днес тя е негов, на Смирнов, кабинет, лаборатория, дом — както ще да я нарича. Тук всичко ще бъде благоустроено, като се имат пред вид особеностите на експериментираното животно, ще се доставят необходимите съоръжения. За помощници на младия учен ще бъдат дадени трима специалисти и работници.

— Искам да продължа наблюденията си над Надежда — каза Виктор на познатия биолог. И обясни: — Тя е наполовина земна, наполовина юпитерианска… Ще мога да ви представя всички доказателства, след като се срещна с Електроник и доведа опита докрай.

Биологът кимна, без да разбира нищо от това обяснение. Но живият експонат беше пред него. Предстоеше необикновена работа.

 

Електроник изслуша внимателно Виктор Смирнов, който го извика по телефона. Той каза, че чака съвет от Реси: защото Реси знае как да се отнасят с животните от Юпитер.

После Електроник поговори с директора и обяви, че утре урокът ще се състои на изложбата на киберистите.

— Само моля Таратар да поеме урока — каза Електроник на директора. — Утре имам друга работа. И после… вие видяхте. — Той показа празната класна стая и след кимането на директора включи своите микрофони. — Утре всички да дойдете без закъсняване! — поясни новият Таратар.