Петър Бобев
Позорът на Один (13)

13

Лола пресрещна норманите в теснината насред пътя.

Пресрещна ги и закова коня пред тях.

Нашествениците също спряха, спогледаха се, слисани от дързостта й.

Беше жена, макар и в мъжки доспехи. А какво диреше тук?

Всичко живо: мъже, жени, деца, бяга, щом само името им чуе. А тя? Защо не бяга?

От едната им страна се пенеше морето и блъскаше в подкопания бряг кипналите си вълни; от другата лежеше тихо и спокойно крайбрежното блато, обрасло с камъш и папур, сред които крачеха важно щъркели и чапли, а над морето се носеха с крясък чайки.

Слънцето се подаваше иззад настлания с рехави облаци хоризонт. И сякаш не облаци, а пламнала черна перушина. Тъмното небе неусетно изсветляваше, ще речеш, невидим великан издухваше към запад обгърналия го мътен дим. Звездите, все още блещукащи тук-там, гаснеха една подир друга, изпепелени от бликналата жар на изгрева. Луната, достигнала планинския хребет на запад, вече бе наподобила бяло облаче. Чирикаха птици, подсвиркваше като меден кавал прелитащата ниско от дърво на дърво златочерна авлига.

Лола дръпна повода на коня, накара го да се изправи на задни нозе, да затанцува на място, да пръхти и да бие във въздуха с предни копита.

И се провикна на ромейски:

— Диря водителя ви!

Помнеше от снощните преговори пред твърдината, че някои разбираха тоя език.

— Нямате ли главатар бе, негодници?

Такава дързост!

Както си стоеше, привидно безучастен, в първите редици, подпрян на меча, все едно не я забелязва, Ерик сви устни. Белегът на лицето му почервеня още повече от придошлата кръв.

И избоботи в ответ:

— Аз съм конунгът! Какво искаш?

Лола извиси глас:

— Сделка ти предлагам. Ако щеш, божи съд го назови. Викам те бой да се бием!

Отначало — смайване сред войскарите. Опулени очи и зяпнали брадати уста. После гърлест, гръмоподобен смях разтърси околността.

— Ти чуваш ли се какви ги плещиш бе, девойче? — разкиска се Белязания. — Зъл дух ли ти е взел ума?

Тя опита да го надвика:

— Най-харно се смее оня, що се смее накрая! А ти, ако си мъж, ела да премерим сили!

Дали бил мъж? Такова предизвикателство няма да изтърпи никой. Дори прост войник, камо ли конунг?

— Сбирай си устата, девойче! Че като ти дойда…

— Дойди де! Нали затуй те викам? Ела на двубой! Сал аз и ти. Без да се месят други…

Белязания разбута с широките си плещи редиците пред себе си.

— Ида, ида! Да разбереш кой е Ерик Белязания! Голям смях ще падне!

Тогава тя се доизказа:

— Първом облогът! Надвия ли те аз, да пуснеш мъжа ми!

— Твоят мъж! — удиви се Ерик. — Че кой е той?

— Рад Медуна, жупанът! Дето с подлост си го заробил. Проклета медовина! Ако да не беше той пиян тогава, ако да не бе го измамил ти — щяхте да видите кой е Рад Медуна!

Белязания я прекъсна:

— Стига врели-некипели! Чух що искаш. Аз пък… Не рече: „ако те надвия“. Че имаше ли място за съмнение при такова единоборство?

— Аз пък… Ще те взема за наложница. Скланяш ли?

— Това ще отсъди Тангра!

— Ще отсъди, както отсъдят мечовете ни — изкикоти се Ерик. — Хайде, готви се! Ида!

Беше му и весело, и обидно в същото време. Той, прославеният Ерик, за който отсега запяваха сагите — в бран с жена! Та те, жените, са създадени не за битки. Ами да си стоят в къщи, да раждат, да въдят дечурлига, да готвят, да предат, да тъкат, докато мъжете бродят по света, докато грабят и принасят плячка.

Тъй знаеше той, тъй са ги създали „аси“ боговете: мъжа — от ясен, жената — от елша. Мъжът — воин, жената да ражда воини. Дори валкириите, божем безсмъртни като боговете — и те са само слугини на боговете. Изпълняват заповедите им. И служат за наслаждение на героите горе, в двореца Валхала. За нищо друго.

Нима истински щеше да се бие с това девойче?

Той подаде щита и меча си, откачи и секирите, та ги подхвърли на Олаф.

— С голи ръце ще те хвана, хубавице!

Лола все едно не го чу. Доволна, предоволна, че бе й се удало да го разгневи. Та нали тъкмо тая беше целта й, такъв — и планът й. В яда си всеки става по-уязвим.

Нека! Нека се гневи!

Тя го пресрещна с нова обида, с ново оскърбление:

— Ти чувал ли си за Крум Страшни? Ако не си — да чуеш! Разгромил той войската на Никифора. И черепа му със сребро обковал. Такваз чаша ще направя от варяжката ти глава. Че в нея да пие медовината си Рад…

Дразнеше го. Самохвалствуваше. А сърцето й — свито, изтръпнало. Наистина, опасен беше тоя викингски главатар! Не човек, а северна мечка. И Рад беше Медун, ама друг — силен, но хубав. С кротки, усмихнати очи. Тоя — същински звяр. Опънал железни мишци, навел бича глава, вперил в нея зъл поглед, хищен, безпощаден.

— Ха, ха, ха! — раздруса се той в пресилен смях. — Виж, тая няма да я бъде! Один не ще допусне такъв позор. Няма твоят Рад да пие от моя череп, а прикован за мачтата, ще гледа твоето безчестие… Как цялата ми дружина се гаври с хубавицата му…

Боеше се Лола. В същото време вярваше в силите си. Защото си бе българка по род. А българката, когато го няма мъжа, умее да се брани сама, да брани и челядта си не по-зле от него. Та нали същият този Крум, ювиги хан, за да разгроми ромееца Никифор, повикал и жените? Всяка българка се учи на военно дело: да язди, да опъва лък, да мята копие. Тя също е длъжна да стреля и при тръс, и в галоп, на всички посоки: както напред, така и вляво, и вдясно. И назад — дори легнала по гръб върху конската крупа. Да върти сабята, да мята изкусно аркана, и то с лявата ръка, та да е свободна дясната за следващия бой с мечове или копия. Ако ли пък, недай боже, падне — бързо да се метне на коня зад врага и да го прониже с кинжала. Българката умее всичко: и туй, що е отредено на жената; и онуй, що е участ на мъжа. И майка, и воин. Понявга по-опасен воин и от мъжа, защото той се бие за слава, а тя — за честта и за рожбите си.

В очакване на забавното зрелище, което обещаваше нова преживелица в и без туй бурното им ежедневие, викингите забравиха заплахата от приближаващата българска войска. Тъй си живееха те — ден за ден, не отлагаха никое наслаждение, бързаха да изкопчат от живота всичко, що можеха. И то днес, не утре…

Те се отпуснаха, опряха щитове и мечове в земята, отложиха шлемове, та да не спарват главите им, разбъркаха строя си, тъй че и по-задните редици да вкусят от предстоящата наслада.

Дори Олаф, все още неукрепнал както трябва, подвикна:

— Ерик, само с една ръка.

Белязания се обърна и като му смигна лукаво, прибра десницата си зад гърба.

— Вярно бе! Срещу жена само лявата стига! Пристъпи тежко.

Ездачката успокои коня. За това, що й предстоеше, при тая тежка задача, пред хана и пред Тангра, й бе нужна по-здрава опора.

Тя вдигна сабята, сякаш се готвеше да пришпори коня, за да се понесе напред и да съсече противника си.

Успя да го заблуди.

Богат беше бойният опит на Ерик Белязания. Че с какви ли не бе се срещал: с франки и ромеи, със славяни и сарацини. Само не с българи. Не допускаше, че техните похвати в битките могат да бъдат различни. Гледаше — и те като другите: с копия и мечове с щитове и шлемове, със секири и лъкове, двойно извити, ала все лъкове.

Не познаваше само аркана, не подозираше страшната му сила.

Затова не опита, пък и не знаеше как да се уварди. А и Лола го подведе с размаханата сабя. И той се натъкми да посрещне тоя удар. Щеше да се хвърли напред, да хване юздата на коня, за да го спре, и в същото време щеше да дръпне нахалницата за крака и да я събори от седлото, преди още да е замахнала. Мечът й беше в дясната ръка, затова той щеше да й изскочи откъм лявата страна.

Не един път се бе сражавал с конници. И то не с някаква си жена, а с прославени рицари, смели до безумие, обковани от върховете на шлемовете до шпорите си с метал, покрили с метал и конете си. Същински оживели железни статуи…

Не свари да си даде сметка какво става. Какво стори оная проклетница с лявата си ръка, тъй сръчна като дясната; какво полетя към него, какво профуча над главата му.

Ако познаваше това опасно оръжие, той би могъл все пак да направи какъв да е опит за спасение: би се навел, би се дръпнал, би го срязал със секирата, преди да го е омотало.

А сега?

Когато разбра, беше късно. Яката примка вече се бе стегнала тъкмо там, където бе предназначена — над лактите му, беше ги притиснала към гърдите, беше ги обезвредила.

В следния миг рязък тласък го катурна на земята. А Ерик не бе свикнал да пада. Мигновено той скочи на крака.

Напразно! Ремъкът отново го повали.

После Лола обърна коня си назад и го пришпори. Повлече с вързания за седлото й аркан омотания пленник, който риташе безпомощно с крака, гънеше тялото си като червей в безплоден опит да се отскубне някак си от коварния възел.

Най-близо до него се оказа Кнут — младежът, дето бе паднал при танца по веслата.

Ако поискаше, той би могъл да замахне с меча и да среже опънатото ласо. Ала не поиска. Направи се, че нищо не е видял. Защото не можеше да му прости — и затова, че го бе лишил от воинската плячка, още повече заради унижението. Най-първо заради унижението.

Доволството преля в сърцето му.

Това ли беше надменният, самоувереният доскоро предводител, който сега се тътрузеше по неравната почва ту по гръб, ту по лице, подмяташе се по издатините на пътя, отскачаше при всеки камък, при всяка къртичина, при всеки оголен корен?

Гърдите му бяха защитени от крепката броня, изкована от най-вещия железар в родината му, а главата — от добре пристегнатия с подбрадника шлем, та успя да ги опази. Иначе при това подхвърляне, при това тръшкане отдавна да се бяха изпотрошили костите му, отдавна да се бе преселил във Валхала.

Единствен Олаф съобрази. Всичко бе станало тъй бързо, тъй нечакано — сякаш не действителност, а мъчителен кошмар.

Той грабна лъка от застаналия до него воин, опъна тетивата и пусна стрелата, без да се прицелва.

Не успя да види дали бе улучил.

Ездачката не спря. Продължи да препуска…

Тъй срамно, тъй обидно!

Вождът, приятелят — тътрузен като мръсен вързоп! Отвлечен от тая бясна българка! Сякаш не оня непобедим воин, а…

Нямаше време да размисля.

Защото замислеше ли се много-много, нямаше да го види повече. Кой знае закъде го бе помъкнала тая? Та тя жена ли беше или зла вълшебница. А защо не — приело женски образ местно божество, разгневено от нахлулите във владенията му другоземци, срещу което бяха безсилни и заклинанията, и викингските им талисмани?

Пък нека да е и божество!

Най-важният закон е законът на приятелството! На кръвното братство! Заради кръвен брат всеки е длъжен да се пожертвува!

С грозен вик Олаф се втурна подир победителката, която препускаше към вътрешността на сушата, като надаваше бойните си български викове.

А живият й трофей, доскорошното страшилище за враговете, се влачеше подире й, жалък и безпомощен.

И кой знае дали още беше жив!

— След мен! — извика Олаф, развъртял секирата си. Ала забравил, че намерението им бе да се доберат по-скоро до брега, до спасителните кораби; забравил за приближаващата българска войска.

Викингите, кой по-рано, кой по-късно, проумели най-сетне, че станалото съвсем не е шега, се втурнаха подире му. Зарязваха плячката си — вече не им бе до нея, налагаше се да отървават вожда, което значеше честта си. А и себе си. Закъде викинги без конунг? И според тежината на снаряжението, според държеливостта си едни изпреварваха, други поизоставаха.

Колоната им се издължи, проточи се, изтъня. Бойният им ред се разбърка.

Тъй и не забелязаха кога се намъкнаха в теснината между двата хълма — стръмни, скалисти, обрасли с гъст шубрак.

Олаф вярваше, искаше му се да вярва, че бе улучил ездачката. Струваше му се, че бе видял перото на стрелата си в рамото й. При това по земята личаха отчетливо кървави капки. Но дали бяха нейни или от другаря му?

Ако тя бе ранена, не би издържала дълго. Рано или късно щеше да отмалее, да поспре. И преследвачите — макар и пешаци — да я догонят.

Да освободят вожда!

Ако ли е още жив…

Наистина, тя забави ход. Наистина, леко се наклони надясно. Политна.

Още малко! Щяха да я настигнат…

В тоя миг отгоре, през ровините, се срина цяла лавина камъни, едри и дребни, ръбести и валчести, заподскачаха все по-бързо и по-бързо и връхлетяха върху норманите, като помитаха всичко по своя път.

След това подире им се спуснаха и те, наподобили лавини — от ярост и желязо, стоялите в засада славяни.

Зафучаха, зачаткаха по ризници, по щитове и шлемове камъните на прашкарите, забръмчаха стрелите, запрелитаха метателните копия.

Тогава налетяха и тежковъоръжените пехотинци, проточили остри копия, развъртели мечове и брадви, скрити зад огромните си щитове вратници от дърво и опъната волска кожа. Те се врязаха в безредната тълпа на викингите и се вкопчиха в настървената ръкопашна схватка.

Още неопомнили се от изненадата, северяните чуха усилващия се конски тропот. И скоро отсреща, през тесния пролом, нахлу българската конница с развети по копията конски опашки, която като наводнение, все едно жив потоп от конски тела и копита, от размахани саби и копия, притисна и отпред безразсъдно намъкналите се в клопката варяги.

Викингите бяха слисани, заварени в безреда, притиснати от три страни като клещи, от които няма отърване. Ала не и уплашени. Всеки от тях сам, без заповед на вожд или отредник, подхвана боя. Без смут, без страх. Тъй както е свикнал да се сражава, готов да продаде скъпо живота си в очакване, че подир това ще го продължи по-честит от земния горе, сред валкириите, във Валхала.

Единствен Олаф отказа да се бие със славянина, който се изпречи насреща му. Отстъпи като страхливец, остави го на следващия викинг, а той продължи да тича напред.

Българката бе спряла коня си. И стоеше — все още не падаше, ала си личеше, че вече няма никакви сили: ни за битка, ни за бягство. От ръката й течеше кръв, а лицето й бе пребледняло, восъчно жълто…

Олаф се хвърли към нея.