Петър Бобев
Позорът на Один (11)

11

Викингите неусетно догонваха дракара на Рад. Свикнали бяха с корабите си, кажи-речи сраснали с тях. Не като славяните, дето днес за пръв път сядаха на гребна пейка. Нито умееха както трябва да стиснат веслата, още по-малко как да ги натапят във водата, как да ги изтеглят, та да придадат нужната подемна сила на ладията. Та те едва смогваха да съгласуват размаха им. И все някой или избързваше, или забавяше, та още повече объркваше реда на останалите.

Прегънат над кормилото, разкрачен за по-голяма устойчивост, жупанът попоглеждаше през рамо към преследвачите. И сърцето му се свиваше от тревога.

Ясно, толкова можеха неговите хора…

Ония приближаваха, подреждаха се отзад и отстрани, готвеха се да го вкопчат отвред като в гигантски клещи.

По бордовете между гребците, скрити зад окачените щитове (от които впрочем съвсем не се нуждаеха пред почти безоръжните бегълци), мерачите вече опъваха лъковете, готови да ги засипят с облаци от стрели.

И викаха, крещяха, ревяха в диво изстъпление.

Да ги сплашат, да убият отдалеч охотата им за съпротива.

И Рад отново се провикна:

— Греби де! По-живо, по-живо! Измъкнем ли се, не една — всичката си медовина ще изнеса на стъгдата. Ще опразня избата си!

Все още я считаше за най-голямото си богатство. А неопитните, затова бързо грохнали славяни, колкото и да се стараеха, колкото и да се напъваха, видимо отпадаха.

И без неговите обещания, и с тях — вече нямаше много полза.

Ония приближаваха. Някои по-точни мерачи опитваха да ги достигнат със стрелите си. Две-три вече стърчаха забити в борда.

Славяните отбягват морето. Не че ти е страх. Те не са страхливци. Повече заради друго — държат да не се отделят от племето, от рода, от задругата; от жените и децата си, от нивите и добитъка. Предпочитат малкото, що дава след труд земята, пред щедрите дарове на морето. Щедри, ама и несигурни — като: него: веднъж ще те обсипе с блага, друг път ще ти вземе всичко, та и живота. Целият свят гъмжи от зли сили: юди й змейове, самовили и орисници, всякакви там бесове. Ала славянинът е свикнал с тях като с истински земляци, знае кога, в каква доба, на кое землище кого от тях ще срещне. И е готов за тая среща. От някои дори не се бои. Разни безобидни шегаджии, дето гледат само да те подплашат. И толкова. Таквиз са домашните духове, ровещи нощем из сламения покрив; таквиз са и мнозината горски веселяци, що ти подсвиркват ту от едно, ту от друго дърво.

А морето, виж, не познава, още по-малко бесовете му. Затуй му се струват по-многолюдни, по-кръвожадни от земните.

Тая мисъл сковаваше сърцата на бегълците, та и на жупана им. Не само живите варяги ги гонеха над водата. Под водата пък ги дебнеха още повече и то свръхестествени, дето значи неуязвими, врагове. Виждаха размазаните им сенки при всяко надигане и спадане на вълната, виждаха развиваните от теченията разрошени зелени коси, белите като пяна дантели на ризите им. Чуваха глухите им закани, зловещия им кикот, щракането на острите им зъби. Усещаха как по дъсчената обшивка на ладията драскаха кукестите им нокти в опит да се вкопчат за тях и да се изкатерят горе, да се нахвърлят върху изтръпналите люде. А обливащите ги пръски от вълните не бяха вода, така бесовете ги заплюваха в безсилния си гняв през запенените си студени уста.

Рад нямаше и помисъл за отчаяние, не възнамеряваше да се отказва от борбата. Макар да бе сигурен в това — спряха ли гребците, озверелите северяни щяха да ги съсекат начаса. Щяха да ги изринат в морето като жертва на злите морски духове.

А той не се гласеше за мрене. Млад се чувствуваше, напращял от сили. Като дъб великан. И най-главното — Лола го чакаше. А не биваше да го чака напусто. Сал заради нея, ако не и за друго, трябваше да се отърве…

Нали затуй уж носеше тоя пръстен на ръката, наследство от баща му, издялан от Перунова стрела, дето беше длъжен да го предвардва от всяка беда? Нали такваз му бе нагласата? Не само да му пречи, кога хваща дръжката на топора.

Хайде, Перуне, помагай! Божем си закрилник на първенците: на князе, на стареи, на жупани…

Пристори ли му се? Или наистина го видя?

Огромен, сияещ, със златна брада, Перун сякаш му се мерна над лунната пътека и вдигна ръка.

Какво сочеше? Къде сочеше?

Рад Медуна тутакси разбра.

Познаваше добре тоя кът на крайбрежието. Идвали бяха често насам с връстници. Да поплуват, да половят риба. Там се хващаха на въдиците най-охранените попчета, там биеха със стрели идващите понявга към брега едри лефери. Струваше му се, че ще се оправи и със завързани очи.

И без колебание изви нататък кормилното весло.

Единственият изход!

Насочван от уверената му ръка, дракарът заобиколи издадения скалист нос и навлезе в притихналия залив на завет от засвирилия отново Сварог, от надигащите се вълни.

Подире му, досетили се, че крои нещо, се юрнаха още по-нетърпеливи викингските ладии. Стесниха дъгата край него, сближиха се, почти опряха борд о борд.

И го заринаха със стрели.

Славянските гребци приведоха още по-ниско гърбовете зад борда. Един само извика, улучен в рамото.

Ясно, ставаше все по-опасно!

Ала Рад не позволи да залегнат съвсем на пода, както им се щеше. Имаше си точен план в главата, а целта беше съвсем близка.

— Недей спира! — почти изрева с мечия си глас той. — А греби! Греби де!

Нов облак стрели избръмча край ухото му. Медуна усети остра болка в лявата ръка. Улучили го бяха, проклетниците! Без да изтърве ни стон, той изтръгна острието от раната, та го захвърли във водата.

— Греби!

Ето, достигнаха го!

Жупанът се взря в тъмната разплискаш вода. И нали погледът му беше остър като на кукумявка, нали познаваше местността отлично — не сбърка. Сбъркаше ли — това щеше да означава краят.

И чу първия трясък.

Дракарът вдясно, на не повече от десетина лакти от него, се блъсна в нещо невидимо под повърхността. Мачтата се прекърши и се стовари връз хората му ведно с тежкото платно и реята. Натрошиха се веслата от левия му борд. Изправените стрелци изпопадаха: едни сред вълните, други — върху весларите под тях.

Последва нов трясък — тоя път отляво. И още един преследвач се закова на място, спънат като заарканен кон.

И още един…

Вражите дракари, налетели върху подводните скали, се блъскаха, трошаха обшивките си, бръснеха в объркания си устрем веслата си.

Бойната хитрост на Рад Медуна бе успяла.

Удало му се бе да умери, макар и в мрака, тесния проход през опасните рифове, в които един подир друг се бяха нанизали настигащите го кораби.

От мястото на корабокрушението, където продължаваха да се тръшкат безпомощно размятваните от вълните лодки, долитаха крясъците и ругатните на надхитрените морски вълци, стоновете на ранените, писъците на давещите се.

Планът му бе успял… Бе успял…

Врагът изглеждаше напълно сразен.

Родните скали, дори родните бесове, се бяха опълчили против нашествениците, не допускаха да се измъкнат от клопката, в която ги бе натикал жупанът Рад.

Извън себе си от радост, той пусна кормилото.

И заигра ръченица — бърза, ситна…

— Момци! — провикна се, както подскачаше. — Медовината е ваша… Всичката…

А не допускаше, че в това време в крепостта победителите, опразнили делвите му, подпалваха и неговия дом.