Петър Бобев
Позорът на Один (9)

9

Когато поемаше към градището с настървената си орда, Ерик Белязания бе наредил да откарат пленниците на една от неизтеглените на брега ладии. За по-сигурно. Да не побегнат някак си, да не ги освободи някой. За викинга най-сигурното място е морето. Защото го познава отлично, докато сушата си остава все потайна, пълна с изненади. Сушата служи само за битки и обир.

Така и Рад Медуна с яко вързани ръце, с накъсани дрехи, полепнали от съсирената кръв към раните, попадна в един дракар ведно с тридесетина от своите дружинници и селяци, кажи-речи всички ранени — кой по-леко, кой по-тежко, омотани и те като него с яки въжета. А с тях и малкият Нено. Захвърлени в дъното на ладията редом с вързопите награбена плячка, и те самите подобни на живи вързопи.

Десетина позастарели викинги с прошарени коси и бради, вероятно тъкмо затуй освободени от несгодите на сухопътните битки, седяха на сандъчетата си, които при гребане им служеха като пейки, гризяха обрулени пътем ябълки ранозрейки и току поглеждаха към брега — защо ли още не се завръщаха другарите им?

Закотвената ладия, обърнала срещу налитащите вълни извития като змийска шия форщевен, се люшкаше равно и отмерено. И нали нямаше палуба, неволниците усещаха с телата си всяко огъване на гъвкавия й корпус, всеки плисък на новата вълна, преди още солените й пръски да са ги оплискали. Мачтата, заклинена към киля, се размахваше плавно напред-назад, като проскърцваше досадно. Скрибуцаха и опънатите ванти, и вързаното към реята платно.

Нощта бе настъпила. По небосвода, застлали го от край до край, заблещукваха ярки звезди. Сварог, славянският бог на небето, оглеждаше света с безбройните си нощни очи. Синът му, слънчевият Дажбог, отдавна се бе прибрал в кристалните си покои далече на запад. Само Стрибог, повелителят на вятъра, продължаваше да надува рога си. А Перун, гръмовержецът, нейде далече-далече, над застлалите водния хоризонт облаци, доточваше меча с бруса си, от който припламваха искрите на последните му светкавици.

Рад мълчеше. Вече изтрезнял, вече проумял до дъно вината си. И що ли можеше да рече? Мълчаха и войскарите му. И те го знаеха — той, със своята безразсъдност, бе докарал неволята им.

Ако някой от тях понечеше да изрече каква да е дума, пазачите тозчас изшъткваха заплашително и го посръгваха с дългите си копия. Бояха се от бунт, наслушали се бяха за непокорството на тъдявашния народ.

Мълчеше жупанът. И мислеше, премисляше напрегнато. Що ли да стори? От всяка клопка има излаз, от всяка примка. Ако знае как, рибата също може да се измъкне: и от серкмето, и от голямата мрежа, и от рибарския кош.

Та по-тъпоумен ли щеше да излезе Рад от някаква си риба?

Ако захапеше възела на съседа си, щеше да го прегризе бързо. Той цял човек удържаше със зъби, та това ли…

Ако нагласеше своето въже до някой ръб, щеше да го престърже…

Ала ония проклетници щяха да видят. Та те сал това правеха — слухтяха, дебнеха. Най-вече него. От него се плашеха. От ръста, от потиснатата му сила.

Дано ги тресне Перун! Дано Марена се стовари връз рижите им чу ту ри!

Марена! Богинята на зимата. И на смъртта…

Ех, спомени, спомени!

Как да забрави оня ден?

Тогава се уговориха с Лола.

На празненството, когато селяците давеха в реката чучелото на Марена. Отминал бе Сечко — месецът, когато се секат дърветата; отминаваше и Сухия, кога съхне сечището, та да бъде изгорено пролетес и преорано с тежките рала, а сеячите да пръснат семето.

За нова, по-щедра родитба. За наслада на бог Купала — Урожая, за още по-голяма радост на хората.

Брей, премного бяха тия славянски божества! Всяко племе — свои богове. Не можеш ги запомни. Добре си бяха българите с техния Тангра и ромеите — с Христос. Служат на един господ, не като славяните, дето не знаят кому по-напред да угодят. Няма по-лошо от слугуване на няколко господари.

Сговориха се с Лола. Подире дойде благоволението на хана — да се женят. И двамата знатни, не биваше без разрешение свише като простите войскари и селяци.

Мина месец цветен. И през месец листен се венчаха. В деня на Лада — закрилницата на сватбите и веселбите. Кога девойките наричат пръстените си в „мълчала вода“.

И изневиделица — тая беда!

Зла юда ли ги бе подслушала? Та им завидяла?

Три дни стават, откак му играеше лявото око. А той, вместо да плюне, както си му е редът, през лявото рамо, дето се спотайва злата юда, белким я пропъди, взе, че се натряска с медовина.

Ужким не вярваше на бабини деветини. А, виж, трябвало да вярва! И да плюе през рамо, не да се напива. Ех, трябвало… Минало-заминало…

Види се, друго вече не му оставаше. Или-или. Или на воля, или с натрошени ръце. Бе преполовявал с длан дървена талпа, бе превръщал на прах печена тухла, бе пробивал вратня с глава. Ей туй не бе опитвал, че не бе му се налагало.

Сега вече му се наложи.

Нали го прякоросваха Медун. Ха, Медуне, да ти видим якостта!

И добре, че ръцете му не бяха извити назад. Иначе я сполучеше, я не.

Той стегна пестници, опъна мишци. Отпусна ги, пак ги стегна. Въжето май че се поразхлаби мъничко. И така, със свиване и отпускане Рад попримъкна примката по-надолу. Провери здравината й. Държеше се яко. Не мръдваше, опряла плътно в китките.

Друго не му оставаше. Той пошушна на Нено, който лежеше редом с него: — Прегризи го!

Нено, сякаш това само чакал, се озърна и като се убеди, че никой не го наблюдава, захапа със зъби възела. Хем уплашен, хем горд, че от всички жупанът тъкмо него бе предпочел.

Ала как се прегризва с детски зъби дебело варяжко въже? За беда, един от пазачите го зърна. И скочи към него. Срита го. Събраха се и другарите му, заприказваха вкупом.

После един от тях грабна момчето за крака и го провеси извън борда с натопена във водата глава.

Да го дави ли? Да го плаши ли? Да се повеселят ли?

Ей от тая тяхна залисия, от туй тяхно забавление спечели Рад.

Той поприсви нозе под себе си. Натъкми се. Премери междината до острия ръб на борда, там, дето при отплаване гребците окачват щитовете си.

Съсредоточи волята си. С притворени очи. Само тъй: без страх, с все сила! С все сила!

И скочи. Преди още стражите да проумеят що става, той замахна, та стовари ръцете там, където трябва — стовари ги така, че двата юмрука да минат отстрана, а върху ръба да попадне само конопената примка. С все сила!

И сполучи. Ударът — стремителен, непреодолим — мигом разкъса якото трикатно въже.

Същинско чудо!

Примката се изсули, вече ненужна.

Стреснати от внезапния му скок, всички гледаха смаяни.

Той не ги остави да се окопитят. Метна се връз най-близкия варяг, сграбчи го досущ като мечка и го запрати в морето. Хвана изтървания му меч, та връхлетя срещу останалите.

Не само силата му. И изненадата тоя път се оказа на негова страна.

Рад грабна Нено за краката, изтегли го на борда, после продължи боя.

Преди да се подредят насреща му, още четирима рухнаха, посечени от меча му.

Другите не го дочакаха, а наскачаха сред вълните, изоставили оръжията си, загребаха в ужас към съседните дракари. Настана суматоха, надигна се вой и глъч. Гребните в близките ладии хванаха набързо веслата. Свободните от наряд размахаха заканително оръжия. Ведно с ругатните им по метежния кораб рукна градушка от стрели.

Под техния обстрел Рад залегна до основата на мачтата. Запълзя. От човек до човек. Рязваше с един замах възела на овързаните ръце и пролазваше до следващия.

Освободените, вече с опомнилия се от уплахата Нено, и те тозчас се спускаха в помощ на сънародниците си.

Тогава жупанът заповяда:

— Веслата, ей! Улавяйте веслата!

Той пък стисна кормилото.

Все още с изтръпнали от примките стави, хората му загребаха. То се знае, отначало несръчно — непривична беше тая работа за довчерашните орачи и конници. Ала скоро се справиха. Мазолестите им длани изравниха ритъма, размахаха веслата в унисон.

И дракарът, отпърво колебливо, сетне все по-уверено, по-плавно, се понесе по водата.

Викингите, явно, не бяха очаквали такъв развей. Та нали затуй бяха оставили само две-три ладии с всичките им хора? По останалите се виждаха тук-там отделни пазачи, които, то се знае, нямаха сили да ги подкарат. А на туй отгоре и да гонят с тях окриляните от надеждата за спасение бегълци.

Ей тия, другите, дето се люшкаха безредно и безполезно насам-натам, помогнаха най-много на славяните. Защото се пречкаха пред ония, опитващите да се приближат до бунтовниците, да ги засипят със стрели и копия, да абордират при тях и в ръкопашна схватка да ги изтребят до крак. Гледаха ги — почти безоръжни, почти беззащитни.

Рад, тоя път с бистра глава, прецени начаса изгодата. И ловко завъртя кормилото така, че да минава все покрай малолюдни ладии. И то колкото може по-близо до брега, та поне от едната страна да не го заплашва някой.

Почувствували се свободни, убедени, че съдбата им вече е в техни ръце, доскорошните роби взеха да си подмятат закачки, да се шегуват помежду си, да се гаврят с поробителите си.

Едно е да лежиш омотан в дъното на кораба, все едно парцал, съвсем друго — когато тялото, когато яките ти ръце са развързани. Когато, макар без меч, без копие, ако не друго, поне веслото си властен да размахаш вместо оръжие, щом ти се наложи. А имаше няколко меча, няколко секири, изтървани от побягналите варяги.

Нено се провикна:

— Бре, жупане! Как я стори тая пущина? Храс! И въжето — на две!

— Сторих я! — ухили се Рад хем смутен от похвалата, хем задоволен. Жив човек, не се насища на хвалби.

Навикнал бе да му се дивят. Навикнал на ласкателствата, на легендите, що се мълвяха за силата и за юначността му.

— Що се зверите бре? — сопна им се на шега самодоволно. — Гаче ли не сте виждали що умея?

— Как да не сме? — отвърна друг. — Ама не и въже… Въжето е друго. Не е тухла, не е дъска…

— Все това си е… Гледай само да не те е страх! Да праснеш с все сила! Че то и вие го вършите. Боли ли, кога чупиш варено яйце в челото си, когато надробяваш с длан орех на трапезата?

Приказваше човекът. За сърцатост. Хем за тях, хем и за себе си. Като все се привеждаше, та да не го жилне някоя от редките стрели, що долитаха сегиз-тогиз откъм преследвачите. Той, кормчията, стоеше на най-личното място, най-уязвим беше. Гребците се прикриваха донейде зад високите бордове.

И подвикна отново:

— Греби де! По-живо! Изплъзнем ли се, цяла делва медовина ще измъкна от избата… Непипана…

Ала колкото и припряно да развъртаха веслата бегълците, предишните им мъчители взеха да ги настигат. Закотвените безлюдни дракари бяха останали надире, вече не им се пречкаха. И те можеха да покажат цялото си моряшко умение.

Рад отново се заозърта тревожно.

Ами сега?