Евгений Велтистов
Победителят на невъзможното (13)

Дванайсети април.
Платон, Епикак и други

На Изложбата за постижения на народното стопанство осми „Б“, начело с Таратар, се отправи заедно с другите гости към павилиона „Електроника“.

Към сребристото здание от алуминий и стъкло водеше алея с флагове на страните, участвуващи в международния преглед на електронни помощници на човека. По алеята звучеше говор на няколко езика. Гостите наричаха по различен начин участниците в днешната изложба — компютри, електронноизчислителни машини, кибери, роботи, дори „тенекиени Майкъли“, но всички тия системи бяха електронни конструкции, изобретени от хората.

Осмокласниците се зарадваха, като срещнаха своя другар при входа.

Електроник им раздаде значки за спомен с изображение на земното кълбо, опасано с лента от цифри. Сергей успя да пошепне на приятеля си, че той би изобразил на значката Електроник.

— Как си, справяш ли се? — попита с тревога Сергей.

— Справям се — отговори Електроник. — На куртката (му имаше знак на работник от изложбата.

Децата влязоха в павилиона и видяха светещата в полумрака знаменита машина Космос, по-точно — част от тази машина, тъй като самата машина се състоеше от много блокове, поставени в различни сгради и свързани помежду си с телефонна връзка.

На фона на звездното небе се движеха светлите точки на станции, спътници, кораби, стартираха и кацаха ракети върху далечни планети, Земята водеше разговори с космически бази, с междупланетните пътешественици — цялата информация отиваше при небесния диспечер — Космос. Тази машина принадлежеше на десет приятелски страни, които задружно изучаваха космоса, но понякога от нейните съвети се ползуваха и други страни. Съвсем наскоро, когато летящият към Марс кораб беше изгубил връзката със своята база и се отклони от курса, именно Космос го насочи да кацне на планетата. В обемистия дневник, който лежеше върху пулта на машината, особените й заслуги бяха отбелязани от цял свят.

Ескалаторите неуморно пренасяха посетители в огромната, със стъклен покрив, зала, прилична на космогара. Тя беше претъпкана с хора и механизми.

Сред гостите пъргаво сновяха участниците в изложбата — на колела, на паякообразни лапи и просто по човешки — кой както беше свикнал да се движи, разменяха си реплики, отговаряха на въпроси и се държаха съвсем непринудено; на гърдите на всеки участник без разлика на това дали е в железен калъф, в огледала на екрани или модерно ушит костюм, висеше табелка с името и названието на фирмата производителка.

Върху емблемата на изложбата в центъра на залата постоянно се менеше голямото число, което опасваше като шлейф на летяща комета земното кълбо.

Това число продължаваше бързо да расте, когато в залата настъпи тишина и известният специалист по електронни системи професор Громов откри изложбата с встъпително слово. Участниците в изложбата внимателно слушаха професора, и един от компютрите, явно, сумираше общия брои на техните мислителни операции. Емблемата отразяваше именно това число.

Професор Громов, каза, че изложбата е добър пример за инженерните усилия на човека, който веднъж е решил, че е възможно да си построи електронни помощници.

— Ние сякаш се вмъкнахме в пещерата на Аладин — продължи професорът, — в пещерата, където са заключени съкровища, подобни на човешкия мозък. И виждаме, че можем да получим всичко, което пожелаем. Но както и в древната легенда, ние трябва да спазваме едно условие: за всичко трябва да заплатим с голям труд — с умна преработка на информацията.

Громов, който говореше за машините и за техните творци като за колеги, поясни мисълта си: през последното десетилетие са се сменили няколко поколения изчислителни машини, рязко е нараснала скоростта на тяхната работа и сега стои кардиналният въпрос: ще може ли човечеството за един час да обработва такъв обем на информация, за който по-рано са били нужни столетия?

Макар всеки от компютрите да заменяше хиляди и хиляди хора благодарение на бързината в смятането, всички те притихнаха, почувствували важността на момента. Мигаха само контролните лампички, сигнализираха за пълно внимание. Електроник стоеше неподвижно в групата на осми „Б“.

— Аз имам един ученик, той сега е тук. — Громов потърси с поглед Електроник и приветливо му кимна. — Той стигна до извода, че някои задачи изглеждат съвършено нереални при обикновените методи за обработка на информацията.

Громов приведе един ярост пример: сред присъствуващите няма такава изкуствена система, която би могла да надиграе световния шампион по шахмат. Следователно, каза той, трябва да се търсят обобщения, начини за компактно изразяване на информацията, най-късите пътища към истината. Така е било винаги в историята на науката. Успял е например Нютон да изрази огромна информация в простите и изящни формули на своите закони, които се побират на един лист хартия и с които днес си служи всеки ученик. Няма съмнение, че скоро ще бъдат намерени нови методи за работа на компютрите в безкрайния океан на информацията.

Гостите ръкопляскаха. Компютрите мигаха с разноцветните си очички, усвоявайки новата задача, по всички екрани се появиха надписи: „Отлично формулирано“, „Точно казано“, „Извънредно важно“.

Числата върху емблемата се въртяха в електрическа треска.

— Според мен Громов говори за формулата за гениалност, която ти търсиш! — пошепна Сироежкин на Електроник.

— Аз непрекъснато мисля за това — отговори Електроник, — уча се да работя по нова система. Ти ми подсказвай грешките, ако забележиш.

— Готов съм! — потвърди Сергей.

— Само че не зная — продължи Електроник — ще мога ли да мисля като човек?

— Опитай!

— Ще мога ли? — повтори Електроник и в думите му прозвуча странна печал.

 

Най-почетният участник в изложбата беше старинният пощенски началник „Марк—121“. Той водеше рода си от първия, знаменит компютър „Марк—1“, който тежеше четири и половина тона и умножаваше двайсетцифрени числа за шест секунди. Чудовищно бавна скорост в сравнение с десетките милиони операции в секунда! „Марк—121“, разбира се, смяташе хиляди пъти по-бързо от своя дядо, но и той, с олющената отстрани боя, с праволинейната форма на своите обемисти блокове, изглеждаше като музеен експонат.

През целия си дълъг живот „Марк—121“ беше сортирал и изпращал писма в разни краища на света. Той беше изучил всички тънкости на своя занаят и ако авторите на писмата бяха посочили на плика Париж, Лондон или Москва, без да споменат страната, той намираше телефона им по обратния адрес, звънеше, уточняваше къде да изпрати писмата — в столиците на големите страни или в малки американски градове. Пощенският началник знаеше наизуст градовете и селцата в разни страни, за където най-често пишеха неговите кореспонденти; той помнеше дори далекоизточната гара Ерофей Павлович.

Говореше бавно, с глух, скърцащ глас, предлагаше на посетителите да изпратят отворени картички във всички краища на света.

Осми „Б“ с удоволствие се възползува от предложението: всеки попълни по една картичка и я пусна в желязното пише. „Марк—121“ постави паметния печат и веднага на таблото повтаряше адреса. Той нямаше въпроси — всички картички бяха попълнени грамотно.

— Извинете — вежливо се обърна Електроник към старейшината, — вие познавате, прекрасно земното кълбо, кое място ви харесва най-много?

— Чикаго, централната поща — чу се след кратка пауза тенекиеният звук. — Аз работих там цял живот.

— Значи, това е първото ви пътуване? — продължа Електроник. — Какво ви е впечатлението?

Пощенският началник издрънча с железните си степи.

— По пътя нищо не правих. Помислих, че ме карат на бунището. Благодаря ви, мистър, че ми зададохте тия въпроси. Аз мога още да върша работа!

— И аз съм такъв участник в изложбата, какъвто сте вие — каза Електроник и, като пожела на колегата си успехи, измърмори едва чуто фраза, която улови само стоящият до него Сироежкин: „Такова бъдеще чака всички нас…“.

Таратар помоли Електроник да ги разведе из изложбата. Най-напред Електроник им показа залата с най-съвременни системи — машините на Интермаш. Те се отличаваха една от друга по номера и серии и всяка работеше по свой начин.

Машина-инженер топеше стомана в далечен завод: на всеки екран беше изобразена бумтяща мартенова пещ. Машина-диспечер мигаше със сигналните си светлинки и регулираше движението на голяма железопътна гара. Машина-конструктор планираше едновременно хотел, океански лайнер, космически кораб и реактивен самолет, даваше своите изчисления и чертежи на специалистите, получаваше поправките и отново се заемаше с изчисленията; за тази работа някога отиваха години, а сега — броени седмици.

Хората около тези машини бяха малко. Те даваха кратки пояснения, работеха при пултовете и отстрани изглеждаха просто скромни помощници на всесилните агрегати.

 

Компютърът Епикак работеше без помощници и приемаше посетителите в отделен кабинет. Като видя децата начело със сътрудник на изложбата и учител, той ги поздрави на английски и веднага делово попита желаят ли господата да реализират чековете си или пък да направят с негова помощ изгодна сделка.

Епикак — мощна машина с аеродинамична форма, преливаща се във всички отсенки на златистите цветове — бавно се движеше покрай дългата полирана маса с меки кресла. Други предмети в стаята нямаше. По всичко личеше, че Епикак беше солиден банков служител, натъпкан с долари, марки и други валути на западните страни.

— Извинете, ние не си служим с чекове — отговори на английски Електроник.

— Моля за извинение — с приятен тон произнесе Епикак, — вероятно с чековата книжка във вашето училище се разпорежда директорът?

— У нас системата е друга — уточни Таратар, — за училището плаща държавата.

Епикак блесна със своите страни и пусна в очите на събеседниците си рой искри.

— Разбирам ви… Щом няма да се занимаваме с делови операции, аз с голямо удоволствие ще ви разкажа за нашата фирма.

От думите на великолепния Епикак излизаше, че той и неговите електронни колеги от най-новата система, които работеха в банки, заменят трийсет милиона канторни чиновници (клеркове) — почти цялото възрастно женско население на страната, ако, разбира се, то се съгласеше да работи именно в банки. А такава нужда от работна сила можеше да съществува, ако, то се знае, не бяха Епикак и другите електронни клеркове. Ден и нощ те приемаха чекове, даваха пари, вадеха тази сума от текущите сметки на притежателите, сравняваха подписите им с дадените еталони. Понякога сред клиентите се случваха мошеници, които фалшифицираха чуждия подпис или представяха чекове, необезпечени с влогове. Всеки Епикак вдигаше в такъв случай тревога и предаваше на полицията точните отличителни белези на правонарушителя. Всички подобни произшествия, включително и нападения на грабители, бяха предвидени от конструкторите на машините и тези машини действуваха по инструкция.

— А с вас имало ли е случаи на нападение? — вежливо попита Електроник.

— С мене не е имало, защото аз се занимавам главно с електронни пари.

Епикак разказа за работата, която много му харесваше.

Както е известно, парите могат да бъдат в най-различен вид. Злато, банкноти, чекове или съответен запис в паметта на електронния касиер — всички те носят една и съща информация: за способността на клиента да плаща. Затова най-удобно е хората да си служат не със злато, не с книжни пари, а със записите на Епикак, който никога не греши. Клиентът има само малка пластмасова картичка, на която по електронен начин е записан неговият личен номер. Той подава тази картичка на Епикак, казва каква сума иска и къде да я преведе и толкоз: касиерът мигновено оперира с цифрите, без да се затруднява да брои отново банкноти, да проверява чекове и така нататък. Удобна работа за един електронен касиер!

— Бъдещето е на такива системи, каквато съм аз! — каза с гордост Епикак.

— Докато изчезнат парите — спокойно рече Таратар.

— Тоест как така? — изплашено избоботи Епикак. — Вие мислите, че аз скоро ще остарея и няма да съм нужен?

— Не съм казал такова нещо — възрази Таратар. — Работете си със здраве.

— Благодаря ви, мистър, ще се постарая да оправдая вашето доверие, защото светът без пари не може да съществува…

Семьон Николаевич не желаеше да обижда безупречния касиер от далечната задокеанска страна, пък освен това той сигурно и не би разбрал, че светът може и без пари.

Осми „Б“ напусна бизнесмена.

— Отлична съвременна система — каза Електроник. — Аз съм далеч от неговата скорост. Жалко само, че той се занимава единствено с пари.

 

Сред другите компютри на западните страни, които предсказваха времето, даваха съвети на домакините, печатаха списъци на свободните места за безработни, предлагаха на клиентите да си поръчат леки коли с най-различни размери и форми, привличаше посетителите табелката „Хепи енд“, което значеше „щастлив край“.

Тук беше шумно и весело. Ослепително усмихната, прилична на кинозвезда блондинка разясняваше на гостите, че всеки посетител има възможност да си избере спътник в живота, като отговори на въпросите в анкетния лист. Анкетният лист се пускаше в метална кутия, в която имаше сведения за милиони претенденти от разни краища на света. Машината съпоставяше анкетите и предлагаше своята кандидатура. Блондинката-робот се грижеше за създаване на щастливи семейства и затова фирмата й беше дала името „Хепи енд“.

Таратар искаше да отмине с класа си тази злополучна стая, но децата го помолиха да се отбият за минутка. Къде другаде ще видиш такава оригинална система — освен на кино! Трябваше да проверят научната ценност на „Хепи енд“, не бива да приемат на доверие автоматичното щастие!

— Вие още не сте дорасли за такива неща! — мърмореше Таратар. — Кой ще попълва анкетен лист?

Всички погледи бяха устремени към него. Осмокласниците знаеха, че учителят им е заклет ерген.

— Аз? — Таратар се засмя. — Добре, само заради вас и заради научната проверка… Шегата си е шега, но после Електроник ще ми изпрати цял том мои грешки.

— Разбирам, че това е експеримент — каза замислено Електроник.

Таратар взе анкетния лист, хвърли бегъл поглед по него и почна да изпитва блондинката.

— Кажете — попита строго той, — нима може човек да се сприятели с някого или да заслужи разположението на някого по указание на компютъра?

Лицето на робота не се измени, когато той се обърна към Таратар.

— „Хепи енд“ не си поставя такива цели. „Хепи енд“ иска само да помогне на един човек да се запознае с друг, който притежава ценни за него качества. В живота такива случаи се считат за сполука. Ние желаем да направим сполуката по-често явление.

— Но такива деликатни въпроси човек често не обсъжда дори с другарите си…

— Човек не се стеснява да потърси съвета на лекаря, когато е болен, защото чака от него помощ.

Около спорещите се събраха вече запалянковци.

— Запознаване по пощата — не е ли това твърде примитивно? — настояваше придирчивият посетител.

— Не всички ходят на танци, в туристически походи или слушат славея на луна, „Хепи енд“ може да окаже на такива хора полезна, а в някои случаи и незаменима услуга.

— Ами ако стане грешка?

— „Хепи енд“ — гарантира успех в шестдесет случая от сто!

Таратар се изчерви и под одобрителния смях на запалянковците скри анкетния лист в джоба си.

— Ще го попълня у дома — каза той на децата — и ще ви съобщя резултатите.

Петдесетте подробни въпроса искаха солидна работа. Трябваше да се разбере сред отговорите за цвета на очите, височината, номера на обувките, какъв е относителният дял на капитала на автора, трябваше да се ориентира в намеренията на съставителите на анкетата.

— Надявам се, че ще се убедите в безупречната работа на нашата фирма! — викаше подире му блондинката. — „Хепи енд“ е вашето бъдеще, „Хепи енд“ е вашето щастие, „Хепи енд“ винаги ще…

По този повод Таратар дори малко поспори с Електроник, който каза, че „Хепи енд“ наистина се чувствува щастлива. А учителят изрази гласно съмнението: защо тогава някои свръхсъвременни машини толкова се рекламират, а пък се боят да не остареят?

— Вие не можете да разберете това — отговори Електроник. — Вие не сте машина.

Таратар не отвърна нищо.

След запознаването с „фирмата за щастие“ урокът на осми „Б“ продължи в класа на американското училище. Ръководеше го учител на име Платон.

Платон — голям плещест компютър с телевизионен екран — поздрави децата на английски (на екрана веднага светнаха произнесените от него думи и на други езици) и помоли всички да седнат на чиновете.

Всеки чин беше като техния класен „Репетитор“: с клавиатура от бутони и миниатюрен екран. Учениците набраха на клавишите имената и презимената си и Платон веднага запомни всички.

По математика Платон предложи на децата едно сложно уравнение с варианти на отговорите.

Затракаха клавишите, запълзя хартиената лента с напечатаните знаци. Пръв, почти без да се замисли, реши уравнението Електроник и на неговия екран светнаха думите: „Добре направено. Благодаря. Платон“. Същите надписи се появиха по-късно и при другите ученици.

Осмокласниците поправяха грешки в английския текст, попълваха празните квадратчета в таблицата на химическите елементи, решаваха уравнения за видоизмененията на ядрените частици.

Платон остана доволен, поздрави Таратар.

— Какви способни ученици.

Той направи само една бележка:

— Струва ми се, че на чин номер седемнайсет е седнал не съвсем обикновен ученик с фамилно име Електроник. Скоростта на неговите решения не е по-малка от моята.

— Прав сте — отговори Таратар и представи своя помощник.

— Колко ученици обучавате, Електроник? — попита Платон.

— Двайсет и осем.

— Навярно можете и повече?

И той разказа за себе си.

Платон бил обучаван от разни преподаватели, професори и специалисти, затова пък той давал уроци на пет хиляди ученици. Много училища били далеч от него на десетки и стотици километра и той никога не бил виждал в лице своите учащи се, но ги познавал превъзходно: кой какви способности, наклонности, реакции има, кой обича повече математиката, кой — езиците или чертежите, кой има повече отлични бележки, кой средни. Често той разбирал от голямо разстояние, че еди-кой си е в отлично разположение на духа, решавал задачите по-бързо от обикновено и го насърчавал с поздравителни надписи на телевизионния екран; палавниците и мързеливците молел да бъдат внимателни, последователни, подсказвал им търпеливо начините за решаване на задачите, но в оценката на техния труд бил строг.

Таратар попита Платон, дали всички училища, които той обслужва, са еднакви по успеваемост и Платон отговори, че тези училища са твърде различни. Има училища, в които всеки ученик е снабден с електронен чин, а има други само с един чин. В повечето училища занятията се водят строго по програмата. А в някои са събрани деца, които са зарязали учението в обикновените училища и отново им създават навици за учене; такива ученици преминават занятията в музеи, телевизионни студия, библиотеки, заводски цехове, в ателиета на художници, а когато държат изпит, се обръщат за помощ към него, Платон.

Децата от различните класове обичали Платон, на драго сърце отговаряли на въпросите му, понякога му доверявали личните си тайни. Една майка попитала веднъж Платон: „Защо хората са завладели разни планети, имат в училище електрически учители, а не могат да накарат синът да слуша родителите си?“ Платон обещал да поговори с непослушния син, но я посъветвал да се снабдят с електронен възпитател. Майката само въздъхнала в отговор: не всички американци можели да плащат за домашен Платон.

— А Електроник е винаги с нас — каза Сергей Сироежкин. — На урока, у дома, на улицата.

— Радвам се, че си имате такъв прекрасен учител. Навярно на неговите уроци цари идеална дисциплина — каза Платон и смути ония от осмокласниците, които си спомниха изпуснатия урок.

Електроник стана от чина и каза в тишината:

— Най-добрият учител в нашето училище е Семьон Николаевич Таратар. Аз само му помагам.

Таратар се смути, махна с ръка и неловко рече:

— Ние работим заедно. Нали, Електроник?

Електроник мълчеше. Всички погледи бяха устремени към него. А той стоеше неподвижно и, както се стори на Сироежкин, дори пребледня.

— Работехме заедно — високо каза Електроник в тишината. — Никога вече няма да съм ваш помощник, Семьон Николаевич.

Таратар тръсна глава в знак, че не приема казаните думи.

— Какво значи това? — измърмори той. — Какво каза? Не те разбрах добре…

— Казах истината — заяви електронното момче. — Едва сега разбрах, че съм безнадеждно остарял. Благодаря ви, мистър Платон, за урока.

— Съжалявам, че ви доведох до такъв извод — вежливо избоботи Платон.

Електроник бързо се обърна и изскочи от класа.

— Електроник! — пронизително извика Сергей и изтича след приятеля си.

Синята куртка се мярна при ескалатора и изчезна. В такива критични минути, както знаем, Електроник можеше да задмине всеки световен шампион по бягане.

— Все вие сте виновни! — викна на класа почервенелият от гняв Сироежкин. — Измъчихте го със своите изчисления, въпроси, репетиции, гении нещастни! Къде да го търсим сега?

Внезапно му хрумна нещо. Той хукна към телефона, набра три единици поред, номера, на който винаги отговаряше Електроник. Телефонната слушалка мълчеше. Електроник се беше изключил от своите приятели.

В този момент радиото в павилиона обяви, че ще се проведе конкурс между компютрите за званието шампион на изложбата. За победител ще бъде признат оня, който ще може да донесе най-голяма полза на човека. Шампионът се определя от авторитетна комисия.

Празнично настроение цареше в залата. А децата от осми „Б“ изглеждаха нещастни. Сергей имаше чувството, че се е случило нещо непоправимо. „Какво да правим?“ — объркан, повтаряше той.