Кристин Мичълс
Целувката (22)

XXI

Ким трепереше от студ. След като я довлече дотук, Люис грубо я блъсна на земята и омота краката й със скоч лента. Върху песъчливия под на пещерата бяха наредени над сто свещи. Той ги запали една след друга, а после се отдалечи и сякаш забрави за присъствието й. Ким знаеше, че това отлагане няма да трае дълго, но не виждаше никакъв начин да избяга.

Въпреки усилията си да запази спокойствие и да не пада духом, сълзите напираха през затворените й очи. Колкото и да бе силна волята й, не можеше да се пребори със страха. Той успяваше да я победи.

Вон се бе оказал прав. Защо не се бе вслушала в думите му? Защо подминаваше шансовете си да бъде поне за малко щастлива, след като съдбата толкова рядко бе благосклонна. Разбираше истината, но едва сега, когато от нея нямаше никакъв смисъл. Нямаше възможност дори да му признае, че го обича. „Обичам го.“ Тези думи пронизаха мозъка й. „Била съм толкова глупава като се опитвах да контролирам най-силното чувство — любовта! Това е равнозначно на усилието да се контролира хода на времето!“ За първи път от много години Ким се молеше. Молеше се да поживее още малко, за да каже на Вон, че не е била права. Да му признае любовта си, да усети ръцете, прегръдката му още един път. Гърлото й се сви конвулсивно, но това не можеше да се сравни с болката, която раздираше душата й.

Шум, от приближаващи се стъпки я накара да настръхне. Люис се беше върнал и, облечен в найлонов комбинезон, с гръб към нея започна да подрежда някакви предмети. Пистолетът му се намираше в малка ниша отсреща. Изглеждаше много задълбочен в приготовленията си.

Очите й не се отделяха от оръжието. Мислеше си, дали…

Люис изведнъж се обърна.

— Скъпа Кимбърли, твоят час удари!

Зениците му неестествено проблясваха в полумрака на пещерата. Погледът му я ужасяваше. Така можеше да гледа само един маниакален убиец. Когато се приближи още повече, Ким видя, че си бе сложил бели хирургически ръкавици. В едната му ръка имаше машинка за подстригване, а в другата огромен нож.

Видът на зловещото оръжие я парализира. Отражението на свещите в острието му придаваше още по-внушителен размер. Но само след секунда тя забрави напълно за страха си. В съзнанието й нахлуваха разкъсани спомени, които скоро започнаха да се подреждат като плочки от домино.

И тя видя. Бяха четири непознати момчета. Може би, ако баща й им беше дал парите от касата, сега още щеше да е жив. Но бе избухнал спор и той се бе държал с тях като с непослушни деца. И за съжаление, те се бяха оказали такива. Някой я бе ударил със същия окървавен нож, с който бяха намушкали и баща й. Бе паднала на земята, а едно от момчетата се бе надвесило над нея и злобно се бе засмяло. После всички бяха побягнали. Запомнила бе това лице и бледозелените очи, но ги бе складирала някъде дълбоко в съзнанието си. Дори хипнотичните сеанси не й бяха помогнали да ги извади оттам. Но сега, след като бе видяла това лице преди няколко дни, отблясъкът на ножа само й бе помогнал да затвърди подозрението си. Убиецът на баща й се казваше Майк Драйтън.

Люис коленичи до нея и остави машинката на близката скала. Бавно започна да приближава ножа, докато най-накрая Ким усети студеното острие да докосва бузата й. „Нима това е краят?! Няма ли как да го спра?!“

Ножът мина под лентата, запушваща устата й, и с едно рязко дръпване Люис я отлепи.

— Ето, така е по-добре, скъпа. Ще можем да си побъбрим.

Ким облиза напуканите си устни. Той наклони глава и я загледа с някакво детинско любопитство, все едно че беше муха в буркан.

Опита се да потисне страха в гласа си.

— Защо го правиш?

— О, това вече е непоносимо! Още един, който не помни прегрешението си. Ти ме нарани, Кимбърли. Липсата на съжаление и разбиране към мен ме караше да страдам. Оказа се, че ти си жестоко и безчувствено момиче.

— Не мога да разбра, за какво изобщо говориш? Не съм ти направила нищо…

— Тц-тц… твърде лошо.

Острието пролази по върха на носа й. Отдръпна се назад, опитвайки се да се отдалечи от него.

— Възражението се отхвърля. Твърдението за невинност не променя присъдата по вашето дело. Съдът реши — осъжда ви на смърт.

Люис я сграбчи за врата и я притегли към себе си. Повече нямаше накъде да се отдръпва. Усети горещия му дъх в лицето си. Той бавно придвижваше ножа по устните, брадичката й, докато достигна до нежната извивка на шията й. Сърцето й заби бясно. Мрачното предчувствие, че всеки миг може да се окаже последен, накара дъхът й да спре. Но острието вече се спускаше надолу и галеше гърдите й. От студа зърната им бяха настръхнали и привлякоха похотливия му поглед. Страхът й се замени от погнуса и отвращение. Омразата се събра на топка в гърлото й. Без да се замисли за последствия, събра слюнката в устата си и се изплю в лицето му.

— Мръсник, махни си ръцете от мен!

Люис побесня от злоба. Сграбчи я грубо за косата и изви главата й.

— Ще си платиш скъпо за това, Кимбърли! Явно не се учиш от грешките си.

От силната болка сълзите й отново потекоха. Усещаше острата му брада по бузата си. Той чакаше отговора й. С рязко движение пъхна ножа под блузата й и замахна. Чу се шум от раздираща се материя. Ким се опита да се отдръпне, но успя да се измести само няколко сантиметра. Люис се наведе и повдигна главата й с ножа, така че да вижда очите й.

— Мога да правя, каквото си искам с теб. И ти не можеш да ме спреш, знаеш го, нали, Кимбърли?

— Гадно копеле!

С грубо дръпване разкъса сутиена й, разкривайки треперещите й гърди. Острието с плоската си част се заразхожда по тях.

— Знаеш това, нали?

Разбра какво искаше от нея. Да признае мощта му и собственото си безсилие. Не можеше да падне на колене пред един ненормален убиец, а й се живееше толкова много.

— Да, знам това.

Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка.

— Браво, умно момиче. Видя ли, че ще се научиш, но вече е твърде късно. Сега ще трябва да те накажа.

Застана зад нея и притисна главата й към гърдите си. Машината забръмча и тежки къдрици руса коса започнаха да падат по земята. Стисна очите, за да спре напиращите сълзи, но и това не помагаше. Усети как главата й сякаш олекна. Той почти свършваше. „Моля те, Господи нека да поживея още малко!“

 

Стори им се, че пътуват часове. В действителност едва ли бяха изминали повече от 45 минути. Вон отчаяно се мъчеше да си спомни отдавна забравени детайли от местността. На два пъти се връщаха, тъй като се оказа, че са объркали пътя. Дъждът плющеше и въпреки че чистачите работеха като луди, не успяваха да се справят с предното стъкло.

Въздъхна с облекчение, когато видя, че преди тях е минала и друга кола. Калните следи и начупените клонки бяха съвсем пресни. Едва не пропусна да забележи отражението от стоповете на някакъв автомобил. Скочи върху спирачките, джипът се поднесе по мократа трева и спря на сантиметри от бронята на пикапа.

— Това е шевролетът на Мартин Люис. Малко по-нагоре е пещерата.

— Да вървим — Стоун хвана дръжката на вратата, но за момент се поколеба и се обърна назад. — Лиз моля те, остани тук. Рей ще дойде всеки момент.

Бе говорил с Чейни само преди минута по радиостанцията и му бе обяснил къде приблизително се намират. Той оставаше единственото им подкрепление, ако нещата тръгнеха зле. Вон също я наблюдаваше с напрегнат поглед и въздъхна облекчено, когато тя кимна с глава.

— Хайде, Стоун, следвай ме.

Двамата си запробиваха път през гъстите храсталаци. Леденият дъжд продължаваше да се излива отгоре им, мокрейки ги до кости. След около петдесетина метра се показаха и първите скали.

Виждаше се и отъпканата пътека, водеща към пещерата. Входът й се оказа доста тесен — колкото да пропълзи един човек.

— Вон, това ли е единственият вход? Тук лесно ще ни усети.

— Може да има и друг, но аз не го знам. Разчитам на това, че няма да ни очаква.

— Добре, ще влезем един след друг, но ще останем близо до входа. Надявам се да доловим някакви шумове.

— Окей.

Извадиха пистолетите си и Вон се промуши напред. Входът наподобяваше тунел, широк не повече от метър и двадесет. След като шумът от проливния дъжд остана зад тях, настъпи тишина.

— Вон, чуваш ли нещо?

— Засега нищо.

Пропълзяха още няколко стъпки и Вон забеляза отражение от светлина върху скалите. Ослуша се, но отново не чу нищо, освен учестеното дишане на Стоун и скърцането на обувките му по песъчливия под. Направи му знак да се движи по-тихо и продължи напред. Сърцето му се беше свило. „Дано не сме закъснели!“

Сантиметър по сантиметър се придвижи до ръба на скалата. И тогава го видя. Койд! Облечен в найлонов работен комбинезон, стоеше с гръб към тях и съсредоточено работеше върху нещо. Вон се огледа — всичко бе точно така, както го бе описала и Лиз: свещите из цялата пещера, каменният олтар, таванът със спускащите се сталактити. Койд се размърда и той с ужас видя, че в ръцете му имаше кичур руса коса. Преглътна мъчително и махна на Стоун да се приближи.

— Виж това.

Агентът предпазливо надникна и след малко прошепна:

— Хайде, ще го изненадаме. Тръгни натам, а аз ще заобиколя от другата страна.

Вон направи няколко безшумни крачки и се прикри зад огромна каменна колона. Внимателно подаде глава и видя Ким. Сърцето му щеше да изхвръкне. Тя беше жива! Първоначално обаче леко се шокира, въпреки че го очакваше. Красивата й руса коса бе изчезнала, а главата й бе обръсната до голо. Имаше ивици кръв по рамото и гърдите й. Идваше му да скочи и да разкъса този изверг на парчета.

Ким го усети и извърна очи към него. Бързо вдигна пръст и го сложи на устните си. Вон се обърна, за да види дали Стоун е готов. Агентът му кимна.

Но Койд изглежда проследи погледа на Ким, защото захвърли кичура коса и хукна за пистолета си. Вон изскочи от прикритието си.

— Стой! Дръпни се от пистолета!

— А-а, Вон, ти ли си, приятелю? Колко хубаво, че се отби. Исках да те повозя с Кимбърли, но старият Рей ми попречи.

— Обърни се! По-бавно!

Когато Койд извърна лицето си, Вон видя лудостта, пламтяща в очите му. Как не я бе забелязал през тези две години? Наистина изглеждаше доста променен — напълнял, с пребоядисана коса и контактни лещи, — но душата му си оставаше същата. Все пак бе успял да заблуди всички.

Койд се опита да направи рязко движение.

— На колене, ръцете зад тила!

Той не се помръдна.

— Чуваш ли ме!

— Майната ти! — изсъска Койд и сграбчи оръжието.

— Пусни го!

Вон стреля, целейки се в ръката му. Не успя да улучи. Проехтя изстрел от пистолета на Стоун и Койд се сгърчи. Макар и превит на две, отново се опита да вдигне пистолета си. Два поредни куршума се забиха в тялото му и той рухна на земята. Конвулсивно дръпна спусъка, но куршумът отлетя някъде в скалите. Пистолетите на Вон и Стоун изгърмяха за последен път и Койд не се помръдна повече. Стрелбата още отекваше навътре в пещерата и наоколо се разлетяха ято прилепи. Вон стоеше и вцепенен гледаше трупа на човека, когото две години бе смятал за свой приятел. Най-после всичко бе свършило. Повече убийства в Лилоут Крийк нямаше да има.

С няколко скока стигна до Кимбърли и я притисна в прегръдките си.

— Господи, изплаших се до смърт! Когато го видях, че плете плитка от косата ти, помислих си, че това е краят.

Тя въздъхна тихо.

— Ох, да знаеш какво съм преживяла! Вон прекара нежно ръка по главата й.

— Съжалявам, че не успях да дойда по-рано, нямаше да изглеждаш така.

— Важното е, че си тук. А косата ми ще порасне, дори по-гъста.

Той съблече ризата си и наметна голите й рамене. Започна да освобождава китките и глезените й, завързани с тънко найлоново въже.

— Ще можеш ли да вървиш?

— Не знам, цялата съм се схванала.

— Дай си ръката, ще ти помогна.

— Не, седни за малко при мен. Искам да ти кажа нещо.

— Разбира се.

— Вон, обичам те. Обичам те с цялото си сърце. Ти беше прав. Животът е твърде кратък, за да си позволиш страхът да отнема щастието ти.

Вон известно време я гледаше, като ударен от гръм. „Такъв пълен обрат?!“

— Ако тези думи са истина, то аз съм най-щастливият човек на света. Но се боя, че не мога да ти повярвам. Мисля, че го казваш, само защото ти спасих живота.

— Но аз…

Той бързо сложи пръст на устните й. Взе почернелите й от прах ръце и нежно ги стисна в своите.

— Виж, ако отново ми кажеш тези думи след няколко дни и при други обстоятелства, аз ще ти отговоря по подобаващ начин. Съгласна ли си?

За момент тя се поколеба, но после кимна.

— Окей.

В този момент Лиз и Рей се приближиха към тях. Не ги бяха забелязали дори кога са влезли в пещерата.

— Хайде бе, не замръзнахте ли? — избоботи Рей.

Вон вдигна Ким и я сложи в ръцете му.

— Занеси я в джипа и се грижи за нея.

— С удоволствие, сър.

Стоун, който бе коленичил до тялото на Койд се обърна.

— Гарет, ще дойдеш ли за момент?

— Мъртъв ли е?

— Да, погледни това.

Подаде му парче хартия, пожълтяло и изтъркано от годините. Вон присви очи, за да прочете написаното на светлината на свещите:

Това съм аз! Но кой се интересува или знае?

Приятелите ме захвърлят като

забравен спомен.

И сам изстрадвам свойта орис.

Те се издигат и изчезват,

какво са те — безсмислена тълпа.

Сенки на живота

със загубена душа.

А аз? Ще продължавам да живея —

това е моят жребий отредил.

В небитие от присмех

и от шум.

И в живото море на сънища измамни.

Без чувство за живот или пък радост.

Това е всичко, моя мила.

А тез, що обичал съм преди,

странници са веч и врагове дори.

Когато свърши с четенето, се загледа в лицето на Койд. „Дали щеше да има друга съдба, ако живееше в нормално семейство?“

— Позната ли ти е?

— Да, това е стих, написан от душевно болен затворник, осъден след няколко жестоки убийства. Чудя се в коя ли част е откривал оправдание и за собствената си лудост. Защо иначе ще го носи постоянно в себе си?

— По дяволите! От тези случаи ме побиват тръпки.

Измина една седмица. Ед Бейли с фалшивото име, Майк Драйтън, бе задържани в Сиатъл. Ким щеше да свидетелства по делото за убийството на баща й. Койд и Скитър бяха погребани и постепенно Лилоут Крийк заживяваше нормалния си живот. Наближаваше летният фестивал и скоро хотелът щеше да е пълен с туристи.

Джордан Хол постепенно се възстановяваше в местната болница. Куршумът не беше предизвикал сериозни поражения, но беше загубил доста кръв. Когато съобщиха това на Вон, той се засмя радостно. Рей пък с увереността на експерт констатира, че „този образ сигурно майка му го е родила с подкова в задника“. Лиз побърза да го ритне, заради неговата вулгарност.

Вон не можеше да повярва на промените, които бяха настъпили в живота му през последните седмици. Вече имаше майка, или по-скоро тя го бе открила. След като с помощта на Лиз откриха къде е Койд, не можеше да се съмнява в нейните способности. Е, все още не вярваше, че съществуват малки зелени човечета.

Като капак на всичко, щеше да има и втори баща. Звучеше му като епизод от сапунена опера. Рей Чейни се женеше за майка му. Вече от няколко дни Мелиса му подмяташе:

„Шерифе, баща ти те търси.“

За сватбата на Лиз и Рей след една седмица щяха да пристигнат децата им, а също и внуците им, племенниците и братовчедите.

Но най-радостен бе от факта, че вземаше Ландън при себе си. Сега бяха напазарували заедно и се прибираха.

Детето нетърпеливо подскачаше, бързайки да се прибере в стаята си с играчките.

Въздъхна леко, защото имаше и нещо, което хвърляше сянка на щастието му — Кимбърли. Тя не само че не бе повторила думите си от пещерата, но и сякаш започваше да го отбягва. Вивиан Фарис и Деидре се бяха прибрали в къщата си и повечето време тя прекарваше в тяхната компания.

Тъкмо завиваше по пътя към къщата си, когато изведнъж през редицата високи борове съзря пред гаража червеното „Джио Метро“ на Ким. „Защо ли е дошла, без да ми се обади?“

Паркира и тръгна към задната тераса, носейки Ландън на ръце. „Ето я!“ Ким отново надничаше през прозорците и вятърът игриво повдигаше късата й пола. Реши да я стресне, както предишния път.

— Какво, по дяволите, правиш тук?!

Тя се обърна, но не изглеждаше никак уплашена.

— Ами, гледам… и те чакам — усмихна се широко.

Ландън го дръпна за ръката, посочи я с дебелото си пръстче и обяви:

— Ким!

— Здравей, сладурче.

Очите й отново се преместиха върху Вон. Искаше й се да се хвърли и да го прегърне, но изражението на лицето му я разколеба.

— Защо си тук, Кимбърли?

— Дойдох да повторя думите си. Мисля, че ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

— Какво?! — не можеше да повярва на ушите си Вон.

Ким се усмихна и му подаде лист хартия.

— Прочети го.

Очите му пробягаха по текста, но думите сякаш не означаваха нищо.

— Какво пък е това, нищо не разбирам?

— Продадох моята част от магазина в Сиатъл. Обичам те и оставам тук.

Усети, че краката й омекват, защото изражението му се промени. „Какво направих? Отново ли се оказа, че съм пълна глупачка?“

— Ти… ти обичаш ли ме?

— Боже Господи, разбира се, че те обичам!

Ръцете му обвиха раменете й.

— Заслужаваш да те наплескам. Подлуди ме тази седмица. Не ми се обади. Мислех си, че това е краят. А сега изведнъж, без да ме предупредиш. Да не би да си се колебаела, а после да си размислила?

— Да, размишлявах, но само за да се убедя, че не мога и минута без теб.

Вон нежно я целуна, най-после лицето му се отпусна.

— Кимбърли Танас, съгласна ли си да станеш моя жена и майка на Ландън Гарет?

— Добре ли разбрах? Вие двамата сте се наговорили и сега ми правите предложение?

Той се усмихна и погледна към детето.

— Хей, момко, отново ни разкриха.

Ким целуна първо него, а после се наведе и погали нежната розова бузка на Ландън.

— Приемам.

После се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Сега ще ме отнесеш ли в леглото?

Вон се засмя гласно.

— О, ти си станала много предприемчива жена!

— Това „да“ ли означаваше?

— Да.

Той я целуна чувствено и добави:

— Да влизаме в къщата.