Петър Бобев
Позорът на Один (15)

15

Олаф съобрази в последния миг. Защо да си губи времето с българката? Ето я, тя сама, преди той да я бе докоснал, се свлече от коня на земята. Или мъртва или ранена…

По-важно си оставаше другото — да спаси конунга! Това е първата повеля за викинга — пожертвувал себе си, да спаси побратима, който е по-близък и от брат! Или пък да отмъсти, ако оня загине…

Той се отпусна на колене до него, сряза аркана, който го бе обезсилил. Избърса с длан кръвта отчелото му.

Наоколо сражението се разгаряше. Като разбеснели демони налитаха българи и славяни. Сякаш всички сили на злото си бяха дали среща тук, в тесния пролом.

Някога си, отколе-отколе, живеели йотуните — грозните исполини. После дошли боговете аси. И ги избили. От телата им създали Земята и Небето. А без тяхно знание от останките на йотуните се самозародили чудовищният вълк Фенрир, драконът Фафнир, мрачната богиня на смъртта Хел, пазачът на подземното й царство страшният пес Хармр.

Навярно и сега бяха пак те. Невидими за човешките очи, прикрити зад паплачта на враговете, може би предрешени като тях, те вилнееха в опиянение от пролятата кръв.

Българските ездачи се врязваха в галоп, блъскаха с бронираните гърди на конете си, газеха с копитата им, разкъсваха опитващите да се построят викингски редици и ги разпръскваха, за да ги оставят на извиращите от гористия хълм славяни да ги доубиват.

С ризници, с плътни брони или обшити с метални плочки кожуси, с конусовидни шлемове или островърхи калпаци, българите въртяха на всички посоки саби и секири, мушкаха с копия, косяха с бойните си сърпове. Ненужните им за ръкопашния бой двойноизвити лъкове стояха бездейни през рамената, а стрелите с перата нагоре — в пъстрите колчани.

Славяните пък в редици, рамо до рамо, напредваха със заплашителна упоритост — както кога газят плъзналите из посевите им скакалци. Стягаха обръча.

Олаф разбра. Успееха ли да затворят тоя гибелен обръч от живи тела и стоманени остриета, всичко щеше да бъде свършено.

Без никакъв изглед за спасение…

Не ги виждаше, но все му се струваше, че чува как над множеството прелитаха чаровните валкирии, всяка от тях търсеща паднал герой, за да отнесе душата му горе, във Валхала, за безконечното блаженство, за вечно редуващите се пиршества и битки.

Изглежда, твърде много работа, много грижи очакваха днес валкириите — безброй загинали герои трябваше да утешават с ласките си.

Той не знаеше дали още бе жив побратимът му или някоя небесна девица, най-личната, що подхожда на храбрец като него, вече отнасяше душата му към палата на Один.

Но дали жив или мъртъв, Олаф беше длъжен да го измъкне от коварната клопка. Жив — да го лекува, мъртъв — да го погребе, както се полага на викинг, още повече на конунг.

След първия смут варягите се окопитваха, заемаха местата си в нещо подобно на военен строй, ако не друго, опитваха поне събрани на двойки да пазят взаимно гърбовете си. Вече дотичваха позакъснелите в гонитбата бойци, а те — по-стари наистина, по-бавни, затова пък с по-богат боен опит, попълваха опразнените редици, даваха пример на по-младите, образуваха ядрото, около което се сплотяваха оцелелите, та да окажат по-дълготрайна съпротива.

Олаф съобрази начаса. Напред — невъзможно! Ала назад, откъдето бяха дошли, все още имаше пролука.

Натам трябваше да измъкне конунга!

Лекарството на билкаря от крепостта изглеждаше чудодейно. Или пък викингската воля за живот бе тъй извънмерна. Не мислеше за раната си, мислеше само за едно. И тая единствена мисъл, подчинила цялото му същество, му вдъхваше неподозирани сили и издръжливост. Да спаси побратима!

Той пое тежкото отпуснато тяло, намъкна се под него, надигна го на гръб. И го понесе назад. Там нейде трябваше да бъде и знахарят, който сега оставаше единствената му надежда.

Не го чу, повече усети по трепването на гърдите, че конунгът му говори нещо. Отново го положи на земята.

— Оная… — шепнеше Ерик. — Вещицата… Споменаваше българката.

За нея се сети и Олаф.

— Кнут! — подвикна той на озовалия се до него младеж. — Дотрепи оная кучка!

Кнут се спусна нататък. Гледаше да покаже усърдие.

— Недей! — възпря го Ерик. — Жива… я искам.

Баян, конярчето, не се отделяше от бранниците.

В залисията той пръв видя как се строполи на земята жупанката. И без да се замисля, търти към нея посред сражаващите се. Достигна я, с мъка я вдигна и положи напреки по корем върху седлото, а той се хопна отзаде й, готов да препусне с нея вън от бойното поле.

Не успя.

Кнут вече бе зад него. Разбрал, че не може да го спре по друг начин, той отново сряза с меча сухожилията на коня, който тутакси рухна обезсилен на земята.

Баян се преметна надолу, прасна главата си в един оголен дървесен корен, повече не мръдна.

Зад подредените защитници, които притъпяваха устрема на българите и даваха възможност за отстъпление в някакъв ред, четирима по-леко ранени варяги поеха Белязания на ръце, а след тях Олаф повлече за косата омаломощената от изтеклата кръв пленница.

И изръмжа злобно:

— Нямам кон, затуй така ще те тътрузя!

После, поел задачата на предводител, се провикна:

— Кнут, слушай! Поведи ти хората! И отстъпвай’ в ред! До изхода от пролома. Там спри. Задръж оная: паплач! Додето изтикаме дракарите в морето.

Кнут се втурна сред сражаващите се да изпълни новата повеля.

А Белязания, без да вижда нищо друго — ни кървавото сражение, ни своите рани — само шепнеше през пресъхналите си устни:

— Ще отмъстя!… За позора… Жива ми трябваш… Да омилостивиш Один… Да измиеш позора ми…

Оказа се, че изтеглянето не бе тъй лесно. Защото край тях пищяха освирепели стрелите и камъните на прашкарите, защото кажи-речи от всеки шубрак изскачаха нови и нови пълчища, дебнали досега славяни. И отрядът с ранения конунг трябваше да си проправя път с люти битки.

Паднаха пронизани, очакващи валкириите си, двама от носачите. Замениха ги други. И ускориха ход. Колкото още можеха да издържат мускулите им, колкото позволяваха извиращите иззад драките неприятели.

Малкият отряд оредя съвсем.

Ала не спря. Здравите и ранените, които още можеха да вървят, най-сетне се измъкнаха от теснината.

Там ги пресрещна охраната, оставена да пази плячката. С пленения Василий.

Още отдалеч Олаф се провикна:

— Лечителят! Къде е лечителят?

Заозъртаха се — нямаше го.

В суматохата той се бе шмугнал в храсталака. Нали уж не го смятаха роб, нали не бяха го вързали?

Стар беше Василий, не му се напускаше родната земя — доскоро тракийска, после славянска, а сега българска — не му се щеше да го за мъкнат кой знае къде тия диви грабители.

Затуй бе опитал да побегне, та да си остане тук, в страната на прадедите, та и прахът му да почива в същата пръст.

Ала нозете му нямаха някогашната крепкост. Варягите го видяха като прекосяваше в старешки бяг малката поляна и го догониха.

Ерик Белязания го посрещна с шепот:

— Дай!… От магията… Дето оправи Олаф…

Василий не излъга, каза си самата истина:

— Тя свърши, другоземецо! А друга нямам… Ако щеш, пусни ме да ида в твърдината, да сваря нова билка!

— Ти чуваш ли се какви ги плещиш! — сопна се Олаф. — Да те пуснем! Та да не те видим повече…

И смръщи вежди:

— Цери ни така, с туй, дето ти е под ръка! Василий отвърна:

— Аз сам си знам какво съм длъжен… „Болните изцерявай, страдащите утешавай!“ Той извади от торбата си комат хляб, на вид плесенясал, омотан в някаква паяжина. Откърши и натика два къшея в раните на Белязания, като не спираше да си мърмори: „Недейте тъпка поясите си нито със злато, нито със сребро“.

— Какво бръщолевиш? — сопна се Ерик.

— Че какво ли? Проклинам человеческата алчност, праизвора на всяка злочестина във всемира…

Тогаз зърна българката. Без да рече нищо друго, той пристъпи, та приклекна до нея. Извади счупената стрела, а тя в туй време не издаде ни стон, после напъха и в нейната рана късче от същия хляб. Превърза я с отдрано парцалче от ризата си.

— Ако ли имаш две кошули, отдай едната на ближния! Ако ли ти е останала само една, дай поне ръкава й…

Ерик се насили да му изкрещи:

— Зарежи я, бре! Не ни бави заради нея! Тя и без туй е осъдена…

— Че кой я е осъдил, чужбинецо?

— Аз, кой мислиш?

Старецът проговори тихо, повече на себе си: „Недейте съди, за да не бъдете съдени!“ Християнските му поучения не намираха тук почва да покълнат. Двама варяги го докопаха за ръцете и повлякоха подир сглобената набързо носилка за ранения им предводител.

А други двама вдигнаха Лола на крака и я подкараха, все едно повлякоха я с останалите.

Прекият друм към морето, през теснината, все още препречваше сражаващата се рат. Не им оставаше друг избор. Поеха наляво, по пътечката, що криволеше по билото на по-ниския хълм. Да заобиколят полесражението, да се доберат как да е до брега. Само дано дотогава другарите им с Кнут начело успеят да възпрат бесния напор на българите и славяните.

Василий не опита да се съпротивлява. Виждаше, нямаше смисъл — вардеха го добре.

Само си шепнеше равно, безучастно, като черковно пение: „Има последни, кои ще бъдат първи; има първи, кои ще станат последни.“ И се прекръсти:

— Да бъде волята ти, господи!