Петър Бобев
Позорът на Один (3)

3

Захласнати в игра, двете момчета тъй и не усетиха кога дойде бурята. Тъкмо си бяха намерили най-хубавата занимавка. Както бърникаха из подмолите за раци, случайно налучкаха подводната пещера. По-право не и пещера, а дълбока кухина в подровения бряг на реката, останала от изтръгнатата с пръстта неотдавна отвлечена от наводнението върба.

Пръв се гмурна Нено, макар и по-малък, ала по-добър плувец, с прострени напред ръце да опипа докъде стига. Тъй се убеди, че над водата имаше и въздух. Той подаде глава, вдъхна. Можеше да се диша.

Реши да се пошегува — остана там, не се върна назад, спотаи се.

Не след дълго до него изплува и Баян, по-големият, чакал-чакал другаря си и накрая, не издържал, тръгнал да го спасява.

— Брей, пък ние да не знаем! — изпръхтя той. Не дочака отговора. Едра водна змия в бързи извивки се плъзна покрай рамото му.

Друг път, отвън, на светло, такава гадина не можеше да ги уплаши. Даже ги ловяха и печаха. Вечно гладни, змийското месо им се услаждаше като свинско през зимата, като агнешко през месец листен, като пилешко по жътва. Направо ги хващаха за опашките, завъртваха ги във въздуха и ги удряха в земята. Толкоз. Повече нямаше нужда. Само пали огън, печи, обелвай кожата и си облизвай пръстите…

Друг път. Не и сега. Не в тоя тайнствен подмол, в тоя мрак, надъхан с мирис на влага и тиня. Загадъчен и заплашителен.

Без да се наговарят, и двамата отново натопиха глави във водата, та се върнаха обратно навън, в светлия ден. Покатериха се на брега и седнаха един до друг, безсилни да откъснат погледи от притихналия след тяхното изплуване вир.

Нено сложи пръст на устните:

— Ни дума! Никому!

Баян стисна съзаклятнически ръката му.

— Какво ли имане се крие там? — подметна той.

Ала Нено тозчас охлади радостта му:

— Не знаеш ли, че всяко имане го варди змей?

Очите на Баян светнаха:

— Тогава ще намерим меч, ама истински, като на боила Токту, кован и закаляван в кръв. И ще заколим змея. Ще му вземем имането.

И се усмихна:

— После — край на немотията!

Не довършиха момчешките си измислици.

Съвсем наблизо, кажи-речи на хвърлей камък, изтрещя ослепителна мълния. Навярно върху отсрещния бряст.

После рукна дъждът.

Момчетата мигом забравиха и пещерата, и имането, и змейовете. Грабнаха дрехите си и хукнаха към близката върба, в чиято просторна хралупа и друг път се бяха опазвали сухи.

Преди тях, без да чакат подкана, овцете се бяха скупчили там, наврели една в друга глави да се предпазят, доколкото могат, под върбовата корона.

Двамата се намъкнаха вътре, облякоха се и седнаха сгушени по-далеч от отвора. Беше топло и приятно. А водните струи трополяха равномерно по кухата коруба. Равно и приспивно.

Уморени, недоспали (че кой ли на село си доспива лете?), след лудориите в реката, приятелите неусетно задрямаха.

А бяха истински приятели. Не много отдавна наистина, но какво значи то за тяхната възраст, макар и от разни племена?

Нено минаваше за славянин. Ех, не дотам чист, както подсказваше и името му. Дядо му, на когото бе кръстен, дядо Нено бил трак. А баща му, полуславянин умрял отдавна, при Големия мор, както му викаха. Оставил млада вдовица, истинска славянка, с невръстно дете на ръце. Беден бил, след неговата кончина немотията налегнала сиротите още по-грубо. Главила се клетата вдовица ратайкиня — от тъмно до тъмно гръб не изправя, все на чуждо. Ще не ще, дето се вика едва проходил, пое и Нено със стадото на майчиния си господар. За единия хляб, за цървулките и някоя омаляла кошуля от господарските синове. Вярно е, не бяха много овцете, двадесетина глави — ама овце. Все нещо щураво ще сторят — ту в нива ще нагазят, ту в лозе. Дето тръгне едната, всички подире й. Цял ден трябваше да търчи след тях невръстното овчарче.

Ей така му докараха белята. Пролетес. Оставил ги да пладнуват под върбата, той бе се заврял в буренака да събира охлюви, сиромашко месо. Жилаво, макари сварено, ама все месо. Не сух просеник, накиснат в извора.

И те, пущините, какво не им харесало тук, какво ги прихванало, вземат, та навлязат в чуждата мера, на съседното българско село. Бой за мера винаги е имало, и някога, кога са били само славяните, а сега, при размесени български и славянски села — още по-често.

Припна Нено да завръща стадото, ама късно. Конярчетата българчета го пресрещнаха и почнаха да го налагат, както само те умеят.

Дотича Баян последен и къде с увещания, къде със заплахи, накара другарите си да пуснат славянчето.

Допаднаха си веднага. И почти всеки ден оттогава се срещаха на това място, край хралупестата върба. Хем да се къпят заедно, хем да си побъбрят.

Че то и орисията на Баян не бе за завиждане. И той сирак, и той сиромах, и той чужд хляб яде. Баща му загинал в бран заради хана, майка му умряла също при Големия мор. Такива бяха времената: я война, я мор, я суша, я градушка. А понявга — всичкото зло вкупом. Та кой оцелее. Доотгледал го чичо му. Ала и той едва своите деца изхранваше. Недъгав, окуцял от люта рана. Е, до просия не бе стигнал, но ведно със своите синове и братовника си даде на чужди да слугува. При конярите. Не и коняр, ами нещо като техен слуга — слуга на слугите. И яденето им носеше, и конете завръщаше, кога се отделят от табуна, докато другите си бъбрят скупчени, без да слизат от седлата. Най-вече вода да им носи. С бъкела, възседнал най-мършавата кранта, тъкмо по пладне поемаше към реката, за да го напълни от шуртящия стубел. Казваха, че тая вода най-засищала жаждата.

Тук, на това място, го изчакваше Нено, та да си поговорят, да си се пооплачат взаимно, после да се изкъпят заедно, да полудуват из водата, а сетне — всеки по своята работа, всеки в своето село.

Разговаряха ту на български, ту на славянски. Смесени отдавна, щат не щат, особено младите, научаваха ведно с майчиния и чуждия език. А нали бяха по-малобройни, българчетата като че ли по-напред научаваха славянския.